Христо Калчев
Вълчи капан II (10)

X

Големите гангстери открай време бяха продукт на властта. Повечето от тях наследиха каналите, разработвани дълги години от бившата Държавна сигурност. Дадоха ги наготово на младоците — Самоковеца, Амигоса и Доктора, които по на трийсет години полудяха от пари. Посредниците също бяха известни — генерал Любен Гоцев и компания. Предприятия като „Кинтекс“, „Кореком“ и подобни за необмитена търговия постепенно се оттеглиха кротко встрани и отстъпиха утъпканите си пътеки на избрани от службите хора. Не беше рентабилно да се затварят каналите от изток на запад и обратно. В едната посока вървеше дрогата, в другата — оръжието. Сянката на Любен Гоцев затискаше всички, така че нямаше нищо чудно в намерението на Маргините да го убият. Съвсем по друг начин стоеше въпросът как властите ще докажат това тяхно намерение. Затова процесът срещу братята Маринови, подготвен толкова старателно, все повече заприличваше на фарс.

* * *

Сретен Йосич беше наясно с целия механизъм по предаването на каналите. Не му пукаше кой кого ще убие, но държеше да запази основния пакет акции по контрола на трафика и да възстанови влиянието си в България. Особено след като Брюксел потвърди датата на приемането й в Европейския съюз. Сръбските власти го поставиха под домашен арест, което му даваше възможност да получава пълна информация за всички и всичко. Отдавна се беше отказал да отмъщава на Бойко Борисов. Той оценяваше по достойнство неговото присъствие в българската политика и без съмнение смяташе, че в бъдеще двамата можеха да се разберат.

Маджо наистина беше жив и то по една елементарно проста причина. На срещата в Лесидрен той прати двойник. Учуди се, че Козела не го е разпознал, но пък от друга страна беше вложил доста пари, за да изгради пълно подобие на себе си. Той също нямаше нищо против Бойко Борисов да навлезе в изпълнителната власт. Надяваше се да се разбере с него и да се завърне напълно легално в България. Маджо остаряваше. Обичаше „Славия“ и все повече му се искаше да довърши спокойно дните си.

* * *

Козела следеше събитията от вилата си край Девин. След поредния опит за покушение, Марина се прибра в собствената си къща и не желаеше да го види по никакъв повод. За нея се грижеше Добрин, който спешно се завърна от Арабския полуостров. Посети го два пъти. Първият път, за да му търси сметка за атентата, в който майка му едва не загина.

— Докога ще ни тормозиш? — тръгна с рогата напред Добрин.

— По-спокойно, момче! Няма да позволя да се случи нищо лошо с Марина — спря го Козела.

— Кой беше?

— Една отдавна забравена жена. Не я познаваш и не ти трябва.

— Стой далеч от нас!

— Това и правя — наля си водка Козела и посочи с крак вратата на Добрин.

Вторият път Добрин сам донесе бутилката с водка и се държа значително по-миролюбиво. Интересуваха го подробности от занаята. Момчето беше амбициозен журналист и знаеше, че информацията е всичко.

— Какъв беше политическият чадър над Доктора? — попита директно той.

— Само червен. Той беше продукт на „Кинтекс“ — ухили му се Козела. — Старият Фатик го пусна по тези канали, но те предупреждавам, че не е полезно за здравето да разполагаш с толкова много информация.

— Как тогава ще ми обясниш снимката на яхтата?

— Това е сложна работа… Така той има зайче в цилиндъра. Прави се за защита. На мъртвец тези снимки не вършат никаква работа, но на жив човек могат да помогнат много. Колко снимки си виждал на яхта в Монте Карло с най-важните министри на страната?

— Смяташ ли, че може да има сериозно поръчково убийство без намесата на полицията?

— Изключено. Тези, които не се отчетоха като Доктора и компания вече са на небето. Няма как да стане без чадър от властта.

— Кой ще ги замести?

— Любопитството също не е здравословно, момче! — допълни чашите с водка Козела, запали „Ротманс“ и се загледа в слънцето, което тъкмо се потапяше в Девинското езеро. — Ще се появят нови, изненадващи персони. Бъди сигурен! Това е свят без фантазия, свят, който не търпи клюки и мълви. В крайна сметка всичко се оказва истина.

* * *

На третата среща Добрин доведе майка си. Марина изглеждаше уморена и може би поради вътрешната й красота действаше още по-мощно. От много години Козела не беше усещал онази тръпка в корема, която прави животът красив и хората по-добри.

— Не ме зарязвай повече! — хвана й ръцете той.

— Няма — погледна го в очите Марина, целуна го по бузата и наведе глава.

Направи го непосредствено и с онази свобода, характерна единствено за аристократите на духа.

И Козела за първи път си помисли, че за тази жена си заслужава дори да умре.