Христо Калчев
Вълчи капан II (15)

XV

Добрин напредваше в журналистиката. Колкото и да е странно, смъртта на брат му го направи още по-известен. А и той очевидно беше смело момче, с големи амбиции. Марина трепереше за него денонощно.

— Не се притеснявай — успокояваше я Козела. — Докато аз съм жив, нищо няма да му се случи.

— Ти ми обеща същото и за Златан — отблъскваше опитите му да се приближи до нея Марина.

Козела отново я беше убедил да живее с него във вилата край Девинското езеро. Караше я сутрин на работа, вечер редовно я прибираше. Преди това проверяваше целия маршрут. Не изчисли един-единствен момент. Лекарите в малки болници бяха на разположение двадесет и четири часа на денонощието. Винаги можеха да ги извикат заради спешен случай. Така и стана.

Телефонът иззвъня около полунощ и разтревожен глас съобщи за катастрофа малко преди Девин. Марина веднага се обади в болницата за линейка, но оттам никой не отговори. Това не я учуди. Те разполагаха с минимален персонал, повечето от които не бяха квалифицирани кадри и често се случваше нощните смени да поемат медицински сестри и чичковци охранители.

За съжаление същата вечер Козела се бе напил жестоко и изобщо не чу телефона. Марина дори не се опита да го събуди. Качи се на малката си кола и потегли към катастрофата. Познаваше прекрасно района. Сещаше се къде е мястото, което й бяха посочили. Но не знаеше, че няма никаква катастрофа. Изобщо нямаше откъде да подозира за хора, готови да инсценират всичко, за да си свършат работата. Нахлупиха й качулката на главата още като слизаше и я отвлякоха. След което започнаха да звънят на Козела нонстоп. Успяха да го събудят едва призори.

— Йон Марин — вдигна слушалката и обяви по стар навик името си той.

— Ние те знаем като генерал Милетиев — отвърнаха му отсреща. — Доктор Маринова е при нас.

Козела веднага разбра, че са отвлекли Марина. Нямаше никаква представа кой за какво го прави, но очакваше нещо подобно отдавна. Имаше твърде много врагове.

— Тя няма нищо общо с мен — опита се да успокои похитителите той. — Ние сме просто съквартиранти.

— Разправяй ги на друг, генерале — затвориха му телефона онези. Дори не поставиха условие.

* * *

Маджо научи за отвличането на Марина същия ден по обяд. Първата му работа бе да се обади на Козела и да го увери, че няма нищо общо. И за да го докаже, разпрати свои хора, които да открият кой е истинският извършител. До вечерта вече знаеше, че в основата на тази глупава свада стои Флора. Опита се да се свърже с Козела, но не успя да го открие. А не смееше да съобщи информацията на посредник.

Сретен Йосич също пусна кучетата си и те стигнаха до подобен извод. Зад отвличането на Марина безспорно стоеше бившата жена на Козела — Флора. Мотивите обаче бяха мътни и неразбираеми за сърбина. Сретен опита тази информация да стигне до Козела, обаче не можа да го намери.

* * *

Ахмед Доган познаваше района си много добре и изпитваше завиден респект към доктор Маринова. Той разбра за нейното изчезване по странен начин — един от многобройните му агенти край Девинското езеро случайно присъства на отвличането. Ахмед поддържаше огромна мрежа за информация.

Не му беше никакъв проблем да установи, че следите водят към Претория. В Южна Африка живееха доста българи. Но тези, които можеха да отвличат хора, се брояха на пръстите на едната ръка. Нито един от тях нямаше интереси край Девинското езеро. Доктор Маринова изобщо не влизаше в сметките на престъпния свят. Доган обаче помнеше странното убийство на Златан и имаше сведения, че тя поддържа доста близки връзки с един кози генерал от полицията.

Сметна колко прави две и две, провери миналото му и изненадващо откри, че бившата жена на Иван Милетиев живее в Претория. Така всичко стана ясно. Не намери за нужно да информира когото и да било. За него бе важно той да е наясно със ситуацията.

* * *

Козела не разчиташе на чужда помощ. Досети се веднага откъде идва удара. Напоследък контрола върху наркотиците стана много тежък. Интерпол, ДЕА и редица регионално специализирани служби дебнеха като хиени. Българските наркобосове, вместо да сеят мак, се насочиха към синтетичните каптагон и по-изчистеният негов дестилат — амфетамин. За да добиеш тези опиати не са ти нужни макови полета. Без тях обаче не можеш да произведеш нито хероин, нито кокаин и се принуждаваш да ги внасяш. Така се стигна до аферата с картофеното пюре, заради която хвръкнаха доста глави и продължаваха да хвърчат още. Някои от тях все още стояха върху раменете на собствениците си. Именно към тези глави се обърна Козела. Нахлу директно в леговището на двама оцелели тарикати и им предложи сделка.

— Давам имунитет срещу услуга.

— Зависи от услугата — гледаха го изненадано двамата.

— Искам да си върна една жена!

— Ние не сме сводници!

— Отвлечена е в Претория и мога приблизително да ви кажа къде е точно.

— Това струва много пари!

— Ебавайте си майката тогава, щом имунитета ви се вижда евтин! Ще се оправя сам!

— Имаш я, шефе — клекнаха веднага наркотрафикантите. — Да говорим по същество.

Козела предвидливо избра други участници в спасяването на Марина, защото подозираше, че са му устроили „Вълчи капан“.

Момчетата бяха млади, но доста опитни. И двамата имаха стаж в полицията. Уволниха ги заради една глупост, която всички млади мъже на тяхната възраст правят безнаказано. На полицай обаче не се прощава. Сбиха се в един бар, заради две долнопробни курви. Така поредният безличен чиновник в МВР осигури на престъпния свят двама абсолютно готови юнаци.

Козела ги изпрати в Претория с точно определени задачи. И те си свършиха работата. Откриха къщата, в която беше затворена Марина, обезвредиха охраната й, след което по подготвения от него маршрут се измъкнаха от Южна Африка. Този път минаха през летище „Шипол“ в Амстердам. Вечерта бяха в София. През нощта край Девинското езеро.

— Здрасти! — посрещна Козела доктор Маринова.

— Здрасти! — отвърна му тя — Благодаря за екскурзията.

— Хареса ли ти Претория?

— Не видях много.

— Лулата на мира ще изпуша сам, защото знам, че не обичаш тютюна — ухили се Козела. — Но водката ще разделим.

— Може — кимна Марина.

После дълго мълчаха, загледани в светлините на плаващите хотели и за пръв път от месеци се прибраха в една стая.

Козела не беше от хората, които си правеха илюзии. Наистина обичаше тази жена. Тя също го обичаше.

Но присъдата на Флора вече беше подписана.