Джак Енгелхард
Неприлично предложение (9)

9.

Кабинетът на Сай се намираше на петия етаж на „Галакси“, в административната част. Отдолу бе казиното, а отгоре — хотелските стаи. Стаята на Сай представляваше бизнесцентър.

Когато влязох, той говореше по телефона както обикновено. Казваше някому, че разтривките на гърба не влизат в цената на стаята и че освен това масажистката е болна.

Един известен комедиен артист вече седеше в кабинета и когато Сай затвори, той каза:

— Просто не мога да го направя, Сай.

— Използвах целия си чар, за да те включат в това шоу. Мислех, че искаш реклама.

— Не ми трябва шибаната ти реклама. Наричаш ме бивше величие!

— Нищо не те наричам. Не може без реклама, нали?

— Нямам нужда от този боклук, да знаеш. Мога да работя във Вегас за два пъти повече пари.

— Е, недей така!

— Да-да, ти ще кажеш! — отвърна артистът и излезе тежко и тромаво.

— Смешен човек — отбелязах.

— Посмей се тогава. Добре дошъл на края на света, стари приятелю. Забавляваш ли се? Джоан изглежда страхотно. Но ти, ти не ми харесваш. Добре ли се грижат тук за теб? Ако не, само ми кажи. Само дето не мога да ти осигуря масаж на гърба или да те включа в „Добро утро, Америка“. Видя ли го този? Нашата звезда за събота и неделя. Молеше ме да го включа в „Добро утро, Америка“. Вкарах го — не беше лесно, защото е бивше величие — и сега какво прави? Измъква се. Ненапразно е бивше величие. Колкото по-незначителни са, толкова са по-дребнави. Момичето, което участва с него, иска масаж. Не може да продължи, без да й разтрият гърба. Всички са като бебета. За тях всичко е спешно. Всяка минута е краят на света. Но ти го знаеш. И така, с какво мога да ти бъда полезен?

— Този Ибрахим — казах, — познаваш ли го?

Една жена в строг делови костюм влезе и каза:

— Рекламата за фланелки излезе с погрешна дата.

— Не можеш ли да пуснеш нова?

— Ами ще гледаме да успеем, но междувременно ще ни трябва нещо, може би някакви новини…

— Ще видя какво мога да направя.

— Спешно е — каза тя на излизане.

— Фланелки… — повтори Сай. Секретарката му стоеше на вратата. — Да, какво още?

— Дамата тук се оплаква, че един от нашите автобусни шофьори я нападнал.

— Това е проблем на охраната. Заведи я при охраната — поклати глава Сай.

— Много е разстроена.

— Искаш да кажеш, че има нужда от съчувствие. Заведи я и в бюфета. Но първо при охраната — разпореди Сай и когато останахме отново сами, попита: — И така, с какво мога да ти бъда полезен?

Телефонът иззвъня. Сай вдигна слушалката.

— Как ви е името, казвате? И от кой вестник сте? Разбирам. Добре, напишете молбата на бланка и я изпратете по пощата, във фирмен плик на „Ню Йорк Таймс“, и ние ще преценим. Честно казано, не, не съм чувал за вас. Но в края на краищата има много хора, за които не съм чувал… Дочуване. — Той затвори и продължи: — Още един журналист от „Таймс“. Иска безплатна стая и храна за една седмица. От „Таймс“ е колкото и аз съм от „Таймс“. И така, с какво бих могъл да ти бъда полезен?

— Този Ибрахим, познаваш ли го? — повторих търпеливо.

— Разбира се, че го познавам. Познавам всички, които залагат големи суми. Това ми е работата. Много богат човек. По последни данни има три милиарда. Милиарда, ти казвам. Някакъв султан е. Управлява собствената си страна, където петролът вали като дъжд. Мисля, че се казва Махарийн — някъде около Ирак. Население около осемдесет хиляди. Всички са братовчеди. Баща му бил по-богат и от него. Убит е при преврат, баща му, де. В този преврат, между нас казано, вероятно има пръст и Ибрахим. Твърд мъж… но е бил в най-добрите европейски учебни заведения. Научил е американски английски в Тексас. Изкарал е две години военна подготовка. Строго секретна. Загубил е едното си око по време на войната. Личи ли му?

— Не.

— Не ме питай в коя война. Те все се бият, нали знаеш. Само свещени войни. Жената с него е съпругата му. Чух, че в родината си била нещо повече. Рива е испанка. Никога не говори, както си забелязал. Красива, но тъпа. Имам предвид тъпа в буквалния смисъл. Но там, в Близкия изток, така тренират жените си. Само можем да се поучим от тях, ако разбираш какво искам да кажа.

— Бих пощурял по такава жена — отговорих.

— Предполагам, че си прав. И аз бих пощурял. Той също, всъщност. Шари му погледът. Американките го възбуждат. Харесва руси. Там, в пустинята, няма много русокоси. Но не знам да е ухажвал някоя сериозно.

— Аз пък знам.

Сай ме погледна подозрително, докато казвах това. Или пък аз си мисля, че беше така.

— Колекционира стари автомобили — продължи той. — Шампион по поло. Играе шах. Много добре, доколкото разбирам. Също така играе бридж, участва в турнири. Истински милиардер от Махарийн, нали разбираш? Идва тук веднъж годишно заради насладите на нашия град. Мюсюлманин е, но когато е тук, пие алкохол. Много активно действа за каузата на арабите, но не мрази евреите. Защо се интересуваш от него?

— Ами нали знаеш, че се запознахме.

— Целият град знае. Всички знаят за онази игра във „Версай“. Даде ли ти поне джобни пари? Например петдесет — имам предвид хиляди.

— Не, но вечеряхме заедно. Запознах ви, а вие се държахте като непознати.

— Спазвах етикета. Нахално е да покажеш, че познаваш султан. Но какво има?

— Нищо.

— У него няма фалш, ако това си мислиш. Известно е, че е изгубил три милиона само за една нощ — и си излязъл, като че ли нищо не се е случило. И защо не? Докато се изпикае, петролните му кладенци наваксват загубата. От години се опитваме да го привлечем, но отказва да играе на нашите маси. Ако той и братовчедите му завъртят бизнес тук, няма да гоня вятъра с тази търговия с фланелки. Нали разбираш?

— Никога ли не е идвал тук?

Въпросът като че ли не се понрави на Сай.

— Беше веднъж.

— Кога?

— Преди няколко дни. Влезе, огледа се и излезе. Не му хареса атмосферата, предполагам. Комарджиите държат на атмосферата, особено онези, които залагат големи суми, а този човек залага много повече от останалите. Имал ли си някога толкова пари, че да не можеш да загубиш? Дори и да губиш, печелиш.

— Не, Сай. Никога не съм имал толкова пари.

— Ето, това е неговият номер. Дори когато губи, печели. Справедлив ли е животът?

— За него — да.

— Да, но не съвсем. Никой не е изцяло щастлив, както е известно. Диабетик е. Взема инсулин. Един лекар пътува с него навсякъде. Както и част от огромната му свита. Никога няма да ги видиш, но не се заблуждавай — там са. Да ти кажа честно, Джош, останах изненадан, когато ви видях заедно. Знам, че воюва срещу тях през шестдесет и седма. Спомням си как се втурна към Израел. Ти си пламенен ционист, Джошуа.

— Аз не мразя арабите по принцип, Сай. Мразя ги само ако те ме мразят.

— Думи на истински християнин. Нещо друго?

„Не — помислих си. — Нищо друго.“ Макар че все още не знаех нищо за човека Ибрахим, с изключение на здравните му проблеми. У него имаше и нещо повече, и нещо по-малко, със сигурност.

Той не беше непобедим. Притежаваше огромно богатство, но пък имаше само едно око и въпреки цялата си власт и хубост беше болен от диабет. Значи, не беше съвършен и аз имах шанс.

Трябваше да го знам, за да му стъпя на врата, да го принизя някак в очите на Джоан. Въпреки възраженията й Ибрахим, загадката Ибрахим, щеше да остане у нея дори когато той си заминеше. Освен ако не намерех начин да го разгромя. Не, Ибрахим не биваше да изчезне току-така; нямаше да му позволя да се изпари в арабската пустиня, завладял въображението на Джоан. Трябваше да се справя с него тук.

Изтъкнах на Сай колко е важно за „Галакси“ да има човек като Ибрахим на игралните си маси.

— Много е важно — потвърди той. — Много, много важно. Ето за това става дума.

Попитах го дали „Галакси“ прави нещо, за да го примами.

— Всичко, което можем. Предложи нещо.

Не знаех какво точно, но нещо се въртеше в главата му.

Сай обясни, че в „Галакси“ никога не са се залагали големи суми. „Версай“, „Цезар“, „Тръмпс“ — там да. Затова в „Галакси“ вече имало планове за привличане на „качествени играчи“.

За най-големия шеф на „Галакси“, Рой Ставрос, това било приоритет номер едно. Архитекти вече проектирали отделни помещения за маси за минимум сто хиляди долара, с червени драперии, полилеи, крупиета в смокинги и компаньонки — за всеки играч според вкуса му.

Да, всичко, всичко, всичко за играчите с големи залози.

А какво би сторил Сай — моят приятел Сай — за да привлече играчите, залагащи огромни суми? Не попитах.

Но той като че ли чу незададения ми въпрос.

— Всички сме проститутки, Джош. Знаеш го. Не си вчерашен.

Сай винаги е бил откровен с мен. Когато напуснах вестника заради по-доходното писане на речи, той ми каза, че съм постъпил правилно — не съм се продал. Неговият начин да каже, че съм.

Оцеляване, беше казал, ето за това става дума. Бихме направили всичко, за да оцелеем.

По този въпрос не бях съгласен с него. Бихме направили всичко по силите си, за да оцелеем, но не и абсолютно всичко.

— О, хайде, Сай. Не сме проститутки, не всички. Дори повечето не са.

Сай се изсмя.

— Каква невинност — отвърна. — В тази епоха. И то от бивш новинар. Не разбираш ли какво става? Май не. Поне в нашия бизнес всеки ден купуваме хора. Довеждаме ги с автобуси, с лимузини, със самолети. Даваме им подслон. Храним ги. Напиваме ги. Гледаме ги като бебета. Но всъщност ги купуваме, Джош. Хората са уязвими и ще ти кажа защо. Защото всеки иска нещо по-добро. Чуваш ли? Всеки иска нещо по-добро от този живот. Никой не е щастлив с това, което има. Затова и нашият бизнес процъфтява. Ние подхранваме тази слабост, която е у всеки, дори и у Ибрахимовците на този свят.

Държеше ми онази реч, която никога не би написал за шефа си; споделяше скритите истини, които един завеждащ връзките с обществеността трябва да преглъща. Не бях сигурен дали говори от ярост, или от гордост, или от двете.

— Точно така, Джош — продължи той. — Всички мислят, че са измамени в живота. Знаеш го, Джош. Не си хлапе. Всички се чувстваме прецакани. Никой не е щастлив от съдбата си и нали знаеш приказката: „Кой е богат? Който е доволен от това, което има“. А някой доволен ли е? Ти знаеш и аз знам, че няма човек, доволен от това, което има. Дори тези, които имат всичко, не го смятат за достатъчно, а да си кажем право, повечето хора нямат нищо. Нищо е силна дума, но ти знаеш какво имам предвид. И така, положението е красиво, не виждаш ли? Искам да кажа за нас, в този бизнес. Никога няма да се разорим и ако някое казино излезе на червено, това е поради лошо ръководство; защото хората са там, търсят неуловимото, това, което е по-добър живот. Нещо по-добро, Джош. Нещо още по-добро. Това е човешки вик. Животните също, за твое сведение. Животните се местят, птиците мигрират, рибите плуват срещу течението на стотици километри, защото там е по-добре, отколкото тук. Инстинкт — гонитбата на нещо по-добро. Дори и рибите мислят, че създателят им ги е ощетил. Вярно е, че хората не поумняват бързо и затова, ако си забелязал, клиентелата ни е на средна възраст. Това не е случайно. Джош. Младите си мислят, че животът е пред тях. По-късно осъзнават: „Ей, половината ми живот мина и какво направих? Какво имам? Не е правилно. Не е честно. Измамен съм. Нещо по-добро трябва да ми предстои!“. Затова са тук, Джош, виж ги на масите, виж ги край автоматите. Погледни лицата им и ми кажи — играят ли? А? Не играят. За тях това не е игра, а нещо сериозно. Виждал ли си усмихнат човек на масите за двадесет и едно, на бакара, при автоматите? Гледал ли си някога как възприемат забавленията, които организираме за свободното време? Правим най-доброто и какво от това?

— Развлечение — отвърнах. — Хората идват тук за развлечение.

Сай се изсмя.

— Да бе, развлечения на слънце. Слушай, тук идват хора, които дори не знаят, че отсреща има океан. Е, ние го предлагаме за развлечение, в пакет с останалото. Виждал си рекламите ни и в тях наистина има елемент на развлечение, но това е сериозно нещо, Джош, прекалено сериозно. Онзи ден един се скъса да играе на рулетка. И искам да ти кажа, че този човек се измъчваше, губеше пачка подир пачка и се потеше като в сауна. Никога не съм виждал по-окаяна гледка. Пристига баща му, дърпа го за ръкава, нали разбираш — да го откъсне от играта, да го накара да остави малко пари за жената и децата. А това момче се врътва и му казва: „Остави ме, татко. Не виждаш ли, че се забавлявам?“. Да го знаеш от мен, Джош: думата е „уязвим“. Всички сме такива. Онзи, който е измислил хазарта… какъв гений! Знаел е как точно да направи бърз удар. И ние така. Залагаме стръвта. Казваме: ето го вашия шанс, елате и спечелете милион долара — и те идват. Идват с чувство за отмъщение. Ето ти една цифра — тридесет милиона души минават през казината тук за една година. Няма друго място на света, посещавано от толкова много хора. Тридесет милиона! Дали църквата може да се похвали с толкова богомолци?

Отговорих, че ако всички църкви по света се струпат на едно място, ще пристигнат тридесет милиона.

— Никога — отсече той. — Хората са се отказали от религията. Е, ходят на църква, но това е от страх. В случай че има Господ. Но на човек не му е необходима вяра за монетния автомат. Само вземаш автобуса и готово. Дръпваш ръчката и кой знае, може никога повече да не отправяш молитви за по-добър живот. Защото точно това правим ние тук, Джош — обещаваме по-добър живот, това, което всички гоним, ти също. Вярно е, че влагаме много пари, но за това си има причина — още повече пари! Изразходваме един милион долара, за да преместим едно стълбище, и защо? Защото в крайна сметка то ще ни донесе два милиона. Въпросът е в следното: в казината бизнесът с парите е първото и последното нещо, и всичко, което е между тях. Нагоре и надолу по „Бордуок“, всички участваме в бизнеса да купуваме хора. Понякога всичко ти струва само една фланелка. Понякога повече. Но никога не съм срещал мъж или жена, които да не могат да бъдат купени. Въпросът е само в цената.