Джак Енгелхард
Неприлично предложение (7)

7.

Тръгнахме си преди Ибрахим и Рива, за да се разходим по „Бордуок“. Ибрахим ни беше поканил да отидем с него в казиното, но нито аз, нито Джоан бяхме в настроение да ходим там. По някаква причина Джоан беше станала раздразнителна. Що се отнася до мен, бях седял прекалено дълго под слънчевите лъчи сутринта и с Ибрахим вечерта.

Небето беше озарено от светлините на града и докато вървяхме, наблюдавахме океана — великолепен с вечния си шепот. Отляво се редуваха залата за развлечения, магазините за сладолед и за сувенири, фабриката за фланелки край кея, „Рийдър енд Адвайзър“, сладкарницата на А. Л. Рот — всички вече отживелици на фона на хазартните крепости „Белис Гранд“, „Версай“, „Тропикана“, „Галакси“, „Атлантис“, „Тръмп Плаза“, „Цезар“, „Балис Парк Плейс“, „Кларидж Сендс“, и така из целия път до „Ризортс“ и „Шоубоут“.

В миналото дългата шест мили „Бордуок“ — забележителност на курорта — е била крайбрежна улица съвсем до океана. Богаташите и дошлите за уикенда заможни хора се разхождали по нея, пременени в най-хубавите си дрехи.

На мястото, което ветераните си спомняха като Челси, край перилата бяха седели в „рикши“ богатите. Мъжете — тлъсти и плешиви, с пури в уста, а жените — облечени в дълги палта от норка, дъвчели семки и плюели люспите по дървените дъски.

Хората в онези дни танцували, носели вечерни тоалети и се хранели в „Сид Хартфийлд“ или „Кент“, отсядали в „Амбасадор“, „Марлборо-Бленхайм“, „Брайтън“, „Брейкърс“.

Дори езикът бил различен. Думата, определяща този начин на живот, не била блясък, а лукс.

Мястото, покрай което минавахме, „Оушън Уан“ — обширна търговска алея, построена над водата — едно време е било „Милиън Долар Пиър“, където хората танцували под звуците на музиката на Еди Морган.

Сега казината бяха всичко и хората седяха там, а „Бордуок“ беше оставена предимно на отрепките, изметени от вътрешността и от автобусното депо на Арктик Авеню.

Но аз все още обичах всичко, свързано с това място.

— Забавлява ли се? — обърнах се към Джоан след дълго мълчание.

Тя не отговори — беше дълбоко замислена.

— Простичък въпрос. Отговаря се с „да“ или „не“ — продължих.

Пак нищо.

— Добре. Мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

— Той ми направи предложение — каза тя.

Замръзнах. Тя продължи да върви. Втурнах се да я догоня.

— Моля?

— Чу ме.

— Какво?

— Предложи ми да легна с него. Ето какво.

— Кога?

— Докато ти разговаряше със Сай.

— Но това трая само секунди.

— Толкова му трябваше.

— Ти какво отговори?

Сега пък тя спря.

— Ти какво мислиш, че казах?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Надявам се…

Ръката й се стрелна и изплющя върху бузата ми. После тя побягна, а аз се затътрих след нея. Изгубих я от поглед, когато се отправи към „Галакси“. Стигнах там след пет минути, взех асансьора и когато влязох в стаята ни, тя беше вече под душа. Да, определено имаше нужда от един душ.

Седнах на леглото. Нищо не чувствах — спокойствие, което прикрива страха.

— Съжалявам — каза тя, когато излезе от банята.

— Аз също.

— Заболя ли те?

— Не колкото теб. Прости ми.

— Хайде отсега нататък да избираме приятелите си по-внимателно.

— Той не ми е приятел — отбелязах.

— Впрочем той ще ме очаква в апартамента си утре в шест.

— Ще отида вместо теб.

— Не, въпросът е приключен.

— Нищо подобно!

— Джош, един мъж ми е направил предложение. Чувствам се леснодостъпна и омърсена, но не е станало нищо. Не усложнявай нещата.

— Мирише ми на гнило.

— Кое?

— Не знам. Но ще разбера.

— Трябва да имаме предвид, че той е много богат човек. Неговите ценности не са като нашите.

— Какво точно каза той?

— Джош…

— Трябва да знам.

— Каза: „Хайде да се любим. Утре в шест при мен“. Това е.

— А ти какво каза?

— Нищо.

— Нищо? Искаш да кажеш, че си се поколебала?

— Не, исках да го обърна на шега, да измисля нещо смешно.

— Е, и какво каза в крайна сметка?

— Казах „не“. Естествено, че казах „не“. Джош, ако не те обичах толкова много, щях да те мразя в този момент.

— Аз самият се мразя. Аз те въвлякох в това.

— Добре, вече свърши.

Станах и я прегърнах силно. Такава прегръдка често разрешаваше споровете ни. Този път не се получи. Тя дори не плачеше; беше твърде отвратена или твърде не знам каква, за да плаче.

Чакай малко — помислих си. — Никого не са изнасилили или нещо подобно. Един мъж е ухажвал жена ми. Точно под носа ми. Отвратително, да, но не и трагично и определено не невъзвратимо. „Нищо не се е случило, както каза Джоан.“

А може би се беше случило.

— Беше ли изкусена? — попитах.

— Абсолютно не.

— А сега изкушаваш ли се?

— Джош, защо правиш така?

— Адски ревнувам.

— За какво?

— Че те е накарал да се чудиш.

— Не съм се чудила. Остави всичко, Джош. Става опасно.

Колко изкусно беше действал! Дори не бях забелязал, че говори на Джоан, докато аз разговарях със Сай. Всъщност откога ли го беше замислил? Откакто я видя за пръв път във фоайето вчера или по време на вечерята?

Наистина ли я виждаше за пръв път? Може да я е виждал и преди. Странно, мина ми през ума, как се случи Сай да се появи точно тогава. Не, Сай нямаше нищо общо с това. Твърде далече стигнах.

Добре, един мъж беше ухажвал жена ми. Не би трябвало да съм толкова изненадан. Според мен тя е изключително красива. В края на краищата аз също я бях ухажвал, когато тя принадлежеше на друг, и я бях спечелил. Да, винаги ще го помня. Щом аз я откраднах, защо да не може и някой друг?

Тя каза, че неговите ценности не били като нашите. Но какви са нашите ценности? Мамили бяхме веднъж въпреки тези ценности. Затова бяхме приели, че всъщност няма измама, понеже сме толкова влюбени.

Толкова влюбени, че просто трябваше да сме прави. След като се оженихме, отново се върнахме към ценностите си и към старомодната еснафска вярност.

Но сега, сега беше различно. Това не беше любов. Беше преднамерено съблазняване.

Джоан все още е моя.

Но аз се съмнявах. Трябваше да се съмнявам.

Не беше ми казала — не и веднага. Беше изчакала. Съмнение у нея, у него, у мен.

Накрая тя не издържа. По бузите й потекоха сълзи.

— Не знаеш ли, че те обичам повече от всичко? Дори и да съм била изкушена — а аз не бях — никога няма да направя нещо, което може да разруши това, което имаме — ридаеше тя. — Аз съм твоя, Джошуа, напълно и завинаги. Нищо не може да се изпречи между нас. Нищо. Разбра ли?