Джак Енгелхард
Неприлично предложение (14)

14.

Офисът ми се намираше на седмия етаж в една обновена сграда на номер дванадесет между Пазара и Честнът.

Преди да тръгна на почивка, тук имаше размирици. Трошене и оплячкосване, и никой не знаеше защо. Вече не живеехме през шестдесетте. Кметът каза, че били хлапета, които се забавляват.

Харви Линт, вестникарят във фоайето, ме приветства с добре дошъл и ми предложи шоколадов десерт без пари. Каза, че момичето му било все още болно — извън употреба, както се изрази — и че му било необходимо нещо временно. Може би някоя от моята служба. Но „качествена“. Трябвало да е „качествена“.

— Във Филаделфия няма качество — отбелязах аз.

Харви се захили.

— Не се смей. Виждал ли си хубаво лице в този град?

Взех асансьора. Като ме видя, Хелън Смит, секретарката, която беше остаряла заедно с компанията, каза:

— Я, гледай! Виж кой се е върнал. Как беше в Атлантик Сити?

— Добре — отговорих. — Пропуснах ли много?

— Всичко си е постарому, Джош. Нали знаеш.

Отправих се към тоалетната, за да се измия, както винаги след мъченията в автобуса и метрото. Точно привършвах, и някакъв излезе от тоалетната кабинка и директно се изниза.

Замислих се — как стана така, че хората вече не си миеха ръцете след ходене по нужда? Кога започна това? Напоследък забелязвах, че все повече се разпространява. Според мен трябваше да преподават на новото поколение по-малко за компютрите, а повече за миенето на ръце, след като са ходили по нужда.

Докато отивах към ъгъла, където беше стаята ми, пак се запитах: „Какво правя тук?“.

Глория Индоза, секретарката, която делях с трима други съставители на речи, ме уведоми:

— Имаш заседание в девет и половина в залата за конференции.

— Приятно ми е да те видя отново, Глория.

— Имам спешна работа.

Спешно, спешно, спешно… Както казваше баща ми, в Америка всичко е спешно.

Майер Липсън влезе в канцеларията ми и седна.

— И ти ли ще участваш в съвещанието?

— Здравей, Майер. Липсвах ли ти?

— Различно е като те няма, Джош. Та ще участваш ли в съвещанието?

— Така ми казаха.

— Викат те за една работа.

— Каква работа, Майер?

— Имаме договора.

— Какъв договор?

— Не знаеш ли?

— Нямаше ме, Майер.

Това, естествено, му беше ясно. Майер знаеше всичко. Но играеше игрички. Не беше в негов стил да е прям, защото когато Господ раздавал параноята, Майер си взел деветдесет процента. А що се отнася до несигурността, взел я всичката.

— Договорът с „Фридрих“ — обясни той.

— Те произвеждат сапун и прах за пране — казах, като се направих на луд.

— И много други неща.

— Немска компания — отбелязах.

— Тъй вярно.

— Нацисти.

— Хайде, хайде, Джошуа, не всички германци са нацисти.

— Ама правят сапун! От какво, а?

Майер, разбира се, знаеше, че нацистите са правели сапун от евреите. Е, точно за тази компания човек не можеше да бъде сигурен. Но можеше да предполага.

— Техният главен инженер ще присъства на съвещанието — каза Майер. — Пристигна от Западен Берлин. Адолф Фридрих. Джулс наговори големи работи за теб. Този Фридрих иска ти и само ти да пишеш речите му. Това може да се окаже големият ти шанс, Джош.

Личеше, че ми завижда. Ужасяваше се, че мога да стана заместник-президент преди него. Всъщност той се ужасяваше от всичко. Толкова искаше да доставя удоволствие и да го обичат. Идеален беше за компанията.

— Това е новост за мен — отвърнах.

— Разбрах, че договорът бил за един милион долара.

Отново един милион долара! Където и да отидех, този милион сякаш ме преследваше.

— Сигурно ще те повишат — добави Майер.

Това също го ужасяваше.

— Ако приема — отвърнах.

— Трябва да приемеш.

— Защо пък да трябва?

— Откъде изведнъж придоби тази дързост? Да не си ударил голямата печалба в Атлантик Сити?

— Просто съм свободен човек, Майер.

— Това е най-голямата смешка. Та кой е свободен?

— Майер — запитах го, — какво правим тук?

— И аз това те питам.

— Аз съм тук само за да си изкарвам прехраната. Ти си амбициозен, Майер. На теб ти пука.

— И аз съм като теб, Джош. Не ми пука за нищо.

— Майер, на теб ти пука за всичко!

— Имам семейство.

— Е, върши си работата, но не се престаравай толкова. Иначе ще умреш на четиридесет и две.

— Аз съм на четиридесет и три.

— Значи, вече си мъртъв. Замислял ли си се за това?

Щеше да се замисли.

 

 

В девет и половина всички се събрахме в залата за конференции — заместник-президент след заместник-президент, аз и Майер. Ние бяхме единствените, които не са заместник-президенти, ако не броим Джулс Корсън. Той беше президентът.

Джулс зае челното място на дългата маса и започна:

— Добро утро. Благодаря ви, че сте тук.

Като че ли имахме друг избор.

— Господин Фридрих ще пристигне след малко — продължи той. — Това е една много благоприятна възможност за нас. Най-голямата всъщност. Корпорация „Фридрих“ разполага с много милиарди. Американското им подразделение със седалище в Милуоки е учредено за светкавично издигане на имиджа им, ако разбирате какво имам предвид. Изостават с продажбите. Активността е намаляла. И точно там е нашето място. Господин Фридрих иска да повишим бойния дух тук и ние ще му осигурим средствата за постигане на тази цел. Това ще бъде повсеместна кампания — връзки с обществеността, пресата, спомагателни средства и всичко останало. Нали разбирате какво искам да кажа? Първоначално ще му пишем речите, така че да може да пооживи изпълнителните директори на ключови позиции. Ще посети всеки един завод. Джошуа, ти ще оглавиш групата, която ще пише речите. Някакви въпроси?

Никакви, естествено. Никой никога не задаваше въпроси.

— Джулс… — започнах аз.

— Джош — прекъсна ме той. — Това е една много благоприятна възможност за теб.

— Знам, но той говори ли английски?

Джулс избухна:

— Разбира се, че говори английски.

— Без акцент?

— Естествено, че има акцент. Германец е.

— Немският акцент може да… говори за нещо.

— Да говори за какво?

— За грубост. Да го наречем грубост.

— В какъв смисъл?

— В милитаристичен смисъл, Джулс. На колко години е?

— Не знам, Джош. Но защо задаваш такива въпроси?

— Ти попита дали има въпроси.

— Не и глупави въпроси.

Майер се усмихваше. Не виждах усмивката му, но я чувствах с гърба си.

— Щом ще работя с този човек, не трябва ли да знам нещо за него?

— Какъв ти е проблемът, Джош?

— Не съм луд по германците.

— И какво от това? И аз не съм луд по японците, но карам японска кола. Откога националността започна да има нещо общо с бизнеса?

Джулс се бе сражавал срещу японците в Бирма. А сега караше японска кола. Беше сключил мир за себе си. И аз трябваше да сключа мир. Заради бизнеса.

 

 

Адолф Фридрих пристигна с помощник. Ръкува се с всички. Наближаваше четиридесетте. Весел, дружелюбен, общителен. Лицето му сияеше от добро здраве. Кожата му беше като на жена, дори като на бебе. Но очите му бяха мънички и безжизнени. Студени.

— И така — отбеляза той, — ние сме едно чудесно семейство.

Чудех се защо трябваше да се казва Адолф? Може би ако се казваше Ханс, Ото, Лудвиг или Густав, щях да го понеса. Но Адолф беше прекалено. Дори заради бизнеса.

Лакеят му Ото говори в продължение на час за историята на компанията — как са започнали през 1923-та година като дребни производители на сапун, после се разширили в производствена линия и се разраснали из цяла Германия и по света. Показаха диапозитиви и кратък филм за цялата работа, включително и основателите, баба и дядо Фридрих. Всичко беше представено, освен едно. Не се спомена за годините от 1939-а до 1945-а. Какво стана с тези години?

Странен пропуск. Не е ли имало някакви смутове през това време? Дори война?

След представянето на Ото Адолф стана, за да каже няколко заключителни думи.

— Днес поставяме началото на утрешния ден. Ние вървим към бъдещето. Благоприятната възможност е да уредим един добър и по-добър бизнес за нас, за вас, за всички. Напред към успеха. Много съм доволен.

Този действително имаше нужда някой да му пише речите.

После Джулс Корсън стана и попита: „Някакви въпроси?“.

Вдигнах ръка и физиономията на Джулс се изкриви. Той изръмжа: „Да, Джош“.

— Онова, което искам да зная…

— По-късно, Джош. Съвещанието приключи.

Майер се усмихна. И той беше много доволен.

 

 

Както ме бяха заплашили, намирах се в кабинета на Джулс. Извика ме. Говореше по телефона, но това не го възпря да разговаря и с мен. Всъщност Джулс не можеше да води само по един разговор. Необходими му бяха два.

— Имаш нужда от почивка — каза той.

— Току-що се върнах.

— Може би по-дълга почивка.

— Джулс, уволняваш ли ме?

— Много бих искал. Но не мога. Ти си най-добрият съставител на речи — което не значи много. Какво, по дяволите, ти е влязло в главата?

— Знаеш, че не ме бива с клиентите.

— Никога не съм те виждал такъв.

— Какво толкова казах?

— Става въпрос какво щеше да кажеш.

— Какво щях да кажа?

— Ти ми кажи.

— Само щях да попитам как правят сапуна.

— Това би провалило договора. Договор за един милион долара.

— Джулс, не мога да пиша речите на един нацист.

— Той не е нацист, по дяволите!

— Името му е Адолф.

— Какво от това?

— Ами просто това!

— Прекалено е млад, за да е бил нацист.

— Тогава баща му е бил нацист. Между другото, какво е станало с компанията между 1939-а и 1945-а година?

— Не знам.

— Забеляза ли как тези години изчезнаха?

— Не ме интересува. Вече не сме във война с Германия.

— Ти не си. Аз съм.

— Съжалявам да го чуя, Джош. Това ще усложни работата ти по договора.

— Тогава ме отстрани.

— Не мога. Ангажиран си. Ще ти се отрази добре. Ще те научи да прощаваш.

Край на спора. Когато се върнах в стаята, Майер беше там и се преструваше, че е развълнувай заради мен.

— Майер, нямам настроение.

— За какво си говорихте с Джулс?

— За теб, Майер. Убедих го да не те уволнява. Това се обсъжда всеки ден, да знаеш.

Майер, разбира се, знаеше, че се шегувам, но никога не можеше да бъде напълно сигурен.

— Джулс направи ли те заместник-президент? — попита той.

— Разбира се, че ме направи.

— Ще получиш ли повишение?

— Естествено, плюс премия. Вече нищо не може да ме спре, Майер.

— Джулс наистина те харесва.

— Знам.

— А мен не ме харесва.

— Определено.

— Защо не ме харесва? — попита Майер.

— Защото прекалено много се стараеш.

— Не. Небрежен съм като всички други.

Вече бях виждал колко е небрежен. В това също влагаше много старание.

— Не бъди толкова наивен, Майер.

— Наистина ли щеше да ме уволни?

— Не, всъщност мен щеше да уволни.

— Не си много във форма, да знаеш. Но той харесва твоя непукизъм.

Обядвахме в ресторанта на Честнът — същата група от петима съставители на речи. Никой от нас не беше избрал тази професия доброволно. Просто така се беше случило. Как беше онзи цитат? „Животът е онова, което става, докато правите други планове.“

Слушах какво си говорят на масата, какво бях пропуснал по време на отсъствието си. Не много. Поразително, мислех си, как никой не се беше променил. Боб Портър все още мразеше републиканците. Морис Кинг все още мислеше, че Израел греши във всичко. А що се отнася до Фред Манинг, той все още държеше на съвършената система на картотекиране, която беше изобретил сам. Само да го беше послушал Джулс Корсън и да я беше приложил в цялата компания… Но той отказа. Фред мислеше да предложи своята съвършена система на картотекиране другаде. Напускане. Майер? Той все още се безпокоеше, че ще го уволнят. Аз нямах много за казване.

— Какво ти е, Джош? — запита някой. — Много си мълчалив.

Мислех си: „Трябва да съм по-малко критичен. Да бъда по-толерантен. Ние сме равни. Не съм по-добър. Нито по-лош. Какво ми става? Какво искам? Искам нещо различно. Не е необходимо дори да бъде по-добро. Просто различно. Какво? Няма нищо различно. Това е положението, момче. Пристигаш с автобус, с метро, вършиш работа, обядваш с приятелите си, отново работа, отново вземаш метрото, автобуса, връщаш се, вечеряш, гледаш телевизия, лягаш си, и на другата сутрин всичко започва отначало.“

Безброй пъти, от началото до края — все същото. Още тридесет години или повече. Да слушам още тридесет години как Фред Манинг говори за системата си за картотекиране!