Джак Енгелхард
Неприлично предложение (15)

15.

Джоан се беше върнала в гнездото си. Къщата отново й принадлежеше, както една къща може да принадлежи на една жена. Мъжът е само посетител, дори в собствения си дом. Уговорила се беше да обядва с Тили, Боби и Сенди — всичките от Мейн Лайн — и да играе тенис в края на седмицата с Вира — разбира се, също от Мейн Лайн. Ходила беше в Екми, изпрала беше три перални, взела си беше час при фризьора си Роберто и беше изчистила. Тя отново се намираше в центъра и животът можеше пак да се върти около нея.

Когато се прибрах след работа, тя приготвяше вечерята в кухнята. Бях й казал веднъж, че това ми е вторият любим момент — да се върна у дома и да я заваря в кухнята. Беше достатъчно сигурна в себе си, за да го приеме като комплимент.

Взех си един бърз душ и не си направих труда да се облека. Втурнах се в кухнята и я разсъблякох, докато бъркаше зеленчуковата супа. После я отведох в спалнята и се любихме. Хубаво беше, със съответните въздишки, степания и силния вик накрая.

Любих я, като че ли да утвърдя чувството си за собственост, макар да знаех, че не я притежавам.

Най-после започнах да осъзнавам, че двама души никога не могат да се слеят в едно.

Взехме душ заедно и после вечеряхме.

— Как беше в работата? — попита Джоан.

— Все същото.

— Това е хубаво.

— Така ли?

— Някои неща би трябвало да се променят. Други — да си останат същите.

— Ами… не всичко беше същото. — Разказах й как автобусът ми бе струвал десет долара и как ударих оня тип.

— Значи го цапна? — попита тя.

— Той си го изпроси.

— Неприсъщо за теб, Джош.

— Всъщност имах труден ден.

Разказах й за договора с Фридрих.

— Ама и ти си един — каза тя. — Все се впрягаш, когато нещо не върви.

— „Вземам присърце“, Джоан. Не би трябвало да казваш „впрягаш се“. Не е мейнлайнски израз.

— Не използвай моите реплики, Джош. Аз нямам нужда от съставител на речи.

Когато предстои кавга, го усещаш по някакъв начин и знаеш също, че не можеш да я предотвратиш. Искаш, но не можеш. Кавгата е властна. Подхранва се от страдание и безсилие. Тя може да няма нищо общо с конкретното нещо, за което се караме. Може да се яви като спомен за нещо друго. Но независимо от всичко, кавгата си е кавга. Една забележка води до друга. Едно обвинение води до друго. Непристойното води до подлостта.

— Може би нямаш нужда от мен — казах аз, и то толкова скоро след като се бяхме любили.

— Да не говорим повече — отвърна Джоан. — Чувствам какво се задава.

Наистина чувстваше. Притежаваше шесто чувство. Но аз продължих:

— Може би онова, от което имаш нужда, е един арабски принц.

Защо го казах? Сигурно вътре у всеки от нас има един човек, който говори такива неща.

— А, значи, ето за какво ставало дума. Ами, скъпи, може би онова, от което ти имаш нужда, са един милион долара. Устройват те моментално.

— Не съм аз този, който каза: „Хайде да го направим“.

— Но пък си този, който си го помисли, и не ми казвай, че не е така. Искаше ти се. Още ти се иска. Само като те слушам какво говориш за Филаделфия, а сега и за този Фридрих! Мислиш, че не разбирам какво означава всичко това ли? Искаш да се измъкнеш, Джош. Кажи си го, признай, че искаш тези пари!

— Да спрем дотук, Джоан, преди да сме си навредили завинаги.

— Не започнах аз.

— Престани, Джоан!

— Ти наистина си ударил човек днес. За какво говори това?

— Говори, че ми е писнало. Ясно ли ти е?

— Необходима ти е още почивка.

— Точно така каза и Джулс.

— Ами, прав е.

— Прав е и като иска да работя за един нацист! Адолф, при това.

— Това не значи, че е нацист. Адолф е често срещано име в Германия.

— Кажи го пак.

— Джош, ти просто си търсиш извинение.

— Извинение за какво?

— За да напуснеш работата си.

— Това не е тайна.

— Напусни тогава!

— И после какво?

— Знаеш дяволски добре какво.

— Да те изпратя за разплод?

— Не виждам друг изход. Тук сме само от няколко дни, а това вече ни разкъсва на две. Помисли си какво ще бъде занапред.

— Ще се оправим.

— Напротив. Познавам те, Джош.

Мислех си — само ако не се бях отбил във „Версай“! Само ако не бях се отзовал, когато ме повика „да му нося късмет“. Само ако не бяхме вечеряли заедно. Само ако не бях отишъл при него по-късно. Бях стъпил право в капана. Здравейте, бях казал, вие ли сте дали обява за мухльо? Ами, ето ме. Но всъщност кой беше заложил капана? Може да съм бил и аз? В края на краищата аз знаех какво правя. През цялото време знаех какво правя. Аз бях заложил капана.

Не, не знаех каква ще бъде цената. В този смисъл нямах вина. Но от самото начало знаех, че за Ибрахим ще има печалба; един толкова богат човек, че само от остатъците след него могат да се създадат хиляди състояния. Аз бях постъпил с него така, както той беше постъпил с мен.

Вярно, той ни беше видял пръв и беше надушил прекрасната ми съпруга в казиното на „Галакси“. После с помощта на Родриго бе устроил цяла кампания, за да я получи, като първо ме примами на масата за двадесет и едно във „Версай“. Откъде знаеше, че ще бъда там, във „Версай“? Можех да отида в десетина други казина или пък изобщо в никое. Това е загадка. Не може да се проумее.

Но също така беше вярно, че аз знаех за него преди той да види мен или Джоан. Бях убеден, че някъде в живота ми ще се появи месия, без значение какъв образ ще приеме. Не си го бях представял като арабин. Но знаех, че ще се появи спасител, ще ме вземе и ще ме отнесе в страната на изобилието.

 

 

На следващия ден обядвах с Адолф и Джулс Корсън. Само ние. Джулс ми нямаше доверие, за да ме остави насаме с Адолф, а и с другите клиенти. Целта беше да се запознаем. Макар да знаеше, че съм алергичен към риба, Джулс беше запазил места в ресторанта на Филаделфийската рибна компания. Натъпках се с хляб.

— Джош е много развълнуван, че ще пише речи за вас — обърна се Джулс към Адолф.

Джулс никога не лъжеше. Никога не казваше и истината.

— Толкова съм щастлив — отвърна Адолф.

— Джош е най-добрият — добави Джулс. — Писал е речи за сенатори и губернатори.

Адолф кимна с глава в знак на учтиво възхищение.

Джулс просто поддържаше разговора. Действително е трудно да си с клиент. Трябва да си очарователен, да го забавляваш и не можеш да се отпуснеш нито за миг. А не трябва да се държиш и отпуснато. Ето защо е толкова трудно.

— Но аз не съм сенатор или губернатор — отбеляза Адолф.

„А фюрер?“, помислих си.

— О! — отговори Джулс. — Само ви посочвам някои биографични данни.

— Знам биографията му. Чудесна е.

— Благодаря — насилих се да кажа.

— Ще има много речи за писане — каза Адолф.

— Джош няма нищо против — отвърна Джулс. — Той обича предизвикателствата.

„Така ли?“

— Джош — обърна се към мен Джулс. — Знаеш ли, че ще пътуваш из страната с господин Фридрих?

— Не, не знаех.

Мислех, че ще напиша една-единствена реч и ще променям по нещо в нея в зависимост от случая — „вечнозелена“ реч, както я наричахме помежду си. Но не, трябваше да пиша отделна реч за всяко посещение.

Веднъж го бях правил с друг главен инженер и това бяха кошмарни две седмици — закусвах, обядвах и вечерях с един и същ човек, който по силата на факта, че е клиент, притежаваше правата върху всяко твое настроение.

Най-непоносими бяха „обиколките из завода“. Машини, които счукват, смилат, смачкват. Задължават те да сложиш каска и защитни очила, а отговорникът продължава да обяснява на фона на целия оглушителен шум и ти кимаш възторжено, макар да не чуваш и дума. „О, наистина ли?“ — казваш от време на време.

— Ще прекараме доста време заедно — каза Адолф.

— Джош го очаква с нетърпение — отвърна Джулс.

— Може дори да ме научите на добър английски — добави Адолф. — Ще бъдете моят експерт.

— Джош дори не е роден в тази страна — отбеляза Джулс.

Знаех, че няма предвид нищо лошо, но се зачудих защо трябваше да го споменава?

— О? А къде сте роден?

— Във Франция — отвърнах.

— Сигурно сте били много млад, когато сте дошли тук?

— Да.

— Защо емигрирахте?

— Джош е заминал след… когато… поради… — опита се да обясни Джулс.

— Войната — довърших изречението му.

— А! — възкликна Адолф.

— Джош е бил твърде малък и не помни — каза Джулс. Искаше да пропусне въпроса за Втората световна война. — И освен това цялото му семейство е избягало — добави той. Искаше да пропусне и въпроса за гоненията срещу евреите.

— Не чак толкова малък — намесих се. — По-голямата част от семейството ми всъщност загина от ръцете на… на…

— Врага — каза услужливо Джулс.

— А! — отбеляза Адолф.

Как да разговаряш с един германец за германците? Никога не ми се беше случвало. Що се отнася до Джулс, той имаше опит в заличаването на историята. Веднъж подготвяхме някаква сделка с японци и той изтри всички данни за войната от резюмето си.

И тогава имах неприятности, както и сега. Съгласен бях да забравим миналото, но да си изтъргувам медалите в името на бизнеса — в това имаше нещо твърде гнило.

За да не оставям място за съмнение, уточних:

— Врагът, разбира се, бяха нацистите.

Джулс се изсмя — смях на човек, когото току-що са сритали в топките.

— Но не всички германци са били нацисти — побърза да заглади нещата той.

— А! — каза Адолф, който нямаше нищо против и да е обратното.

— Повечето от германците не са знаели какво става — продължи Джулс, напълно паникьосан.

— Така е — потвърди все така невъзмутимо Адолф.

Погледът на Джулс търсеше моя, за да ми каже: „Млъквай или ще те убия! Работата ти зависи от това! Не, не работата ти. Животът ти, гадно копеле такова!“.

— Изобщо не е така — казах. — Всички германци са знаели.

Странното е, че Адолф не бе направил нищо, за да възпламени тази размяна на реплики, само дето се казваше Адолф. Джулс и аз бяхме виновни. Спорът беше между нас. Адолф изобщо не влизаше в сметката.

Адолф разбираше това и се държеше настрана. Последната ми забележка обаче го срази.

— Всички германци ли са били нацисти? — попита той, като впи поглед в мен.

„Не можеш ли поне веднъж да си затвориш очите! — долавях мислите на Джулс. — Внимавай какво ще кажеш, кучи сине, гадно копеле, педераст, или ще те убия неведнъж, а два пъти.“

Значи, това беше въпросът: всички ли германци са били нацисти? Един още по-уместен въпрос: казваш истината или поне онова, което смяташ за истина, или казваш това, което е изгодно за бизнеса? Или шикалкавиш? Не е необходимо да кажеш, че всички германци са били нацисти. Можеш да кажеш някои, или много, или повечето.

Ако кажеш „някои“, ще си в безопасност. Адолф ще одобри, а Джулс ще се радва. Да, някои са били нацисти… Никой не е толкова глупав да настоява, че не е имало никакви нацисти в Германия. Доказателствата бяха неоспорими.

Договор за един милион долара зависеше от това дали ще кажа „някои“, „много“, „повечето“ или „всички“.

— Казвате, че всички германци са били нацисти? — повтори въпроса си Адолф.

Замалко да кажа „много“, но баща ми ме спря. Представих си го мислено да казва: „Затова ли те пренесох през Пиренеите? За да преклониш глава пред мъчителите? За да направиш компромис? Авраам, нашият праотец, правил ли е компромиси? Равинът Акива правил ли е компромиси? Да правиш компромиси е все едно да си верен на двама богове. А Господ е един. Да правиш компромис означава, че си двуличник. Срамота!“.

Образът на баща ми често ми се явяваше в различни превъплъщения — като енергичен човек, който сбира стадото си и сред пламъците на гоненията го повежда към безопасно място; като набожен човек, приведен над книгите; като изплашен човек, който не може и не иска да проумее този нов свят; като предизвикателен човек с вдигнат към небесата юмрук в знак на протест.

Срещу какво протестираше? Не знаех. Но очевидното беше очевидно. Бил е принуден да бяга от страна в страна, като се започне от Полша, където германците извели баща му на селския площад, увили го в шала му за молитви и го запалили, а той викал: „Чуй, о, Израил, Господ е нашият Бог, Господ е един“. Принудили баща ми да гледа това — тогава бил религиозно еврейче от глава до пети, с къдрави кичури коса, които остригал, щом пристигнал в Париж.

В Париж се запознал с майка ми, дъщеря на книгоиздател аристократ, родили им се три деца и бизнесът му процъфтял. Голяма фабрика за кожени изделия. После дошли нацистите. Срещу част от печалбата — в началото на окупацията все още се сключвали такива сделки — щели да му разрешат да запази фабриката си. Той отказал. Срещу известно заплащане можел да остави едно или две от децата си в ръцете на църквата закрилница с надеждата, че разделянето на семейството ще запази поне някои от членовете. От това също се отказал. Решил, че трябва да избягаме всички. Не, той никога не е правил компромиси. Всичко или нищо.

Дори по-късно, в Монреал, и още по-късно — във Филаделфия, той отказваше подаянията, които се отпускаха на бежанците. Да, бежанците. Отново беше бежанец и може би това бе причината за мълчанието му, мълчание, необятно като Синайската пустиня. Без никакво предизвикателство той навлизаше в царството на мълчанието и оставаше там в продължение на седмици, понякога на месеци.

Беше ли видял нещо? Или беше чул? Какво беше онова, което той знаеше, а аз не? Някаква тайна, скрита обида. Нещо духовно, библейско. Дали бе чул гласа на Авраам или на Яков? Дали бе видял Исаак на планината Мориа?

Каквото и да знаеше, то не бе от този свят.

Отнесе тайната си в гроба, но обидата — обидата предаде на мен.

— Да — казах. — Всички германци са били нацисти.