Джак Енгелхард
Неприлично предложение (27)

27

Един ден Джоан се събуди в страхотно настроение. Направо беше в екстаз.

— Знам! — възкликна тя. — Знам какво да направим: ще отидем в Ню Йорк, в Емпайър Стейт Билдинг, и ще се срещнем отново. О, Боже, колко прекрасен беше този първи миг! Хайде да го направим, Джош! Моля те, да оставим практичността и негативността. Хайде да го направим, Джош. Да започнем всичко отначало! В коя стая беше онова тъпо съвещание? О, толкова много си паднах по теб. Какво изпитах! Трябва да го направим, Джош. Същата стая. Дори същата стая. Какъв номер беше стаята? На кой етаж бяхме?

— Не си спомням. Но можем да разберем.

— Ще си кажем същите неща, нали?

— Не съм сигурен обаче дали ще можем да осигурим същите общинарчета.

— Забавен си — каза тя. — Казвала ли съм ти някога, че си забавен? Страхотно, нали?

— Да.

— Ще се качим на покрива, разбира се, и ще прекосим Ню Йорк, и ще отидем в „Алгонкин“. Помниш ли? Помниш ли как ме качи в стаята? Нямах намерение — ами всъщност се съпротивлявах. Но как само ме ласкаеше. О, такъв ласкател си. Каза: „За толкова пари можеше да включат и стая“. Беше ли го планирал, господин Ласкател?

— Не, така се случи. — Погледнах я и се опитах да поохладя ентусиазма й. — Виж, Джоан, този опит може да се превърне в проблем.

— Няма да има проблеми. Няма, ако не искаме. Нали? Моля те!

— Добре — съгласих се.

— Спомняш ли си какво ми каза там, горе?

— Къде там горе?

— На покрива. Каза: „Чувал съм, че при ясно време можеш да видиш Камден, Ню Джърси“. Толкова хубаво беше, Джош! Така добре го каза. Как е могло всичко да бъде толкова съвършено? Всичко беше съвършено.

Джоан отново сияеше. Каква забележителна промяна! Отиде на фризьор, овърша магазините, шегуваше се и флиртуваше.

— Какво си купи? — попитах след поредния й шопингтур.

— Дрехи, глупчо.

— Може ли да ги видя?

— Не може. Те са за Ню Йорк.

Всъщност всичко беше за Ню Йорк.

Открих лесно стаята в Емпайър Стейт Билдинг и като доказателство, че нещата отново се оправят, стаята се оказа свободна и аз я наех за един час две седмици предварително, като знаех, че дотогава ни очакват прекрасни дни.

Отначало участвах неохотно в този план. В ума ми бяха заседнали всеизвестните истини: счупеното не може да се залепи; миналото не може да се върне; угасналата любов не може да пламне отново. Постепенно обаче ентусиазмът на Джоан ме зарази. Кой, по дяволите, определяше тези истини? Защо да важат и за нас? В тях не фигурираше Емпайър Стейт Билдинг. Нека другите си живеят със своите истини, а ние ще си живеем живота, както намерим за добре.

Решихме да поддържаме минимален контакт помежду си, за да не развалим работата в Ню Йорк.

Не трябваше да си разменяме лоши думи, никакъв сарказъм, никакви оплаквания, дори и от времето.

— Не ядеш — отбелязах веднъж.

— Трябва да бъда съвършена, когато стане време за Ню Йорк.

Съобщаваше с гордост колко килограма е свалила.

— Ще вляза във форма като за стриптийз — сияеше в усмивка тя.

Да, спомних си стриптийза от първия ден. Фигурата й си беше все така великолепна и това ми навя забравени усещания. Дори изпитах известна похот, както в миналото. Започнах да очаквам с нетърпение Ню Йорк.

Припомних си любовните експерименти, които бяхме правили — този пръв ден в леглото и извън него — и как тя бе попитала, срамежливо, но с желание: „Хареса ли ти?“. Започнах да сънувам еротични сънища с нея. Представях си какви още неща бихме могли да правим и как тя пита: „Хареса ли ти?“.

Фантазиите на Джоан — поне тези, за които признаваше — бяха свързани с началната сцена в залата за конференции в Емпайър Стейт Билдинг. Как седим край масата заедно с другите и флиртуваме с погледи. Как, прочела мислите ми, си придърпва полата, за да покрие коленете си. Как се озоваваме на едно и също място по време на почивката. Как повежда разговора, като казва: „Зная за какво мислите“, и как после се забавляваме, като се подиграваме на общинарите.

Това (а може би и сексът, както тя свенливо призна) бяха нейните фантазии. Предупреди ме, че всичко трябва да бъде точно, макар и без репетиция. Трябвало да е спонтанно.

И забавно, и романтично, и непринудено и най-важното да е същото.

Мислех да я предупредя, че може да се окаже много трудно да направим всичко по същия начин, но раз        мислих. Нали вече бях решил да пратя по дяволите разните му там истини? Може пък, да му се не види, всичко да стане по същия начин.

В края на краищата познавах в Нетания един, чиято къща бе поразявана от гръм два пъти. А пък веднъж спечелих на конни състезания, като залагах на едни и същи числа — девет — две.

Отново играехме хазарт. Съществуваше обаче огромен риск. Ако не успеехме в Ню Йорк, ако не се получеше нищо, това щеше да е последната загуба, а може би и не единствената. В нейната бликаща енергия, суетенето, старанието и безумно веселото настроение имаше нещо величаво — като в раждането на нов ден.

И двамата знаехме какъв риск поемаме, но не говорехме за това, защото си бяхме обещали, че няма да си разменяме лоши думи.

Както преценявах възможностите, аз също можеше да се окажа фактор в щастливата поредица. Късметът — когато получаваш само аса и валета — можеше и да ми се усмихне, особено на играч като мен, на когото му върви игра след игра. Изкарахме една много добра поредица от игри, после една много лоша и сега може би бе време отново за добра.

Нравеше ми се да си мисля така през тези две седмици преди отиването в Ню Йорк. И все пак оставаше да направим още нещо. Знаех, че към него трябва да се подходи с хирургическа точност.

— Отивам до Атлантик Сити — казах. — Да изтегля парите. Имаш ли някакви възражения?

— Не — отвърна тя и това беше цялото обсъждане на въпроса. И двамата разбрахме, че никога вече не трябва да споменаваме за парите.