Джак Енгелхард
Неприлично предложение (8)

8.

На следващата сутрин отново закусихме в „Галакси Кофи Шоп“, срещу „Бордуок“ и океана. Атмосферата в това заведение беше приятна. Разговаряхме за времето и какъв късмет имаме, че е толкова слънчево и горещо.

Но Джоан нямаше да ходи на плажа. Каза, че може би ще поседи край вътрешния басейн.

— Можеш да дойдеш с мен — предложи тя — или да поиграеш на двадесет и едно.

Бях унил като нея. Не ми се ходеше нито на плажа, нито край басейна, а и не ми се играеше. Изведнъж се оказа, че няма какво да правя.

Сервитьорката ни донесе яйца и препечени филии.

— Поръчах английска кифла — каза й Джоан с тон, лишен от обичайния си чар.

Сервитьорката се извини, грабна чинията с препечената филия и отиде за кифла. Докато я донесе, яйцата изстинаха. Тя предложи да смени и яйцата, но пък дотогава кифлата щеше да изстине.

Положението изглеждаше безнадеждно — като че ли всичко беше безнадеждно тази сутрин.

— Няма значение — каза Джоан. — Ще ги изям.

Но не ги изяде. Пиеше само кафе.

— И без това съм на диета — отбеляза.

Зазяпах се през прозореца, за да се скрия от лошото й настроение и от онова, което се бе случило между нас снощи.

Нещо ми говореше, че Джоан е пораснала през нощта. Беше отбягвала зрелостта, но сега тя внезапно я бе завладяла.

— Имам чувството, че съм те загубила — каза след дълго мълчание.

— Никога.

— Недей да говориш. Слушай. Имам чувството, че съм те загубила. Но отново ще те спечеля. Нека само тази почивка да мине без други сътресения. Съгласен ли си? Трябва просто да оцелеем. Нямаш ми доверие. Знам. Но аз отново ще го спечеля. Ще отнеме време, може би години. Но аз отново ще спечеля доверието ти, така както някога спечелих любовта ти. Едно по едно.

Тя ми беше казала да не говоря, затова мълчах и зяпах през прозореца.

— Знам какво ти е в главата — продължи тя. — С твоя библейски начин на мислене си въобразяваш, че Господ ни забърква в разни каши, за да ни накаже. Защото ние самите някога изневерихме. Но сега сме верни един на друг и винаги ще бъде така. И ако твоят Бог не може да прости, значи не е моят Бог. Моят Бог обича хората и ми прощава. Ние сме добри хора, Джош. Не заслужаваме възмездие. Ние сме добри хора.

„Да, така е — помислих си. — Ние сме добри хора. Само че има ли хора, които смятат, че са лоши?“

— Да го забравим — предложи тя, но само ми възвърна спомена за снощи.

— Забравено е — излъгах.

— Добре.

Мълчание. Редувахме се да извръщаме поглед един от друг.

— Напълно забравено — повторих.

— Да не говорим повече за това.

— За какво говорехме?

Тя се засмя и магията се върна — почти.

— Толкова си…

— Какъв?

— Толкова си готин.

— Ти обаче флиртуваше, да знаеш — изтърсих.

Не можах да се въздържа.

— Флиртувала съм? Флиртувала? — повтаряше тя. — Аз съм флиртувала?

— Флиртуваше. Ти флиртуваше.

— Не мога да повярвам, че го чувам от твоята уста, Джош. Никога не флиртувам… освен с теб.

— Може пък да греша.

— Категорично.

— Аха.

— Сгреших само в едно — добави тя. — Когато казах, че си най-добрият във всичко, което правиш. Глупаво беше. Но той те унижаваше. Начинът, по който се опитваше да те изложи… Не можех само да седя и да мълча.

— Не ми пукаше.

— Да, но на мен ми пукаше. Толкова се гордея с това, което вършиш. Ти пишеш речи най-добре от всички на света и никой не го знае, дори и ти. Не знам как го търпиш — да пишеш речите на тези големи шефове и да не получаваш нито дума на признателност.

— Какво от това?

— Ти вършиш цялата работа, а те обират лаврите. Трябва да казват: „Тази реч е писана от Джошуа Кейн“.

Не можех да не се разсмея.

 

 

Веднъж главният инженер на компанията „Успех 500“ говори толкова вдъхновено пред търговската камара на тема „Ние сме част от световната икономика“, че го прекъснаха дванадесет пъти с аплодисменти, а накрая дори му станаха на крака. Аз присъствах там, отзад, с Джоан. Допуснал бях грешката да я доведа.

— Няма ли да те спомене? — попита тя.

— Естествено, че няма.

— Но всички тези думи са твои.

— Ш-шт.

— Винаги ли е така?

— Така трябва да бъде.

— Това е престъпление — беше заключила Джоан.

 

 

Спомни си този разговор, чието продължение водехме сега в кафенето.

— Скромен съм — казах. — Какво й е лошото на скромността?

— Не твърдеше ли, че не всичко е в умереността?

— Дори самата умереност — казах.

— Точно това искам да кажа.

— Какво по-точно?

— Че прекалената скромност е форма на самонадеяност — отвърна тя.

— Страхотна мисъл.

— Никога не демонстрираш онова, което си направил, Джош. Съзнаваш ли го?

— Достатъчно ми е, че имам теб.

— Много мило, Джош. Но знам, че си спечелил награда за най-добър играч на бейзбол в колежа. Постигнал си 400 точки, нали?

— 406, като Тед Уилямс. Откъде знаеш?

— Все още ти изпращат писма да си вземеш трофея.

— Бейзболът в колежа не влиза в сметката.

— Напротив, смята се — настоя тя. — Всичко се смята. Не спечели ли и нещо като Почетен медал заради онези войни в Израел?

— Да, имам си медали. Ти дори се оплакваш от тях.

— Не, не се оплаквам. Както и да е, къде е големият?

— Някъде.

— Сега пък ти изтърси страхотна мисъл, Джош.

— Ами!

— Да, точно така говориш…

— Не искам да слушам.

— Все едно казваш: „Аз съм никой!“

— Напротив, мила моя. Просто нямам нужда от медали, за да се утвърждавам.

— Ти си като баща си. Силен си само когато трябва да защитаваш другите.

— Това не е ли хубаво?

— Да, но не си се научил да защитаваш себе си. И ще ти кажа защо. Заради чувството на имигрант.

— Американец съм колкото и ти.

— Вътрешно не се усещаш такъв. Боиш се да не те забележат, да не те изселят или нещо подобно. Боиш се да притежаваш разни неща, за да не се наложи да ги изоставиш. Да, Джош, и поради същата тази причина ти ревнуваше от… от този арабин.

Нямах никакви доводи, поне засега, срещу умението на дамата да разсъждава логично. Досущ като в школата на Аристотел, любимия й грък.

В мигове като този умовете, сърцата и душите ни бяха слети в едно и беше толкова очевидно, че сме предопределени един за друг, та ми се струваше странно, че и други се влюбват.

Вероятно беше права за всичко. Този дар да усеща беше несравним. Да знаеш истината, дори скритата истина за нещата, и да казваш онова, което трябва и когато трябва. Тя улучваше мига и точния момент. Нещо прищрака в главата ми, когато каза, че всичко влиза в сметката. Проницателно. За мен е проницателно. И наздравицата в нощта на сватбата ни: „Нека продължим взаимно да обогатяваме живота си!“.

Все още го правим, обогатяваме взаимно живота си, но все пак тя флиртуваше — несъмнено.