Любомир Т. Пировски
Фитопсихофармакология на човешкото поведение (2)

1. Кратка психо-физиологична обосновка на човешкото поведение:

Човешкото поведение (Генчо Д. Пирьов, Любен Н. Десев, Кратък речник по психология, София, 1981) е начин на съществуване на живия организъм, на Аз-ът, на реагирането му на външни стимули и напрежения, които възникват у самия него при когнитивния дисонанс предизвикан от едновременното поддържане в Аз-а на две различни, несъвместими, вярвания, убеждения, идеи, мнения (Стаматов Р., Минчев Б., Психология на човека, „Хермес“, Пловдив, 2003). Човешкото поведение е процес на активно взаимодействие между личността и социалната среда, активна дейност, понякога изразявана и чрез „бездейственост“ (психическа активност на личността, с параметри свързани със силата и продължителността на процеса вътрешно задържане) свързани с ценностните ориентации на личността към различни обекти, цели и средства за тяхното реализиране. Функционалната единица на поведението е поведенческият акт, който започва с нарушаване на равновесието вътре в организма и завършва с неговото възстановяване (свързан е с неосъзнат или осъзнат въпрос защо е необходимо нещо да се прави). От физиологокибернетично гледище в поведенческият акт като „единица“ на дейността се разграничават пет основни стадии:

1. аферентен синтез — приемане и преработка на информацията, предшестваща вземането на решение, необходима за организиране на най-адекватен при дадените условия приспособителен акт — кой, защо, какво, кога, как, къде, колко да се прави? Психо-физиологичните му механизми според нас са Доминантата на Ухтомски и условният рефлекс, които се допълват образувайки единен интегративен комплекс — функционална организационна единица на поведението. Синтезът между механизмите на Доминантата и тези на формирането на условния рефлекс дава двата фактора необходими и достатъчни за целенасоченото поведение: първият — неговият активен, творческо-изследователски характер (от доминантата) и вторият — точното съответствие на обективната реалност (от утвърдения тясно специализиран условен рефлекс). В състава на аферентния синтез влизат като компоненти: доминираща мотивация (пораждащи фактори — 1.1. биологични, емоционални и социални актуални потребности (съгласно Потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност на Симонов П. В.), 1.2. обстановъчна аференция (съгласно функционалните системи на П. К. Анохин), 1.3. пускова аференция (кога, какво, как е необходимо да се прави) и 1.4. памет (по-ранен индивидуален опит и енграми (следи) запазени в паметта, при чиито трансформации и рекомбинации чрез нови временни невронални връзки се създава неврофизиологичната основа на свръхсъзнанието — творческата интуиция).

За аферентния синтез от особено значение е и състоянието „сън“, тъй като съгласно информационната теория по време на сън става активно преработване и реорганизация на получената информация с цел възстановяване на информационния капацитет на паметта и на емоционалното равновесие (делта-сънят има най-голямо значение за това). Сънят е цикличен процес от редуващите се фази на „бавен сън“ (състои се от: дрямка, сън, дълбок сън и делта-сън) и „бърз сън“ (особено състояние на организма съответстващо на бодърстването, но обърнато навътре, с бързо движение на очните ябълки и многобройни сънища, което заема 15–25% от нощния сън, и което е необходимо за оптимизация на изследователската, творческата, дейност в предстоящото бодърстване). Циклите са с продължителност от 90 до 120 минути и се повтарят 4 — 6 пъти на нощ. Поддържането на съня се осъществява от три нива на синхронизираща мозъчна система: първо — предният таламус, при чийто дразнение са появява прозяване, протягане, сънна поза; второ — ядрата на хипоталамуса, които заедно с лимбично-стволовата система реализират бавния сън; трето — ретикуларната формация на мозъчния ствол, която вероятно организира бързия сън. Неврохимичните механизми на съня са свързани с повишаване на съдържанието на задръжни медиатори (серотонин, гамааминомаслена киселина, делта-сън-индуциращ пептид, субстанция Р, мурамил-пептид) във фазата на бавния сън, и натрупване на катехоламини във фазата на бързия сън и бодърстването.

2. формиране на действието и на „акцептор на действието“ — апарат за предсказване и оценка на резултатите от действието преди извършването му (кой, как, защо, колко?), съгласно функционалните системи на П. К. Анохин.

3. резултати от действието свързани с обратната аференция (какво?).

4. обратна аференция между действието и ефекта от него — поведенческият акт става стройна система заедно с оценката на резултатите от действието в акцептора.

5. „разсъгласуване“ между цел и получен резултат, при което емоционалният фактор „удолетвореност-неудолетвореност“ е допълнителен стимул за търсене на нови, по-адекватни цели на програмата за аферентно действие. Биохимичният и фармакологичен механизъм за това са Мозъчните неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствията — инструменти на еволюцията чрез „награда“ за целесъобразен и полезен за оцеляването и развитието избор или чрез „наказващите“ отрицателни психосоматични сигнални реакции, превърнали се от физиологични реакции (стрес) в мотивационни доминанти и състояния (дистрес), водещи до психосоматичен риск и дезадаптация. Психо-физиологичното и психофармакологичното холистично въздействие в контролирани отвън условия или при мотивиран доброволен самоконтрол върху тези пет основни стадии на поведенческия акт, едновременно или само върху някои от тях, е холистичният метод за предизвикване на желание (осъзнато или неосъзнато) и създаване на възможност нормалният, в не психотично състояние на условно здраве човек, съзнателно да управлява своето поведение, или за успешно лечение и социализация на пациентите с психосоматични синдроми и заболявания. Управляването на поведенческия акт като адаптационна реакция, при всички случаи трябва да започва с пренасочване и намаляване устойчивостта и силата на повишената възбудимост в рефлекторните системи в мозъка от съществуващата Доминанта на Ухтомски, и създаване на нова доминанта, разположена най-напред на нивото на временна координация на функциите — в периода на т.н. „еластичност на ЦНС“. Инстументът за това е холистичният подход, включващ и фитопсихофармакологичните комплексни препарати с тяхното многостранно и едновременно повлияване на най-важните жизнени системи в организма и възможност за едновременно регулиране на задръжните и възбудните процеси в мозъка.

Чисто психологичен и философски инструмент, социокултурно обусловен интелектуален процес съзнателно насочен (и осмислен) към самопознание, към мислен диалог с другия, към контрол на собствената дейност (поведение) е Рефлексията. (В. Василев, Рефлексията в познанието, самопознанието и практиката, И-во Макрос, Пловдив, 2006). При него, приемането на човека (и неговото поведение — б. на автора) като мярка за всички неща, започва от Хераклит („Познай себе си“ — надпис на Делфийския храм), минава през Им. Кант, за да стигне до наши дни като още един инструмент за съзнателно самоуправляване на поведенческия акт като адаптационна реакция.

Преживяването, регулирането и управляването на психичните явления в човека, е и древно лечителско изкуство до голяма степен интуитивно и емпирично, и съвременно научно-приложно направление на психофармакологията, неврофизиологията, психологията и фитотерапията обединени чрез системения подход.

Всяко психично явление се разбира като система, представляваща организирано единство от компоненти, които на свой ред също са системи.

Съществуват три вида психични системи: Психични процеси; Психични свойства; Психични състояния.

Психичните процеси получават и преработват информацията. Те са: сетивността, мисленето, въображението, преживяванията (емоции и чувства, които възникват преди и по време на удовлетворяване на потребностите — интерес, желание, надежда, вяра, и след удовлетворяване на потребностите — удоволствие и неудоволствие)

Психичните свойства съхраняват информацията. Те са системите на миналия опит, които в своето единство изграждат системата на личността (включваща система на знанията и системата на способностите). Сред общите способности е интелектът (глобална познавателна способност)

Психичните състояния използват информацията. Те са актуалната, в сегашния момент, организация на психиката, осигуряваща конкретното удовлетворяване на потребностите и според постигнатата или непостигнатата удовлетвореност имат полярни разновидности, напр. състояние на спокойствие и състояние на тревога. Фундаменталният механизъм при организиране на психичните състояния е взаимовплетеността на психичните системи. При общуването съществува т.нар. „класически триъгълник“ → „Аз — Ти — Той“, „Ние — Вие — Те“.

Психиката (К. Г. Юнг) е съвкупност от всички психични процеси, както съзнаваните, така и несъзнаваните, тоест психиката се състои от допълващи се, но противоположни по свойствата си сфери — съзнание и несъзнавано (лично и колективно-свързано с архетиповете — отражения на инстинктивните реакции), които се отнасят една към друга компенсаторно. Аз-ът участва и в двете области. При това съзнанието съставлява една съвсем малка част от цялата психика. Съзнанието се дефинира като функцията или дейността, която поддържа връзката на психичните съдържания с Аз-а.

Управляването на психичните системи в човека и неговото поведение е метод, използван и не само за лечение още от дълбока древност и до днес, от всички шамани, магьосници, религии, секти, икономически и политически дейци с неизменно максимална ефективност. Както всеки метод позволяващ манипулиране на личността, тоест външно управляване на индивидуално неповторимата композиция и вътрешна йерархия от основните (витални, социални, идеални) потребности на дадения човек, включително техните разновидности: за съхранение и развитие; и „за себе си“ и „за другите“, този метод съзнателно или користно откъснат от знанията, базиран на „сляпата“ вяра и водещ до поведенчески автоматизъм, е бил и продължава да бъде най-ефикасното средство на всяка власт (Dr Armen Victorian, Mind Controllers, 2000, Контрол върху съзнанието, превод, ИК „Кръгозор“, София, 2004; Bill Cooper, „Behold a Pale Horse“, Silent Weapons for Quiet Wars, 1991, Тихи оръжия за безшумни войни, превод, „Хелиопол“, 2000). Ето защо според нас основни изисквания за прилагането му е „първо, да не се вреди“, което е възможно само при обширна информация и пълна „прозрачност“ при прилагането му при условно здрави хора, и второ — оптимално преценена информация за пациентите гарантираща им техния избор, което го определя като холистичен медицински метод. Той е особено необходим при днешната модерна икономика, която сама създава потребностите, които после се стреми да задоволява. Производството зависи от предизвикването на търсене, а търсенето ражда една култура, която възприема потреблението като най-голяма социална ценност. С други думи потреблението само по себе си, заедно с възможността да го демонстрираш, представлява символ на обществен статус (Джон Кенет Гълбрайт, Galbraith, J. K., The Affluent Society, Lodon, 1985). При това се оформя съвременният вид човек — Homo economicus с поведение (алчност), при което стремежът е да се извлече максимална материална полза, а оттам и удоволствия, без да се разбира, че това е подсъзнателна психо-физиологична проява на страха на Аз-ът да се защити от реално или илюзорно ограбване от себеподобните си. Така страхът, като инстинктивна Доминанта на Ухтомски, се превръща в мощно оръжие за целенасочено управляване на човешкото поведение в полза на финансово-икономическите и олигархични структури.

Възможностите за управляване на човешкото поведение са особено забележими при създаването, изучаването, управляването и използването на т.н. „изменени състояния на съзнанието“ (ИСС), възникващи в резултат от приспособително оправдан и качествено изменен начин на функциониране на редица относително автономни перцептивни и когнитивни модули — за управляване движението и възприемането на схемата на тялото; за усещания и възприятия; темпорален, емоционален и паметов модул; модул за оценка и преработка на информацията; за поведение и структура на личността. Разбирането на ИСС в състояние на бодърстване, за разлика от състоянията в норма, базирано на съвременната теория на функционалните състояния, може да стане по-ясно, ако ИСС се групират като сугестогенни (възникващи при внушение и самовнушение, хипноза и автохипноза), фармагогенни (индуцирани в резултат на използването на психоактивни препарати), и „екзогенни“ състояния (възникващи при екстремални външни условия, които включват механизмите на адаптация и дезадаптация). Един от важните фактори индуциращ ИСС е промяната в нивото на взаимосъгласуваност в дейността на лявото и дясното полукълбо на мозъка, със затормозване дейността на лявото полукълбо. (Спивак Д. Л., Измененные состояния сознания, „Ювента“ Санкт-Петербургского госуд. Университета, 2000).

В различните ИСС е възможно или стесняване, или разширяване полето на съзнание. Обикновено началните стадии на интеграция на невронните комплекси се обезпечават от стеснените състояния на съзнанието. При стесненото съзнание става избирателно увеличаване активността на функционалните органи на главния мозък до прекомерно или зад пределно възбуждане, което предизвиква задържане. Действащата Доминантта на Ухтомски сумира възбудните процеси. Така най-напред се потискат най-енергоемките комплекси. Тези, в които в този момент се поддържа най-високо ниво на възбуждане. Така в нормално състояние не достига сила на възбудните процеси за да се потиснат негативните изместени доминанти. В резултат на този процес изместеният психически материал става по-достъпен за съзнателна преработка. Разширеното съзнание обикновено се обезпечава от увеличаването на общата активност на кората на главния мозък и синхронизацията в работата на различните му участъци. Максималната синхронизация може да предизвика разширение на съзнанието даже на фона на потисната кора. При това в резултат от резонанс на енцефалограмата се увеличава амплитудата на електромагнитните колебания. На фона на този процес става възможно потискането, подчинението на негативните доминанти на по-общи програми. И в двата случая, резултат от действието на ИСС е преразпределяне и образуване на нови функционални връзки между невроните, което води до уравновесяване на процесите на възбуждане и задържане в различните участъци на мозъка, тоест до ликвидаия на стреса. При много ИСС става масирано освобождаване на неврохормони и невромедиатори. Тяхното съотношение и количество се диктува от вътрешните условия и потребности, поради което те действат по-меко и целесъобразно, отколкото вкараните отвън психофармакологични вещества. ИСС (в това число творческото вдъхновение — „сатори“, трансперсоналните преживявания, съзнателно управляване дейността на вегетативната нервна система и др.) възникват при нарушаване на дневния режим, при физическо и умствено пренапрежение, при дълбоки психически преживявания, при затруднена адаптация, дезадаптация, стрес, травми, отравяне, различни заболявания особено свързани с висока температура, при бурен сексуален оргазъм, в резултат на пределна концентрация и пренапрежение. В отделна група на ИСС трябва да се отделят индуктивните състояния на съзнанието предизвикани от хипервентилация и някои халюциногенни препарати. Те, за разлика от наркотиците, действат специфично премахвайки блокировката върху информационните потоци и повишават емоционалната индуктивност. В резултат на това възникват интензивни халюцинации и други интересни феномени. Като отделни групи ИСС са и „ритуалния транс“ (при молитви, религиозни обреди, мистерии, ритуални танци, теорията за който е формулирана от Бехтерев и се базира на принципа на Доминантата — Транс (измененное состояние сознания), и "ефекта на тълпата" особено в комбинация с ритмична музика и осветление, при което в действие се включват и инстинкти повишаващи емоционалната индуктивност и внушаемост на всеки отделен човек в тълпата, позволяващо на хорската маса в определени ситуации да действа като единен организъм. (Кудашов В. И., Психофизическая саморегулация в воинских искусствах, Москва, „Профит Стийл“, „Читра“, 2003)

Днес човекът се изучава и определя като отворена многокомпонентна сложно организирана вероятностна пространствено-времева система, в която на различни нива (субклетъчно, клетъчно, органно, функционално системно, организмово, психично, популационно) успоредно и едновременно (в живата клетка за 1 сек. протичат едновременно 10⁹ броя химически реакции) се осъществяват различни процеси свързани както с елементите от вътрешната му среда (биологична и психична), така и с тези от обкръжаващата го среда. Връзките между тях се осъществява от актуалните му потребности, които са определящите причини и движеща сила за човешкото поведение, съгласно Потребностно-информационната теория за висшата нервна дейност (Симонов П.В.). Потребността е избирателната зависимост на живите организми от факторите на външната среда съществени за самосъхранение и саморазвитие. Тя е източник на активността на живите системи, причина и цел на тяхното поведение в околната среда, за реализация на тенденциите към растеж, развитие, усъвършенстване, запазване и усвояване на обкръжаващото пространство в смисъла на идеите на В. И. Вернадски и А. А. Ухтомски. Потребностите на човека могат да се класифицират по групи като: биологични и продиктуваните от тях материални потребности от храна, облекло, жилище, технически средства за осигуряване на индивидуалното и видово съществуване; социални потребности — за принадлежност към социална група, общност, и заемане в нея на определено място, за получаване на привързаност и внимание, уважение и любов, за разбиране и оценяване от другите хора, за несамотност; идеални (духовни, културни, естетически) потребности от знания в широкия смисъл на познания за обкръжаващия свят и своето място в него, за смисъла и значението на своето съществуване. Безграничната ненаситност на човешките желания за удовлетворяване на потребностите им, е условие за развитие, за усвояване на нови сфери на дейност, на нови средства и начини за удовлетворяването им. Това обективно изисква създаването на норми за тяхното удовлетворяване — исторически изменчиви и социални по своята природа — обичаи, закони, морал, идеология, чиято съвкупност в дадена социална общност или епоха образува нейната конкретна култура. Когато човешкото поведение е в съответствие с тези норми, такъв човек се определя като културен в тази социална общност или епоха. При всякакво поведение и на всяко ниво на висшата нервна дейност при човека, на дадена потребност може да се противопостави само друга потребност (Симонов П. В., Эмоциональный мозг, „Наука“ Москва, 1981) При това според нас тази друга потребност може да е от същата група потребности, а може и да е от друга група — при кръстосана приоритетна мотивация между групите потребности, както е при инстинкта и поведението за запазване на човешко достойнство, и при алтруистичното поведение (частен случай, от което е родителското поведение), което е рисково за индивида и съхраняващо за вида.

Особен научен интерес предизвикват взаимовръзките на човешкия организъм с вътрешната и външната среда като информационно-енергийна система, предизвикани отново от доминиращи на различни нива потребности (мотивации), реализирани на квантово-енергийно („вибрационно ниво“) („Системный подход к вопросам анализа и управления биологическми объектами“ — материалы научно-практической конференции, Москва, Институт Проблем Управления РАН, 04.2000, www.skyindustry.ru/combook).

Това е и съвременното разбиране на психичните процеси, което се базира на информационния принцип на работа на мозъка.

В него холографският принцип в организацията на мозъчната дейност (Судаков К. В., Информационый принцип работы мозга, Психологический журнал, том 17, № 1, 1996 110–127) се проявява и във взаимодействието на доминиращата в йерархията им потребност (мотивация) с емоционално-оценъчното й подкрепяне (чрез удоволствия или избягване на неудоволствия) и оправдаване на поведението (Стаматов Р., Минчев Б., Психология на човека, „Хермес“, Пловдив, 2003).

В хода на еволюцията, информационните процеси са получили водеща роля в дейността на главния мозък. В него по холографски принцип постоянно става кодиране на информацията (чрез нервни и хормонални влияния при формиране на водещата потребност на организма) и декодиране съпровождано от отрицателни или положителни емоции (чрез резултата от действието при постъпване в него информационните молекули получени при аферентните възбудни процеси.)

Холограмата е енергиен модел и матрица за пространствена организация, получена при интерференция на енергията (в т.ч. и светлинната) в полевата й форма. Във всяка част от нея се съдържа пълна информация за цялото.

Физикохимичната и структурна (пространствена) информация е свързана с прехода от неживо към живо чрез пренос на сигнална информация по принципа на комплементарността и пространствената структура на биомолекулите, валиден за всички нива в живите системи: ДНК-РНК; РНК-белтък; ензим-субстрат; антиген-антитяло; хормон-рецептор; невромедиатор-рецептор; рецептор-вторичен посредник-вътреклетъчни процеси. Тя е тясно свързана и с функционалните системи в мозъка, и с действието на психофармакологичните средства, и придобива значението на физиологичната променлива величина на: тъканно ниво (чрез рецепторни и слаби електромагнитни взаимодействия); на церебрално ниво (чрез подкрепващо засилване на целесъобразна чувствителност на хипоталамуса от доминиращата потребност, при което се осъществява процес на специфично възбуждане в ЦНС за удовлетворяване на потребността на сензорно и метаболитно равнища); на поведенческо ниво (доминиращата потребност възбужда многобройни ефекторни неврони, формирайки „ефекторен интеграл“ или системна програма за действие за удовлетворяването си); на популационно ниво (индивидуалните потребности се трансформират в обобщени потребности и поведение на група индивиди); и на космическо (енерго-информационно) ниво (удовлетворяване на професионални творчески потребности чрез взаимодействие на индивидите и популациите с гео-, био-, и информационните сфери на Земята — „свръхсъзнание“).

Именно в тази структурна информация (сигнал, чийто смисъл зависи не толкова от числото на неговите знакови елементи, колкото от тяхното съчетание и последователност) е разликата и ценността на биологично-активните вещества (БАВ) от природен произход, в това число и фитопсихофармакологичните галенови препарати, в сравнение със същите химически съединения, но синтетично получени (И. И. Брехман, Человек и биологично активные вещества, 1976 г.; Г. М. Баренбойм, А. Г. Маленков, Биологически активные вещества, 1986 г.)

В организмовия свят става „напластяване“ на структури и структурни взаимоотношения, които се намират в специфична координация и субординация помежду си. В тези сложни взаимодействия се изгражда комплексното качество на живото като система. В живия организъм, лекарството (БАВ) и храната от външни за системата условия, се превръщат във вътрешни основания, защото регулират неговите фундаментални процеси. От молекулярна гледна точка, организмът е подредена във времето и пространството система от взаимно съгласувани биохимични реакции, едновременното и съвместното протичане, на които обезпечава поддържането и развитието на системата към нейното дублиране. В това отношение е важно познаването на Теорията за функционалните системи на П. К. Анохин. Тя се базира на водещата роля на полезния за системата (за организма, вида, социума) приспособителен резултат, който играе ролята на системообразуващ фактор. Според тази теория, неадекватните фактори на средата обуславят формирането във висшите регулаторни центрове не само изпреварваща стратегия на поведението, но и оценка на вероятните морфо-функционални и енергийни изменения в биосистемата. Точно тази оценка е важен фактор в избора на адаптационните реакции на биосистемата, която по такъв начин изпреварващо отразява и вероятната цена за тяхното реализиране. Постоянното инстинктивно, подсъзнателно, съзнателно или свръхсъзнателно съпоставяне на тези две прогнозни програми, определя избора на адаптивното поведение на биосистемата. В резултат, адаптационните реакции се създават и разполагат най-напред на нивото на временна координация на функциите („еластичност на Ц. Н. С“.) и чак след това възникват обменни, енергийни и структурни изменения („пластичност на ЦНС“).

Точно в момента на „еластичност“ на ЦНС, подпомагането на Аз-ът за съзнателна оценка от него на актуалните му потребности и на емоциите му чрез методи и средства на Холистичната медицина (в това число и БАВ) е особено важно и ефективно. Те могат да регулират функционалните системи в организма съобразно доминантните тенденции в структурата на личността му и по пътя на положителна или отрицателна подкрепа чрез мозъчните неврохимични системи за самостимулация чрез удоволствията, да подпомогнат за прогнозирането, управлението и възпитанието на човешкото поведение и здраве.

При това „дейността на човека се определя от доминантните тенденции в структурата на личността“ (Е. Фромм, 1990), а „целостността на личността (К. Г. Юнг) е постигната, когато главните двойки противоположности са относително разграничени, т.е. когато двете части на цялостната психика, съзнание и несъзнавано, са свързани една с друга и са в активна връзка по пътя към индивидуация“ (Йоланде Якоби, Психологията на К. Г. Юнг 1940, прев. И-во „Леге Артис“ Плевен, 2000).

Нервнофизиологичните механизми за това доминиране са свързани с феномена — Доминанта на Ухтомски — временно господстваща рефлекторна физиологична система, функционално обединяваща различни нервни центрове от гръбначния мозък, подкоровите структури или кората на главния мозък, със задължително първично огнище на възбуда в един от отделите на централната нервна система, насочваща работата на нервните центрове в дадения момент и определяща вектора на поведение. Формираната Доминанта има четири типични свойства: 1. устойчива възбуда, 2. повишена възбудимост благодарение на която възниква основното свойство на доминантата, а именно — 3. способност към сумиране на най-различни дразнения с участието на хипокампа в мозъка можещ да реагира на сигнали с малка вероятност на реализация, и 4. изразена инерционност.

Формирането на доминантата често може да е скрито, подсъзнателно и не волево, базирано на лимитиращата функция на натрупания по-ранен видов и индивидуален опит и функция на актуална в дадения момент потребност. С характерните черти на Доминантата ние се срещаме всеки път, когато наблюдаваме етапа на генерализация на условния рефлекс. Първият етап в създаването на всеки условен рефлекс е епапа на генерализация, за пръв път описан от И. П. Павлов:

„Този участък от централната нервна система, който по време на безусловния рефлекс най-силно се дразни, насочва към себе си и по-слаби дразнители идващи от външния или вътрешен свят едновременно върху другите участъци от централната нервна система, тоест благодарение на безусловния рефлекс към неговия участък се прокарва временен път за всички тези дразнители. Условията които влияят на отварянето или затварянето на този път са вътрешен механизъм…, фино приспособяване на животинския организъм“ (Павлов И. П. Двадцатилетний опыт обективного изучения высшей нервной деятельности (поведения)животных, М.: Наука. 1973). Така в етапа на генерализация на условния рефлекс, чийто неврофизиологични механизми практически съвпадат с феномена — Доминанта на Ухтомски (Павлыгина Р. А., Роль доминанты в замыкании условного рефлекса, в сб., Доминанта и условный рефлекс, ред. Симонов П. В. Москва, „Наука“ 1987) може да се изгради рефлекторна реакция на стимули, които никога по-рано не са се съчетавали със съответното подкрепяне. С увеличаване на специализацията на условния рефлекс, доминантата се асимилира от него и влиза в структурата на условния рефлекс като активираща обратна условна връзка. При това е налице и временно повишаване на клетъчната възбудимост при продължително, над едно денонощие, запазване повишената ефективност на синаптичните връзки — свидетелство за устойчивост (инертност) на биомембранната пластичност. Именно тази биомембранна пластичност определя доминантните свойства на етапа на генерализация на условния рефлекс, придружен с паралелна промяна на клетъчната възбудимост в участъците от кората на мозъка обхванати от различните съчетани стимули (дразнения).

Става ясно значението на холистичния подход (Пировски Л., Пировски Н., Й. Стайкова-Пировска, Искам — мога — трябва — холистичен модел на здравето, под печат), като оптимален начин (особено в контролирани околна среда и начин на живот) за изграждане на дивергентни рефлекторни реакции за управляването на поведенческия акт, чрез пренасочване и намаляване устойчивостта и силата на съществуващата доминанта и създаване на нова, определяща вектора на поведение целесъобразна доминанта съгласно ценностната система на конкретния индивид или общество, чрез директно или кръстосано по групи управляване (удовлетворяване) на актуалните потребности.

Този метод е залегнал в основата на наша разработка — (Пировски Никола Л., Пировска Ангелина Л., Стайкова Йорданка А., Пировски Любомир Т., Идеен проект за Европейски Балкански център за холистична промоция на здравето на наркомани, Международна научна конференция СУБ Стара Загора, „Българската наука и Европейското изследователско пространство“ 05–06. VI. 2008 г., И-во „Съюз на учените“ Стара Загора, ISBN: 9789549329445 / 2008).

Например при хората с наркотични зависимости, съществуващата доминанта е възможно да се замести с нова, не свързана с използването на наркотици, като чрез психотропни препарати (в т.ч. и фитопрепарати) се блокира или намали възможността на възбудният център да сумира и натрупва възбуждения от импулси от дразнители (в т.ч. и подпрагови) свързани с енграмите във времето от удовлетворяването на придобитите биологични (физическите) и психични (за принадлежност към социална група) наркотични потребности, като срещу тях се противопоставят (с възможност за активно поведение за удовлетворяването им, за да се избегне конфликта „искам, но не мога“!) биологични потребности (за храна, облекло, жилище), социалните — за получаване на привързаност и внимание, уважение и любов, и идеалните (духовни, културни, естетически) особено творчески потребности (за реализация на фундаменталната инстинктивна потребност за запазването на достойнството и за своето място в обкръжаващия свят).

Наред със средствата на психотерапията, хипнозата, самовнушението, автогенния тренинг и физиотерапията, фитопсихофармакологичните препарати (и растенията за тях) въздействащи на централната нервна система и периферната нервна система (соматична и вегетативна) и модифициращи (чрез невротрансмитери, невромодулатори, хормони и ензими) възприятията, чувствата, мислите и поведението при условно здрави хора или при пациенти, подобно на използваните психотропни препарати от цитираната по-долу международна квалификационна схема, могат да станат много важни и сравнително безвредни квалифицирани инструменти за това.

Отправна точка за управляването на поведенческия акт, е познаването и осъзнаването на инстинктивните форми на вроденото, придобитото и контролираното човешко поведение. (Пирьова Боряна, Невробиологични основи на човешкото поведение, И-во на Нов български университет, София, 2011, ISBN 978–954–535–646–9; Гарбузов В. И., Древние и новые каноны медицины, Санкт-Петербург, 1992).

Инстинктите са базовите, еволюционно избрани и генетично фиксирани основни жизнени потребности. Това са преди всичко потребностите за самосъхранение и за продължение на рода. Те се характеризират с понятието „искам“ (като неосъзната потребност или като осъзнато желание). Стремежът към адаптация е стремеж към реализация на „Аз искам“. Това е свръхпотребност.

С „искам“, естествено взаимносвързано е и точно толкова императивното „не искам“ (също като неосъзната потребност, в т.ч. е и страхът, или като осъзнато желание).

С тези две свръхпотребности (свръхмотиви) човек се ражда.

Успоредно с тях Еволюцията е създала и фиксирала в инстинктите важните за социума и също толкова мощните алтруистични мотивации (потребности): „не трябва“ и „трябва“, чийто укрепване е чрез възпитанието, изграждащо основната ориентация на Аз-а към оценка, цели и методи, и тяхното фиксиране в подсъзнанието му. При това, за разлика от обучението адресирано към съзнанието, възпитанието (както и изкуството) е предназначено да въздейства на подсъзнанието и на свръхсъзнанието (творческата интуиция).

Фундаменталните инстинкти в човека са седем: за самосъхранение; за продължаване на рода; алтруистичен; изследователски; за доминиране; за свобода; и накрая — за запазване на достойнство — съвкупност от моралните качества на Аз-ът и уважение на тези качества в самия себе си. Достойнството на човека определя неговото отношение (песимистично или оптимистично) към другите и към живота изобщо. Запазването на достойнството е фундаментална потребност. То е съставна част и от другите инстинкти — за доминиране, за свобода и изследователския.

Човекът в съвременното общество, отдалечавайки се от биологично-целесъобразния начин на живот, изпитва все повече потребности (и емоции), а социалното му приспособяване налага все по-голямото им овладяване (потискане). Възниква борба между разума и емоциите, която на съвременен език се нарича „владеене на себе си“ и е в основата на болестотворния вътрешен конфликт на личността. З. Фройд го е описал като конфликт между потиснатото либидо и нравствените принципи на човека, а невролога В. Н. Мясищев (Мясищев В. Н., Личност и неврози, Л. 1960) — като конфликтите: „искам, но не мога“, „искам, но се страхувам“ и „не бива, не мога, но искам“. Възможността на човека да овладява емоциите, желанията и импулсивността си чрез процесите на активно внимание и потискане на отговори, и да взема решения в полза не само на собствената си личност, но и в перспектива към другите, се нарича самоконтрол. При това решения избягващи загубите, са по-мотивирани от такива осигуряващи печалби. И в двата случая психичната основа за тях е получаването на удоволствия или избягването на неудоволствия и вреди от съответното поведение, а нервнофизиологичните механизми за това са свързани с Доминанта на Ухтомски.

Проблемът с инстинктите, емоциите и конфликтите, и ролята им в живота на човека, е база за неговото себеопознаване, а с това и за разбиране и повлияване на неговото поведение. Реализацията на инстинктите предизвиква особено и необикновено силно удовлетворение и удоволствие чрез мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствия, а тяхното потискане или блокиране води до отрицателни преживявания обусловени от чувството на неудовлетвореност и предизвиква психосоматичен риск и дезадаптация (болест).

Способността на Доминантата да се включва от много широк кръг стимули (осъзнати, подсъзнателни, инстинктивни) се реализира с участието на хипокампа, реагиращ и на сигнали с ниска степен на вероятност за положителна подкрепа. Взаимодействията в мозъка между предните отдели на новата кора, хипокампа, амигдалния комплекс и хипоталамуса, основно свързани с принципа на Доминантата на Ухтомски, са необходимите и достатъчни взаимовръзки за организация на човешкото поведение в координатната система: „потребности — вероятност за тяхното удовлетворяване“ и имат важно адаптивно значение за организмите.

Схема на мозъчните структури в процеса на организация на поведенческия акт.

Схема на взаимодействията на мозъчните структури в процеса на организация на поведенческия акт — плътните линии са информационната аференция; пунктирите — мотивационните влияния; двойните — емоционално оцветената аференция. (Симонов П. В., Доминанта и условный рефлекс, Москва, „Наука“ 1987, стр. 161):

Вътрешните (от метаболизма) и външните (болка, миризма и др.) предизвикващи процес на възбуждане безусловни стимули (дразнители), активират мотивационните структури в хипоталамуса, който активира хипокампа и предните отдели на новата кора на мозъка (влиянието на хипоталамуса върху амигдалоидния комплекс в лимбичната система е по-слабо изразено). Благодарение на хипокампа, широкият кръг стимули усилва доминантното състояние, тоест хипокампа участва във формирането на мотивационна доминанта, докато определянето на доминиращата мотивация е свързано с дейността на друга лимбична структура — ядрата на амигдалоидния комплекс. В случай на съвпадане на външните стимули с действията подкрепящи безусловните дразнители, хипокампа се оказва първото място на среща на съчетаните аферентни стимули. При формирането на поведенческия акт, в резултат на съвместна дейност на хипокампа и фронталната кора се отбират тези външни стимули или техните енграми, които преди това са се съпровождали с удовлетворяване на дадената потребност. Чрез съпоставяне на мотивационното възбуждане с наличните стимули и с енграмите извлечени от паметта (най-вече от слепоочния дял на мозъчната кора), в амигдалоидния комплекс в лимбичната система се формира емоционално „оцветяване“ на тези стимули и енграми, което води до определянето на доминиращата мотивация подлежаща на приоритетно удовлетворяване. Създалата се във фронталната кора програма за действия постъпва в базалните ганглии, където чрез взаимодействие с теменната кора се „вписва“ в пространствените координати на предстоящото действие. От фронтно-стриатната система възбуждението през моторната кора отива към ефекторните органи, реализиращи целенасоченото поведение.

Тази схема, макар и опростена спрямо реалната сложност на събитията във висшите отдели на главния мозък, дава възможност да се „наложи“ динамиката на механизмите на доминантата и на условния рефлекс върху морфологичната основа на специализираните мозъчни образувания, и възможност за експериментална проверка на фактическите данни, както и за фитопсихофармакологично (респективно рецепторно-медиаторно и/или енергийно-информационно) въздействие върху всеки един или няколко от изброените мозъчни образувания. При това трябва да се отчита, че не силата на възбуждение във възбудното огнище, го прави доминантно. Възбудният център става доминантен чрез способността си да сумира и натрупва възбуждане от импулси от случайни дразнители (в т.ч. и подпрагови) с различна модалност, свързани с енграмите (паметови следи) във времето от удовлетворяването на потребностите, подкрепяно от мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствия. Освен това е достатъчно еднократно или двукратно съчетаване на аферентното дразнение с прекратяването на доминантата, за да се образува здрава временна нервна връзка (Павлыгина Р. А. Стадия специализации доминанты и целенаправленное поведение, Журн. Высш. Нерв. Деятельности, 1985, Т. 35, №4, С. 611–624). Прекратяването на мотивационната доминанта води до бързо формиране на здрава времена връзка между центъра, където е създадено доминанто огнище и центъра към който е адресиран раздразнителя, тоест доминантата е неврофизиологичният механизъм, чрез който се образуват бързо здрави временни връзки.

Сумиращите свойства на Доминантата ярко се проявяват в поведението и творческата дейност на човека. Творческите личности, като правило, имат дивергентно мислене — те търсят решаването на проблема по всички възможни направления, разглеждайки колкото може повече варианти. Те могат да образуват връзки между елементи в различни системи, нямащи на пръв поглед нищо общо, като отново предишният натрупан опит и мотивацията (в т.ч. емоционалното напрежение) играят лимитираща роля. При това интуицията винаги „работи“ за удовлетворяване на потребностите, устойчиво доминиращи в йерархията на мотивите на дадената личност.

Ако механизма на Доминантата повишава възможността за адаптиране на субекта чрез рекомбинации на запазените в паметта следи и разширяване на асортимента на възприеманите външни сигнали, осъществявайки предварителен неосъзнат подбор на база доминираща мотивация, то вторичният съзнателен отбор е свързан с функционалната специализация на двете полукълба на главния мозък действащи в „диалог“ — лявото (индукция; планира, анализира като последователен процесор, опериращ с дискретни понятия съответстващи на цели класове обекти и установява отношенията между тях; дейността му се базира повече на бъдещото време; съдържа повече допамин, ГАМК, ацетилхолин; по-голяма чувствителност към невролептиците) и дясното (дедукция; осигурява цялостно синтезирано, аналогово описание на света; дейността му се базира повече на миналото време; съдържа повече серотонин и норадреналин; по-голяма чувствителност към алкохола). Асиметрията е необходимо условие за реализация на процесите на висшата нервна дейност, в т.ч. и доминантните свързани с динамиката в създаването на временните връзки в посока от асиметрия към симетрия и отново към асиметрия в дейността на главния мозък, чиято дейност е оптимална при синхронната дейност на двете му полукълба. (Брагина Н. Н., Доброхотова Т. А., Функциональные асимметрии человека, 2-ое изд., Москва „Медицина“, 1988; Симонов П. В., Доминанта и условный рефлекс, Москва, „Наука“ 1987; Симонов П. В., Эмоциональный мозг, „Наука“ Москва, 1981; Симонов П. В., Лекции о работе головного мозга, И-тут психологии РАН, Москва, 1998).

Конкретното удовлетворяване на актуалните потребности — причина и цел на поведението, чийто вектор в дадения момент се определя от Доминанта на Ухтомски, се подкрепя от Мозъчните системи за самостимулация чрез удоволствия, с чийто рецептори психофармакологичните средства взаимодействат.

Те са: I — обуславяща, подкрепяща и придружаваща действието — катехоламинованораденалин, адреналин, допа- мин-синтезирани от тирозин чрез Mg²⁺-активирана аденозинтрифосфатаза и неспецифична ароматна L-амино-киселинна декарбоксилаза, с кофактор вит. B₆и метаболизирани от катехол-амино-орто-орто-метилтрансфераза (КОМТ) и моноаминооксидаза (МАО).

II — (на опиоидните пептиди — енкефалини, ендорфини). Тя с метаботропни рецептори и с по-бавен и по-продължителен модулаторен ефект, водещ до намаляване амплитудата на функционалните отклонения в нервнотрансмитерните системи и поражда задоволство от постигната цел.

III — (серотонинова — 5НТР) — отслабваща действието на негативните въздействия. 5НТР се синтезира от триптофан чрез триптофан–5-монооксигенеза и Cu²+ последвана от L-аминокиселинната декарбоксилаза и В. Метаболизирането на 80% от 5НТР е чрез МАО и КОМТ. Серотонин-мелатониновата обмяна е специфична за Епифизата чрез хидрок-сииндол–0-метилтрансфераза (ХИОМТ), чиято активност се повишава на тъмно и от хиперицин, а се потиска от светлината. Мелатонинът, потиска гонадите (пряко и опосредствено чрез хипофизата), блокира половата активност, задържа еструса, забавя половото съзряване, предизвиква лека еуфория и сън. Дефицитът на серотонин и на рецепторите му води до депресията и депресивните разстройства на настроението, активността, имунитета, мисленето, разсъдъчната дейност, паметта, вниманието, съня, апетита, сексуалността и способността за изпитване на удоволствие (и до самоубийство).

IV — (холинергична — ацетилхолин). Той се синтезира от холин и оцетна киселина чрез холинацетилтрансфераза, и се разгражда от ацетилхолинестераза. Системата отключва и усилва емоционалните реакции;

V — (специфична, с потискащ медиатор ГАМК-синтезиран от гутаминова киселина чрез глутаминдекарбоксилаза) за нормален физиологичен покой на нервните структури, и с пре- и постсинаптични рецептори. Тяхното активиране влияе на освобождаването на допамин, ацетилхолин и на самата ГАМК в различните мозъчни структури. Модулира се и хормонната активност чрез отделянето от хипофизата на пролактина, растежния хормон, тиреотропния и гонадотропните хормони, АКТХ и вазопресин, и от хипоталамуса — α-MSH и кортикотропин-освобождаващия хормон. ГАМК усилва произвеждането на адреналин от надбъбреците чрез въздействие върху хипоталамо-симпатоадреналиновата система и намалява съдържанието на катехоламините в мозъка (Пировски Л. Т., Пировски Н. Л., Психофармакология на любовта, в кн.

„Магия бяла в лунна нощ“, „Бон“, Благоевград, 2008, ISBN 978–954–8118–87–3; Пирьова Боряна, Невробиологични основи на човешкото поведение, И-во на Нов български университет, София, 2011, ISBN 978–954–535–646–9).

Основни мишени на холистичните методи и фитопсихофармакологичните средства за управляването на психичните системи в човека и неговото поведение са централната нервна система (ЦНС) и периферната нервна система — соматична (за скелетната мускулатура и двигателните функции) и вегетативна (автономна, за растежа на организма, регулира функциите на вътрешните органи и участва в поддържането на хомеостазата; функционално и морфологично е свързана с ендокринната система) с нейните два раздела от симпатикови и парасимпатикови нерви, образуващи по хода си ганглии. Симпатиковите и парасимпатиковите нерви са функционални антагонисти и органите които са свързани едновременно и с двата раздела при разделното дразнене на нервите реагират противоположно. Предаването на нервните импулси за центробежните нерви чрез невротрансмитерите в синапсите в ЦНС, периферните ганглии и от нерва към органа, е чрез ацетилхолин (в синапсите на парасимпатиковите неврони, във вегетативните ганглии и в нервно-мускулните синапси, като постсинаптичните холинорецептори са M и N-йонотропен), норадреналин и адреналин (в синапсите на симпатиковите неврони), докато за Ц. Н. С. освен тях се включват и серотонин, допамин, гама аминомаслена киселина и др. (Белчева А, Узунов П., Фармакология — Българска национална академия по медицина „Знание — ООД“ 1998). Холиномиметичните средства с пряко (Arecoline, Pilocarpine) и непряко (антихолинестеразни средства, Galantamine, Physostigmine и др.) действие, имитират ефектите на парасимпатиковите импулси. М-холинолитиците (Atropine, Scopolamine и др. атропиноподобни средства) блокират постсинаптичните М-холинорецептори в ефекторните (изпълнителните) органи и пресинаптичните М-холинорецептори в адренергичните синапси, в резултат на което се получават косвени ефекти на възбуден симпатикус. N₁ — холинолитиците блокират N₁ — холинолинергичните рецептори във вегетативните ганглии — симпатикови и пара симпатикови и понижават артериалното налягане и секрецията на солна киселина в стомашния сок (Hexamethonium и др.).

Адренергичната медиация обхваща ефекторните (изпълнителните) клетки и се извършва чрез норадреналин и алфа и бета-адренорецептори.

Адреномиметиците (симпатикомиметици) са с пряко действие (агонисти на адрено-рецепторите в постсинаптичната мембрана на ефекторните органи — антихипотензивни средства) и с непряко действие (навлизат в аксоплазмата и изтласкват катехоламините норадреналин, адреналин и допамин от техните депа — Ephedrine).

Адренолитиците (антиадренергични средства, симпатиколитици) блокират предаването на нервните импулси от адренергичните неврони към ефекторните органи по различни механизми. Те са алфа-блокери (Dihydroergothamine и др.), бета-блокери (Atenolol и др.), средства повлияващи катехоламиновите депа (Reserpine) и др.

Мозъкът е изграден от 50–100 милиарда неврони, които се състоят от клетъчно тяло и разклонени израстъци — дендрити и аксон с невротубули, поддържащи клетки — глия и малка част съединителна тъкан. Освен невроните, нервната система съдържа и невроглиали клетки (астроцити, олигодедроцити и микроглиали клетки) до 10 пъти повече от невроните. Невроглиалните клетки имат специфични функции, като особено интересни и с не напълно изяснени функции са олигодендроцитите с много микротръбички, никога не образуващи синапси и образуващи миелина около аксоните в Ц. Н. С. Особено важната роля на невроглията (чрез видоизменените й клетки наречени Шванови, разположени в слой върху неврона образуван от спирално завитите им клетъчни мембрани), е в образуването на миелиновата тъкан (80% липиди, в т.ч. и холестерол, и 20% белтък), изграждаща обвивката на нервните влакна. Главното значение на миелина е в това, че той обезпечава ефективното провеждане на сигнала по нерва на голямо разстояние, като така се създават условия за точна интеграция на информацията идваща от отдалечени една от друга области, което е необходимо за еволюцията на висшите нервни функции. Те от своя страна зависят и от синаптичните взаимодействия вътре в тези области (Shepherd Gordon M., Neurobiology, Oxford, 1983, перев. „Мир“, Москва, 1987 т. 1.). Връзката между края на аксона и таргетната клетка е синапсът. Той се състои от задебелен израстък на аксона (синаптична колба), синаптично пространство и постсинаптична мембрана на следващата нервна клетка. Всеки неврон се свързва с до 15 000 други неврона. При 50 — 100 милиарда нервни клетки, се получава една триизмерна мрежа от 10¹⁴ до 10¹⁵ синапса, нексуси и безброй други междуклетъчни свързвания.

Нервните клетки са способни да предават информацията под формата на електрически импулси, генерирани от йонни потоци през мембраните им, които създават електрическо напрежение между вътрешността на клетъчното тяло и неговото обкръжение. Междинната граница, която позволява възникването на тази разлика в заряда достигащ до — 70 mV, е клетъчните биомембрани от водно-фосфолипидни структури в течно-кристална фаза с нисък вискозитет, в която „плуват“ рецепторите (макромолекулярен комплекс с определена структурна и електрохимическа характеристика, интегрално свързан с една функционална система, който може да свързва БАВ и в резултат на това да индуцира промяна в активността на системата).

Механизмите на електровъзбудимост на нервните клетки са свързани с потенциал-зависимите мембранни йонни канали, които се активират (отварят) или инактивират (затварят) в отговор на промяна в напрегнатостта на електричното поле в мембраната и от своя страна са свързани с йонотропните рецептори. Те съдържат два функционални компонента — шлюзов механизъм и селективен филтър. Шлюзовият механизъм може да отваря или да затваря канала и се активира или електрически — чрез изменяне на мембранния потенциал, или химически, например в синапса чрез свързване с молекула от невромедиатора (или БАВ). Селективния филтър има такъв размер и структура, които позволяват да преминат или да се задържат различни йони.

Взаимодействието на фармакологичните агенти с мембранните йонни канали на нервните клетки предизвиква неизбирателно изменяне на нивото на функциониране на целия мозък и на психичната дейност, за разлика от диференцирания избирателен рецепторно-медиаторен начин за повлияване на функциите на централната нервна система.

Всяка мембранна система изпълняваща енергитична функция превръща химическата или светлинна енергия в електрическа — трансмембранна разлика на електрическите потенциали (Δ Ψ) или осмотична енергия от концентрационната разлика на разтворените вещества от двете страни на мембраната. (Скулачев В. П., Энергетика биологических мембран, „Наука“ Москва 1989).

Чрез не еднакво разпределение на Н+, Ca²+, Na+, K+ и Cl− от двете страни на мембраната в резултат на йонни потоци през клетъчната мембрана чрез пасивен (от топлинното движение, концентрационната разлика, или под действието на електрохимически потенциал) или активен (енергоконсумиращ — от аденозинтрифосфат) транспорт на Na+ навън от клетката, а К+ — навътре в клетката (йонна помпа), се създава промяна в напрежението на мембраната (в напрегнатостта на електричното поле в мембраната) до нейното пълно деполяризиране, по принципа „всичко или нищо“ характерен за физиологичните реакции на човека и животните. Тогава вътрешната й страна е положително заредена, а външната отрицателно заредена. Тази деполяризация се означава като акционен потенциал (АП) и представлява най-малката електрическа единица за информация — в тялото на неврона и неговия аксон, в скелетните мускули, в клетките на миокарда. Деполяризацията възниква в определен участък от мембраната и се разпространява последователно по цялата дължина на нервните влакна (при човека със скорост до 120 м/сек.).

Потенциал-управляваните Na+ канали в клетъчната мембрана играят ключова роля в генерирането на акционен потенциал и затова в процеса на еволюцията именно те са станали мишена на действието на редица токсини от животински и растителен произход, даващи отражение върху състоянието, самочувствието и поведението. Към блокаторите на Na+ канали са местните анестетици (премахването на болката е един от основните мотиви за човешкото поведение!), антиаритмици, редица антиспазматици, гуанидиновите съединения — тетродотоксин и сакситоксин, а към групите на модификаторите им (инактиватори или активатори) са полипептидните токсини от актинията и скорпионите, батрахотоксин, вератровите алкалоиди (от растения от родовете Veratrum, Zygadenus, Schoenocaulon), аконитин (от растението Aconitum nappelus), граянотоксини (от листата на Leucothoe, Rododendron, Andromeda, Kalmia, семейство Ericaceae), инсектициди (пиретроиди от растения от вида Chryzanthemum) и др. (Ходоров Б. И., Итоги науки и техники, серия Физиология человека и животных, том 44 Природные нейротоксины, Москва, 1990).

Блокадата на калиевите канали (чрез 4-аминопиридин — „Pymadin“ АТС N07AA00; фенциклидин; „капсаицин“ от Capicum anuum; алкалоидът „спартеин“ от Cytisus labur-num L. или Genista tinctoria L.) в електровъзбудимите биомембрани оказва особено стимулиращо действие почти на всички функции на нервната система. При това в структурата на това меко, многостъпално, многокомпонентно стимулиращо действие се включва и един от медиаторните механизми, тъй като блокадата на калиевите канали и предизвиканото от това удължаване на потенциала на действие в пресинаптичното нервно влакно, води до засилено освобождаване на съответен медиатор. (Э. Ф. Лаврецкая, Фармакологическая регулация психических процессов, Академия наук СССР, Москва, „Наука“, 1985; Овчинников Ю. А., Биоорганическая химия, Москва, „Просвещение“, 1987; Hucho Ferdinand, Neurochemistry Fundamentals and concepts, 1986, пер. Москва, „Мир“, 1990). Известни са натриеви Na+ и калиеви K+ мембранни йонни помпи локализирани в плазматичните мембрани, а във вътреклетъчните мембрани — Са²+ мембранна йонна помпа в митохондриите и ендоплазматичния ретикулум. Известно е, че Са²+ участват в качеството си на вторичен посредник — активатор или инхибитор в осъществяването на много клетъчни процеси и реакции.

За провеждане на нервния импулс енергийно са необходими и двата процеса на пасивен и активен йонен транспорт, които поддържат йонния баланс.

Системите за пасивен йонен транспорт, така наречените йонофори (специфични молекули или техни ансамбли, които се свързват с транспортируемия агент от едната страна на мембраната и под формата на комплекс го пренасят през хидрофобната й зона от другата страна на мембраната, където след дисоциация на комплекса агента е във водната фаза, а йонофора се връща в изходно положение) и така наречените мембранни йонни канали, които не са единна група от функционални елементи в биомембраните.

С достигането на акционния потенциал (АП) до синапса, в синаптичното пространство се освобождават различни химически субстанции — (невротрансмитери, невромедиатори или невромодулатори), които дифундират от пресинаптичната към постсинаптичната мембрана, където по рецепторни механизми, предизвикват отново акционен потенциал. При това предаването на информация дори и под формата на химична невротрансмисия изисква само бинарно кодирано (възбудно или потискащо) съобщение оформено от фактора време. Декодирането на възбудната или инхибиторната заповед се осъществява най-често от постсинаптичния рецептор вместо от трансмитера. Трансмитерите са материалния субстрат на информационния обмен в мозъка, като техният ефект зависи не само от вида на трансмитера, но и от неговото количество. Трансмитерите осъществяват действието си върху определени места за свързване — рецептори — протеини или гликопротеини, подвижно фиксирани, „плуващи“, в клетъчната мембрана, които от едната си страна са вдадени в екстрацелуларното пространство (т.е. в синаптичното пространство), а от другата са свързани с вътрешността на клетката. От кибернетична гледна точка, рецепторите представляват саморегулиращи се отворени биосистеми, които разпознават, преобразуват, усилват и предават на съответните компетентни клетки информацията получена от молекули (лиганди) от вътрешната или външната среда на организма. Специфичните лиганди пасват (взаимодействат) към специфичните рецептори (принцип на структурна и електронна комплементарност), при което настъпват конформационни промени в самите рецептори и протича една от следните реакции: отваря се или се затваря йонен канал; активират се биохимични медиатори (cAMP, cGMP, Са²+, инозитолфосфати); физически се инхибира нормална клетъчна функция; активира се дадена клетъчна функция. В синапсите, рецептори за определен трансмитер се локализират и на постсинаптичната, и на пресинаптичната мембрана. За да може постсинаптичната мембрана да приема нов сигнал от нов АП и ново количество освободен трансмитер, „отработения“ трансмитер се поема (захваща) обратно от пресинаптичния неврон или от обкръжаващата глия. Вътре в неврона или в синаптичното пространство, трансмитерът се метаболизира до неактивни субстанции с помощта на разграждащи ензими. Днес вместо за клетъчни или нервни пътища в мозъка, се говори за специфична невронална система с медиатори глутамат, аспартат, гама аминомаслена киселина (ГАМК) или глицин и за неспецифична невронална система към която се отнасят норадренергичната, допаминергичната, серотонинергичната и пептидергичната системи (Белчева А, Узунов П., Фармакология — Българска национална академия по медицина „Знание — ООД“ 1998).

Структурно-функционалният подход помогна да се определи ролята на зоните в мозъка — ретикуларната формация, лимбичната система и хипоталамичната област, като разпределителни места в централната нервна система, които филтрират и насочват различните дразнения. Тези зони са в директна връзка с всички отдели в ЦНС, като същевременно са и област на действие на психотропните вещества.

Ретикуларната формация представлява централно разположен в мозъчния ствол сноп от неврони, които притежават многосинапсни връзки и се простират от долните отдели на гръбначния мозък до неспецифичните ядра на зрителните отдели. Свързана е със специфичните аферентни пътища, а същевременно и с цялата кора на големите полукълба. Взаимоотношенията й с кората имат характер на обратна връзка — ретикуларната формация стимулира неспецифично кората, като след достигане на известен предел в тази стимулация, кората започва да се потиска от нея. Ретикуларната формация се намира в анатомични и функционални връзки с таламусохипоталамусовите центрове, продълговатия мозък и лимбичната система. По този начин тя влияе върху вегетативните и емоционалните реакции, а върху моториката — чрез връзките й с подкоровите моторни центрове и гръбначния мозък.

Лимбичната система обединява някои области на кората на големите полукълба, които принадлежат към древната и старата кора. Тя играе роля във възникването и протичането на емоционалните реакции. В нея са представени соматичната и висцерална сетивност, и тя е тясно свързана с хипоталамуса и с мозъчните „зона на удоволствие“ в областта на септума, и „зона на наказание“, с които са свързани някои ефекти на психофармакологичните средства — хлорпромазинът и резерпинът потискат системата на възнаграждение, докато амфетаминът я активира. Системата на възнаграждение се влияе пряко от адренергичните механизми, които се активират при емоционална възбуда, от адреномиметиците и от МАО-инхибиторите и са свързани с катехоламиновите медиатори в ЦНС (норадреналин, адреналин и допамин), а се потискат от адренолитиците и от невролептиците.