Йордан Радичков
Неосветените дворове (7)

6

Тайгата отърсваше мрака от себе си постепенно, тя се повдигаше бавно, за да остави в нозете си тичащи сенки, изплашени от развиделяването, и излезе разкрепостена и светла срещу надигащото се слънце; стоях като в храм пред нейното раждане, учуден, че тъй безшумно един свят може да се освободи от тъмнината. Никакви птици, никакво движение.

Всъщност сред бягащите назад сенки виждам нещо да се движи, отлепя медените клепки на съня и ме гледа с кръглите си, малко изненадани очи. Та туй са децата ми! Дребосъчета, топли и кихащи, те започват да шляпат с босите си нозе през гората право към мене, синът дори се опитва да процвили, по едно време и дъщерята прави същия опит, после те се обръщат внезапно и се спускат да гонят бягащите сенки из тайгата. Това са две кончета, съвсем малки още, не по-големи от кози; те повече се насилваха, отколкото тичаха. Нещо ме побутваше и ми нашепваше да ги хвана. Видях отражението си в езерото — отражението тичаше с тежки ботуши като два пъна, за да догони неукрепналите нозе на кончетата. Тайгата хвърли студена роса в лицето ми, отпреде се развяваха двете опашки на кончетата. Ей сега ще ги хвана, ще ги заведа в бивака, ще ги вържа пред колибата… Ще ги вържа пред колибата, ще се струпат стада коне на пасбището, за да си искат кончетата. Такива мисли ми минават през ума, но нямам време да ги довърша, защото трябва да тичам и да се браня в гората. Тя препречва пътя ми, хвърля в краката ми някое повалено дърво или изправя гъсти храсти, за да прикрие с тях кончетата. Прескачам повалените дървета, избикалям храстите и виждам, че малките бегълци са излезли вече на нещо открито.

Те бяха излезли на едно тресавище, покрито с високи тръстики. Стояха обърнати към тайгата и когато излязох при тях, не се спуснаха да бягат, а почнаха да процвилват мекичко и да си тръскат главите; едното дори потупваше с крак, сякаш ме подканяше да се върна или ме заплашваше. Добре де, казах на кончето и също тупнах с крак. То отстъпи, погледна приятеля си и двете заедно влязоха в тръстиките. Аз също тръгнах подире им, но не вървях дълго, защото ботушите почнаха да потъват в омекналата земя и когато ги измъквах, земята под тях свистеше, та се обърнах и тръгнах успоредно на тресавището. Пред себе си чувах шума на тръстиките и виждах горе върховете им да се люлеят — там вървяха моите кончета. На едно място пресякохме утъпкана твърда пътека, по нея коне и дивеч ходят на водопой. Кончетата свиха по пътеката, към водата, нагазиха във водата, преминаха я, за да тръгнат по един остров, и потънаха в неговата растителност. Погледнах още малко как се люлееше растителността по пътя им и се обърнах, за да се върна назад.

От другата страна на гората дочух глухи удари — бе започнал сутрешният прелет на патиците и ловците вече гърмяха. Катерици хвърляха шишарки от дърветата, събрах малко шишарки и започнах да им ги връщам. Те си развяваха опашките и се понесоха из въздуха навътре в гората.

Един съсел стоеше изправен на задните си крака и ми викаше: „Цр!“ — доста заканително и сърдито. Казах му, както навярно и Толстой би му казал: Ти искаш да ме изплашиш, а пък мене никак не ме е страх, и му обърнах гръб. И щом се обърнах, видях близко пред себе си отново моите кончета. Те ме гледаха с любопитни очи, едното пак тупна с крак и заклати глава. Като не са ме видели подире си, те са се върнали да ме потърсят, за да продължим да играем на гоненица. Добре, съгласих се с кончетата, щом искате, ще играем на гоненица, а съселът пак каза: „Цр!“ Почнах да обикалям наоколо им, те обаче си стояха на едно и също място, само дето си поклащаха главите или махаха с опашки. Иззад тресавището се зададе стадо коне, водено от един сур жребец; той вееше гордо ръждивата си грива, изцвили призивно и кончетата веднага припнаха към него. Стадото замина по своя път, а аз се върнах през гората в нашия бивак.

Там огънят отново бе разпален буйно. Двамата нощни ловци се бяха върнали, единият пълнеше ведрото със зайци, а другият, седнал на лодката, оправяше патронташите си. Тогава именно се зададе приятелят на Семьон, обкичен целият с патици, и лицето му бе като сияйна зора върху пасбището. Аз полегнах пред колибата, там слънцето грееше силно и известно време се любувах на поднебесната светлина, разстлана над тайгата. После тая светлина се смеси с гората, дърветата се отдалечиха навътре в нея, чух нечии стъпки край себе си, но не можах да отлепя очите си и тъй съм задрямал пред колибата върху дюшека от опадала шума и имах късмет да видя мамонта.

Мамонтът ломеше каменни въглища в една ледена яма и бе потънал до колене във вълна. Аз седях на брега на ямата върху един прешлен от кит и изписвах страниците на моите Сибирски тетрадки. По едно време при мамонта дойде замръзналата якутка, клекна при него и почна да го дои. Млякото му беше горещо и вдигаше пара. Войникът на Петър I стоеше на пост, докато якутката доеше млякото и държеше в ръката си пеещ лед. Мамонтът продължаваше да ломи каменни въглища и щеше да ги стрие на прах, ако викове и гърмежи не бяха привлекли вниманието му. Той се покатери по ямата, а аз се завъртях върху китовия прешлен и видях Шамшурин да тича с брадвата към мамонта. Пътьом той замахваше към някое дърво и дървото веднага падаше на земята. Якутецът тътреше бързо гумената си лодка, а Семьон крачеше тежко и пълнеше пушката си. Приятелят му, обкичен с патици, играеше шаманско хоро и гръмваше по някой път във въздуха. Останалите тичащи не можах да позная. Те бяха може би двеста човека, а може и повече, половината тичаха през горялата тайга, другата половина през пасбището, само неколцина се бяха заплели в живата гора. Накъде тичат тия ловци с пушки, се питах? Зад нас нямаше нищо. Само замръзналият войник на Петър I клекна и стреля срещу ловците. Те гръмнаха насреща му, войникът падна по гръб и в същия миг се превърна в пеещ лед; той пееше и чезнеше на брега на ямата, а якутката тичаше с ведрото и млякото вдигаше пара подире й. Тя тичаше право към езерото, влезе в него, легна по гръб и остана да лежи на повърхността, спокойна и черна, а ведрото закръжи наоколо й подобно плуваща патица, като правеше странни зигзаги. По върховете на дърветата се появиха покровските сребърни лисици и изпълниха пространството с лисиче сияние. А ония все напредваха и мамонтът се мъчеше да излезе от ледената си яма, но се подхлъзна и падна на колене. Очите му бяха изпълнени с любопитство и доверчивост. Ловците се надвесиха над ямата с насочени пушки и почнаха да гърмят. Някой съветваше да стрелят в любопитните му очи. Покровските лисици пометнаха мъртви лисичета от гърмежите, меката мамонтова вълна почна да дими от барута и в ледената яма се виждаше как се въртят черните му очи, изпълнени с любопитство и доверчивост. Якутецът наместваше гумената лодка. Тук някъде свършваше дрямката — успях да зърна само някакъв немец, който стреля в Шамшурин, а Шамшурин замахна с брадвата и разсече немеца надве.

Слънцето бе нажежило очите ми. Щом ги отворих, видях виолетови кръгове и през кръговете нечии крака, подобни на мамонтовите.