Йордан Радичков
Неосветените дворове (23)

10

Спомням си от онова време, че евенките ме гледаха малко учудено как изписвам белите листа на моите Сибирски тетрадки и хабя напразно светлия пламък на свещта, че записвам песните им, след като всеки може да съчини песен, че тичаме с Геня навън, ако облаците са се разпръснали, за да гледаме полярната звезда, дала име на пространствата отвъд полярния кръг. Човек с въображение би застанал в центъра на света и би го завъртял около себе си, както полярната звезда върти около себе си звездния мир.

Понякога си мислех, че всеки човек всъщност е полярна звезда и върти неизменно около себе си своя живот, своето време, своите спомени, цялото си житие-битие, населява го с нови звезди, някои от старите падат — едни с блясък, други в тъмнина и безшумно; колко падащи звезди има в небосвода на всеки от нас, за които ние не тъжим, и в такива случаи чувствуваме как небосводът ни олеква и се повдига нагоре, колко лъжливи приятели мигат на небето ни и посивяват постепенно, без да са ни сгрели и без да тъгуваме за тях, колко фалшиви опашати звезди са преминали край нас — тия блуждаещи тела на човечеството, колко фалшиви чувства, мъгляви Андромеди и прашни Млечни пътища са ни прорязвали и колко звезди, напуснали нашия свят, продължават да излъчват все още силната си светлина и да ни напомнят, че не сме сами, и колко живи звезди ни облъхват със студ… И все пак ние трептим и се мъчим да скърпим, тая човешка проза, тичаме непрекъснато от единия до другия хоризонт, запушваме откритите дупки и ако на едно място подкърпиме, на друго място много повече се събаря, та понякога сядаме уморени и си казваме уморено: един живот е, все някак ще го избутаме. Но ако човек се умори, то духът му не се уморява, а продължава да тича и ако човек е започнал да строи огромния си живот и копае неговите основи, понякога от умора сам пада в основите и те стават неговата яма, а духът все тича и ще доведе други, да надникнат над ямата и да почнат да строят тоя огромен живот, странно защо наречен поезия!

Разказвам на евенките, че при тях е много хубаво точно над главите им е северната звезда, а по тая звезда ние всички се ориентираме: че Кунга̀ е отнесла безшумно отраженията на дедите и бащите им в океана, че и техните отражения ще отидат там заедно с отразените елени и с кучетата, заедно с кожените тордохѝ и с всичко онова, което е било любопитно да се огледа в реката. Техният небосвод е по-слабо населен и може би затова е и по-ясен. Нашият небосвод е ужасно много населен, понякога задръстен с толкова много звезди, че звездите се настъпват една друга по опашките, блъскат се с лакти, притискат си хълбоците, дори може пожар да избухне от това триене. Държавите също тъй стоят набъбнали една до друга, хълбок до хълбок, едва се крепят. Какво да отберем за себе си като истинско в тоя пренаселен свят, в кои светила да потърсим опора?

Аз например, като се върна в България и като гледам нощем на север, ще виждам покрай Голямата и Малката мечка лагера на евенките, ще виждам Чиряев, който роши с ръка косматите глави на Мечките, и как Шура им подвиква кукуригу. Ще видя другите евенки да прибират стадата си край Мечките, а сред тях — двамата ловци; двамата ловци ще стоят неподвижно, само краката им ще вървят въображаемо, за да не могат да пуснат корени в небето. Тъй ще ги наредя всичките около Мечките, а до тях ще туря Зоо да спори с Данилович, но Данилович никак не ще го слуша, а ще тича наоколо да гони писеца, дето ни се смя при езерото. Геня ще си бърше очилата, изплашен, че се е загубил в небесното пространство, а щом си тури очилата, ще види, че всичко е тъй близко до него, че може да го докосне с ръка. Само Петро не зная къде да го сложа, много му е тежка машината, та току виж, че продънил небето с нея, май че ще го оставя в тундрата да се скита между пустите бензинови станции. А аз какво ще правя? — ме питат евенките и режат сръчно с големите ножове месото.

Ами аз… какво ли ще правя всъщност! Може би пак тъй понякога ще сядам на брега на някое чуждо езеро и ще се мъча да замерям с камъни онуй водно насекомо водомерката, дето досега никой не е успял да го удави и то все така спокойно си кръжи по меката водна повърхност, ще речеш, че си е турило водни кънки и се пързаля фигурно. Може би пак тъй понякога ще се връщам на село в старата изстинала къща и при мъгливо време ще слушам как влакът минава по улицата и трака с колелата си, как кучетата на съседните села разговарят помежду си и си съобщават чисто свои кучешки новини и в тая студена къща мислено ще тичам с една стара стомна да нося вода за баща си, докато той издъхва, пречупен надве от рака, обърнат към бялата варосана стена, и на белия фон вижда своя баща Радичко в бели дрехи да го вика при себе си. Как е видял бялото върху бяло, не зная и много дълго ще се чудя, тъй дълго, че водата в стомната ще заспи и аз ще забравя да я събудя, както ме е учила майка ми, и ще пия заспалата вода, за да намокря гърлото си, но то пак ще стане сухо, защото водата спи и кой знае какви сънища сънува, нейни си, водни сънища. Може би ще тичам и ще се пека на шиш върху тихия огън на домашните грижи — на майка ми, на жена ми, дето ми е родила двете деца, най-после и на огъня на двете деца и ще обикалям, обикалям като молдованеца Политаев, а когато всичко изчезне, ще тръгна из своята опустяла вселена да събирам сухоежбина, тъй както събирах сухоежбина в тайгата, за да напалим огън, и Шамшурин сечеше възмутената от него гора — ще събера останките от своята проза, за да напаля оскъден огън в небето и да стопля измръзналите ръце, и докато се топля на огъня си, ще поглеждам надолу да видя как тича човечеството, гонено от изкуствените си страсти. Всъщност и това не ще мога да направя, а ще се върна и ще се заловя да съборя всички излишни звезди от задръстеното небе, всичко фалшиво и студено ще срина в една нощ и сам аз ще бъда единственият свидетел на тази илюминация и изведнъж ще открия, че небето над мене е пусто, голо и страшно.

Не, не, няма да направя това, ще пусна дъждовни облаци, да ме бие дъждът в лицето и никакво небе да не се вижда, облаците ще си изсипят товара, ще се издигнат нагоре, земята ще почне да се оцежда и тогава ще тръгна в тъмното през изкъпаните ливади и нечий силен глас ще ме стресне: „Ти кой си!“, както ми се е случвало в детството и от тоя въпрос съм онемявал.

Кой съм всъщност? Може би някой да отговори на подобен въпрос, още повече едно дете, което освен името си нищо друго не знае. Може би човек като другите!… Човек ли? Човек ли? Една нощ синът ми скочи ужасѐн в леглото и изпищя в тъмнината: „Олеле, човек!“ Детето беше на осем години, едва го успокоихме, че няма никакъв човек, то заспа, а цялата ни къща стоя будна до сутринта, ужасѐна, че детето е видяло човек. Ти ли си? — ще попита в тъмнината дамата своя якут и ще потърси в тъмнината носа му, за да го накаже заради навика му да ходи в „Северний“. Кой си ти всъщност? Ами ти? Ти пък какво си?… Аз ли! Мигар не помниш! Ааааа, ти ли си! — ще кажа изненадано и ще позная туй, дето съм го запитал какво е — че то е една стара мома с тежки букови обуща, първата мома, която целунах в ранните си години. То беше тогава лято, стоях бос в студената пепел, а момата стоеше с буковите си обуща върху краката ми, разкървави ги и ги премаза, но не посмях да охна или да се отместя от страх момата да не избяга; та тя избяга. Избяга и клекна в двора, а през туй време излезе баща й и ме попита със свиреп глас: Кво правиш ти тука бе? Що се въртиш тука? Казвам му, че не се въртя. Като взема едно дърво, да ти строша главата, ще видя не се ли въртиш! — казва ми бащата. А ти ма? — пита дъщеря си. Ти кво се въртиш тука? Той и на нея каза, че ще вземе едно дърво да й строши главата… Гледай го ти! Само чака да се яви някой пред него, и веднага ще му строши главата. Троши ли се тъй човешка глава само заради туй, че съм целунал момата му! Други пък няма да чакат и да се появиш, ами изневиделица ще ти пръснат главата. Нашият поляк веднъж ме издебна, пасях едни пощръклели говеда, бяха влезли в некосена ливада, почти бях слънчасал вече от тичане, на сам връх Петровден; седях върху камъни, направени на фигура край пътя, и търках лютивото от очите си, а те ставаха, още по-лютиви от потта, когато нещо ме удари отзад по темето, после главата ми се удари в камъните и се видях, че лежа в праха до фигурата и над мен стои с тоягата си полякът. Като е Петровден, мислиш, че Петър, не пази имотите! — ми каза полякът. (Той се казваше Петър, но му викаха Тричка.) Как остана здрава тая глава не зная, цяла седмица все си мислех, че е пукната надве, майка ми също намери, че главата е пукната, и я превърза с индиго. Майка ми е акуширала всички селски бебета и понеже бебетата са с пукнати глави, им ги лепи с индиго. Главите на моите съселяни и досега са здрави и нито един не се е оплакал, че мама лошо му е залепила главата в детски години.

Гледам сега и старата мома с буковите обуща, и Тричка, и бащата, дето иска да ми троши главата, те всичките кръжат като водомерки и колкото и да ги замерям, все си остават на повърхността, сякаш наистина се хлъзгат с водни кънки. Трудно е човек да си отговори кой е всъщност и какво прави всъщност. Може би ако ме попитат: Ти кой си? — ще отговоря, че съм само един Санчо Панса, който върви с живота и му носи оръжието, недоволен от съдбата си, от самия живот, от неговите идеи и изпитанията, на които непрекъснато се подхвърлят тия идеи, а когато животът се умори и спре на средата на пътя, аз ще продължа освен оръжието да нося и неговите идеи и образа на благородното му чело, и дълбоките бръчки, впити в лицето му.

Светлият пламък на свещта в тордоха̀та догаря, но мислите остават да светят, озарени от някакво вътрешно сияние. От снимката децата ме гледат все тъй ослепени от слънце. Може би като се върна, ще продължа да дълбая. Времето бързо дълбае бръчките върху лицето, но бавно дълбае мисълта. По-скоро човек сам трябва да се заеме с дълбаенето, да не се осланя само на времето… Ослепените от слънце деца продължават да ме гледат. Слънцето ги е заляло обилно със светлина, но те все тъй си остават неосветени, трябва да мине време, за да могат да пораснат и да надникнат в себе си. Слънцето е за божиите птички и за повърхностните умове, които се боят да надникнат в собствените си глъбини или в нечия чужда гънка. Те приличат на хлапаци, дето се стряскат нощем и крещят в ужас: Олеле, човек! Не гледайте тези хора, деца, а се помъчете да проникнете в мрака на тяхното съществование, там, където има човек, все има неосветени места, все има тъмни дворове и сред тях играеща светлина; нашите майки в тия дворове простират пране и го събират в здрача, а ние се гушим в полите им и гледаме как тъмнината настъпва и скрива постепенно оголените въжета и телове. Някоя птица ще прелети нощем и ще се блъсне в тъмното в тия телове, а на сутринта ние ще я намерим в двора, излегната по гръб, със затворени очи и пълна със смирение. Птиците умират със затворени очи. Човекът умира с отворени очи, той сякаш целият изтича през тях, както водата изтича от изворите. Все в тия дворове тичат кучетата и влачат синджирите по опънатия тел: Иъъъъъъънннннн… иъъъъъъънннннннн… Все там за първи път ни е блъскал овенът изневиделица и като лазим на четири и пищим, се мъчим да се скрием в прането.

Казват, че човекът е бисерът на природата, но това човекът го е казал сам за себе си, а овенът сигурно не го знае и блъска тоя бисер и го подхвърля, като диша мрачно с хремавия си нос насреща му. Някога, в детството, когато още не познавах гордостта, търсех ужасен прикритието на прането, но гърбавият нос беше по петите ми и ме облъхваше с див мирис. Тогава се появи една бабичка — Велика, — с кобилица, прогони животното и почна да ме утешава: Не реви, не реви, ела да те подоя! Как тъй ще ме подои тая бабичка! Тя бръкна в пазвата си да ми покаже как ще ме подои и това ме изплаши повече от овена, сковах се от ужас, а бабичката се прокрадваше, като че щеше да трепе змия с кобилицата, и като дойде тъй близко, че можеше вече да ме прегази, си прибра изведнъж пазвата. Ужас! Ужас! Всички сме кърмени от женското тяло, а защо тъй много се боим от него, та трябва да минат много години, преди пак да се върнем към него и да преминем през топлите му долини и студени хълмове. Имаше едно момче в моето село, майка му все го плашеше с мечката. Щом ревне, тя му казва, че ще го изяде мечката, детето пита къде е мечката, а тя пъха главата му под полата си да види мечката и то веднага се умълчаваше. Добре, ама това дете попорасна и понякога ревеше на майка си, че иска да види мечката. Селянката се видя в чудо. Понякога жени седят на приказки, момчето идва при майка си и почва да мрънка, че иска да види мечката. За да се отърве от него, жената го завеждаше някъде на скришно място и му показваше мечката…

Тъй в дивотията си възрастните вземат под своето смахнато покровителство детския свят и твърдят, че детският свят бил най-щастливият, че няма нищо по-хубаво от това човек да е дете и да живее под могъщия покрив на възрастния. Все си мисля, че е най-добре човек да живее без покровителство, в противен случай той сам ще оскърбява себе си. Чий могъщ покрив търсиш, слаби човече? Под чия чужда стряха стоиш и слушаш как се отронват чужди капчуци? Не ти ли навява тъга чуждият капчук и не чувствуваш ли, че мокрите ти нозе изстиват под покровителството на силните? Ние доброволно приемаме унижението да стоим на сушина под чуждия покрив и се оскърбяваме, ако покривът бъде отнесен от хаоса на времето, и чувствата ни веднага ще тръгнат да скитат под други стрехи, докато ни зърнат от нечий прозорец. Слабите се ласкаят от покровителството на силните; силните се ласкаят, че слабите търсят покровителството им, и могат дори да се обидят, ако не искате да застанете под техния покрив и капчукът да ви мокри краката.

Върви си направо под дъжда, приятелю! Няма нищо по-хубаво от това по ушите ти да се стича небесна вода, а на душата ти да е сухо и топло! Всички сушини и покриви са въображаеми. Виж евенка как е построил сушината си, като най-отгоре я е оставил продънена, за да може да вали в жилището му и небето да гледа в него с кръглото си око.

Ако взема сега от тоя подръчен материал да си нарисувам собственото небе, да натурям всичките тия мърляви и подсмърчащи звезди, всичките тия парцаливи съзвездия, то май че ще бъде едно много смешно небе и аз ще трябва да стоя неловко в средата му с мокри уши, а нечий глас ще ме попита: Кво се въртиш тука бе? Въртя звездите си, ще отговоря. Като взема едно дърво да ти строша главата, ще видя въртиш ли звездите! — ще ми каже същият глас и в него ще позная селянина, баща на момата с буковите обуща. Гледай го ти него, ще каже патриотичният фалшификатор, толкова нещо изписал, натрупал планини от думи, а нито една дума за народа си! Нима това се развява в нашите небеса!… Ах, нима!

Какво да правим с тия питомни чувства, като трептят в нас, какво да правим с цялото си минало, което някога е било бъдеще за нас и ние сме се втурвали в бъдещето, за да разберем много скоро, че сме се измъчвали или сме си блъскали главите само за едно калпаво вчера!

Съжалявам бъдещия човек, който ще тръгне да се разселва по съседните небесни тела, а от тях по други небесни тела (след като животът му на нашето небесно тяло стане непоносим), та постепенно да се завърне там, отдето е пратен, да се завърне в крината, отдето са го посели; съжалявам го, че като пристигне на някоя съседна планета, не ще има кой да го удари свирепо за туй, че си пасе ракетата в чужда ливада, и да го попита: Ти що пасеш тука? Съжалявам го, че не ще го гони овенът по петите и няма да го облъхва мрачен мирис, а че вместо овен някой метеорит ще тича по петите му и че никъде по пътя си не ще срещне момата с буковите обуща и не ще види как бабичката се прокрадва към него с увехналата си пазва.

Казват, че хората били биологични роботи, пратени на Земята, за да изпълнят някаква мисия. Аз пък мисля, че семето ни е пренесено на Земята, както пътуващите риби пренасят хайвера си по безкрайните водни пътища и младите излюпени риби, като заздравяват перките си, тръгват по обратния път, за да се върнат след време и да посеят новите семена — тъй и ние, мисля, че сме посети от някоя небесна риба, която с мъка е стигнала до нашите брегове, и ние сега заздравяваме перките си, за да минем по обратния път на рибата. А що се отнася до туй, че сме биологични роботи, пратени тук, за да изпълним нечия мисия, то ние отдавна сме престанали да работим по предварителната програма, защото сме се изхитрили при раждане да пукаме главите си и вещи бабички ги лепят ловко отново и така правят магия. Полинезийците вярват, че могат с магия да пречупят гръбнака на вятъра. С магията ние пречупваме гръбнака на чуждо желание, насочено към нас от отвъдните светове. На Сервантес ще бъде отсечена ръката, той ще престане да бъде робот, ще стане Сервантес. Сляпо и глухо ще се блъска Бетховен и още по-сляпо ще се блъскаме ние в него, смаяни от страшния му земен късмет и от страшните му сетива. Жалко е за бъдещия човек, че не ще усети нито една тръпка от чудото на нашия свят. Светъл и мрачен, опитомен или див, благороден или жесток, тоя свят е най-прекрасната проза и дори не е човешка проза, а е по-скоро човешко чудо. Толстоевите калугери горяха и сечеха ръцете си, за да се спасят от вътрешни викове — в същата тази Русия, дето някои сами са секли ръцете си, за да заглушат виковете, на други пък насила са им секли ръцете или са ги оковавали във вериги и са ги пращали в страшния и мрачен Сибир; но от туй човешкият вик е ставал само по-силен. Наричаха някога Русия тюрма на Европа. Ако тя е била тюрмата, то Сибир е бил карцерът на тая тюрма… Ето че сега аз седя върху ледения под на тоя стар карцер, стените са разрушени, покривът е паднал, веригите са ръждясали. Животът е тръгнал мъчително, бавно, но постоянно, за да се разпукне върху тъй наречените мъртви сибирски полета, както и северният мъх бавно напредва, за да се покаже след четвърт век пред носа на някой елен… Светът набъбва в своята прекрасна възраст и си мисля, че никоя дивотия вече не ще бъде в състояние да го вземе под смахнатото си покровителство.

Едно куче пред тордоха̀та скимтеше, загледано в далечината. То изтърси снега от себе си, както ние понякога изтърсваме мислите си. Чиряев бе започнал някаква песен, равна и монотонна като плясъка на гребло. Тази песен разказваше, че в реките рибата остарява, но върху лицето й не живеят никакви бръчки. Еленът остарява и краката му се вдървяват, но върху лицето на елена не живеят бръчките. Еленът срещна по пътя си човека и видя живи бръчки върху лицето му — те никнеха и растяха като трева; еленът се подчини на човека. А бръчките растат, растат като трева и човекът гледа през тях небето. Върху челото и бузите на небето още не са поникнали нашите бръчки.