Йордан Радичков
Неосветените дворове (30)

6

И тъй: ние напред — японските шпиони подир нас.

Обичам, когато ме шпионират открито; не обичам работи, появили се изневиделица. Изневиделицата е крайно неприятна работа. Без всякаква изневиделица кучетата вървяха подире ни, заплашваха ни съвсем открито, че ще ни захапят, но не ни захапаха. Спряхме пред първата къща и преди още да извикаме, кучетата залаяха силно. Отвори се врата, светлината плъзна по стръмно дървено стълбище. Някаква жена застана горе на стълбището, загледана в тъмнината. Тя не ни виждаше, но отдолу ние я виждахме. Беше по риза, с наметнат шал. Зад нея в дъното на стаята върху широко легло седяха две деца и също се взираха навън. Мъж нямаше в тая къща. Жената постоя, постоя и затвори вратата. Продължихме през пъновете към следващата къща.

Тук кучетата ни изпревариха, стигнаха до къщата и наклякаха пред нея. Те почнаха да лаят много силно, преди още да сме стигнали до къщата, и още отдалеч видяхме как се отвори врата и на нея застана човек с пушка. Тоя алтаец едва ли ще е много гостоприемен, си казахме ние, щом стои на вратата с пушка. Отминахме и него и на следващата Геня започна да вика: Стопани! Стопани!… Стопаните отвориха — бяха момче и момиче. Момичето слабичко, височко, с къси плитчици, до него момченце, остригано. Вие ли сте стопаните, пита ги Геня, а момичето го пита какво търсим. Търсим място за нощуване. Ние не знаем, каза момичето. Бащата и майката били в гората и децата не знаят нищо. Ние да не би да сме случайно техни роднини? Не сме ви роднини, казва Геня, но замръкнахме тука и търсим къде има по-голяма къща, та да преспим. Знаете ли къде има голяма къща? Колко голяма? — пита момичето. Ами да не е много голяма, стига да има една стая повече. Има, каза момичето и ни посочи такава къща.

Отидохме при къщата, но всичките й прозорци бяха тъмни. Шофьорът и Геня подвикнаха и веднага на тяхното подвикване се отзова едно куче. То беше голямо животно, хвърли се към нас, щеше да ни избие в тъмнината. Светна прозорец в къщата, женски глас се обади и почна да вика кучето по име. То, изглежда, си бе забравило името и насъсквано от другите кучета, продължи да налита, докато дойде стопанката с едно дърво и го прогони. Тоя звяр обаче не млъкна, заобиколи къщата, покачи се от задната страна на покрива и оттам продължи да ни се заканва. Чувахме го дори и след като влязохме в ниската широка къща, как драще по покрива над нас и ни се заканва. Помниш ли, питам Геня, как в Олхо̀н шаманът внимаваше да не стъпваме по ония места, дето са драскали кучетата, защото те са хвърляли пясък в очите на тъмното и нечистото? Виж как драще покрива тоя звяр над нас, сигурно ни мисли за нещо тъмно и нечисто, та ни хвърля невидим прах в очите!

Въпреки че оня звяр не се укротяваше и дращеше покрива, къщата ми се струваше много близка и много домашна, като че някога съм бил в нея и всичко в нея ми се струва приветливо. И стопанката беше много приветлива, с кротки гънки върху лицето. На пръв поглед лицето изглеждаше дори тъжно, но от очите на жената надничаше плаха свенливост, понякога в тях просветваше полуусмивка. Всичко у нея беше безшумно, дори гласът й беше безшумен; почнах да гадая какъв ли ще е стопанинът на къщата и мислено турих до жената също тъй мек, тих и кротък планинец, видях ги как двамата се хранят безшумно на масата и как след това той свива във вестник махорката и започва да я разпалва, загледан в играещите пламъци на огъня, а жената зад него…

Кучето на покрива прекъсна гаданията ми. То почна да лае весело, поздрави някого и след това му обясни много съсредоточено и подробно какво има в къщата. Навън се чу кашлица, нечии стъпки пред вратата и в къщата влезе стопанинът, шебалинският еленовъд и ловец Павел Шадрин… Нищо подобно от моите гадания! Павел Шадрин бе третият гигант, когото срещах, той ми напомни много ловеца в Чурапча с димящия заек, а така също и якакитеца Лома̀ко, дето разсичаше зелката.

Шадрин бе обут във високи кожени ботуши, кончовете стигаха до средата на коляното му; тесни при глезена, ботушите се разширяваха нагоре, тъй че горе можеше да се пъхне още един крак. Те бяха обковани много солидно и изглеждаха страшно тежки: като че стопанинът ги е обул вместо воденични камъни, за да може посредством тях да ходи нормално из Алтайските планини и да се задържа за земята. Повярвайте ми, цял можех да се напъхам в такъв ботуш, може би носът ми само ще остане да стърчи навън… След ботушите най-силно впечатление правеха очите на Шадрин. В тях нямаше неспокойството на северните ловци, нямаше онова непрекъснато дебнене, където погледът обработва всяко движение и всяка сянка в тайгата, като пулсира равномерно. Шадрин имаше сини очи, топли, забулени с лека мъгла. Те придаваха на цялото му лице мекота, правеха го по детски приветливо. Усмивката му също тъй бе детска, той се смееше открито и силно въпреки годините си. Възрастният човек обикновено спестява част от своя смях и от своята усмивка. Шадрин не беше пестелив. Когато се смееше, даже мускулите играеха под дрехите му, като че и те се смееха.

Той беше приказлив, без да е бъбрица. Историите, които ни разказваше, бяха обути също в такива тежки ботуши, та вървяха сигурно, стъпваха солидно, не се препъваха никъде. Алтаецът покри планините със сняг, освети ги със слънце и поведе шебалинските мъже на лов. Пред очите ни се завъртяха ловни истории, дивите кози падаха още във въздуха, когато се опитваха да правят големите си скокове. После Шадрин, качен върху червеникав кон, препусна из горите да преследва елени, а стопанката донесе еленово месо на масата и наведен над блюдото, Шадрин като че продължаваше да препуска пред очите ни. Той догони елена, пушката му изгърмя — пляс! пляс! — еленът подскочи, преобърна се във въздуха и се блъсна в твърдата неподатлива земя. Когато той ни казваше, че стрелял, обикновено удряше кончова на ботуша си със своята тежка и широка длан и звукът бе почти като гърмеж. Кучето, качено на покрива, щом чуеше плясъка, веднага произнасяше някаква фраза и завършваше с едно чисто кучешко: хм… хм!

Ловните истории нямат край, те са, кажи-речи, като вселената, нито сфера имат, нито център имат; нито Шадрин ще успее да ни разкаже за всичките, нито пък ние ще успеем да изслушаме всичките. От приказките в тая тиха и топла алтайска къща бих ви споменал само една — как Чапаев дошъл със своята бурка в Шеба̀лино и как алтайци от различни селища се стичали да го гледат. Това било още в младите години на Шадрин, за първи път пристигнал филм толкова високо в планините. За да се прожектира филмът, трябва да се произвежда ток на ръка и да се върти непрекъснато ръчното динамо. Младите шебалинци веднага се съгласили да „правят ток“ и да гледат безплатно „Чапаев“. Механикът, за да си осигури все пак работници — производители на електричество, — прибрал шапките им: ще ги даде, когато свърши прожекцията. Шадрин разправя: въртим на смени и гледаме „Чапаев“. Прожекцията свърши, но все прииждат хора с коне от различни места и искат още веднъж да се покаже филмът. Механикът ни върна шапките, но ние му викаме да ни вземе пак шапките и да ни остави още веднъж да въртим динамото. Той ги взе, ние пак почнахме да въртим и чакаме да видим кога Чапаев ще се появи с бурката иззад хълма. Пот тече от нас, вир-вода сме. По едно време механикът идва и ни дава шапките, та с тях да трием потта от лицата си… Тъй много ни хареса „Чапаев“, че една група шебалинци се писахме доброволци и тръгнахме да правим ток из Алтай. Идваха после и други филми, но никой алтаец не тръгна подир тях и не се намери нито един доброволец да върти два пъти динамото. Може би защото в другите филми ни коне имаше, ни ездачи. Чапаев беше голям ездач, а и конят му беше голям кон, знаеше какъв човек е ездачът му.

Казвам на Шадрин, че съм слушал една история: някакво дете се промъквало гратис в киносалоните и все гледало „Чапаев“. Разпоредителките го хванали, струпали се хора и искали да оставят детето да гледа. Детето поплакало, поплакало и признало на възрастните, че е гледало „Чапаев“ дванадесет пъти. Защо дванадесет пъти, как е успяло да се промъкне дванадесет пъти това безпризорно дете? Ами в различни кина, казало детето. Е, защо толкова много ходи? — питат възрастните. Детето казало, че като гледало първия път „Чапаев“, му дожаляло, че се удавил в реката. То отишло втори път с надеждата, че Чапаев ще успее да преплува тая вода и че няма да загине. Но Чапаев пак загинал, както и първия път. Детето си казало, че такъв човек не може непрекъснато да загива, и отишло в друго кино. Но и в другото кино се случило същото… И така, от кино на кино, детето се вмъквало между краката на възрастните и гледало затаено с надеждата, че Чапаев не ще загине. Всеки път той загивал и детето излизало навън с тайната надежда, че следващия път той няма да загине… Припомням тая история, като се мъча да свържа детето с алтайците, които са въртели желязната дръжка на динамото, за да могат да извадят от тъмнината Чапаев и да видят как той ще се появи зад хълма, качен върху коня си и развял своята бурка. Виждам алтайците, струпани пред екрана, виждам ловци, дошли направо от горите, как държат конете си за юздите, вперили очи в екрана. Върху конете са преметнати избитите диви кози, конете процвилват или бият с копита земята и също гледат в екрана как препускат непознати коне. Конници, спешени пред парче бяло платно — за това мисля, преди да заспя.

Утре ние ще тръгнем из горите да се срещнем с усурийския елен, с любещите марали, с яковете. Павел Шадрин ще ни води из планините. Виждам ботушите му как си почиват, оставени до леглото; и заедно с това готови за път — носовете им са обърнати към вратата. Къщата притихва — клепач, спуснат върху уморена зеница. Над мен кучето си мърмори нещо под нос или си разказва на глас някаква история, за да му минава по-бързо времето.