Йордан Радичков
Неосветените дворове (18)

5

В тундрата няма ни сервизни служби, ни телефони, ни „Бърза помощ“, няма изоставени колиби, дето ще можете да се подслоните, няма гора, за да можете да насечете дърва и да си напалите огън. Пресмятаме, че Тиксѝ е зад нас на сто и четиридесет, сто и петдесет километра. Да чакаме да минат ловци или еленовъди, за да ни помогнат, е безнадеждно — Данилович казва, че всичко сега се пренася на юг, за да може в големите студове да навлезе в лесотундрата, където еленовите стада намират завет и пастирите имат достатъчно дърва за огрев. В тундрата няма дори пещера, та да може човек поне в пещерни условия да си направи някакъв бивак.

В тундрата има само сняг, безшумен, мек, който се сипе върху нас, и едно безнадеждно езеро, дето машината ни мълчи. Петро няколко пъти се опита да я разговори, но тя все повтаряше своите въртеливи движения и отказа да тръгне към сушата. Вятърът се усили и изгаси оскъдното ни огнище — нямахме вече и бъбренето на огъня. Ако имахме въже, можехме да опитаме с него да теглим всъдехода от брега, макар че нямаше големи надежди да го изтеглим с въже, но въже липсваше. Макар и да си подхвърляхме по някоя безсмислена дума, бяхме се доста окумили, когато Петро внезапно извика: движи се! Той се изправи в машината с ръце на кръста и върху лицето му се появи пак славянската детска усмивка. Как тъй се движи? — попита Зоо. Сам се движи, каза Петро, вятърът го движи.

Лекото вълнение по езерото, което бе докарало избитите гагарки до леговището на писеца, сега движеше съвсем бавно тежката машина, като я насочваше към познатото леговище. Петро извади пръта и почна с него да подпомага всъдехода. Ние всички се оживихме. Минахме от другата страна, за да сме по-близко до него, говорехме си колко е хитър писецът, като точно тук си е направил скривалище, а машината все повече и повече приближаваше брега. Петро я въртеше тъй, че здравата верига да бъде откъм сушата и само с нея да изтегли всъдехода на брега, докато другата верига остане да виси свободно във водата. Ама, разбира се, викахме ние, то е съвсем проста история, ей сега ще стане всичко, има си хас да останем в това езеро. Когато една работа тръгне, на човек му се струва, че няма нищо по-лесно от нея, и дори се учудва, че се е тревожил по-рано за работата. Петро ни нахвърля прътите с железни куки на края и ние закачихме с тях всъдехода, почвахме да го издърпваме към нас и дори да си подвикваме шеговито: Ей ухнем! Той запали мотора, машината се поде ребром и стъпи на брега, като се завъртя, сякаш за да се огледа.

Едната верига бе блокирала, имаше изкривен съединителен лост. Трябваше да я свалим и сменим лоста. Петро почна да си подсвирква и се залови за работа, а ние с каквото можехме, му помагахме, но като че най-много му помагахме с приказки и с погледи. Данилович разпали огъня, стопли чая, донесе ни по чаша спирт и всички вкупом взехме да вдигаме тежката верига, за да я съединим. Петро тури нов лост, качи се във всъдехода, направи няколко маневри с него и влезе пак в езерото, за да го преплува. Той мина по прекия път до огъня, ние избиколихме езерото и стигнахме огъня, когато Петро вече си наливаше чай.

Обядвахме под нетърпеливия караул на писеца, той ту се появяваше, ту изчезваше в тундрата, като че отиваше някъде да разузнае и се връщаше да ни успокои, че наоколо няма нищо. А може би с това искаше да ни подскаже в коя посока да вървим и да освободим неговото леговище.

Освободихме го и продължихме на юг. Подир час снегът спря да вали и далечните снежни върхове се показаха пак. Слънцето построи отново небесната си юрта, този път тя беше наклонена, защото небесното светило бе паднало ниско. Една северна яребица ни спря по пътя, но, изглежда, че не бе тъй любопитна към хората, защото притичваше и търсеше прикрития. Петро и Данилович отидоха да я гонят и се загубиха от погледите ни, като стреляха непрекъснато. Най-после се зададоха отново без яребицата. Казаха и двамата, че яребицата била в краката им, те я застреляли, но тя тъй се укрила на една педя място, че не можали да я намерят. Възможно е, каза усмихнат Зоо — той не вярваше, че са убили яребицата. Знам, че не вярваш, каза му Данилович и извади убитата яребица изпод кожуха си. Той се смя много на наивността на Зоо и Зоо малко нещо се обиди, та дълго време по пътя не го поглеждаше и седеше мрачно до Петро. От дясната ни страна се показаха светли извивки вода.

Беше реката Кунга̀. Кунга̀ на езика на евенките значи дете. Тук за първи път видях рога на северен елен върху снега. Те бяха почти двуметрови и стояха като храст върху голата тундра. Преди още да доближим Кунга̀, видяхме още няколко такива рога и Зоо ни каза, че това е било стан на пастири. Той нареди да се спре машината и отиде да донесе един чифт рога. Стари са, каза евенкът, отпреди четири или пет години. Евенките не вземат рогата на животните и при по-продължително пътуване пътешественикът ще види как цялата тундра е осеяна с тия рога, единствените белези, по които може да се съди, че са минавали хора.

По-нататък няколко пъти пресякохме реката Кунга̀, без да се отделяме от нея. Зоо смяташе, че като вървим по реката, ще стигнем някъде до пастири, защото елените обичали много вода и пастирите строят лагерите си край големите реки. На едно място Зоо извика: Човек! Петро спря всъдехода. Зоо се изправи и почна да се взира вдясно. Той гръмна с пушката си и пак почна да гледа натам, дето бе видял човека. Двама човека, каза евенкът. Човек и елен.

Човек и елен! Ние не ги виждахме. Ние не ги виждахме, колкото и да се напрягахме, и макар че тръгнахме към невидимия човек, казахме на Зоо, че нищо не се вижда. Може би са попаднали в падина, каза нашият водач. Ще ги видим.

Въпреки че дълго време пътувахме все в тази посока, никакъв човек и никакъв елен не се виждаха. Най-после върху пустинната ивица се показа човек, качен върху елен; той водеше със себе си още един елен. Те израснаха като че от земята, вероятно се изкачваха насреща ни по някакъв склон. Бяха толкова близко, че можеше да се различи дори тоягата на човека.

Беше първият човек и първите елени, които срещахме в тундрата. Той скочи от животното леко, като си помогна с тоягата. Беше ловец. Ездачите на елени винаги се подпират с тояга. Ако животното затъне случайно в тресавище, ездачът посредством тоягата ще успее да отскочи назад, а еленът, чийто товар е олекнал, вече се измъква от тресавището. Тая тояга спасява в подобни случаи двама. Втория елен ловецът водеше със себе си вместо суха храна.

Той бил излязъл за десет дни от своя лагер, за да приготвя капани за писци, и сега се връщал.

Къде е лагерът им? Лагерът не бил далече оттук. Те са само двама ловци в него, от два месеца живеят в тоя лагер и приготвят капани за писците. Писецът вече сменя кожата си и след един месец ще започне ловът. Ловецът ни се похвали, че той имал щастие десет дни, имал добър лов и затова връща втория елен. Трябвало да заколи по пътя втория елен, но никъде не го настигнал глад и сега животното носеше част от багажа му. Зоо го попита дали е срещал някъде пастири в района, дето е залагал капаните си, но евенкът ни каза, че не е срещал, той залагал капаните в по-високите области, а елените сега вървят в ниското край Кунга̀. Ако ние минем през лагера, може би другият ловец да знае нещо.

Техният лагер бе на левия бряг на Кунга̀, на големия завой. Зоо знаеше големия завей на Кунга и ние тръгнахме с всъдехода, а ловецът остана със своите животни след нас. Скоро го изгубихме от погледа си, защото машината ни вървеше далеч по-бързо от елена.

Кунга̀ завиваше под прав ъгъл и ако досега вървеше все на юг, тръгваше право на запад, чак до самия хоризонт. Този именно завой ловецът наричаше големия завой. Но на големия завой нямаше никакъв лагер, само тази равна и побеляла тундра, разделена надве от черната река. Ние вече щяхме да подминем завоя, когато изведнъж пред нас се показа лагерът.