Йордан Радичков
Неосветените дворове (32)

8

Тъй е още сънено всичко в мене — ден и нощ, нощ и ден, суха и слънчева есен, жълти гори, кафяви пасбища, реки, обрасли с кедър, еленови стада и якове, препускащи конници. Стадата търсят прикритията на горите. Шебалино изтребва горите край себе си и коси сено — ароматните къртичини на летния труд могат да се видят навсякъде. Шадрин стои като алтайски Гъливер и ни маха с ръка пред своята къща, стопанката стои на вратата със скръстени ръце, кучето клечи горе на покрива и ни показва своя червен език.

Ще тръгнем пак подир реките, за да се спуснем в степта, ще кръстосаме черни пътища и ще се измъкнем на Чуйския тракт (пътя за Монголия). Настигаме стада добитък по пътя си, те не се губят в облаци прах, а вървят по асфалт. Земя и бреза се въртят пред очите ми. Гледам всичко това като нещо много далечно. Тук някъде в Алтайските степи усетих, че моето пътешествие е свършило, че изцяло вече съм обърнат към България, към мили приятели и врагове, към мили познати и непознати. Птичката, която се измъкна в тундрата, като ми остави съвсем малко от птичата си топлина, пак започна да пърха около мене и вятърът, който усещах, не бе вятърът от движението, а вятър от нейните крила. Децата ще се зарадват, че се връщам здрав и читав с моя талисман и че не са ме изяли мечките. (Те вярваха, че Русия е пълна с мечки, щом си покажеш носа навън, и мечката те изяжда веднага.) Майка ми ще се зарадва, че съм си обличал пуловера, а жена ми ще си пусне сълзите, защото женското вълнение няма да е женско вълнение, ако не се понамокри. Някои ще кажат: гледай го тоя дивак — хората ходят в Париж, Париж има Айфелова кула и стриптийз, там има какво да се види, а тоя се набутал в Сибир! Мили мои, ще кажа на тия, Париж има Айфелова кула и стриптийзи, но не ще се доберем ние до златния ключ на неговата врата, друга класа държи тоя ключ. Аз попаднах в Русия, тая страна ми даде златния ключ за всичките си врати, минах с него навсякъде, нито една забранена стая не се изпречи насреща ми и никой не ме попита като моя селянин: Ти що се въртиш тука, нито пък се закани да вземе едно дърво да ми строши главата. Златният ключ на тая страна сега е в мене и след като съм пропътешествувал из нея, се чувствувам като човек, когото са пуснали в банка, без никой да върви по петите му и да го следи колко от богатствата на банката ще задигне. Може би ще трябва вече да извадя тоя златен ключ и да го хвърля в първата голяма река, която се изпречи на пътя ни в степта. Може би в Бия, може би в Об или в онази река, дето просветва на залязващото слънце, сред потъналата в прах равнина.

А може би, казва нашият шофьор, трябва да се отбием малко и в Полковниково. Ще поседим, ще пием чаша чай, на сбогуване със степта винаги може да се изпие една чаша чай, казва му Геня.

Отделяме се от големия път и тръгваме между разорани ниви към Полковниково. Село като всички степни села. Някаква низина, блатлива и неприветлива, ни прегражда пътя към него, та трябва да я избикаляме. Дървени огради, дървени къщи, някои почернели от времето, някои белосани, за да ги гледа по-хубаво слънцето, и от неговия поглед и те да станат по-приветливи и — в една улица спираме при някакъв човек, той стоварва картофи. Добър ден! Добър ден! Човекът веднага остави картофите, пооправи си жилетката и дойде да се ръкува с нас. От къщата излязоха жени, те отидоха да стоварват картофите, а човекът ни каза, че тъкмо ги били докарали, събирали зимнината. Те се надявали Герман да дойде, но вместо Герман дошли картофите.

Кой Герман? Титов, казва старият. Аз съм старият Титов. Заповядайте в къщата!

Така попаднахме при родителите на космонавта Герман Титов и влязохме в къщата му. Тази къща бе нова, строена след полета на космонавта. Голяма дневна, широка кръгла маса, виенско пиано, пратено от сина, дреболии от цял свят, навсякъде снимки. Питам стария Титов къде е истинското родно гнездо? То е зад гърба на къщата, можем да отидем, докато още не се е стъмнило.

В новата къща има известна представителност. В старата къща има нещо домашно и мило, тя ми прилича живо същество, което е взело част от чертите на живелите в него хора. В тая къща се е родил и израснал Герман. Малък пруст, малка стая — по-скоро кухня — и до нея още една стая. Най-напред къщата се появила сред другите къщи на Полковниково само с една стая. Бащата бил учител в това село, преподавал музика на децата; учителят се оженил и сместил малка къща между другите къщи на селото, кажи-речи, незабележима. Къщата поживяла така няколко години, попритисната от съседите, в нея се родило бебе, Герман. Бебето пораснало, подир него се появило още едно дете, сестричето. Навън на стъпалата вече сядали две деца, а бащата седял вътре и преглеждал класните тетрадки на учениците. Той си припомнял как се свири на пиано, само като барабанял с пръсти по масата.

Ние ще минем след това в новата къща, Геня ще свири на пианото, после старият Титов също ще свири на пианото и малко дори ще попеем, докато майката ни налива чай и арменски коняк. Но това ще бъде по-късно, към полунощ, сега не ми се отива в другата къща, нека отидат другите, аз ще постоя в това старо гнездо, искам да бъда малко сам с мислите си в това гнездо, гдето са мътели орли.

Старият барабанял с пръсти по масата, гледал през мокрото стъкло навън степния дъжд, дъждът също като него барабани, но музиката не е нито весела, нито тъжна, нито ще развълнува душата, нито ще я успокои: обикновен степен дъжд, който барабани монотонно по стъклото, и един стар учител, който свири с пръсти на кухненската маса вместо на пиано и гледа нотите и ключа сол, писани накриво от децата на Полковниково… После момчето ще порасне, двамата с бащата ще разширят къщичката с още една пристройка — туй ще бъде кухнята, макар че и след разширяването в къщата няма легло за Герман, та един ден родителят окачва една висилка на тавана, туря дървета на нея, прави някакво подобие на въздушно легло и оттогава Герман започва всяка нощ да преспива между тавана и земята. Бих казал, че не между тавана и земята, а между небето и земята. (Той имаше по-късно възможността да покръжи между земята и небето и цяло Полковниково стоеше в тълпата на целия свят, за да гледа своя съселянин.) В такива тъмни гнезда надникваше Гогол и извади от тях той руската тройка, която ще хвърли по-късно снежен прах и слава в очите на света и светът, извил своя врат, ще се повдига на пръсти да гледа летящата тройка на руския дух… В момента в това тъмно и старо гнездо виждам приведения гръб на стария Титов, виждам неговата смачкана жилетка и слушам обясненията му. Той е превърнал старата къщица в музей за децата, той е турил там и люспи от обгорения кораб, с който в Алтайските степи е кацнала Валентина Терешкова. А ето тук даже е нарисувал мястото, където се е приземила жената, а ето тук е самият старец, в самия Кремъл… Тук, в тази стая, живееше семейството, а в кухничката преместихме масата и аз вече можех сам да седя срещу прозореца и да мисля за чучулигата, която се издига сутрин преди изгрева в степта, за да посрещне слънцето. Бедни години, войнишки години, жените се лутат из равнината и търсят конски копита, за да ги турят в тенджерите на огъня, а през това време старият учител разказва на децата, че някой си видял как се издига чучулигата сутрин, описал нейната песен и сега старецът е донесъл песента в стаята, за да я чуят любопитните уши на децата. И почват децата подир учителя да пеят заедно с чучулигата. Друг път той лъгал децата за елфите, някой си бил видял елфите и ни разказал за тях в своята музика. Ако един ден и нашите очи, и нашите уши станат толкова чувствителни, то ние също тъй можем да видим и да чуем елфите сред нашите степни цветя.

Моите хора отиват в съседната къща, аз оставам в старата, малко ще постоя, ще взема от тъмнината мириса й, после ще притворя леко вратата, ще сляза по пруста и ще отида при тях, за да отпия от светлеещия коняк и димящия във високите руски чаши чай. Те отиват, а аз стоя и се ослушвам в тази изоставена къща. Някъде се обажда дървоядец, другаде друг му отговаря и всеки дълбае в тъмнината на своята греда или в тъмнината на своя път. Виждам как се повдига чучулигата и пърха с крила в тъмнината, за да стигне светлеещото небе, виждам стреснатия Титов, стария, как се лута тревожно из улиците на Полковниково, разбрал от радиото, че неговият Герман лети в космоса; гласът му летял из селото и из степта, а майката стояла стресната като при ново и късно раждане. Все пак Титов бил по-добре от бащата на Юрий Гагарин. Старият Гагарин отивал в съседно село да помага на свой приятел да правят къща и по пътя го срещнал някакъв негов селски и му казал, че Юрка е в космоса. Старият Гагарин стиска длета и бичкия, оня си отминава по пътя, а родителят тъй и не знае да се върне ли в къщи, или да върви при приятеля си да правят новата къща… Той отишъл да прави новата къща.

Сега, когато приземяването на Герман Титов е сполучливо, когато тревогата е отминала, вълнението вече няма тоя престиж в една селска къща на стари родители. Затова нека се и ослушаме малко и да чуем как в съседната къща старият Титов свири на виенското пиано, подарено от сина му, да чуем истинската чучулига как излита нагоре и среща слънцето, нека се вгледаме в елфите по степните цветя и да притворим вече старата врата на тая стара къща, така плахо поникнала между другите къщи на степното село Полковниково.

Но да не пропусна разказа на стария Титов за приземяването на Валентина Терешкова. Тя била паднала близко до Полковниково, старият оттам е събрал люспите на кораба й, останали по земята след обгарянето. Една туба за храна също била паднала, но я отнесли в Барнаул. Сега тая туба навярно се пази от някого. Виждам от прага на къщата едно явление в небето, някаква силна светлина, както я е видяла старата колхозничка, излязла на работа в степта. Други, много по-далече, пръснати из Алтайските степи, също видели огненото кълбо в небето; и видели как то бързо се спускало и се разпалвало все повече и повече; и видели как от огъня излязъл човек и почнал да се спуска към земята. Тогава от всички страни на степта — кой където и да бил, кой с каквото и да се занимавал — се втурнали през равнината, пешеходци и конници, джипове и мотоциклети, автомобили и колесни трактори, началниците скочили от волгите и се спешили през угарите; хората от каруците разпрегнали конете и по двама на кон тръгнали през угарите. Те идвали отвсякъде, огромни тълпи степни хора, постепенно прахът нараствал, той забулил хората, та по едно време се виждал само плътен обръч от прах, който се стеснявал все повече и повече към приземения космически кораб. Машини и сечива стоели глупаво загледани подир хората, юрнали се към мястото, дето бил паднал небесният огън. Сред тия изоставени сечива и сред тия застигащи се и надпреварващи се тълпи бил и старият Титов.

Стъпканите степи се повдигат постепенно нагоре, прахът се разнася от вятъра, сякаш самите степи се повдигат, повдигат и стигат чак до самото небе, а долу пъплят ония дребни хора, които сами са повдигали своята степ и я носят сега заедно с изпънатите си дробове към небесния огън. Иска ми се сега оттук да пробия тъмнината, да съживя отново картината, да видя едно осветено небе, да видя познати лица от степите, да видя алтайците и казаците как тичат в тоя затворен кръг. Виждал съм хора да тичат един срещу друг, тълпи да тичат една срещу друга или да се разминават една с друга, отделен човек съм виждал да тича срещу друг човек или по петите му, но за първи път съзнанието ми се мъчи да си представи една картина, дето цял обръч, зародил се в степта, се стреми към един център. Подобно явление светът е наблюдавал в годините на Октомврийската революция, светът е видял тогава това пламтящо видение в своето тъмно небе. Тогава аз още не съм се родил. Аз съм се родил в тая проклета 1929 година и всички следващи години са някакви пролуки между твърди стени, дето човек може единствено със зъби да си проправи път през човешката нищета, суетност и лекомислие. Това е било в края на месец октомври. В рождения си ден аз стоя сам на прага на тая стара степна къща; тъй чествувах рождения си ден и поздравих сам себе си, че съм се родил на тая земя.

Сега вече мога да затворя плътно вратата.

Сега мога да превъртя златния ключ и да го хвърля в реката.

Започнах своето пътешествие сред пеещия лед на Якутия и го завършвам в Алтайските степи, където кацат космически кораби. Пътьом поглеждам небето, но никакво явление не виждам в него, ни божи глас да ме напъти; виждам полярната звезда и ми става спокойно и сигурно. Зная, че при безоблачно и тихо време в душата се вижда ясно блещукащата звезда и по нея човек лесно може да определи своята посока.

Заканих се, че ще заключа вратата на своето пътешествие. Ключът изтрака остро, чух го как свисти в мрака и проблясва, чух плясъка на вода; мрак и вода са ме плашили винаги, а събрани на едно място, са ме ужасявали. Но тази вечер ми бе хубаво на душата, нищо, че на една крачка от мен имаше и мрак, и вода… Може би защото съм се родил в тоя ден.