Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (4)

Четвърта глава
Дан

Госпожа Джоу често си мислеше, че във вените на Дан тече индианска кръв не само заради любовта му към дивата природа и склонността му да броди къде ли не, но и заради външния му вид. Колкото повече растеше, толкова тези черти личаха по-ясно. На двадесет и пет той беше доста висок. Дори под хубавите му дрехи личаха мускулестите крайници. Имаше интелигентно тъмно лице и постоянно дебнещия поглед на човек, чийто сетива са нащрек. Малко грубоват в маниерите, преливаше от енергия; беше бърз и с думите, и с юмруците. Някакъв стар пламък гореше в неизменно зорките му очи, сякаш никога не сваляше гарда. Цялостното излъчване на жизненост и свежест очароваха запознатите с опасностите и премеждията на пълния му с приключения живот. Докато разговаряше с мама Баер, държеше ръката й в силната си, загоряла десница, а в гласа му бликаше нежност:

— Да забравя старите си приятели ли? Как ще забравя единствения дом, който някога съм имал? Ха! Нямах търпение да се върна и да ви разкажа какъв късмет ме споходи. Не ми остана време да се приведа в приличен вид дори с риск да решиш, че повече от всякога приличам на див бизон.

Поклати черната си глава, дръпна брадата си, а жизнерадостният му смях изпълни цялата стая.

— Харесваш ми. Винаги съм имала слабост към бандитите, а ти приличаш точно на такъв. Мери не те познава. Направо си я изплашил — и с вида, и поведението си. Джоуси няма да се сети кой си, но Тед ще разпознае своя „Дани“ въпреки гъстата брада и дългите коси. Скоро всички ще се приберат и ще те поздравят. Но преди да дойдат, искам да ми разкажеш за себе си. Дан, минаха близо две години, откакто беше тук за последен път. Всичко наред ли е? — попита госпожа Джоу, слушала досега с майчински интерес как е живял в Калифорния и колко му е провървяло с направеното дребно вложение.

— Всичко е наред. Знаеш, че парите не ме интересуват. Трябват ми малко, колкото да си платя пътя. Често припечелвам в движение и не ми тежи грижата за големи суми. Забавлявам се; приятно ми е да ги раздавам, когато ги имам. Какъв смисъл да заделям? Все едно — няма да доживея дълбока старост. На такива като мен никога не се случва.

Видът на Дан говореше, че малкото му състояние го потиска.

— Е, надявам се да се ожениш и да се установиш някъде. Тогава ще ти трябват средства, за да започнеш с нещо, сине. Бъди благоразумен и вложи парите, а не ги раздавай. Всички си имаме черни дни, а ти трудно би се примирил да зависиш от някого — отбеляза госпожа Джоу, макар да й бе приятно, че треската за печелене на пари още не бе обхванала щастливото й момче.

Дан поклати глава. Огледа стаята все едно вече се задушава и копнее да е на открито.

— Коя ще вземе скитник като мен? Жените обичат стабилни мъже, а аз никога няма да бъда такъв.

— Скъпо момче, като младо момиче харесвах точно такива жадни за приключения типове. От мен да знаеш — нас, жените, ни привличат дръзките, свободните, романтичните, необикновените мъже. Не се отчайвай! Един ден ще пуснеш котва и пътешествията ти ще бъдат по-къси; ще ти се иска да носиш по-често хубав товар вкъщи.

— Какво ще кажеш, ако един ден ти доведа индианка? — попита Дан със закачливи пламъчета в очите, без да откъсва поглед от сияещо белия мраморен бюст на Галатея в ъгъла.

— На драго сърце ще я приема, стига да е добра. Каква е перспективата?

Госпожа Джоу го изгледа изпитателно; като всяка пишеща жена и тя проявяваше интерес към любовни истории.

— В момента — никаква. Прекалено съм зает да „скитосвам“, както би се изразил Тед. Как са момчетата?

Дан преднамерено измести темата, сякаш му е писнало от сантименталности.

Госпожа Джоу само това чакаше. Впусна се подробно да описва талантите на синовете си. Още не беше довършила разказа, когато се появиха и те. Нахвърлиха се върху Дан като мечета, изразяващи радостта си чрез приятелско боричкане. Ловецът, естествено, с лекота се справи и с двамата. Малко по-късно дойде и професорът. Всички приказваха оживено, в хор, а Мери запали повече лампи от обикновено. Готвачката приготвяше по-специална вечеря — инстинктът й подсказа, че гостът е добре дошъл.

След чая Дан продължи да разказва, но понеже не го свърташе на едно място, кръстосваше напред-назад из стаята, дори на моменти излизаше навън — дробовете му сякаш се нуждаеха от повече въздух отколкото тези на цивилизованите хора. При едно от тези излизания се озова пред бяла фигура, обрамчена от тъмната рамка на вратата. Замълча, за да я разгледа. Бес също спря — не разпозна веднага стария си приятел, а и съвсем не си даваше сметка каква привлекателна гледка представлява застанала — висока и стройна — на фона на меката вечерна лятна светлина. Русите й коси образуваха ореол, а краищата на белия шал се вееха като криле на птица.

— Това Дан ли е? — попита тя и пристъпи напред с мила усмивка и протегната ръка.

— Така изглежда. Не те познах, Принцесо. Стори ми се, че си дух.

Дан я съзерцаваше със смесица от нежност и учудване.

— Е, попораснах, но теб двете години са те променили напълно.

Бес заразглежда с момичешки възторг живописната фигура, определено контрастираща с добре облечените хора наоколо.

Преди да успеят да кажат още нещо, към тях се втурна Джоуси. Напълно забравила за новопридобитото си достойнство на тринадесетгодишна госпожичка, позволи на Дан да я вземе на ръце и да я нацелува като дете. Едва когато я пусна, откри колко много се е променила и възкликна с престорена изненада:

— Ей! И ти доста си пораснала. Какво ще правя сега? С кои деца ще си играя? Тед се е източил като върлина, Бес е млада дама и дори ти, малката ми, си облякла вече дълга рокля и си придаваш важност.

Момичетата се засмяха, а Джоуси се изчерви, загледана във високия мъж, осъзнала, че се бе хвърлила в ръцете му, преди да помисли. Двете братовчедки представляваха приятен контраст: приличаха на лилия и дива роза.

Дан остана доволен от гледката. По време на пътуванията се нагледа на хубавици. Радваше се, че и двете му някогашни приятелки разцъфтяват така красиви.

— Не позволявам никой да монополизира Дан — извика госпожа Джоу. — Доведете го обратно и го дръжте под око, иначе пак ще се измъкне да пътува и едва ли ще го видим отново една-две години.

Воден от пазачките си, Дан се върна в гостната. Джоуси му се накара, задето толкова е изпреварил другите момчета и пръв е заприличал на мъж.

— Емил е по-голям, но е още момче. Танцува и пее моряшки песни както някога. А ти приличаш на тридесетгодишен. Какъвто си едър и черен, имаш вид на разбойник в пиеса. О, хрумна ми великолепна идея. Няма по-подходящ от теб за Арбасис в „Последните дни на Помпей“. Искаме да я поставим. Ще има лъв и гладиатори. Ще представим и самото изригване. Том и Тед ще сипят пепел от чували и ще търкалят наоколо камъни. Липсва ни само тъмен египтянин. Ще бъдеш разкошен, облечен целият в червено и бяло. Нали, лельо Джоу?

Пороят от думи накара Дан да запуши уши с ръце. Преди госпожа Баер да успее да отговори на напористата си племенничка, пристигнаха семейство Лорънс заедно с Мег и нейните деца. Не след дълго ги последваха Том и Нан. Всички се разположиха удобно, за да чуят приключенията на Дан. Израженията им се сменяха от интерес и почуда до весел смях. Момчетата изразиха желание незабавно да поемат за Калифорния. Момичетата се радваха на подаръците си. Дори възрастните се умиляваха от енергията на буйното си момче.

— Положително искаш да се върнеш и пак да си опиташ късмета. Пожелавам ти го от все сърце, но работата ми се вижда доста несигурна. Има опасност да загубиш цялата печалба — обади се господин Лари.

Той хареса разказа на Дан не по-малко, отколкото момчетата, и също като тях бе готов да замине заедно с Дан.

— Засега ми стига. Поне за известно време. Прекалено много прилича на хазарт. Привлича ме основно вълнението, а то не е полезно за мен. Намислил съм да създам ферма на Запад. Ще ми се да е по-голяма, а и имам чувството, че стабилната работа ще ми е приятна след толкова мотане напред-назад. Ще сложа началото, а вие ще ми пращате черните си овце, за да напълня кошарите. Известно време в Австралия се занимавах с овцевъдство и понаучих това-онова, особено за черните.

Последвалият смях разсея сериозното изражение на Дан. Които го познаваха добре се досетиха, че става въпрос за някакъв урок, научен в Сан Франциско — вероятно му е останал като обица на ухото.

— Идеята ти е чудесна, Дан! — възкликна госпожа Джоу. — Ще изпратя Тед да ти погостува. Ще се отрази добре на неспокойния му дух.

— Ще въртя мотиката и лопатата, ако отида там, но мините Сперанца ми звучат доста по-примамливо — обади се Тед, погълнат от късовете руда, които Дан донесе за професора.

— Основи нов град и щом сме готови да поемем на път, ще дойдем да се заселим там. Сигурно ще ти трябва вестник, а аз предпочитам да съм издател, а не да се потя и да пиша за него, както правя сега — намеси се и Деми.

— Там ще има място и за нов колеж. Яките западняци са жадни за знание. Умеят бързо и точно да съзират най-доброто — добави вечно младият господин Марч.

С око на пророк той си представяше колко много преуспяващи учебни заведения като неговото ще изникнат в Дивия запад.

— Направи го, Дан. Планът е чудесен. Ние ще те подкрепим. Нямам нищо против да инвестирам в няколко хектара прерии и каубои.

Както винаги и сега господин Лари беше готов да подаде ръка на момчетата за помощ и с насърчителни думи, и с развързана кесия.

— Малко пари придават някак тежест на човек, а като ги вложиш в земя, хвърляш котва — поне за известно време. Ще ми се да пробвам какво ще излезе, но реших да се консултирам с вас, преди да започна. От години се колебая дали ще се окаже подходящо за мен, но винаги мога да се откъсна, ако се отегча.

Дан беше трогнат и същевременно доволен от нескрития интерес на приятелите си към неговите намерения.

— Няма да ти допадне, убедена съм. След като си имал на разположение целия свят, една ферма ще ти се стори ужасно малка и глупава — обади се Джоуси.

Тя предпочиташе романтиката на скитническия живот, защото й даваше възможност да слуша вълнуващи истории и й носеше красиви предмети при всяко негово завръщане у дома.

— Има ли много интересни неща за рисуване там? — осведоми се Бес, виждайки във въображението си хубавия портрет с въглен на Дан, полуизвърнат към светлината.

— Има много природа, скъпа, а това е добре. Ще откриеш много животни, интересни за моделиране. А пейзажите — такива пейзажи за рисуване не си виждала в Европа. Дори прозаичните тикви там са грамадни.

— А ти можеш да се направиш на Пепеляшка и да влезеш в една от тях, Джоуси, когато откриеш театъра си в Дансвил — побърза да се намеси господин Лари.

Лудата по сцената Джоуси тутакси бе спечелена за идеята. А след обещанието да изиграе всички трагични роли в още непостроения театър, тя дълбоко се заинтересува от проекта и започна да увещава Дан да пристъпи незабавно към намисленото начинание. Бес също призна, че изучаването на природата ще й се отрази добре, а дивите пейзажи ще развият вкуса й, застрашен да стане прекалено сладникав, ако я заобикалят единствено изящни и красиви неща.

— Ще се заема с лечението в новия град — обяви Нан. — Готова съм да тръгна с вас. Новоизникващите градове на Запад така бързо се разрастват.

— Дан няма да позволи на жена под четиридесет да стъпи там. Той не харесва младите и хубавите — подхвърли Том, бесен от ревност.

— Това не се отнася до мен. Лекарките са изключение от всички правила. В Дансвил няма да има много болни. Всички ще водят активен, здравословен живот, а и ще се заселват само енергични млади хора. Но при толкова див добитък и бързо препускане с коне очаквам доста злополуки. Да не забравяме схватките с индианци и безбройните авантюри. Това е точно работа за мен. Непрекъснато ми се привиждат счупен крайници. Хирургията е толкова интересна, но тук рядко ми се отдава да я практикувам.

— Ще те взема, докторе. Радвам се, че при мен ще бъде най-доброто от източните щати. Ще изпратя да те доведат, щом скова покрив, където да те приютя. Ще скалпирам неколцина индианци и ще изпотроша крайниците на дузина каубои специално за теб — засмя се Дан, запленен от енергията и чудесната фигура на Нан, които я открояваха от другите девойки.

— Благодаря ти. Ще дойда. Позволяваш ли да пипна ръката ти? Ето — чудесен бицепс. Момчета, вижте, това наричам аз мускули.

И Нан изнесе кратка лекция, илюстрирайки я със силната ръка на Дан.

Том се оттегли и се загледа свирепо в звездите. Замахна енергично, сякаш поваляше някого.

— Вземи Том за гробар. Ще му бъде приятно да заравя пациентите, които Нан е уморила. Ето, той и без това придоби мрачно изражение, подходящо за професията. Идеята е добра, Дан — изрази мнение Тед, насочил вниманието си към самотната фигура в ъгъла.

Но понеже Том никога не се цупеше дълго, скоро забрави мрачното си настроение и весело подхвърли:

— Защо не уредим в Дансвил да изпращат всички болни от жълта треска, едра шарка и холера. Тогава Нан ще бъде най-щастлива.

— И аз имам предложение — вметна господин Марч. — Новото селище да бъде издигнато близо до Джаксънвил или друг подобен град, та да имаш възможност да се наслаждаваш на културно общество. А и Клубът на Платон е там — членовете му са жадни за философски познания.

Идеята Дан да изучава Платон бе изключително смешна, но никой освен палавия Тед не се усмихна.

— Опасявам се, че във фермерството едва ли ще ми провърви. Но си мисля за старите приятели — индианците в Монтана. Те са миролюбиво племе и страшно се нуждаят от помощ. Стотици са измрели от глад — не са им дали полагаемия дял. Докато сиуксите, които са тридесет хиляди и всичките са воини, са получили всичко, което поискат, защото правителството се страхува от тях. Намирам го за дяволски несправедливо! — Дан млъкна за миг. — Ако имах пари, когато бях там, щях да дам и последния си цент на бедните дяволи. След като ги прогониха от земите им и ги натикаха в места, където нищо не расте, те са фактически напълно ограбени. А сега чакат търпеливо. Честни посредници биха направили доста. Не ме напуска чувството, че е редно да отида там и да видя с какво мога да помогна. Знам езика им и ги харесвам. Разполагам с няколко хиляди и не съм убеден, че е редно да ги харча за себе си, като се устроя някъде и се наслаждавам на имота си. Не е ли така?

— Направи го! — ентусиазирано го насърчи госпожа Джоу.

— Направи го — повтори като ехо Тед и заръкопляска, все едно гледаше пиеса. — И ме вземи да ти помагам. Нямам търпение да попадна сред тези чудесни хора и да се посветя на лова.

— Нека чуем повече, за да преценим дали е разумно — обади се господин Лари.

В същото време мислеше как ще засели с индианци от Монтана все още не купените от него площи в прериите и ще увеличи даренията си към дружествата и обществата, изпращащи мисионери при тези онеправдани люде.

Дан описа какво е виждал сред дакотите и другите племена на северозапад — какви са нравите им, колко са търпеливи и смели. Като го слушаше човек, би помислил, че са му братя.

— Наричаха ме Дан Огнения Облак, защото никога не бяха виждали по-хубава от моята пушка. А от Черния Ястреб няма по-добър приятел. Спасявал ми е живота неведнъж и ме научи точно на онова, което ще ми е от полза, ако се върна при тях. Сега късметът ги е изоставил. Иска ми се да ида при тях и да си платя дълговете.

Всички проявяваха жив интерес към идеята. Бъдещият Дансвил започна да губи очарованието си. Ала благоразумният господин Баер обърна внимание, че преди да се вземе окончателното решение, трябва да се имат предвид някои обстоятелства: доколко например при цялото си благородно усилие един почтен агент сред множеството нечестни ще бъде в състояние да направи нещо. По-мъдро би било да се обмисли да се потърси влиянието и авторитетът на подходящи организации, а междувременно да се огледат и за евентуалните земи.

— Точно така ще постъпя. Ще отскоча до Канзас да проверя какво обещават. В Сан Франциско срещнах човек, дето е ходил там. Доста хвалби изрече. Всъщност навсякъде има да се прави толкова много. Направо не знам откъде да започна. Почти ми се ще да нямах никакви пари.

Дан свъси вежди замислено. Беше нетърпелив да започне проекта си.

— Аз ще ти пазя парите, докато решиш какво ще правиш. С твоя необуздан нрав ще ги дадеш на първия срещнат просяк. Остави ги при мен и иди да си правиш проучванията. Когато решиш ясно в какво да ги вложиш, ела ги вземи. Става ли? — предложи господин Лари, който след собствената си екстравагантна младост се бе научил на предпазливост.

— Благодаря, сър. С радост ще се отърва от тях. Дръжте ги, докато дам знак. А ако този път ми се случи нещо, използвайте ги да помогнете на някой калпазанин, както помогнахте на мен. Такава е волята ми и вие всички сте свидетели. Сега вече определено се чувствам по-добре.

След като подаде колана с торбичката, в която носеше своето малко богатство, Дан изправи рамене, сякаш се освободи от тежък товар.

Никой нямаше представа какви неща ще се случат, докато Дан се върне да си прибере парите, а още по-малко, че думите му едва не се оказаха наистина последната му воля.

Неочаквано долетя весел глас:

О, Пеги, сладката девойка,

йо-хо, момчета, йо-хо-хо,

не викаше по своя Джак пред чашка.

Йо-хо, момчета, йо-хо-хо.

По бурните морета пое той,

но Пеги вярна остана му докрай.

Йо-хо, момчета, йо-хо-хо!

Емил винаги известяваше пристигането си по този начин. След броени секунди влезе заедно с Нат. Приятно бе да се види как Нат засия от срещата с приятеля си и почти откъсна ръката му, докато се здрависваха. Още по-приятно бе да се видят благодарностите на Дан за всичко, което дължи на Нат и опита да върне дълга си по своя грубоватичък начин. Но най-приятно бе да се чуе как двамата пътешественици разказват преживелиците си и смайват закотвените на сушата.

След новото попълнение къщата се оказа тясна за веселите млади хора. Те излязоха на верандата и насядаха по стъпалата като ято нощни птици. Господин Марч и професорът се оттеглиха в кабинета, Мег и Ейми отидоха да се погрижат за плодовете и тортата, а госпожа Джоу и господин Лари седнаха до прозореца и се заслушаха в оживеното бъбрене навън.

— Ето ги — каймака на нашето ято! — обяви тя и посочи младежите. — Другите са или мъртви, или се пръснаха, но тези седем момчета и четири момичета ми носят утеха и гордост. Като броя и Алис Хийт, моята дузина се закръгля. От край време грижата ми е да насоча живота на тези млади хора в правилна посока, доколкото човек е в състояние да го постигне.

— Засега можем да сме доволни. Спомни си колко са различни, спомни си откъде дойдоха някои, в каква среда бяха израснали други.

Господин Лари говореше сериозно, съсредоточил поглед върху единствената руса главица сред черните и кестенявите, огрети от луната.

— За момичетата не се притеснявам. Мег ги наблюдава и е толкова мъдра, търпелива и нежна, че няма начин те да не се справят добре. Но грижите ми около момчетата се увеличават с всяка изминала година, а и те сякаш се отдалечават все повече при всяко ново заминаване — въздъхна госпожа Джоу. — Неизбежно порастват и за връзка с тях ми остава една тъничка нишка, готова да се скъса всеки момент, както се случи с Джак и Нед. Доли и Джордж още обичат да се връщат тук и имам възможност да им приказвам, а милият Франц е прекалено добър, за да забрави своите. Но как да не се тревожа за другите трима — скоро отново ще се отправят по широкия свят. Доброто сърце на Емил ще му помага да не загуби правия път, надявам се… Нат се готви за първия си полет, но е все така мекушав. А Дан едва ли някога ще се опитоми. Опасявам се, че ще е нужен тежък урок, за да стане това.

— Той е чудесен млад мъж, Джоу, и почти ме е яд на проекта му за фермерството. Малко лустро — и от него би излязъл чудесен джентълмен. Кой знае какъв би станал, ако е тук, сред нас?

— Не мисля, че е подходящо. Работата и свободният живот ще го превърнат в добър мъж. Не сме в състояние да променим нрава му; добре би било да му помогнем. У него още дремят старите импулси — трябва да се контролират, иначе ще тръгне в грешна посока. Виждам го ясно. Засега любовта му към нас го предпазва, затова сме длъжни да го задържим, докато стане достатъчно голям.

— И аз мисля така… Ха, това пък какво беше? — възкликна Лари и се наведе напред да чуе по-добре, защото Тед и Джоуси току-що възкликнаха радостно.

— Мустанг! Истински мустанг за езда! Дан, ти си страхотен — викаше момчето.

— Цяла индианска рокля за мен ли? О, сега наистина ще изиграя Намиока.

Джоуси щастливо плесна с ръце.

— Глава на бизон за Бес! Господи, Дан, защо си донесъл такова отвратително нещо за нея? — попита Нан.

— Помислих си, че ще е добре да моделира нещо силно и естествено. Никога няма да постигне кой знае колко, ако продължава да вае статуетки на превзети богове и богини и миловидни котенца.

Непочтителната забележка на Дан си имаше причина. Преди да поеме на последното си пътешествие, Бес бе погълната от бюста на Аполон и статуетката на персийското си котенце.

— Благодаря ти. Ще опитам. А ако се проваля, ще сложим бизонската глава в салона да ни напомня за теб.

— Едва ли ще дойдеш да видиш новия град заедно с другите. Би бил прекалено груб за теб.

— За няколко години заминавам за Рим да уча рисуване. Цялата красота и изкуството на света са събрани там. За да ги изучи човек, един живот не е достатъчен — отвърна Бес.

— В сравнение с Градината на боговете и прекрасните Скалисти планини, Рим е плесенясала стара гробница. Не се интересувам от изкуство. Вълнува ме единствено природата. Ще ти покажа неща, които ще разбият на пух и прах старите майстори — нищо че толкова държиш на тях. По-добре да дойдеш при нас и докато Джоуси язди конете, ти ще ги ваеш. Ако в табун от стотина диви коне не видиш никаква красота, ще се предам.

— Някой ден ще дойда с татко и ще видя дали са по-хубави от конете на площад „Сан Марко“ или на Капитолия. Но не обиждай моите богове, а аз ще се опитам да не засягам твоите.

Все пак Бес си мислеше, че не е зле да види Дивия запад, макар там да не се бе родил още никакъв Рафаел или Микеланджело.

— Договорихме се! Намирам за по-разумно хората да видят собствената си страна, преди да хукнат към чужди.

Дан явно бе готов да зарови томахавката.

— Е, има известни предимства, но има и какво да се желае. В Англия например жените гласуват, а ние нямаме това право. Срамувам се, че Америка не е първа във всичко — разгорещено обяви Нан.

— О, не подхващайте тази тема. Хората винаги се карат по този въпрос и се обиждат взаимно, но никога не постигат единомислие. Нека тази вечер бъдем кротки и щастливи — помоли Дейзи.

Тя ненавиждаше дискусиите точно толкова, колкото Нан ги обичаше.

— В новия ни град ще можеш да гласуваш колкото сърце ти иска, Нан. Дори стани кмет или член на градския съвет; поеми ръководството на цялото селище. То ще бъде свободно като въздуха, иначе ще ми бъде невъзможно да живея там.

— Ако винаги всички са на едно мнение, никога нямаше да напредваме. Дейзи е изключително мила, но е малко нерешителна. Следващата есен тя ще гласува редом с мен. А Деми ще ни придружи.

— Ще ги съпроводиш ли, малък декане? — Дан преднамерено употреби старото обръщение. — В Уайоминг системата действа чудесно.

— Разбира се. Мама и лелите ходят всяка година, а Дейзи ще бъде с мен. Тя все още е по-добрата половинка. Не възнамерявам да изостава в каквото и да било. — Деми прегърна сестра си през раменете.

Дан ги изгледа изпитателно. Представи си колко е прекрасно да си обвързан по този начин. Припомни си какви битки бе принуден да води и самотните години на детството му се сториха по-тъжни от всякога. Ала дълбоката въздишка на Том пресече мислите му.

— Винаги съм мечтал да бъда близнак. Толкова е приятно и уютно да имаш някой, готов да се облегне на рамото ти за утеха, особено ако другите момичета се отнасят зле с теб.

Понеже страстта на Том бе постоянен повод за шеги в семейството, думите му разсмяха всички. Настроението се повиши още, когато Нан му подаде някакъв балсам и с професионален тон заяви:

— По време на чая изяде прекалено много раци, струва ми се. Четири дози ще изчистят киселините в стомаха ти. Том винаги въздиша и се държи глупаво, когато е преял.

— Ще ги изпия. От теб не получавам нищо друго — изсумтя Том и мрачно пое шишенцето.

— Кой може да насочи объркания ум, кой може да изтръгне дълбоката натрупана тъга — изрецитира Джоуси трагично от перилото, където се бе настанила.

— Ела с мен, Томи, и ще те направя мъж. Зарежи хапчетата и прахчетата. Пообиколи малко света и скоро ще забравиш, че имаш сърце — пък и стомах — увери го Дан, предлагайки единствено познатата му панацея.

— Или поеми с мен, Том. Малко морска болест ще те изправи на крака. Ела като хирург на кораба. Славно ще си прекараш, а и няма да се преумориш кой знае колко.

— Ще си помисля дали пък да не направя точно така, след като се дипломирам. Не възнамерявам да се трепя цели три години без никакъв резултат. Дотогава…

— … Никога не ще оставя оназ, която е в сърцето ми — прекъсна го Тед и театрално подсмръкна.

Том го бутна от стъпалото и Тед се озова върху мократа трева. Докато траеше кратката схватка, шумът от подрънкващи лъжички оповести предстоящите подкрепления. В предишни времена момичетата сервираха на момчетата, за да спестят неразборията. Сега младите мъже се надпреварваха да сервират на дамите — и на възрастните, и на младите. Това показваше как с времето нещата се променят. И колко приятно беше всъщност! Дори Джоуси седеше мирна и позволи на Емил да й поднесе боровинки. Тед обаче й задигна тортата и тя, забравила добрите обноски, го наказа с перване по кокалчетата. Като почетен гост на Дан се падна да кавалерства единствено на Бес — тя продължаваше да заема най-високото място в този малък свят. Том внимателно подбра най-хубавите неща, за да ги поднесе на Нан само за да бъде смазан от забележката:

— Никога не ям по това време. А ти ще сънуваш кошмари, ако продължиш да се тъпчеш.

Подчинявайки й се безропотно и като се стараеше да не обръща внимание на глада си, той подаде чинията на Дейзи и задъвка листа от роза вместо торта.

Доста бързо унищожиха плодовете и сладкишите.

След като си припомниха няколко стари песни, всички се разотидоха. Само Дан се позавъртя на верандата — наслаждаваше се на топлия вятър откъм нивите със сено и аромата на цветята откъм „Парнас“. Госпожа Джоу дойде да затвори вратата.

— Мечтаеш ли, Дан?

Беше преценила, че сега е моментът да поговорят.

Дан се извърна и подхвърли небрежно:

— Пуши ми се.

Госпожа Джоу се засмя и рече сговорчиво:

— Може, но в твоята стая. И внимавай да не подпалиш къщата.

Вероятно Дан долови леко разочарование по лицето й или споменът за онази детинска пакост трогна сърцето му. Спря, целуна я и прошепна:

— Лека нощ, мамо.