Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (15)

Петнадесета глава
Чакането

Една ранна сутрин в началото на януари професор Баер каза:

— Джоу, имам лоша новина.

— Моля те, кажи ми я веднага. Не мога да чакам, Фриц.

— Трябва да чакаме и да се надяваме, скъпа. Ела. Заедно ще го понесем. Корабът на Емил е изчезнал и засега няма никакви известия за него.

Госпожа Джоу не искаше да повярва в най-лошото и упорито повтаряше, че Емил ще преживее всяка буря и рано или късно ще се завърне жив и здрав. Господин Баер видимо се промени. Той отдавна гледаше на сестрините си синове като на свои и не правеше разлика между тях и любовта към собствените си деца. Едно-единствено нещо утешаваше семейство Баер, съсипано от загубата на момчето — топлото отношение и тъгата, която изпитваха и всички останали. Франц постоянно изпращаше телеграфически съобщения, Нат пишеше писма от Лайпциг, Том не преставаше да настоява пред собствениците на кораба за нова информация. Дори обикновено заетия Джак откликна с невероятно топло писмо. Доли и Джордж често им гостуваха — носеха най-прекрасните цветя и най-хубавите бонбони. Добросърдечният Нед дойде чак от Чикаго, за да им стисне ръцете и да заяви със сълзи в очите:

— Толкова исках да чуя за Емил, че не можех да не дойда.

— Благодаря ти, Нед. Ако на нещо съм ви научила, то е да се обичате като братя — отговори му госпожа Джоу.

Роб отговаряше на купища съчувствени писма, свидетелстващи колко много приятели имат. Възрастните понасяха нещастието тихо — тежкото училище на живота ги бе научило да се примиряват. По-младите обаче шумно изразяваха чувствата си: някои продължаваха да се надяват дори когато всяка надежда изглеждаше безпочвена; други бързо се отчаяха. Сърцето на малката Джоуси, любимата братовчедка и другарка в игрите на Емил, направо се разби и нищо не бе в състояние да я утеши. Нан ходеше като в унес и ведрите думи на Дейзи минаваха край ушите й. Всички опити на Бес да я разсее се проваляха. Джоуси постоянно плачеше в обятията на майка си и говореше за корабокрушението дори на сън. Милата бележка на госпожица Камерон до Джоуси притесни госпожа Мег — известната актриса съветваше дъщеря й да се научи на смелост от първия урок по трагизъм и да се държи като героините, които така обича да пресъздава. Все пак имаше полза: младото момиче се постара да се вслуша в думите й, а Теди и Окто доста й помогнаха. Момчето силно се впечатли как така светлината сякаш угасва, когато някой си отиде. Всеки ден извеждаше братовчедка си на разходка с черния жребец. От поклащането на главата му сребърните звънчета пееха и Джоуси не устояваше да слуша тяхната музика. Крачеха енергично по заснежените пътища и кръвта във вените й започваше да танцува. Тя се прибираше у дома укрепнала и утешена.

По това време на борда на кораба Емил помагаше на капитан Харди да се възстанови. Затова на пръв поглед цялата тази мъка изглежда напразна. Ала не е така — тя свърза още по-близко много сърца поради общото страдание.

Седмиците се нижеха тъжно. И внезапно, като гръм от ясно небе, дойде новината: „Всички са в безопасност. Следват писма“. Отново вдигнаха знамето; камбаните на колежа ехтяха; отдавна неизползваното оръдие на Теди гръмна; хор от щастливи гласове повтаряше: „Благодаря ти, Господи“; хората се смееха, плачеха и прегръщаха в изблик на радост. Най-сетне дългоочакваните писма пристигнаха. Съдържаха цялата история на корабокрушението: Емил разказваше накратко събитията, госпожа Харди я описваше красноречиво, капитанът изразяваше благодарностите си, няколкото реда, добавени от Мери, ги поразиха право в сърцата и им се струваха най-сладките от всички думи. Никога писма не са били препрочитани толкова пъти, не са били подавани от толкова много ръце, не са будили такъв възторг, не са били обливани с толкова сълзи.

Започна друг вид чакане. Пътешествениците бяха на път за Хамбург. Щяха да останат там известно време, преди да тръгнат към дома. Тъй като чичо Херман бе собственик на Бренда, предстоеше капитанът да се отчете пред него, а Емил обезателно трябвало да остане за сватбата на Франц. Досега я отлагали заради периода на жалеене, който завърши така щастливо. Всички посрещнаха тези планове с голяма радост — след тревожните времена им се струваха много приятни. Никоя пролет не им бе изглеждала по-красива, защото, както отбеляза Теди:

Сега, след зимата на нашто недоволство, за синовете на Баер всичко е в разцвет.

Излишно е да се напомня, че на Франц и Емил определено гледаха като на по-възрастни братя на истинските синове на Баер.

Прислужниците се втурнаха да чистят и лъскат — не само да приготвят къщите за тържеството по случай края на учебната година, но и да посрещнат булката и младоженеца: предвиждаше се да ги посетят по време на медения месец. Правеха се планове, приготвяха се подаръци, всички се радваха на перспективата да видят отново Франц, макар Емил, който щеше да ги придружава, да беше по-големият герой. Обзети от трескава подготовка и мечти всички да се съберат и да посрещнат у дома най-големите момчета на семейството, те не подозираха каква изненада ги чака.

А сега да видим как се справят отсъстващите момчета — те също чакаха, работеха и се надяваха на по-добри дни. Нат учеше усърдно и не се отклоняваше от избрания път. Макар и труден за преодоляване, той бе за предпочитане пред лекия и безгрижен живот, който не водеше за никъде. През деня преподаваше, вечер след вечер свиреше в схлупения малък театър и учеше настървено. Учителят му беше повече от доволен и с чиста съвест го смяташе достоен за препоръките му — оставаше само да се отдаде възможност за такива. Склонните към веселие приятели го забравиха, но старите останаха до него и му помагаха, щом умората или носталгията го обхванеха. С настъпването на пролетта нещата се пооправиха — разходите понамаляха, работата стана по-приятна, а животът по-поносим. Не му тежаха никакви дългове. Мина почти година, откакто отсъстваше от дома. При желание да остане, хер Бергман имаше нещо наум за него, което поне за известен период щеше да му осигури независимост. Затова вървеше с по-леко сърце под липите, а през майските вечери обхождаше града с оркестър от пътуващи студенти и свиреше пред къщи, където някога бе гост. Никой не го разпознаваше в тъмнината, макар че негови стари приятели често слушаха изпълненията. Веднъж Мина хвърли пари — той ги прибра смирено и вътрешно се усмихна.

Възнаграждението дойде по-скоро, отколкото очакваше. Един ден учителят му съобщи, че заедно с други от най-обещаващите ученици е избран да се присъедини към музикалното общество, което щеше да се събере по време на големия фестивал в Лондон през юли. Сърцето му подскочи от радост. Това бе не само чест за цигуларя, но и щастие — приближаваше го към дома и му отваряше път да напредне.

— С твоя английски имаш чудесна възможност да се представиш добре пред Бахмейстер в Лондон. Ако всичко е наред, с удоволствие ще те отведе в Америка. Той заминава през есента, за да изнася концерти през зимата. Ти добре се справи през последните няколко месеца и храня големи надежди за теб.

Опитният Бергман рядко хвалеше учениците си, затова думите му изпълниха душата на Нат с гордост. Заработи още по-усилено. Гледаше на пътуването до Англия като огромна награда. В началото на юни Франц и Емил го посетиха за малко и му донесоха всевъзможни добри новини, пожелания и подаръци. Самотното момче се хвърли на врата им — при вида на старите си другари едва не се разплака като момиче. Беше доволен, че го завариха в малката му стая, зает с работата, а не попаднаха на безделник, който гуляе с пари на заем! С възторг и гордост им разказа за намеренията си, не пропусна да отбележи, че няма никакви дългове, поруменял от щастие изслуша похвалите им за успеха си в музиката, долови уважението им задето живее икономично и е непоколебим да се справи с всяко предизвикателство. С истинско облекчение призна чистосърдечно недостатъците си. Приятелите му се посмяха и споделиха, че са минали през подобни изпитания, но от това само са станали по-мъдри. Поканиха го да присъства на сватбата в края на юни и после да се присъедини към колегите си в Лондон. Франц настоя да му поръча нов костюм — нали щеше да бъде кум. Нямаше как да откаже щедрия подарък. А горе-долу по същото време получи от къщи и чек — почувства се направо милионер.

Междувременно Дан също броеше седмиците до август — тогава щеше да излезе на свобода. Но за него нямаше нито сватбени камбани, нито фестивална музика. Излизайки от затвора, нямаше да го посрещнат никакви приятели; не го очакваха никакви перспективи. Не се предвиждаше щастливо завръщане у дома. Но той бе спечелил трудна битка. Никога повече нямаше да му се налага да води подобна ужасна борба.

Скоро отново щеше да бъде свободен — с малко белези, ала сред онези, които се радват на слънцето и дишат с леки гърди. Обзет от тези мисли, Дан нямаше търпение да дочака този момент. Искаше му се да разбие тясната килия и да полети като птиците, които някога наблюдаваше край потока. Нощ след нощ заспиваше с планове как най-напред ще се види с Мери Мейсън, а после ще иде при старите си приятели, индианците. Там, в пустошта, ще скрие своя позор и ще излекува раните си. Ще работи усилено, за да спаси живота на много хора и ще изкупи греха, че е убил човек; ще прекара дните си на воля, далеч от изкушенията, с които се сблъскваше в градовете.