Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (11)

Единадесета глава
Как Емил прекара Деня на благодарността

С опънати платна, за да лови попътния вятър, „Бренда“ се носеше леко по вълните. Всички на борда се радваха, защото дългото пътешествие наближаваше своя край.

— Още четири седмици, госпожо Харди, и ще ви поднесем чай, какъвто не сте пили никога през живота си — каза помощник-капитанът Хофман, спрял до двете дами, седнали в защитен от вятъра ъгъл.

— С удоволствие ще приема, но още по-доволна ще бъда да стъпя на твърда земя — усмихна се по-възрастната дама, която беше съпруга на капитана.

— И на мен ми се иска същото, дори да се наложи да нося китайски обувки от въжета. От толкова трамбоване по палубата накрая ще се окажа боса — засмя се Мери, капитанската дъщеря, и показа поизносените си малки боти.

— В цял Китай едва ли ще се намерят достатъчно малки и изящни — отвърна Емил с моряшка галантност, като вътрешно реши да открие най-красивите обувки, щом стигнат до брега.

— Не знам какви упражнения щеше да правиш, скъпа, ако господин Хофман не те бе карал да се разхождаш всеки ден. Подобен мързел е вреден за младите хора, макар да е подходящ за старото ми тяло. Има ли вероятност от буря, как мислиш?

Госпожа Харди хвърли леко разтревожен поглед на запад, където червеното слънце бавно залязваше.

— Вятърът само ще се усили малко, мадам, колкото да ни тласне още по-бързо напред — отвърна Емил, оглеждайки се изпитателно наляво-надясно.

— Моля да ни попеете, господин Хофман. Толкова е приятно да се слуша музика по това време. Ще ни липсва на сушата — добави Мери с такива умолителни нотки, че би накарала и акула да пропее.

През последните месеци Емил често благославяше единствения си талант, защото това изпълваше дългите дни с особено настроение и превръщаше часовете на здрачаване в най-щастливите моменти, ако вятърът и времето го позволяваха. И сега с удоволствие запя любимата й песен:

Попътен вятър дайте ми, момчета,

и бели, надути платна,

та корабът да пори вълните

по всяко време на деня.

Кой друг живот

освен живота моряшки

е тъй интересен, тъй волен и смел?

Океанът широк на моряка е дом;

негов гроб — рифът коралов.

Последните нотки на ясния силен глас бяха заглушени от спонтанното възклицание на госпожа Харди:

— Какво е това?

Острото око на Емил забеляза облаче дим да пълзи от един люк. В съзнанието му се мерна омразната дума „Пожар!“. В следващия момент се насочи натам, като подметна привидно небрежно:

— Пушенето е забранено. Отивам да го преустановя.

Ала щом се скри от погледа им, изражението му се промени. Втурна се надолу с всички сили.

След няколко минути отново излезе на палубата — беше полузадушен от дима и силно пребледнял въпреки смуглата си кожа. И все пак успя да се овладее, за да докладва на капитана.

— Пожар в трюма, сър.

— Не плаши жените.

След тази първа заповед на капитан Харди двамата отидоха да преценят как евентуално да го потушат.

Големите количества вода, излети в трюма, така и не надвиха леснозапалимия товар на „Бренда“. Скоро стана очевидно, че корабът е обречен: димът бълваше през процепите, усилилият се вятър разпалваше тлеещите искри в пламъци и отвратителната истина вече не можеше да бъде скрита от никого.

Госпожа Харди и Мери храбро понесоха шокиращото съобщение, че ще се наложи да напуснат кораба. Мъжете работеха сръчно. Приготвиха бързо лодките и правеха всичко възможно да попречат на огъня да се разпростре. Въпреки това скоро клетата „Бренда“ се превърна в плаваща пещ. „Всички по лодките!“ Първи естествено евакуираха жените. На борда нямаше други пасажери, защото корабът бе търговски. Така избегнаха паниката и лодките започнаха да се отдалечават една след друга. Лодката с жените обаче продължаваше да стои близо до „Бренда“, тъй като капитанът напускаше кораба последен.

Емил остана при него. В един момент и той получи заповед да изостави горящия плавателен съд. Подчини се неохотно, но почти веднага стана ясно колко навременно е било това действие. Едва стъпи в люлееща се от вълните лодка, скрита в облак дим, и бушуващият в недрата на кораба пожар порази една мачта; тя се прекърши и повали капитан Харди през борда. Лодката бързо се озова до мястото, където той падна, а Емил скочи в морето да спаси ранения и изпаднал в безсъзнание капитан. Заради злополуката се наложи младият мъж да поеме командването. Веднага разпореди мъжете да гребат усилено, защото експлозията заплашваше да последва всеки момент.

Останалите лодки, вече вън от опасност, се позадържаха да наблюдават прекрасния, макар и страшен спектакъл: пламналият насред морето кораб озаряваше в червено нощта и водната повърхност, върху която плаваха крехките лодки. Корабокрушенците обърнаха за последен път пребледнели лица към обречената „Бренда“, бавно отправила се към водния си гроб. Никой обаче не видя края й — вятърът разгони наблюдателите и ги откъсна един от друг; някои от тях никога вече нямаше да се видят отново, защото морето не пуска мъртъвците си.

Лодката, чиято съдба ще проследим, на зазоряване се оказа сама. Оцелелите видяха всички заобикалящи ги опасности. Доколкото времето им бе позволило, натовариха вода, храна и обезопасителни материали, но за тежко ранен, две жени и седем моряка на борда бе очевидно, че провизиите няма да стигнат за дълго. Скоро щяха да имат нужда от помощ. Крепеше ги една надежда — да срещнат кораб. Вилнялата цяла нощ буря обаче ги отклони далеч от курса им. Часове наред прекарваха в изморително наблюдение на хоризонта и се окуражаваха взаимно с прогнози за скорошно спасение.

Помощник-капитанът Хофман помагаше на всички въпреки неочакваната отговорност, легнала върху плещите му. Критичното състояние на капитана, разбитото от мъка сърце на съпругата му, сляпото доверие на младото момиче не му позволяваха да допусне дори сянка на съмнение или опасение, че няма да се справи. Мъжете съвестно изпълняваха задълженията си, но Емил не си правеше никакви илюзии: ако гладът и отчаянието ги превърнеха в зверове, задачата му щеше да бъде тежка. Призова цялата си смелост, придаде си мъжествен вид и ведро изброяваше колко много шансове имат да се спасят. Всички се обръщаха инстинктивно към него за напътствия и подкрепа.

Първото денонощие мина относително добре, но постепенно обстановката започна да се влошава и надеждата да замира. Раненият мъж изпадна в делириум, съпругата му се изтощи от тревога и напрежение, а момичето изнемощя от липса на храна — беше заделила половината от дажбата сухари за майка си, а с водата навлажняваше напуканите устни на баща си. Моряците престанаха да гребат. Седяха мрачни, роптаеха срещу новоизлюпения командир, че не се вслушва в съветите им, настояваха за повече храна. Постепенно всички се настройваха враждебно — лишенията и безизходицата събуждаха дремещите у тях животински инстинкти. Емил правеше всичко по силите си, ала спасението от такава ситуация е извън възможностите на един-единствен човек. Често обръщаше отслабналото си лице към безмилостното небе, но оттам не се отронваше и капака дъжд да утоли жаждата им. По безкрайната водна шир не се забелязваха така желаните платна, които да зарадват копнеещите му очи. Самият той разяждан от глад, с напукани от жажда устни и нарастващ страх в сърцето по цял ден се стараеше да ги развесели и утеши. Разказваше истории на мъжете, заклеваше ги да понесат несгодите заради безпомощните жени, обещаваше щедри възнаграждения само и само да продължат да гребат, докато имат сили, за да се върнат в трасето на изгубения път. Къде със знания, къде с инстинкт се опитваше да налучка правилния курс, та дано се увеличат шансовете им за спасение. Разпъна част от платно над главата на ранения, грижеше се за него, утешаваше съпругата му.

На четвъртия ден запасите от храна и вода почти се изчерпаха. Емил предложи да запазят оскъдните остатъци за болния мъж и жените, но двама моряци се разбунтуваха и настояха за своя пай. Емил се отказа от своя дял, за да даде личен пример. Неколцина от хората го последваха с онзи тих героизъм, често така присъщ на грубоватите, но мъжествени натури. Постъпката им накара другите да се засрамят. За един ден се възцари мир сред малката група страдалци. Изтощен от умора, Емил повери нощната вахта на най-надеждния моряк, за да дремне за час. Тогава двамата коравосърдечни мъже се нахвърлиха върху запасите от хляб, вода и бутилката бренди. Пазеха я грижливо, за да им даде сили в тежки моменти или да убие вкуса на плесен на водата за пиене. Полудели от жажда, лакомо изпиха половината шише. До сутринта единият заспа и никога не се събуди; другият, загубил разсъдък от алкохола, скочи през борда и изчезна. Ужасната картина потресе всички. Останалите моряци изоставиха непокорството и оттук нататък лодката се носеше по вълните с печалния си товар от страдащи души и тела.

Друго изпитание ги доведе почти до пълно отчаяние. Радостното вълнение при мимолетния вид на бели платна се превърна в горчива болка. Корабът отмина далеч от тях. Нито забеляза размаханите им ръце, нито чу отчаяните им викове за помощ.

Със свито сърце Емил огледа изоставената на произвола на съдбата лодка: капитанът имаше вид на умиращ, жените едва ли щяха да издържат още дълго. Стисна зъби, ала с настъпването на тъмната нощ Емил зарови лице в шепите си. Прекара така повече от час. Мълчаливата агония го състари с години. Не физическите страдания го терзаеха. Съсипваше го безпомощността. Малко го бе грижа за моряците. Тези опасности съставляваха част от живота, избран от тях. Жадуваше обаче да спаси капитана, когото дълбоко почиташе, добрата жена, отнесла се така мило с него, и сладкото момиче, чието обаятелно присъствие направи дългото пътуване приятно за всички. Беше готов да пожертва собствения си живот, но те да се избавят от застигналата ги съдба.

Седеше хванал глава с ръце; първото голямо изпитание през младия му живот бе привело раменете му; безбрежното небе бе надвиснало над безкрайното море. И така, обгърнат от дълбокото страдание, дочу нежен звук. Заслуша се като изпаднал в транс. Мери пееше тихичко на майка си, хлипаща в прегръдките й, омаломощена от дългите мъки. Гласът звучеше плахо и неуверено — напуканите от жажда устни на клетото момиче едва се отваряха, ала в този час на отчаяние влюбеното сърце чу тихия й зов. В Плъмфийлд често пееха този сладък стар химн. Докато го слушаше, Емил ясно си припомни цялото щастливо минало; забравил бедите и страданието, се пренесе отново у дома. Имаше чувството, че сякаш вчера е разговарял с леля Джоу на покрива. Укори се за проявената слабост и вътрешно възкликна: „Червената нишка! Трябва да мисля за нея и да изпълня дълга си докрай. Карай направо, момчето ми! Не успееш ли да достигнеш пристанище, спусни се достойно с опънати платна“.

Монотонното напяване унесе уморената стара жена в дрямка, а Емил засънува наяве Плъмфийлд. Видя всички, чу познатите гласове, усети прегърналите го за „добре дошъл“ ръце и си каза: „Не, няма да ги посрамя, дори никога повече да не ги видя“.

От краткия му унес го изтръгна вик, а едрата капка върху главата му подсказа, че най-после е завалял благословеният дъжд. Идваше едно малко спасение, защото жаждата се понася по-трудно от глада, горещината и студа. С радостни възгласи всички вдигнаха напукани устни, протегнаха длани — ловяха благодатната влага, която охлади треската на болния, утоли жаждата им, освежи изнемощелите им тела. Валя цяла нощ. Корабокрушенците се наслаждаваха на спасителния душ и в сърцата им отново се породи надежда. Приличаха на съживени от божествена роса цветя. На зазоряване облаците се разсеяха. Изпълнен със сили и облекчен от прекараните в мълчалива благодарност часове, Емил имаше чувството, че са получили отговор на зова си за помощ. А едва плъзнал поглед към хоризонта, го обзе нова радост: на фона на розовото небе съвсем ясно се откроиха опънатите платна на кораб. Плаваше тъй близо до тях, че на върха на мачтата се виждаше дългото тясно знаме и черните фигури по палубата.

Нетърпеливите гърла нададоха викове, след миг се сляха в дружен възглас, мъжете размахваха шапки и кърпи, жените протягаха умолително ръце към големия бял ангел, насочил се към тях. Вятърът сякаш помагаше на кораба да се придвижва по-бързо.

Този път нямаше място за разочарование. Подадоха им сигнали, че са ги забелязали. Изпаднали в екстаз, жените се хвърлиха на врата на Емил и го възнаградиха със сълзите и благословията си, а сърцата им преливаха от дълбока признателност. През последвалите години той неизменно твърдеше, че в онзи момент, докато държал Мери в ръцете си, се е чувствал най-горд през живота си. Храбрата девойка, понесла стоически всичко до момента, изведнъж рухнала и полуприпаднала се вкопчила в него; в това време майка й трескаво се занимавала с ранения, който доловил радостната възбуда и дори започнала да дава нареждания, сякаш отново се намира на палубата на „Бренда“.

Скоро всичко приключи благополучно. Намираха се в безопасност на борда на „Урания“ и пътуваха към дома. Емил остави приятелите си в грижовни ръце, моряците му се смесиха с домакините, а той разказа за корабокрушението. Едва тогава помисли за себе си. Вкусният аромат на супата, сервирана в каютата за дамите, му напомни, че умира от глад; внезапното му залитане издаде тоталното му изтощение. Веднага го отнесоха и едва не го умориха от грижи и внимание. Чак когато го нахраниха, преоблякоха и утешиха, го оставиха да си почива. Лекарят вече излизаше от каютата, но отпадналият глас на Емил го застигна на прага:

— Кой ден е днес?

— Денят на благодарността, човече! И ще ти поднесем истинска английска вечеря, стига да си готов да я поемеш.