Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (17)

Седемнадесета глава
Училищното тържество

Отговорникът за времето очевидно имаше слабост към младите хора — за дните на тържеството по случай края на учебната година обикновено осигуряваше слънце. Особено ярко грееше то над Плъмфийлд, когато настъпи този очакван от всички юбилей. Съпровождаха го разцъфнали рози, традиционните ягоди, девойки в бели рокли, сияещи младежи, приятели и важни знаменитости. Понеже колежът „Лорънс“ бе смесен, участието на студентките придаваше на случая изящество и жизненост, каквито изцяло отсъстваха където по-живописната половина от човечеството присъстваше единствено като зрителки. Ръцете, прелистващи страниците на книгите, украсяваха със същото умение фоайетата с цветя; очите, изморени от учене, блестяха от любезност към пристигналите гости; под белите муселини туптяха сърца, пълни с амбиции, надежди и кураж.

Колежанският хълм, „Парнас“ и Плъмфийлд гъмжаха от весели лица, а гости, студенти и преподаватели сновяха напред-назад: едни пристигаха, други посрещаха. Поздравяваха всеки, независимо дали пристигаше в изящна карета, или пеша. Прекрасната къща на господин Лари и съпругата му преливаше от посетители. Момичетата непрекъснато търсеха госпожа Мег, за да дооправи в последния момент с помощта на Дейзи и Джоуси тоалетите им, да хвърли още един поглед върху подредените маси или да даде заключителни наставления относно украсата. Госпожа Джоу хвърли всичките си усилия, за да облече сина си в най-представителните дрехи.

Той обичаше хубавите дрехи и благодарение на високия си ръст вече се бе появявал във фрак, подарен му от приятел денди. Независимо от твърде смешния ефект и добродушните шеги на другарите си бе готов да го носи, ала строгата му майка категорично се възпротиви. Напразно я увещаваше, че десетгодишните английски момчета се обличат така и никой не отрича колко са елегантни. Но потупвайки го по светлите коси, госпожа Джоу реши въпроса с думите:

— Дете мое, и без това изглеждаш достатъчно необичайно. Ако ти позволя да сложиш и цилиндър, Плъмфийлд ще се окаже тесен и за двама ни — толкова много ще ни се присмиват. Достатъчно е, че приличаш донякъде на келнер. Не настоявай да носиш и най-глупавата шапка на света.

Лишен от този благороден отличителен белег, Тед утеши наранената си душа, като се появи с изключително висока и твърдо колосана якичка и връзка, която привличаше всички женски погледи. Така отмъщаваше на коравосърдечната си майка — докара перачките до отчаяние, защото все намираше якичката за недостатъчно колосана, а претенциите му относно възела на връзката постави три жени на продължително изпитание, докато накрая обяви благосклонно: „Така вече бива“.

Роб обичаше тези тържествени дни, но изискванията му към официалните дрехи се свеждаха до едно: да се навличат лесно и бързо. Преди да се приготви, Тед изпадна в необичайна възбуда. От бърлогата, където вилнееше, се чуваха викове, подсвирквания, заповеди и стенания. Светли ръкавици, бастун и — о, каква горчива капка сред цялото това щастие! — позорна сламена шапка, и цвете в бутониерата завършваха впечатляващия тоалет на момчето.

— Какво ще кажете? Не съм ли стилен? — попита той, застанал пред майка си и братовчедките си, които трябваше да съпроводи до залата в този ден.

Посрещна го дружен смях, последван от ужасени възклицания — бе добавил и малките руси мустаци, които често носеше, когато играеше на сцената. Между другото доста му отиваха и действаха като балсам на раната, отворена от липсата на лелеяната шапка.

— Незабавно ги махни, дръзко хлапе! Какво ще каже баща ти за подобна шега в ден като днешния! Нали всички трябва да покажем най-доброто си поведение?

Въпреки старанието да се навъси, госпожа Джоу тайничко оценяваше дългия си син като най-красивия и оригинален младеж от всички наоколо.

— Позволи му да ги носи, лельо. Виж колко му отиват, а и никой няма да го вземе за по-млад от осемнадесет — намеси се Джоуси, заклета привърженичка на всякакъв маскарад.

— Татко няма да забележи. Гостите с перуки и момичетата ще го погълнат изцяло. А дори да му направи впечатление, шегата ще му допадне и ще ме представи като най-големия си син. Роб въобще не стои до мен, когато съм облечен парадно.

— Синко, послушай ме!

С тези думи госпожа Джоу се обръщаше към него, когато изразяваше непоколебимост.

По-късно обаче мустаците отново се появиха и мнозина непознати бяха твърдо убедени, че синовете на семейство Баер са всъщност трима. Така Тед намери лъч радост сред причинената му тъга.

Горд и щастлив, господин Баер погледна в определения час събралите се в партера младежки лица. Замисли се за „малките градини“, където преди години с много надежда и преданост хвърли семена, от които избуя тази красива реколта. Благородното лице на стария господин Марч сияеше от истински възторг и задоволство: след търпеливо чакане мечтата на живота му се осъществи. Обърнатите към него лица на младите мъже и жени, изразяващи любов и уважение, недвусмислено показваха, че изцяло е получил чаканата награда. В тон с доброто възпитание Лари винаги се стараеше да остане незабелязан при такива случаи — и без това достатъчно оди, стихотворения и речи, произнесени с ораторско майсторство, възхваляваха основателя на колежа и благородния дарител, подкрепил не един талант. Седнали сред дамите, трите сестри сияеха от гордост и с типично женски маниер се наслаждаваха на честта, оказвана на любимите им съпрузи. „Първите възпитаници на Плъмфийлд“, както по-младите обичаха да се наричат, гледаха на всичко, сякаш е тяхно дело, и приемаха пълните с възхищение или завист любопитни погледи на непознатите със смесица от достойнство и наслада.

Музиката беше отлична. И нямаше как да не е, след като лично Аполон държеше диригентската палка. Стиховете бяха повече или по-малко сполучливи: младите автори, стараещи се да изкажат стари истини с нови думи, ги правеха въздействащи с ентусиазма на искрените си лица и свежи гласове. Красиво бе да се наблюдава с какъв жив интерес някои от момичетата слушат свой брат студент и накрая възторжено го аплодират. Още по-приятна гледка представляваха лицата на младите мъже, когато стройна, облечена в бяло фигура, заставаше до тях.

Единодушно обявиха словото на Алис Хийт за най-големия успех на деня. Без да е сантиментално, както често се случва при първи прояви на младите оратори, то бе искрено, разумно и вдъхновяващо. Тя слезе от сцената сред буря от аплодисменти. Опиянени от огнените й думи, младите мъже бяха готови да „замаршируват рамо до рамо“, сякаш им изпя „Марсилезата“. Един развълнуван младеж дори скочи от мястото си да я прегърне, докато тя бързаше да се скрие сред приятелките си.

После всички изслушаха господин Баер. Той говореше като баща на децата си, които пускаше в житейските битки. Неговите нежни, мъдри и напътстващи думи останаха в сърцата им дълго след като забравиха похвалите.

Следобедът бе посветен на угощение, а на залез-слънце всички се поукротиха малко и се постараха да си отдъхнат, преди да започнат вечерните забавления. Предстояха няколко приятни часа за младите мъже и жени, току-що завършили училище: приемът на професора, танците в „Парнас“, разходки, песни и флиртове.

Непрекъснато пристигаха карети. Весели групи по верандите, по моравите и по пейките под прозорците гадаеха кои са поредните високи гости. Пред гостоприемно отворената врата на господин Баер спря прашен файтон, натоварен със сандъци, и предизвика куп любопитни коментари. Особен интерес събуди появата на двама доста странни млади мъже с вид на чужденци, последвани от две млади дами. Семейство Баер посрещна и четиримата с радостни възгласи и много прегръдки. Всички изчезнаха в къщата, където внесоха и багажа. Гостите гадаеха кои са тайнствените непознати. Една хубавка колежанка допусна, че вероятно са племенниците на професор Баер — очакваха единият да пристигне по време на сватбеното си пътешествие.

Оказа се права. Франц гордо представи русата си миловидна съпруга. Целунаха я и я благословиха. Като държеше за ръка хубавата англичанка Мери, Емил побърза да съобщи възторжено:

— Чичо, лельо Джоу, водя ви още една дъщеря! Ще се намери ли място и за моята съпруга?

Нямаше никакво съмнение, че ще се намери. Мери едва се спаси от ласкавите прегръдки на новите си роднини. Те схващаха тази среща като естествен и щастлив край на дългото пътуване, започнало с големи опасности и изпълнено с толкова премеждия за младата двойка.

— Но защо не ни уведоми, та да се подготвим за две булки, а не за една? — попита госпожа Джоу.

С шала на раменете и разпилените къдрици изглеждаше както обикновено небрежно облечена. Беше изхвърчала от стаята си, където се приготвяше за вечерта, за да посрещне новопристигналите.

— Нали навремето сте смятали сватбата на чичо Лари за голям номер. Реших да ви поднеса същата изненада — засмя се Емил. — Нямах вахта, та се възползвах от попътния вятър и прилива, за да конвоирам стария си приятел. Искахме да пристигнем снощи, но не успяхме. Е, все пак сме навреме за края на тържеството.

Пороен априлски дъжд прочисти въздуха и облекчи сърцата на щастливото семейство. В следващия миг, естествено, всички започнаха да говорят — Франц и Людмила на немски с чичото; Емил и Мери — с лелите. Младите ги наобиколиха, жадни да чуят подробности за корабокрушението, за спасяването и за пътуването към вкъщи. Сега разказваната история се различаваше доста от описанията в писмата. От време на време Мери прекъсваше Емил, за да добави някои факти, които той бе склонен да подмине. Бе патетично и трогателно човек да наблюдава тези щастливи млади хора, да ги слуша през какви опасности и премеждия са преминали.

— Когато вали дъжд, вече винаги казвам молитвите си, а на жените свалям шапка — на всички до една, защото са по-храбри и от най-храбрия мъж.

Новопридобита тържественост на Емил му отиваше колкото и добротата, с която се отнасяше към всички.

— Жените са храбри, но някои мъже са нежни и жертвоготовни като жени. Познавам един, който посред нощ пъхна своя дял храна в джоба на момиче, макар самият той да умираше от глад, а после часове наред люля главата на болен мъж в скута си, за да му помогне да заспи. Не, любов моя, аз ще разкажа историята. Позволи ми да го сторя.

Мери нежно отстрани ръката му, поставена върху устните й, за да й попречи да говори.

— Изпълних само дълга си. Ако бурята бе продължила още, не се знае дали и аз нямаше да стана злодей като Бари и другите разбунтували се моряци. Наистина беше кошмарна нощ. — При спомена Емил потръпна.

— Не мисли за това, скъпи. Разкажи за щастливите дни на „Урания“, как състоянието на татко се подобри, как в безопасност пътувахме към дома.

Мери се опитваше да прогони с поглед мрачните спомени от ужасното преживяване.

Емил бързо се развесели, с моряшки маниер прегърна през кръста своята „мила възлюбена“ и разказа щастливия завършек на историята.

— Така славно си прекарахме в Хамбург! Чичо Херман все смяташе, че не е сторил достатъчно за капитана и като майка се грижеше за него, а Мери се грижеше за мен. Трябваше да отида на доковете за поправки, но огънят бе наранил очите ми и липсата на сън ми пречеха да виждам ясно. Тя стана мой навигатор и благополучно ме преведе, а аз вече не можех да се разделя с нея, затова я взех на борда като свой помощник и съм обвързан завинаги.

— Ш-ш-ш-т… Не говори така, скъпи.

Сега Мери се опитваше да го накара да замълчи; като типична англичанка проявяваше стеснителност относно личните неща.

Той взе нежната й ръка, с гордост погледна пръстена й и с тон на адмирал на флагмански кораб продължи:

— Капитанът предложи да изчакаме малко, но аз му обърнах внимание, че едва ли ще се сблъскаме с по-лошо време и ако не сме се опознали достатъчно след преживяното заедно, никога няма да го направим. Нямаше да се справя, ако тази ръка не бе върху руля до моята. Стана, както аз пожелах, а храбрата ми съпруга е готова да поеме дългите пътувания заедно с мен. Бог да я благослови!

— Наистина ли ще плаваш с него? — попита Дейзи, възхитена от смелостта й, но потръпна, защото като котките и тя не обичаше водата.

— Не се страхувам. — Мери се усмихна предано. — Доказах на моя капитан на какво съм способна и в хубаво, и в лошо време. Ако, не дай боже, някога отново претърпи корабокрушение, предпочитам да съм до него, вместо да го чакам на брега.

— Истинска жена, родена за съпруга на моряк! Щастливец си ти, Емил. Не се съмнявам, че съвместното ви плаване ще бъде успешно. — Госпожа Джоу бе очарована от морския привкус на флирта им. — Сигурна бях, че ще се върнеш. Дори когато всички се отчаяха, аз не се предадох и твърдях, че се бориш някъде из ужасното море.

Госпожа Джоу силно прегърна Емил.

— Борих се, наистина се борих — потвърди Емил. — И най-много ми помогнаха твоите напътствия и напътствията на чичо. Сред милионите мисли, които бушуваха в главата ми през онези дълги нощи, най-ярко се открояваха думите за червената нишка. Помниш ли какво ми разказа за английския флот? Допадна ми и твърдо реших да оставя и своята червена нишка.

— И го направи, момчето ми. Капитан Харди твърди същото, а ето я сега и твоята награда.

Госпожа Джоу майчински целуна Мери, с което леко се издаде, че харесва английската роза повече от синеоката немска девойка, макар и тя да бе сладка и скромна.

Емил наблюдаваше сцената самодоволно; огледа стаята, която смяташе, че никога повече няма да види, и сподели:

— Странно, как в моменти на опасност ясно се сещаш за дреболии. Докато плавахме полумъртви от глад, ми се струваше, че чувам камбанките да бият тук, Тед слиза с тежки стъпки по стълбите, а ти се провикваш: „Момчета, момчета, време е да ставате!“. Направо усещах аромата на кафето, което пиехме, а една нощ едва не заплаках — бях сънувал бисквитите на Ейша. Едно от най-големите мъчения в живота ми бе да изпитвам глад, а ароматът на кафе да витае пред носа ми. Няма ли от тези бисквитки?

Всички лели и братовчеди поведоха Емил да хапне от желаното лакомство — в дома постоянно имаше запаси. После госпожа Джоу и сестра й се присъединиха към другата група, любопитни да чуят какво разказва Франц за Нат.

— Беше много отслабнал, а дрехите му — страшно износени. Веднага се досетих, че нещо не е наред. Той обаче обърна всичко на шега. Беше истински щастлив от срещата ни и от новините, които му занесохме. Тогава не го притиснах за подробности, но посетих професор Баумгартен и професор Бергман. От тях научих истината — харчил без мярка, а сега се старае да оправи положението: работи допълнително и прави саможертви. Според Баумгартен щяло да му се отрази добре. Затова запазих тайната му. Наистина му се отразява добре — няма дългове и печели хляба си с пот на челото, както подобава на честен човек.

Господин Баер погледна към Мег:

— Казах ти, че момчето е от добро тесто, а любовта му към Дейзи ще го държи в правия път. Скъпият Нат! Иска ми се в този момент да е тук!

— И аз съм доволна. Най-вероятно ще отстъпя, както обикновено, особено при избухването на тази епидемия от женитби. Ти и Емил размътихте главите на всички. Нищо чудно Джоуси да поиска възлюбен, преди да се усетя.

В тона на госпожа Мег се долови леко отчаяние. Но сестра й забеляза колко е трогната от изпитанията на Нат и побърза да обърне внимание на успехите му.

— Предложението на хер Бергман е добро, нали? — поиска да се увери тя, въпреки че добре го знаеше от господин Лари.

— Чудесно е във всяко отношение. Нат ще получи отлична подготовка в оркестъра на Бахмейстер, ще види Лондон, а участието му в турнето тук ще означава, ще си е извоювал място сред цигулките. Не е кой знае каква чест, но е стъпка напред. Поздравих го за успеха, а той ми каза: „Разкажи на Дейзи. Кажи й всичко“. Поверявам тази мисия на теб, лельо Мег. И внимателно й съобщи, че момчето вече е с руса брада. Страшно му отива.

Людмила извади снимка, която всички радостно разгледаха.

Биенето на часовника смути приятното бъбрене. Госпожа Джоу заряза романтичните си мисли и се върна към действителността. Сграбчи полите си, готова да побегне обратно горе, и подхвърли:

— Мили хора, хапнете и си почините. Отивам да се облека, за да не посрещна гостите в този вид. Мег, заведи Людмила и Мери горе и се погрижи за тях. Франц знае къде е трапезарията. Фриц, ела с мен да се оправиш — от горещината и двамата заприличахме на нищо.