Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (1)

Първа глава
Десет години по-късно

— Ако някой ми беше казал какви промени ще настанат тук за десет години, нямаше да му повярвам — сподели госпожа Джоу на госпожа Мег един летен ден, докато седяха на верандата в Плъмфийлд и гледаха наоколо. По лицата им се четеше гордост и задоволство.

— Такива вълшебства постигат парите и добрите сърца. Убедена съм, че за господин Лорънс няма по-достоен паметник от колежа, където направи щедро дарение. А и дом като този ще запази паметта на леля Марч жива за вечни времена — допълни госпожа Мег.

— Нали помниш как навремето вярвахме във феи и се питахме какво бихме си пожелали, ако можеха да ни се изпълнят по три желания. Моите най-после се сбъднаха — какво ще кажеш? Пари, слава и затрупана с работа, която обичам — обяви госпожа Джоу и неволно разроши коси, събирайки ръце над главата си, точно както правеше като момиче.

— И моите се сбъднаха, а и Еймините също. Ако скъпите Джон и Бет бяха сред нас, всичко щеше да е направо идеално.

Гласът на госпожа Мег леко потрепери.

Джоу хвана ръката на сестра си и известно време двете останаха смълчани. Беше им тъжно и весело, загледани в приятната панорама пред тях.

Наистина сякаш беше станало вълшебство: тихият Плъмфийлд се бе превърнал в оживен свят. Къщата никога не бе изглеждала по-гостоприемна: освежената с нова боя постройка, с допълнително изградените крила, с добре поддържаната морава и градина, имаше преуспяващ вид — нещо, което й липсваше, когато буйните момчета сновяха навсякъде, а семейство Баер едва свързваше двата края. На хълма, откъдето някога пускаха хвърчила, се издигаше чудесният колеж, построен с щедро завещаните пари от господин Лорънс. Забързани ученици сновяха напред-назад по пътеките, по които някога стъпваха детски крачета. Много млади мъже и жени се наслаждаваха на красотата, създадена от богатството и мъдростта.

Сред дърветата, точно до портата на Плъмфийлд, се гушеше хубава кафява къщурка, подобна на „Гълъбарника“, както наричаха дома на Мег, а на зеления склон, ширнал се на запад, се издигаше къщата на Лари, чиито бели колони проблясваха на слънцето.

Навремето градът започна бързо да се разраства: задуши старата къща, развали гнездото на Мег и дори дръзна да изгради фабрика за сапун под възмутения нос на господин Лорънс. Това принуди нашите приятели без много бавене да се преселят в Плъмфийлд. Именно тогава започнаха големите промени.

Такива бяха приятните мисли. Благословията, която възрастни хора, близки на сърцето им, оставиха след себе си, смекчаваше загубата. Затова сега всичко процъфтяваше в малката общност, а президентът на колежа — господин Баер, и свещеникът — господин Марч, виждаха отколешната си мечта осъществена. Сестрите заедно се грижеха за младите хора — всяка правеше това, което най-много й допада. Мег се държеше с младите жени като приятелски настроена майка, Джоу споделяше тайните на всички младежи и ги защитаваше, а Ейми — Богатата дама — деликатно разчистваше пътя пред по-бедните ученици и ги забавляваше сърдечно. Не е за чудене, че нарекоха прекрасния й дом „Връх Парнас“ — той наистина бе пълен с музика, красота и култура, за които младите сърца и умове са жадни и ненаситни.

Първите дванадесет момчета естествено се бяха разпилели през годините надлъж и нашир, но всички живи още помнеха стария Плъмфийлд и от време на време се завръщаха от четирите краища на света, за да разкажат разнообразните си преживелици, да се посмеят на приятните неща от миналото и да погледнат в лицето настоящето с кураж. Спомените за младежките щастливи дни сгряваха сърцата при тези срещи у дома. С по няколко думи ще споменем историята на всеки, а после ще продължим разказа си за живота им.

Франц, вече двадесет и шест годишен, се установи при родственик — търговец — в Хамбург и се справяше добре. Емил се оказа най-ведрият моряк, „плавал някога по синия океан“. Чичо му го изпрати на дълго пътешествие — интимната му мисъл бе да го обезсърчи от такъв живот — но племенникът се завърна повече от очарован. Несъмнено това щеше да е професията му и немският родственик му предостави добри възможности на корабите си. Момъкът наистина беше щастлив. Дан продължаваше да е блуждаеща душа; след геоложките изследвания в Южна Америка се захвана с отглеждане на овце в Австралия, а сега търсеше мини в Калифорния. Нат усилено се занимаваше с музика в консерваторията с намерението за година-две да завърши образованието си в Германия. Том учеше медицина и полагаше усилия да успее. Джак се включи в бизнеса на баща си, твърдо решен да забогатее. Доли следваше право в колежа заедно с Кръглия и Нед. Горкият малък Дик беше мъртъв, Били — също.

Наричаха Роб и Теди „Агнето и Лъва“: Теди — заради буйния му нрав като царя на животните, а Роб — понеже плахостта му напомняше блеещо агънце. Госпожа Джоу го наричаше „дъщеря ми“; смяташе го за най-изпълнителното дете, което крие доста мъжество зад кроткото държане и нежната душа. А в Тед виждаше всички недостатъци, капризи, амбиции и предизвикващо смях поведение, каквито я съпътстваха през нейната младост, но в малко по-друга форма. Дългокракият Тед, с постоянно разчорлени светлокафяви къдрици, говореше високо и нито за миг не се спираше; в Плъмфийлд фигурата му определено се открояваше. Имаше си и мрачните моменти: поне веднъж седмично изпадаше в блатото на отчаянието, откъдето го измъкваше или търпеливият Роб, или майка му, достатъчно мъдра, за да знае кога да го остави на мира и кога да му натяква. Той беше нейна гордост и радост; той беше неин мъчител: майчината й мисъл многократно се бе питала какво ли ще излезе от това забележително момче, будно за възрастта си и пълно с толкова неразцъфнали таланти.

Деми завърши колеж с отличие. Госпожа Мег си мечтаеше да го види пастор. Представяше си как той ще изнесе първата си служба с величествената си осанка и колко полезен и достоен за уважение ще бъде дългият му живот. Ала Джон, както тя го наричаше сега, категорично отказа да се посвети на теологията — бил се наситил на книги и предпочитал да научи повече за хората и света. С решението си да се впусне в журналистическото поприще доста разочарова горката жена. Подейства й като удар; но тя знаеше, че не е възможно да се направляват младите умове, а най-добрият учител е опитът. Остави го да поеме по пътя си, но не преставаше да храни надежда да го види на амвона. Леля Джоу се разфуча, когато разбра, че в семейството ще има репортер. Допадаха й литературните му наклонности, но си имаше причини да не обича журналистите, както ще видим по-късно. Деми обаче не отстъпи от решението и целенасочено преследваше набелязания план — не се трогваше от думите нито на загрижените майка и лели, нито от шегите на другарите си. Чичо Теди го насърчаваше и му вещаеше бляскава кариера — говореше за Дикенс и други знаменити мъже, започнали като репортери, а станали прочути писатели или журналисти.

Всички момичета направо разцъфтяха. Сладката Дейзи, посветена на дома както винаги, бе утеха за майка си и нейна опора. Вече четиринадесетгодишна, Джоуси — доста оригинално девойче — непрекъснато ръсеше закачки, а последната й причудливост — страстта към сцената — тревожеше скромната й майка и свитичката й сестра, но и ги веселеше. Бес се превърна във високо, красиво момиче, на вид малко по-голяма от годините си. Тя все още притежаваше изисканите маниери и изтънчените вкусове от времето, когато беше Малката принцеса, а и наследи доста от всестранните таланти на родителите си, доразвили се благодарение на любовта и парите. Ала гордостта на малкото общество бе палавата Нан. Подобно на повечето неспокойни, капризни деца, тя се превръщаше в млада жена, пълна с енергия и обещания, които изведнъж избуяват, стига човек да открие за каква работа е най-добре пригоден. Нан започна да учи медицина на шестнадесет и на двадесет вече напредваше доста смело; сега, благодарение на други интелигентни жени, редица колежи и болници отваряха врати за нея. Като дете шокира Дейзи при старата върба с думите: „Не желая да се суетя около никакво семейство. Ще имам кабинет, пълен с шишенца и хавани за стриване, ще обикалям и ще лекувам хората“. Никога не се отклони от целта си. Сега младата жена бързо осъществяваше бъдещето, предречено от малкото момиче. Намираше истинско щастие в избрания си път и нямаше сила, способна да я откъсне от него. Неколцина млади мъже се опитаха да променят решението й с предложения да избере като Дейзи „хубава къщурка и семейство, за което да се грижи“. Нан само се засмиваше и изваждаше от равновесие ухажорите: или настояваше да погледне езика, изрекъл думите на обожание, или професионално отмерваше пулса на мъжката ръка, протегната й за помощ. Всички се оттеглиха с изключение на един настойчив момък — беше й така посветен, че бе невъзможно да го отстрани човек.

Говорим за Том. Верността към любимата му от детството бе съизмеримо само с нейната страст към „хаваните“. На всяка крачка и по всякакъв начин доказваше предаността си, с което дълбоко я трогваше. Учеше медицина единствено заради нея. Специалността ни най-малко не му допадаше и определено предпочиташе да води живот на търговец. Нан обаче бе непреклонна и Том не се отказваше, обзет от несигурната надежда, че няма да убие много от себеподобните си, когато започне да практикува. Те бяха прекрасни приятели, а другарите им се забавляваха с превратностите на любовното преследване.

Следобеда, когато госпожа Мег и госпожа Джоу разговаряха на верандата, и двамата идваха към Плъмфийлд. Не заедно — Нан крачеше енергично по приятния път и мислеше върху един случай, а Том я следваше на разстояние, кроейки планове да я догони уж случайно. Този често прилаган трик си беше част от шегата.

Свежият тен и ясните очи само подчертаваха привлекателността на Нан, винаги готова да се усмихне. Имаше самоуверения вид на млада жена с цел в живота. Облечена семпло, но елегантно, тя вървеше леко и излъчваше жизненост. Малцината, които срещна, се извръщаха да я погледнат: представляваше приятна картина — ведро, щастливо момиче върви по пътя в хубав ден. А на известно разстояние след нея, стиснал шапка в ръка, младежът със зачервеното лице, чиито къдрици се подрусваха от нетърпение, очевидно споделяше мнението им.

След малко из въздуха се разнесе едно плахо „здравей“. Нан спря, опита се да си придаде изненадан вид и като не й се отдаде ни най-малко, подхвърли дружелюбно:

— О, ти ли си, Том?

— Така изглежда. Помислих си дали днес няма да излезеш да се поразходиш.

Веселото лице на Том засия от удоволствие.

— Знаеше, че ще го направя. Как е гърлото ти? — попита Нан с професионален тон — сигурно оръжие за охлаждане на всякакви прехласвания.

— Гърлото ли? А, да, сетих се. Добре е. Рецептата ти е великолепна. Никога повече няма да спомена, че хомеопатията е измама.

— Да, този път ти си измаменият: предписах ти мними хапчета. Ако комбинацията от захар и мляко е в състояние да излекуват дифтерит по такъв забележителен начин, непременно ще си го запиша. О, Том, Том, няма ли да престанеш с твоите номера?

— О, Нан, Нан, винаги ли ще ме залавяш?

И двамата се разсмяха, както правеха навремето. Всеки път им се отдаваше с лекота, особено когато отиваха в Плъмфийлд.

— Ами, знаех, че няма да те видя цяла седмица и се чудех как да се отбия в кабинета ти. Винаги си заета, не успявам да разменя и две думи с теб.

— И ти би трябвало да си зает, а не да се занимаваш с глупости. Сериозно, Том, ако не се съсредоточиш върху лекциите, никога няма да напреднеш — строго заключи Нан.

— До гуша ми дойдоха — отвърна Том с доза отвращение. — А и на човек му се полагат малко забавления, след като цял ден е правил дисекция на трупове. Не издържам да го правя дълго, макар за някои очевидно да е страшно интересно.

— Тогава защо не се откажеш? Захвани се с нещо, което ти допада повече. Както знаеш, винаги съм смятала, че допускаш грешка.

Леко разтревожена от червеното му като ябълка лице, Нан изпитателно го оглеждаше за някакви признаци на болест.

— Знаеш защо избрах медицината и защо никога няма да се откажа. Дори и да не изглеждам болнав, имам дълбок сърдечен проблем и рано или късно той ще ме довърши. Само една лекарка на света е в състояние да ме излекува, но не желае.

Примирението в тона на Том звучеше хем комично, хем патетично, но говореше искрено. Постоянно правеше подобни намеци, без обаче да получи окуражаване.

Нан беше свикнала с това и знаеше как да се справи с него, но все пак свъси вежди.

— Тя го лекува по най-добрия и единствено правилен начин. Пък и на света не е имало по-труден за лечение пациент. Ходи ли на онзи бал, както предписах?

— Да.

— И посвети ли се на хубавата госпожица Уест?

— Танцувах с нея цяла вечер.

— Никакво впечатление ли не ти направи?

— Никакво. Погледнах я веднъж в лицето, забравих да я отведа до масата със сладкишите и въздъхнах облекчено, когато я предадох отново в ръцете на майка й.

— Повтаряй дозата колкото е възможно по-често и отбелязвай симптомите. След време, предричам, ще плачеш за нея.

— Никога! Убеден съм, че не подхожда на организма ми.

— Ще видим. Изпълнявай нарежданията ми — разпореди тя строго.

— Да, докторе — отвърна той плахо.

За миг се възцари тишина. После, сякаш ябълката на раздора бе забравена заради приятните спомени, предизвикани от познатата гледка, Нан внезапно възкликна:

— Как само се забавлявахме там, в гората! Помниш ли как падна от големия орех и за малко не си счупи ключицата?

— Разбира се. А ти ме заля с пелин, от което добих махагонов цвят, а леля Джоу заоплаква съсипаното ми сако — засмя се Том, превърнал се за миг отново в някогашното момче.

— А как веднъж подпали къщата?

— А ти хукна да спасяваш кутията си за шапки?

— Още ли казваш: „Светкавици и костенурки“?

— А теб наричат ли те „госпожа Празноглавка“?

— Само Дейзи го прави. Милата. Не съм я виждала цяла седмица.

— Тази сутрин видях Деми. Грижел се за къщата на мама Баер.

— Винаги го прави, когато леля Джоу е във вихъра на светските удоволствия. Дейзи е образцова къщовница. Най-добре да й се преклониш, ако преди това не се захванеш да я ухажваш.

— Нат ще счупи цигулката си в главата ми при подобна моя стъпка. Не, благодаря. Едно име е издълбано в сърцето ми и стои там неизличимо като татуираната синя котва на рамото. „Надежда“ е моето мото, а твоето — „Не се предавам“. Ще видим кой ще издържи по-дълго.

— Вие момчетата, каквито сте глупави, смятате, че трябва да се разделим на двойки, както постъпвахме като деца. Нищо подобно няма да направим. Колко е красив оттук „Парнас“!

Внезапното възклицание на Нан промени посоката на разговора.

— Прекрасна къща е, но аз най̀ обичам стария Плъмфийлд. Как би зяпнала леля Марч, ако можеше да види промените тук — отбеляза Том, когато и двамата спряха пред голямата порта, за да се насладят на чудесната гледка пред тях.

Стресна ги изненадващ шум — върлинесто момче с чорлави светли коси прескочи плета като кенгуру, следван от стройно момиче, чиято рокля се закачи на глога и тя се разсмя като вещица. Беше хубава — с къдрави тъмни коси, сияещи очи и много изразително лице. Шапката висеше на гърба й, а полите на роклята се вееха доста пооръфани. Личеше, че е прекосявала доста поточета и се е катерила по много дърветата, а и последният скок добави това-онова.

— Свали ме, Нан, моля те! Том, хвани Тед! Взе ми книгата, но аз непременно ще си я върна — провикна се Джоуси видимо съвсем неизненадана от появата на приятелите си.

Том хвана крадеца за яката на часа, а Нан измъкна Джоуси от храсталака и я остави да стъпи на земята без нито една укорителна дума. Като дете самата тя бе лудетина и не намираше такова поведение за нередно.

— Какво има, скъпа? — попита тя, докато забождаше с карфица най-скъсаното място, а Джоуси разглеждаше драскотините по ръцете си.

— Седях на старата плачеща върба и учех новата си роля, а Тед подло приближи и блъсна книгата от ръцете ми с пръчка. Тя падна в потока и преди да успея да сляза, той хукна. Нещастнико, върни ми я веднага или ще ти издърпам ушите — провикна се Джоуси, като се смееше и въсеше вежди.

Тед се измъкна от хватката на Том, придаде си сантиментално изражение и започна да мята нежни погледи към младата госпожица, която стоеше с мокра, раздрана рокля. После по най-превзет и смешен начин изрецитира прочутия монолог на Клод Мелно, а ефекта на финалните думи: „А вам харесва ли ви се картината, скъпа?“ — подсили, кръстосвайки дългите си крака, като изкриви физиономията си до неузнаваемост.

Ръкопляскането откъм верандата сложи край на клоунадата и младите хора се отправиха по алеята така, както правеха в детството: Том се преструваше, че държи едновременно юздите на четири коня, а Нан бе най-добрата във впряга. Със зачервени бузи, останали без дъх и развеселени, те поздравиха дамите и седнаха на стъпалата да отдъхнат. Леля Мег закърпи скъсаната рокля на дъщеря си, а госпожа Джоу погали Лъва по главата и спаси книгата от ръцете му. След миг се появи Дейзи да поздрави приятелката си и всички заговориха едновременно.

— С чая ще има препечени кифлички с масло. Защо не останете да хапнете? Дейзи винаги ги прави чудесни — покани Тед гостоприемно.

— Той знае най-добре, защото снощи изяде девет. Затова е и толкова дебел — обяви Джоуси и стрелна с изпепеляващ поглед братовчед си, слаб като върлина.

— Трябва да отида да видя Люси Доув. Пръстът й е забрал и се налага да го резна. Ще пия чай в колежа.

Нан пъхна ръка в джоба, за да се увери, че не е забравила кутийката с инструментите си.

— Благодаря, но и аз съм тръгнал натам. Том Мериуедър има възпаление на клепачите. Обещах да ги намажа. Ще си спести таксата за лекар, а и е добре да практикувам. Още не съм достатъчно сръчен — довърши Том, твърдо решен да е колкото може по-близо до любимата си, докато има такава възможност.

— Ш-ш-ш-т… Дейзи не обича да слуша за хирургическата страна на работата ви. По-добре да се придържаме към препечените кифлички с масло — обяви ухилено Тед, с надеждата да си осигури и бъдещи кулинарни наслади.

— Някакви новини от Командоре? — попита Том.

— На път за вкъщи е, а и Дан разчита скоро да се появи. Копнея отново да видя момчетата си заедно. Молех се пътешествениците да си дойдат за Деня на благодарността, ако не и по-рано — сподели госпожа Джоу замечтано.

— Ще се появят, всички момчета имам предвид, ако успеят. Джак дори ще рискува да загуби някой и друг долар за един от веселите ни обеди — засмя се Том.

— Пуйката вече се угоява за празника. Престанах да я гоня, храня я добре и тя видимо пълнее. Господ да благослови бутовете й — завърши Тед и посочи обреченото пернато, което гордо се разхождаше в близката нива.

— Ако Нат заминава в края на месеца, добре е да направим прощално тържество за него. Милият музикант сигурно ще се върне истински усъвършенстван — подхвърли Нан на приятелката си.

Симпатична руменина плъзна по скулите на Дейзи и тя задиша учестено. Все пак успя да отговори спокойно:

— Чичо Лари твърди, че той има истински талант и след наученото в чужбина тук ще изкарва добри пари. Макар че може и никога да не се прочуе.

— От младите хора рядко излиза каквото очакват от тях. Затова да не правим големи сметки — въздъхна госпожа Мег. — Ако нашите деца станат добри и полезни мъже и жени, ние ще бъдем удовлетворени. Но напълно естествено е да ни се иска те да са ненадминати и да жънат успехи.

— Приличат на моите пилци: нищо не може да се каже със сигурност. Онзи наперен петел е страшно глупав, а цар на двора вече е грозноватият му, дългокрак събрат, защото е умен. Кукурига достатъчно високо, да събуди и мъртвите, а красавецът само грачи и е страхлив. И аз понякога съм обект на подигравки, но ще видите, когато порасна.

Тел толкова приличаше на своя дългокрак домашен любимец, че всички се засмяха на скромната му прогноза.

— Искам да видя Дан установен някъде. „Тъпан прах не събира“ — както казват, а вече е на двадесет и пет. Постоянно кръжи по света и не изпитва обвързаност към никого, освен към нея. — Мег кимна към сестра си.

— Дан все някога ще си намери мястото, а натрупаният опит е най-добрият учител. Още е див, но при всяко връщане у дома забелязвам положителна промяна и не губя вяра в него. Дори и никога да не извърши нещо велико, дори да не забогатее, стига ми, ако буйното момче се превърне в честен мъж — заяви госпожа Джоу, която винаги защитаваше черната овца от своето стадо.

— Точно така, мамо. Той струва десет пъти повече от всички джаковци и недовци, които се фукат с парите си и се мислят за преуспели. Ще видиш, че ще направи нещо, с което да се гордеем с него и ще натрие носовете на всички ни — завърши Тед.

Привързаността му към неговия „Дани“ се засилваше от момчешкото възхищение към храбрия, отдал се на приключения мъж.

— Надявам се да си прав. Но той може да направи и нещо неразумно заради славата: да изкачи Матерхорн, например, да се спусне с лодка по Ниагарския водопад или да открие голям къс самородно злато. Това е неговият начин на живот. Какво пък! Защо да не е по-добър от нашия? — попита Том замислено.

— Много по-добър! — натърти госпожа Джоу. — Предпочитам да изпратя момчетата си да видят света, вместо да ги оставя да живеят в града, където няма какво да правят, освен да си губят времето, парите и здравето. Дан си пробива път с работа и разчита само на себе си. Не се тревожа толкова за него, колкото за Джордж и Доли в колежа, които са безпомощни като бебета.

— А какво ще кажеш за Джон? Кръжи из града като журналист, пише на всякакви теми — от църковни церемонии до боксови мачове — обади се Том, който намираше такъв живот доста по-подходящ за себе си от лекциите по медицина и обиколките из болничните отделения.

— Деми има трима ангели хранители: добри принципи, изтънчен вкус и мъдра майка. Нищо лошо няма да му се случи, а опитът ще му е от полза, когато започне да пише, защото съм сигурна, че точно това ще направи един ден — подхвана госпожа Джоу с тон на пророчица.

Много желаеше някое от патенцата й да стане лебед.

— Ето го броят на „Ивнинг татлър“! Най-последното издание. „Ужасно убийство! Изчезнал банков чиновник! Експлозия в завод за барут! Голяма стачка на учениците от класическото училище!“ — извика Тед и тръгна да посрещне братовчед си с изящната походка на млад жираф.

— Командоре се е върнал и щом го пуснат да слезе на брега, ще литне насам като вятър — обяви Деми и се ухили заради добрата си новина.

В миг всички заговориха едновременно, вестникът се подаваше от ръка на ръка, та всеки да се увери с очите си, че корабът „Бренда“ е пристигнал невредим от Хамбург и вече е в пристанището.

— Най-късно утре ще бъде тук с обичайната си колекция от морски чудовища и фантасмагории. Видях го — весел, загорял и кафяв като кафе. Добре се е справил и се надява да стане помощник-капитан, защото сегашният си е счупил крака — добави Деми.

— Как е Франц? — попита госпожа Джоу.

— Ще се жени! Ето ти изненада. Първият от ятото, леличко. Налага се да се сбогуваш с него. Казва се Людмила Хилдегард Блументал. От добро семейство, заможна, хубава и разбира се — същински ангел. Милото старо момче чака благословията на чичо, а после ще заживее като щастлив и честен гражданин. Желая му дълъг живот!

— Радвам се да го чуя. Много ми е приятно момчетата ми да си намерят съпруга и хубав малък дом. Ако всичко е наред, няма да се тревожа повече за Франц — обяви госпожа Джоу и доволно скръсти ръце.

— И аз — въздъхна Том и хвърли лукав поглед към Нан. — Именно от това се нуждае един мъж, за да се почувства стабилен. А дългът на хубавите момичета е да се омъжат колкото е възможно по-скоро, нали, Деми?

— Ако има достатъчно симпатични мъже, та да стигнат за всички. Женското население, както знаеш, е повече от мъжкото, особено в Нова Англия. С което вероятно се обяснява високата култура, на която се радваме тук — отвърна Джон, който до момента стоеше приведен зад гърба на майка си, за да й разкаже шепнешком как е минал денят му.

— Това си има и благоприятните страни, скъпи мои. Нужни са три-четири жени, за да се появи един мъж на този свят, да си изживее живота и да го напусне. Вие струвате скъпо, момчета, и е добре, че майките, сестрите, съпругите и дъщерите са верни на дълга си и така добре го изпълняват, защото иначе бихте изчезнали от лицето на земята — заяви госпожа Джоу със сериозен тон и вдигна кошницата, пълна с чорапи за кърпене.

Добрият професор постоянно късаше чорапи, а синовете му не отстъпваха в това отношение.

— Щом случаят е такъв, „излишните жени“ имат много работа — да се грижат за тези безпомощни мъже и семействата им. Виждам го все по-ясно с всеки изминал ден и съм много доволна и благодарна, че професията ми ще ме направи полезна, щастлива и независима стара мома.

Нан така натъртено изрече последните думи, че Том простена, а останалите се засмяха.

— Много се гордея с теб и изпитвам огромно удовлетворение, Нан. Надявам се да успееш, защото се нуждаем именно от такива жени — готови да помагат на този свят. Понякога си мисля дали не съм се разминала с призванието си; трябвало е да остана неомъжена. Но дългът сякаш ме насочи по този път и сега не съжалявам.

Госпожа Джоу погледна с някаква тъга.

— Но не и аз. Какво щях да правя без скъпата си майка? — обади се Тед и я прегърна синовно, което накара и двамата да се скрият за миг зад вестника, в който той се бе потопил за миг.

— Мило мое момче, ако си миеш ръцете поне от време на време, такива признателни прегръдки биха били по-милостиви към якичката ми. Всъщност — няма значение, рошльо. По-добре петна от трева и мръсотия, отколкото никакви прегръдки.

Госпожа Джоу се измъкна от краткотрайния изблик на нежност с доста освежен вид, макар част от косата й да се бе оплела по копчетата на Тед, а якичката й да се бе извила настрана.

В това време Джоуси, като учеше ролята си в другия край на верандата, нададе сподавен вик и изрецитира монолога на Жулиета на гроба така убедително, че момчетата заръкопляскаха, Дейзи потрепери, а Нан промърмори:

— Прекалено възбудим главен мозък за дете на нейната възраст.

— Ще трябва да вземеш решение, Мег. Това дете е родена актриса. Ние никога не сме изигравали нищо така добре, дори в „Проклятието на вещицата“ — обяви госпожа Джоу и хвърли букет разноцветни чорапи в краката на останалата без дъх племенница точно в мига, в който тя се стоварваше грациозно върху изтривалката.

— Това вероятно е кръстът ми, заради собствената ми страст към сцената като дете. Сега разбирам как се е чувствала милата Марми, когато я умолявах да ми позволи да стана актриса. Не ми е приятно, но е възможно да се откажа от надеждите и плановете си.

В тона на Мег се долавяше известен упрек, който накара Деми да вдигне сестра си малко грубоватичко и строго да й каже да „престане с тези глупости пред хора“.

— Пусни ме или ще ти изрецитирам монолога от „Маниакалната булка“ — извика Джоуси, гледайки го свирепо като обидено коте.

Изправена вече на крака, тя направи великолепен поклон и драматично обяви:

— Каретата на госпожа Уофингтън чака.

После слезе по стълбите и зави зад ъгъла на къщата, влачейки аления шал на Дейзи величествено след себе си.

— Не е ли адски забавна? Нямаше да ми е лесно да понасям скуката тук, ако това дете не ме забавляваше. Започне ли да се държи като стара мома, ще изчезна. Така че внимавай как ще й подрежеш крилата — обърна се Теди към Деми, който бе започнал да си води стенографски записки на стъпалата.

— Вие двамата сте като двоен впряг и е нужна силна ръка, за да ви управлява. Трябваше Джоуси да е мое дете, а Роб — твое, Мег. Тогава къщата ти щеше да е мирна и спокойна, а моята — истински хаос. Сега отивам да съобщя новината на Лари. Ела с мен, Мег. Една разходка ще ни се отрази добре.

Госпожа Джоу постави сламената шапка на Тед на главата си и пое със сестра си. Остави Дейзи да се погрижи за препечените кифлички с масло, Тед да укроти Джоуси, а Том и Нан да продължат преследването си.