Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Марч (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jo’s Boys, 1886 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2021)
Издание:
Автор: Луиза Мей Олкът
Заглавие: Синовете на Джоу
Преводач: Ивайла Божанова
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „Пан ’96“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Балкан прес“ АД
Редактор: Любомир Русанов
Художник на илюстрациите: Радослав Илиев
ISBN: 954-657-416-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15277
История
- — Добавяне
Двадесет и първа глава
Последна поява
На следващия ден госпожа Джоу изкачваше баира към „Парнас“ и мърмореше под нос:
— Честна дума, имам чувството, че живея в склад за барут. Не съм наясно кое буре ще гръмне и ще ме прати във въздуха.
Крачеше и размишляваше как по-безобидно да подскаже на сестра си да прибере при мраморните богове най-очарователното от всички грижовни момичета, преди несъзнателно да е нанесло нова рана на любимото й момче. Не издаде ничия тайна. Лекият намек се оказа достатъчен. Госпожа Ейми пазеше дъщеря си като безценна перла и начаса измисли лесен начин да избегне опасността. Господин Лари се готвеше да пътува до Вашингтон, за да уреди нещата за Дан и остана очарован от небрежно подхвърлената му идея: да вземе и семейството си. Така конспирацията успя.
Госпожа Джоу се прибра вкъщи. Чувстваше се предател повече от всякога. Очакваше експлозия, ала Дан прие новината съвсем спокойно — очевидно не хранеше никакви надежди. От своя страна госпожа Ейми бе убедена, че романтичната й сестра греши в преценката си. Ако обаче бе видяла лицето на Дан, когато Бес отиде да се сбогува с него, майчинското й око щеше да забележи много повече от нищо неподозиращото момиче. Госпожа Джоу трепереше от едно: Дан да не се издаде. Но той бе учил в строгото училище на живота и издържа изпитанието храбро. Позволи си само да хване ръцете й и сърдечно да каже: „Довиждане, Принцесо. Ако не се срещнем отново, сещай се понякога за стария си приятел Дан“. Трогната от необичайните му думи, тя отвърна:
— Как няма да се сещам! Всички толкова се гордеем с теб. Сигурна съм, че един ден ще се върнеш при нас у дома жив и здрав.
Погледна го в лицето — там се четеше неподправена преданост и съжаление; всичко, което губеше така бързо, изплува в съзнанието на Дан и той не устоя на изкушението да вземе скъпата русокоса главица между дланите си и да я целуне, като едва успя да произнесе: „Сбогом!“. После бързо се върна в стаята си. Отново се почувства в затворническата килия, ала този път без никакъв достъп до небесната синева, която да го утешава.
Неочакваната ласка и също толкова необяснимото оттегляне на Дан озадачиха Бес. С непогрешим инстинкт тя долови в тази целувка нещо непознато досега. Погледна след него с пламнали страни и тревога. Госпожа Джоу се опасяваше от напълно естествения въпрос. Затова побърза да го изпревари:
— Прости му, Бес. Минал е през сериозно изпитание. Боли го, че трябва да се раздели със стари приятели. Както знаеш, има вероятност никога да не се върне от дивите места, където отива.
— Имаш предвид падането в шахтата и опасността да умре? — попита Бес невинно.
— Не, скъпа. Става въпрос за по-голямо изпитание. Нямам право да ти каже повече, освен че го е преодолял храбро. Редно е да му вярваш и го уважаваш като мен.
— Загубил е някого, когото е обичал! Горкичкият Дан. Трябва да се държим изключително мило с него.
Бес не зададе въпроса — сякаш се задоволи със своето обяснение за мистерията. То бе толкова близко до истината, че госпожа Джоу го потвърди с неволно кимване, но само толкова. Остави я да си тръгне с убеждението, че някаква загуба и тъга са причина за голямата промяна, настъпила у Дан.
Тед обаче не прие така лесно приказките за необичайната сдържаност на Дан. Въпреки предупрежденията на майка си да не го тормози с въпроси, той реши да изтръгне пълен разказ за премеждията му. А че имаше такива и те са вълнуващи, не се съмняваше. Нали с ушите си чу някои изпуснати думи от Дан, докато беше в треска. Един ден, когато хоризонтът беше чист, Тед предложи доброволно услугите си да забавлява болния и директно го попита:
— Виж какво, стари приятелю, ако не искаш да ти чета, да поговорим. Разкажи ми за Канзас, за фермите, за всичко свързано с тях. Какво е станало в Монтана знам, но ти сякаш си забравил какво се е случило преди това. Стегни се и изплюй камъчето.
Така притиснат, Дан застана нащрек.
— Не, не съм забравил. Но то е интересно единствено за мен. Не съм оглеждал никакви ферми. Отказах се.
— Защо?
— Захванах се с други неща.
— Какви?
— Ами правих четки например.
— Я не ме будалкай. Кажи ми истината.
— Наистина правих четки.
— Защо?
— За да не попадам в каши освен всичко останало.
— Брей, от всички странни неща, с които си се захващал, това е най-необичайното. — Тед остана леко стъписан от това разочароващо за него откритие. Ала не възнамеряваше още да се отказва: — Какви каши, Дан?
— Няма значение. Не е работа за момчета.
— Но аз страшно много искам да разбера, защото съм ти приятел и винаги съм държал на теб. Хайде, разкажи ми. Обожавам кашите. Ще мълча като риба, щом не искаш да се разчуе.
— Така ли?
Дан го погледна и се запита как ли ще се промени момчешкото лице, ако внезапно узнае истината.
— Ще се закълна с ръка на сърцето, ако искаш. Не се съмнявам, че е било забавно и нямам търпение да го чуя.
— Любопитен си като момиче. Дори повече от някои момичета. Джоуси и Бес не ми зададоха нито един въпрос.
— Те не се интересуват от спречквания и такива неща. На тях им допадат мините и геройските постъпки. Е, и на мен, разбира се. И страшно се гордея с теб. Но по очите ти познавам, че преди това се е случило друго и няма да мирясам, докато не разбера кои са Блеър и Мейсън, кого си ударил, кой е избягал и всичко останало.
— Какво? — острият тон на Дан накара Тед да подскочи.
— Ами често мърмореше за тях насън и чичо Лари се питаше кои ли са. Аз също. Но не се притеснявай, ако не си спомняш или ти е неприятно.
— Какво друго говорех? Странно какви ли не ги дрънка човек, когато не е с всичкия си.
— Само толкова чух, но ми се стори интересно. Споменавам го, колкото да освежа паметта ти — увери го Тед кротко, защото в момента Дан се бе намръщил здравата.
При тези думи обаче лицето му се проясни и след като хвърли поглед към момчето, което не знаеше къде да дене потисканото си нетърпение, Дан реши да се позабавлява. Щеше да представи нещата малко изопачено и с полуистини. Надяваше се така да задоволи любопитството на Тед.
— Чакай да видя как беше… Блеър е момък, с когото се запознах във влака, а Мейсън е окаян човек. Срещнах го в… нещо като болница, където и аз попаднах. Блеър избяга при братята си, а вероятно съм казал, че Мейсън е бил ударен, защото умря там. Това задоволява ли те?
— Не. Защо е избягал Блеър и кой е ударил другия тип? Сигурно е имало сбиване някъде, нали?
— Да.
— Май се досещам за какво е било.
— Как ли пък не! Хайде, опитай се да отгатнеш — подкани Дан привидно спокойно.
Очарован от възможността да освободи въображението си, Тед мигом предложи момчешкото обяснение на мистерията, която го занимаваше от толкова дълго.
— Не е необходимо да казваш „да“, ако отгатна, а ти си дал клетва да мълчиш. Ще разбера по лицето ти и няма да кажа на никого. Да видим дали съм прав. Там са ставали диви неща и според мен ти си участвал в някои. Нямам предвид ограбване на пощенски влакове, участие в Ку-клукс-клан или нещо подобно. Но сигурно сте защитавали заселниците или сте обесили някой негодник. Нищо чудно и да сте застреляли някого. Е, налага се при самозащита. Аха! Явно познах! Няма нужда да ми казваш.
Тед подскочи от удоволствие.
— Продължавай, умнико, и не губи дирята — насърчи го Дан.
— Знаех, че ще отгатна. Не си в състояние да ме подведеш за дълго — подхвана Тед с такъв горд вид, че Дан не се въздържа и леко се засмя. — Сега, когато го сподели, ти е по-леко, нали? Хайде, кажи ми. Никой няма да разбере. Дано не си дал само клетва да мълчиш.
— Точно така постъпих.
— Е, тогава не ми казвай нищо — примири се Тед, но лицето му се издължи. Само след миг обаче се съвзе и с вид на човек, врял и кипял в житейските неща, обяви: — Всичко е наред. Разбирам те напълно. Честта те задължава: мълчание до гроб и така нататък. Радвам се, че си застанал до другаря си в болницата. Колко души уби?
— Само един.
— Нехранимайко, надявам се?
— О, пълен негодник.
— Не придобивай такъв свиреп вид. Нямам никакви възражения. Не бих се спрял лично да стрелям срещу някои от онези кръвожадни подлеци. След това сигурно ти се е наложило да избягаш и да седиш кротко.
— Доста кротко, и то дълго.
— Но накрая всичко се е уредило. Поел си към мините и там извърши нещо страхотно смело. Това според мен е нещо определено интересно и върховно. Радвам се, че го узнах, но ти обещавам да не си отворя устата.
— Постарай се. Тед, я ми кажи: ако убиеш човек — лош, имам предвид — това ще те тормози ли?
Момчето отвори уста, готово да отвърне: „Ни най-малко“, ала нещо в изражението на Дан го накара да промени решението си.
— Ако такъв е дългът ми по време на война или при самозащита, не, предполагам. Но ако съм го очистил в момент на ярост, вероятно доста ще съжалявам. Няма да се учудя, ако ме преследва в сънищата ми и съм изпълнен с угризения. Но теб не те терзаят подобни мисли. Битката е била честна, нали?
— Може да се каже, че правото беше на моя страна. И все пак ми се ще да не се бях забърквал. Жените не гледат по същия начин на тези неща и направо се ужасяват от тях. Тежи ми, но няма значение.
— Не им казвай и няма да имат за какво да се безпокоят — посъветва го Тед, сякаш беше изключително вещ при справянето с нежния пол.
— Не възнамерявам. Но ти все пак си дръж езика зад зъбите, защото някои от тях са доста досетливи. Е, сега ми почети, ако искаш.
С това разговорът им приключи. Тед придоби вид на мъдър бухал.
Последваха няколко спокойни седмици. Дан се ядосваше, защото документите се бавеха и когато най-после пристигна съобщението, че официалните разрешителни са готови, нямаше търпение да замине. Искаше да забрави неосъществимата си любов, като се потопи здравата в работа. Щеше да живее за другите, след като не беше възможно да живее за себе си.
Една мартенска сутрин нашият Синтрам пое с коня и кучето.
— Животът изглежда е низ от раздели, а те стават все по-трудни и по-трудни — въздъхна госпожа Джоу седмица по-късно.
Седяха в гостната на „Парнас“, където семейството се бе събрало, за да посрещне пътешествениците.
— Но и срещите също, скъпа. Ето ни тук, а и Нат е на път да пристигне най-после. Търси утеха в хубавите неща, както ни съветваше Марми — отвърна госпожа Ейми, доволна, че е отново у дома.
— Толкова се безпокоя напоследък. Питам се какво ли си е мислил Дан, като е знаел, че няма да ви види отново. Постъпихме разумно, но определено щеше да му бъде приятно да зърне отново любимите лица на близките си, преди да се отправи към пустошта — отбеляза госпожа Джоу със съжаление.
— Така стана по-добре. Оставихме му бележки и всичко, от което смятахме, че ще има нужда. Измъкнахме се, преди да пристигне. Бес определено изглеждаше облекчена, а за себе си го твърдя със сигурност.
След тези думи тревожната бръчка върху челото на госпожа Ейми се изглади и тя погледна с нежност дъщеря си.
Госпожа Джоу поклати глава — не виждаше нищо хубаво в така стеклите се обстоятелства. Не й остана обаче никакво време да промърмори, защото влезе господин Лари, очевидно страшно доволен.
— Пристигна нова картина. Елате в музикалния салон и споделете впечатлението си. Нарекох я „Самотният цигулар“. Вие как бихте я кръстили?
Докато говореше, разтвори широко вратите. На прага стоеше млад мъж със сияещо лице и цигулка в ръка. Нямаше никакво съмнение как се казва картината. Сред викове: „Нат! Нат!“ последва всеобща радостна възбуда. Първа до него се озова Дейзи. Забравила обичайното си въздържано поведение, тя се вкопчи в него и захлипа от изненада и радост — оказаха се по-силни от нея и така и не успя да ги овладее. Всичко приключи с нежна прегръдка. Госпожа Мег бързо откъсна дъщеря си от Нат, но само за да заеме нейното място. Деми разтърси ръката на Нат с братска сърдечност, а Джоуси танцуваше около тях.
Всички се разсмяха на изпълнението й. Стана уютно и весело. Последва обичайният водопад от въпроси и отговори. Момчетата не спираха да се дивят на русата брада на Нат и на чуждоземните му дрехи, а момичетата — на видимото подобрение във външния му вид. Всички, естествено, искаха да го чуят как свири и когато езиците се поумориха, той с удоволствие хвана цигулката. След като изпълни най-прекрасните песни без думи, той огледа старите си приятели с вид на щастлив и доволен човек, както би се изразил господин Баер, и заяви:
— А сега искам да ви изсвиря нещо специално. Положително ще ви хареса, но далеч не толкова, колкото на мен.
Прозвуча уличната мелодия, с която им се представи първата вечер, когато попадна в Плъмфийлд. Всички си я спомниха и запяха простичките думи точно изразяващи емоциите му в момента:
Сърцето ми е тъжно и морно
където и да ида аз —
за старата плантация копнея,
копнея за всички близки у дома.
— Е, сега вече се чувствам по-добре — призна госпожа Джоу, докато малко по-късно се спускаха по хълма. — Някои момчета не успяха напълно, но според мен Нат определено ще пожъне успех. Дейзи най-после ще бъде едно щастливо момиче. Нат е твое творение, Фриц, и сърдечно те поздравявам за него.
— Ние можем само да посеем семето, с надеждата да попадне на добра почва.
— Мислех, че при горкия ми Дан семенцето е попаднало на доста камениста почва, но няма да се изненадам, ако надмине всички. Винаги е по-радостно да видиш разкаял се грешник, отколкото дузина светци.
Огромно е изкушението на изморения разказвач да приключи тази история с едно земетресение, което да погълне дълбоко в земните недра Плъмфийлд и околностите му. Но понеже подобен мелодраматичен завършек би шокирал моите мили читатели, ще се въздържа и ще побързам да изпреваря неизбежния въпрос: „Какво стана с тях?“.
Веднага ще ви съобщя: всички бракове излязоха сполучливи. Всички момчета преуспяха в начинанията си. Същото важи и за момичетата: Бес и Джоуси спечелиха слава в артистичната си кариера и с течение на времето намериха достойни партньори. Нан, вечно заета, весела и независима по дух, не се омъжи и посвети живота си на страдащите си посестрими и техните деца. В тази истинска женска работа тя откри трайно щастие. Дан никога не се ожени, но живя смело и достойно сред избраните от него хора. Загина в престрелка, докато ги защитаваше. Най-после заспа вечния си спокоен сън сред зеленината на пустошта, която обичаше така силно. Върху гърдите му бе скътан кичур златни коси, а усмивката на лицето му сякаш казваше, че рицарят на Аслауга вече е провел и последната си битка и най-сетне се е омиротворил. Кръглия Коул стана член на Градския съвет, но почина внезапно от сърдечен удар по време на официална вечеря. Доли бе светски мъж, но загуби всичките си пари, след което си намери привлекателна служба в модна шивашка компания. Деми стана партньор и доживя да види името си изписано над вратата, а Роб, вече професор, преподаваше в колежа „Лорънс“. Теди обаче изненада всички: стана прочут пастор и радваше неимоверно много смаяната си майка.
Постарах се да удовлетворя всички с множество сватби, малко на брой смърти и толкова успехи, колкото е нужно и доколкото обстоятелствата позволяват. Нека сега музиката да спре, светлините да угаснат и завесата да се спусне над дома на семейство Марч.