Кир Буличов
Последната война (9)

1

— Пристигат — каза Загребин. — Упълномощената делегация. И Снежка.

— А другите? — попита корона Аро. Той отлично знаеше, че другите бяха останали в пещерата и зададе този въпрос само за да напомни на капитана, че още са далеч от щастливия завършек на работите. — Аз ще се прибера — добави той. — Не струва да им се показвам. Знам, че ако е да ги изплаша с особата си — няма много да ги изплаша. А дори и да ги изплаша, ще бъде още по-лошо. С вас те ще разговарят като с равни. Най-важното е — никакви конфликти. Какво знаем ние за тази планета? Нищо. Абсолютно нищо. Това си е техен свят. Всъщност за кораба отговаряте вие и аз не се меся. Само, моля ви се, не забравяйте…

— Не забравям — отговори капитанът може би по-рязко, отколкото искаше. Той се тревожеше за другарите си не по-малко от корона Аро и макар да се съгласи с представителя на Галактическия център, оставаше на особено мнение. Капитанът нямаше никакво намерение да връща планетата доброволно на генералите. Той знаеше, че ще направи всичко, за да избегне това.

На вратата Аро се спря. Той пусна миньора Ренци да мине. След миньора вървеше посърналият през последните часове патриций с голям лист хартия в ръце. Корона Аро остана до вратата. Интересно му беше да чуе за какво ще говорят.

— Капитане — започна миньорът, — ние дойдохме да искаме оръжие.

— Почакай! — Патрицият дръпна миньора за ръкава. — Позволете ми да говоря аз. Ние, като представители на правителството на планета Муна, които са решили веднъж завинаги да забранят войните, искаме от вас оръжие. „Защо?“ — ще попитате вие и въпросът ви ще бъде логичен. Логичен ще бъде и нашият отговор. Искаме оръжие, за да няма война — тук ние имаме деца. Ще прочета обръщението на нашия Съвет към кораба на пришълците „Сегежа“ и към представителите на Галактическия център.

— Добре — каза миньорът Ренци. — Той е познавач на законите. Ще ви остави документа. Научихме се, че при нас идва тяхна делегация.

— Да — отговори капитанът. — Малка делегация. От пет или седем души. Те ще преговарят с нас относно връщането на пленниците.

— Да беше само за това — каза Ренци, — те щяха да ги пуснат, и толкова. Или пък изобщо нямаше да ги взимат в плен. Ясно е, че ще става дума не за пленниците. А за вас самите и за нас. Те искат да излязат от пещерата. И по възможност като господари. Ние не им вярваме.

— Нямаме абсолютно никакво доверие в тях — добави патрицият. — Аз съм писал това в обръщението.

— Не мога да ви дам оръжие — каза капитанът. — По две причини. Първо, не виждам опасност за кораба и за купола. Второ, на кораба просто няма оръжие. Ние не сме военен кораб. Нямаме оръжие.

— Значи, не искате? — уверено каза Ренци. — А колцина от вас останаха тук? Кой в плен, кой на вахта, а и оръжие нямате. Та не разбирате ли, че те ще преговарят с вас само дотогава, докато са убедени, че сте по-силни от тях? Да си вървим, патриций!

Ренци се обърна и излезе от стаята. Патрицият го последва, но се върна и остави на масата петицията.

— Я гледай ти! — каза Кудараускас, който дотогава седеше мълчаливо до екрана, за да поддържа връзка с катера на Баков — Най-напред Съветът решава да отмени всякакви войни, а след това иска оръжие за война.

— Те са прави — отвърна капитанът. — И по-добре от нас знаят с кого имаме работа.

— Капитане — каза от вратата корона Аро, — вие си позволихте да се увлечете от чувствата си. Космическите проблеми не бива да се решават от наше лично, човешко гледище. Вие чувствувате симпатия към онази група от хора, в чието спасение взехте участие. Хората, които се намират в подземието, заслужават да живеят не по-малко от спасените от вас. Основното изискване на галактическите експедиции е да не се намесват, никога да не се намесват във вътрешните работи на другите светове. Всяка намеса съдържа в себе си нарушаване на естествения ход на развитието на цивилизацията. Вие знаете това, зная го и аз, и Кудараускас го знае, но когато се стигне до дела, излиза, че личните симпатии и предпочитания вземат връх. Ами ако жителите на Муна не приличаха толкова много на хора? Ако те ви бяха отвратителни, както например сме ние, щяхте ли да се вълнувате също така и за тяхната съдба?

— Да — отговори твърдо капитанът. — Вие знаете, че щях. Между другото, вие не сте ми отвратителни.

— Аз също се поувлякох. Извинете ме, капитане — каза Аро и напусна мостика.

— Те се спускат — обади се Кудараускас.

Върху малкия екран се появи повисналият над „Сегежа“ диск на катера.

— Е, как вървят работите при вас, Баков? — попита капитанът.

— Посрещнете ни на входа — каза старши помощникът.

— Добре.

Загребин се обърна към Кудараускас.

— Остани тук, Зенонас. Ние ще разговаряме с тях в каюткомпанията. С мен ще бъдат Бауер и Баков. Включи вътрешната връзка, за да бъдеш в течение на разговора. Поглеждай към купола. Сигнализационната система в ред ли е?

— Аха. Току-що я проверявах.

— Е, аз тръгвам. Наистина ще ги посрещна пред люка.

2

Срещата приличаше на официално взаимно посещение на приятелски (или неприятелски) държавни глави, така както ги описваха в учебниците по история.

Загребин зае мястото си начело на трапезата. От дясната му страна седна Баков, от лявата — миньорът Ренци и Пира. До Баков седеше Бауер.

Басовият генерал, водач на подземната делегация, седна на другия край, а до него бе офицерът — същият онзи изтощен, лесно прегъващ се мъж в износена униформа, който беше посрещнал Снежина в тунела. В дъното на каюткомпанията на канапенцето се бяха настанили патрицият, Лешчук и войникът от генералската свита с радиостанцията, която бе поставил върху шахматната масичка. Лешчук скоро излезе. Кирочка беше сама в машинното отделение и той реши да провери как вървят там работите.

След като се поздрави с капитана при входа, Снежина поиска разрешение да пооправи външния си вид. В каютата й я очакваха вече леля Миля и корона Вас с лечебни билки и хапчета, към които той имаше голяма слабост.

На Снежина не й се искаше да изгонва от каютата приятелите си и тя се съблече зад матовата завеска в нишата за душа. Събличайки се, тя хвърляше в каютата вещите си и все не можеше да пропъди усмивката от лицето си: беше си вкъщи и звънът на чашата, в която дебелият корона Вас смесваше своите билки, и шумните въздишки на леля Миля бяха прекрасно доказателство, че всъщност никакво подземие не е имало, че землистите лица на обитателите на пещерата само са й се присънили.

— Леля Миля — помоли Снежина, — бъдете добра, извадете ми бельо от горното чекмедже и панталона, униформения панталон; той, струва ми се, е сложен някъде долу, но къде точно, не помня.

Горещите водни струи приятно я галеха, тя се чувствуваше спокойна и радостна и от тялото й изчезваше безкрайната пещерна умора. И девойката изведнъж осъзна, сякаш видя ясно как Антипин и Кори седят на студения циментен под и чакат да ги освободят.

Снежина грабна дрехите, които леля Миля метна върху завеската, спря водата, облече се и на излизане изгълта — защо да огорчава корона Вас? — чашата с неприятното на вкус питие. После изтича в каюткомпанията.

Церемонията на взаимното представяне и настаняването по местата беше заела няколко минути и затова, когато Снежина влезе в каюткомпанията, преговорите едва започваха.

— Седни тук — каза Загребин, като й посочваше свободното място в неутралната територия между двете делегации.

Снежина седна между офицера-отрядник и Бауер и, кой знае защо, си спомни как неотдавна в същата тази каюткомпания ставаше представянето на други чуждопланетни гости. И те бяха много по-чужди и непознати, отколкото тези. А сега корона Аро сигурно седи на мостика наред със своя постоянен опонент Кудараускас й двамата слушат, без да изпуснат нито дума, всичко, което се говори в каюткомпанията, а корона Вас, който по принцип не се интересува от политика, поклонник на популярната на планетата Корона теория, че прогресът се постига независимо от политическите деяния на хората — единствено учените могат да го ускорят или забавят, — корона Вас е тръгнал към бюфета след леля Миля, за да й помогне да приготви чай за гостите. А тези, толкова прилични на самите тях, седят насреща им и по бледните им, землисти лица ясно се чете напрежението на хора, които не знаят къде са попаднали — на гости или в клопка.

— Ние бихме искали да узнаем нещо за съдбата на нашите другари, които се намират в плен при вас — казва спокойно капитанът и Снежина се връща към действителността.

Черната кутийка на лингвиста трепва на гърдите на генерала. Той е с голям корем, с множество ордени и значки на мундира си и неговото плоско лице има онзи неестествен, възсинкав цвят, какъвто придобиват бледите лица при светлината на луминесцентна лампа.

— Не сте прав — отговаря генералът. — Те не са в плен. Те са заложници. Ние не знаем дали можем да ви вярваме. Щом се убедим, че може да ви се вярва, ще освободим вашите хора. Те се намират в безопасност. Жената, която седи на тази маса, може да потвърди думите ми.

Снежина кимна. После изведнъж се сепна:

— Аз не знам. Антипин го бяха били. Къде са останалите, също не знам.

— Той сам се удари в масата — каза генералът. — Ние никого не бием.

— Това е лъжа — намесва се ядно миньорът Ренци. — Мене самия са ме били неведнъж.

— Съгласихме се да търпим вашето присъствие в стаята, защото това беше едно от условията за преговорите, което ни постави капитанът. Преговори с плебеи обаче не водим. В края на краищата и ние имаме в ръцете си козове — заложниците.

Генералът стиска юмруци и сякаш точно там, в костеливите му, зачервени пръсти, са скрити заложниците.

— На тази маса — казва капитанът със същия спокоен глас — всички имат право да говорят.

— Тогава аз ще мълча — отговаря генералът.

— Добре, ще изляза — казва Ренци. — Нямам работа тук. Нека останат Пира и патрицият.

И без да слуша възраженията на капитана, Ренци напуща каюткомпанията.

Патрицият заема мястото на миньора до масата и разгръща пред себе си книжа, изписани с неговия равен, красив почерк със завъртулки.

— С мен може да се приказва — заявява той. — Аз съм патриций по произход, макар че ние отменихме кастите.

— Ще видим. — Генералът впива в патриция тежък, продължителен поглед, сякаш иска да запечати образа му в паметта си.

Сега патрицият няма да може да се скрие никъде от генерала. Патрицият разбира това и леко докосва с лакът Пира. Така се чувствува по-сигурен. Патрицият е избрал вече лагера, в който ще се бори.

— Извинете. — Генералът гледа часовника си. — Трябва да вляза във връзка с моя център.

Той става, приближава се към радиостанцията и изчуква условния знак. Снежина вижда ясно Вапрас, който седи в кабинета си. Вапрас слуша.

— И така — връща се генералът на своето място, — ние искаме да узнаем още веднъж с каква цел сте дошли при нас и какво искате.

— Отлично — съгласява се капитанът. — Макар че сигурно знаете вече това от разпита на Панова и Антипин.

— Да — съгласява се и генералът. — Но искаме да го чуем още веднъж.

Загребин накратко разказва за съществованието на Галактическия център, за избухванията, засечени от астрономите, за разузнавателния диск и за това, как „Сегежа“ се е озовал на Муна. Той говори и за апарата на Вас. Не скрива нищо. Казва дори, че на планетата, под купола, е създаден Съвет, който именно управлява Муна.

— А по-нататък какво? — пита генералът.

— По-нататък ли? В най-скоро време, мисля, че след няколко дни, тук ще пристигне друг кораб.

— Също такъв като вашия ли?

— Не, автоматичен, без хора. Той ще донесе допълнителни дезактиватори. Дотогава хората ще могат да се снабдят с някои неща.

— Всичко това е интересно — казва генералът. — А после? Какво ще правите вие?

— Ние ще отлетим оттук. Ще отлетим още при първата възможност. Но ще идваме пак, когато жителите на Муна се нуждаят от това. Ние трябва да ви помогнем да премахнете следите от войната, трябва да монтираме тук поне един стационарен апарат за съживяване на хора. Работа има много. Но за всичко това ще се споразумеем със Съвета на планетата.

— Сега се приближихме до най-важното — казва генералът. — До това, за което съм дошъл при вас. Преди вие да кацнете тук, на планетата съществуваше законно правителство.

— Ние служихме зле на народа — неочаквано и за себе си се намеси патрицият. — Ние погубихме планетата.

— Това не е наша вина и не е наша работа да обсъждаме сега този въпрос — прекъсна го генералът. — За всички е ясно, че такова нещо няма да се повтори вече. Особено след като унищожихме до един нашите врагове.

— Позволете ми да ви осведомя… — каза Пира. Досега тя мълчеше, безсилна да преодолее унизителното чувство на страх при вида на тази униформа, на тези самоуверени хора, господари на планетата. Тя не можеше да се избави от страха, от животинския, безсмислен страх, който я обземаше, щом си представеше, че генералите могат отново да станат, господари на Муна. — Позволете ми да ви осведомя… — Пира се обърна към капитана и той й кимна утвърдително. — Под купола живеят двама души, пии по националност. Ще намерим и други… Един от пиите е член на Съвета на планетата.

Пира млъкна. В края на краищата онова, което тя каза, няма голямо значение. Особено сега, когато там при тях е Девкали. И ако пощадят пришълците, Девкали те няма да пощадят…

— Та-а-ка — каза генералът. — Толкова по-зле. Аз ще продължа. — Генералът фотографира с поглед и образа на Пира. Сега тя също остана завинаги в паметта му, нейната присъда също е подписана. — Законното правителство, за което говорех, съществува и сега. И аз съм негов представител. Ако се съмнявате в нашите права, можете да се справите с документите на Министерството на отбраната — аз съм заместник-министър на отбраната; генерал Вапрас, който се намира сега в базата, е шеф на разузнаването. Ние, правителството на Муна, можем да ви предложим следното: незабавно да напуснете планетата, като ни оставите купола и пречиствателните инсталации и ни изпратите допълнително кораб с други такива инсталации. В бъдеще преговорите ще се водят с нас и посредством нас. Толкова.

— Свършихте ли? — осведоми се учтиво Загребин. — Тогава думата имам аз. Първо, не ви признавам за законно правителство на Муна. Колко ви остава да живеете във вашата дупка? Година? Половин година? Та вие сте мъртъвци, заровени под земята и умрели не днес — умрели преди много месеци.

„Какво става с капитана? — помисли Снежина. — Той никога досега не е повишавал тон и никога досега не съм го виждала такъв.“

Тя смяташе, че той ще бъде много по-сдържан и спокоен, но щом е изгубил своята сдържаност толкова по-добре. Ако Снежина беше на негово място, тя би говорила, още по-рязко.

— Второ — продължи капитанът, без да обръща внимание на възмутения жест на генерала, — аз също имам насрещно предложение. Вие всички да напуснете пещерата и да преминете в купола. Без оръжие. Никой от обитателите на купола не притежава такова. В купола ще живеете, ще се лекувате — всички вас незабавно трябва да почнем да лекуваме — и заедно с онези, които вече живеят там, ще решавате дали трябва да отлетим, или не.

— Това е намеса във вътрешните работи на нашата планета!

— Да — каза Загребин тихо. — А сега бих искал да изслушаме присъствуващите тук членове на Съвета на купола.

Загребин се обърна към Пира.

— Не — каза генералът. — Ние не признаваме този Съвет. Искам, да ви задам един въпрос: вие признавате ли силата?

— В какъв смисъл?

— Ще ви кажа в какъв. В нашата база, недостъпни за вашето оръжие, са скрити ракети с ядрени заряди. Всеки момент те могат да бъдат отправени срещу кораба ви. От вас ще остане само едно петно. От вас и от вашия купол. Освен това имаме заложници — няколко души от вашия екипаж. Помислете за тяхната съдба. Предлагам да прекъснем за малко. Трябва да вляза във връзка с базата и да изложа хода на преговорите ни. Не се и опитвайте да ме спрете. Не се опитвайте. Аз съм стар войник и не ми е за пръв път да се изправям пред смъртта. За всеки косъм, паднал от главата ми, ще падне главата на ваш човек. Надявам се, че се разбираме.

Генералът отново погледна часовника си и отиде при шахматната масичка, върху която се намираше радиостанцията.

— Донесете чай — каза уморено Загребин и с тежки стъпки тръгна към изхода. Той отиваше да се посъветва с корона Аро.

3

Ренци бавно обикаляше из купола. Край голямото жилище под яркия фенер седяха жените. Седяха, както се седи в противовъздушно скривалище в очакване да избухне бомба. Ренци не се приближи до тях. Той обходи зданието отзад; там в храсталака, около масата на професор Кори, се бяха събрали мъжете, осемнадесет души — армията на купола. Те бяха зле въоръжени. Може да се каже дори, че съвсем и не бяха въоръжени, ако не се смятат за оръжие няколкото лошо наточени кухненски ножа и пиките — ножове, набучени на дълги пръти.

— Как вървят работите? — попита един от ловците пии на развален лигонски език.

— Разговарят — каза Ренци. — Те все разговарят.

— Ти видя ли войниците?

— Да. Двама седят в коридора. Пуснали са ги в кораба. Единият е дори в самата стая. С радиостанция.

— Нима ще повярват на военните?

— Могат да им повярват — отговори Ренци. — Когато днес поисках оръжие от капитана, той каза, че нямат оръжие. Не иска да се меси в нашите работи. Къде е Ранмакан?

— В стаята си. Боли го коремът.

— Него все коремът го боли — засмя се един от мъжете, — когато трябва да се работи или да се воюва.

— Ще отида да поговоря с него — каза Ренци, — той знае повече от нас за пришълците. Ако те ни оставят, всичко ще тръгне постарому и ние отново ще се превърнем в роби. Ако преговорите завършат зле, ще строим барикада пред входа на купола.

— Ами ако войниците се съгласят да влязат в купола?

— Как така да влязат?

— Като нас, без оръжие.

— Кой ти е издрънкал тази глупост?

— Ранмакан. Той каза, че и войниците искат да живеят. Тях можем да приемем.

— Все пак аз ще отида да поговоря с този Ранмакан.

Ренци се сбогува с мъжете и тръгна към голямото жилище. Жените го видяха отдалеч и станаха, но той само им кимна с глава, когато влизаше в дома, и никой не посмя да го попита нещо.

Ранмакан не беше в стаята си.

Ренци отново излезе пред входа и попита жените къде е Ранмакан.

— Излезе. Има около половин час, откак е излязъл.

— И къде отиде?

— Май че на кораба.

— Не, там го няма, аз щях да го видя — каза Ренци.

Преди да се върне на кораба, Ренци обиколи целия купол. Надникна в храстите — никой. После тръгна към: кораба и попита застаналия на входа Бауер:

— Ранмакан не е ли минавал?

— Не, аз съм тук, откак е кацнал катерът. Нямаше го. Защо питаш?

— Така — отвърна Ренци и се отдалечи веднага. Беше го яд на всички пришълци.

Бауер въздъхна и се върна в шлюзовата камера. Под прозрачния тъмен покрив на коридора беше неприветливо и той се чувствуваше беззащитен.

Ренци реши да обиколи околовръст купола. Той би могъл да вдигне тревога и да изпрати мъжете да търсят Ранмакан, но не му се искаше да прави шум преждевременно. Не беше изключено Ранмакан да се крие някъде из храстите — той беше способен на това.

Ренци вървеше по самия край на купола покрай извиващата се нагоре стена и от време на време се вглеждаше в нощта. Там, по незастроеното място, успокоително си смигаха една на друга сигналните кулички. Ренци стигна вече до втория шлюз, който водеше навън от купола, и се спря пред купчината дъски и сандъци, стоварени още вечерта; ако се наложи да се води война, главната отбранителна линия ще мине покрай шлюза. Ренци надникна вътре. Там трябваше да има закачен скафандър. По един скафандър висеше за всеки случай във всички шлюзове, колкото и да бяха те на космическия кораб или в базата.

Скафандърът липсваше.

Значи, Ранмакан беше избягал.

Ренци имаше на разположение няколко правдоподобни отговора на въпроса, къде е могъл да изчезне скафандърът, но не се залови да търси втори или трети възможен отговор — за него беше напълно ясно, че само Ранмакан е могъл да вземе скафандъра.

Ренци се приближи до стената на купола и взе да се взира в мрака. При светлината на сигналните кулички не можеше да се види много нещо. Ренци искаше да излезе навън и да види няма ли следи от стъпките на Ранмакан, но друг скафандър нямаше, а за да изтича до кораба, бяха необходими три минути — Ренци не разполагаше с толкова време. Обзе го чувството за близка опасност, което напрегна всичките му мускули.

Широк, светъл лъч от прожектора на „Сегежа“ се плъзна по земята отвъд сигналните кулички. Ренци го проследи с поглед, но не забеляза нищо в осветената ивица. Или Ранмакан е избягал по-далеч, или се крие някъде край купола.

Ренци се взря в далечината. Стори му се, че откъм хълмовете блесна светлинка. И в същия миг съвсем наблизо до купола една човешка фигура се понесе към сигналните кулички.

Ранмакан!

Миньорът разтвори широко люка за шлюза, затвори го — без това следващият не може да се отвори — и дръпна външния люк. Люкът се отвори. Ренци не помисли за радиацията. Той видя ясно как човекът тича към кабела, който съединява сигналните кулички.

Ренци настигна Ранмакан до едната куличка точно когато той пресичаше с брадва кабела. Оглушал от трескавото биене на сърцето си, Ранмакан не чу как Ренци дотича до него.

— Ах ти, червей! — извика миньорът.

Кабелът бе вече пресечен и сигналните кулички, макар и да продължаваха да си намигват, вече не представляваха едно цяло — сега човек можеше да мине през тяхната верига към кораба, без да се вдигне тревога.

— Ах ти, червей! — повтаряше Ренци, като стисна Ранмакан за гърлото.

Ранмакан отчаяно се извиваше в ръцете му, като се мъчеше да извади пистолета. Армейския пистолет, който му беше дал Безсмъртния при разлялата си с него. Страхът от смъртта — от смъртта, който така често го овладяваше в последно време — му придаваше сили, той все пак успя да извади този пистолет и помътняващият, му разсъдък го накара да натиска многократно спусъка и да забива куршуми в тялото на миньора, който и умирайки, продължаваше да стиска гърлото му.

4

С голямо усилие механикът се намести върху коленете на Райков, който вече очакваше да го улови лъчевата болест — той физически усещаше как смъртоносните лъчи пронизват тялото му, едва защитено от покрива на кабината. Струваше му се вече, че почва да го боли глава, макар, разбира се, да беше още рано за това. Освен ако главата го болеше по други причини — от преумора, поради тежкия въздух в пещерата…

От коленете на Райков механикът посочваше пътя към главния вход на градината. Групата на Безсмъртния, която по време на преговорите трябваше да се промъкне незабелязано и с помощта на предателя да завладее кораба и купола, беше тръгнала за Манве оттам. Тя пътуваше с военен камион и беше възможно да успеят да я настигнат по пътя.

От главния вход завиха надолу, към долината. Пътуваше се леко. Пътят беше доста запазен, пък и лъчът на прожектора от „Сегежа“, който се виждаше от много километри, им служеше като добра ориентировка.

Павлиш се стараеше да използува целия капацитет на всъдехода: всяка секунда пътниците на Таралежа получаваха все по-големи дози радиация и всяка минута опасността за кораба се увеличаваше.

В кабината мълчаха. Раната на Малкия кървеше и той я притискаше с мократа си от кръв длан, като при всеки тласък мръщеше лице от болка. Райков се вслушваше в ударите на собствения си пулс. Той беше храбър момък и при други случаи нямаше да се уплаши, но невидимостта и неумолимостта на врага, който проникваше, в неговото тяло, бяха толкова страшни, че той незабелязано за останалите притисналите към гърба на седналия в коленете му механик, за да се защити от радиацията. Въпреки че това беше напълно безполезно.

Механикът не мислеше за радиацията. Той беше свикнал с близостта на смъртта. Искаше само да доживее до сутринта, за да види слънцето, искаше да избият генералите и войниците — до един. Той държеше в ръката си пистолета, готов да стреля всеки момент. Готвеше се сам да извърши правосъдие.

Девкали и Павлиш мислеха за едно и също — за жените, останали на кораба, за жените, застрашени от опасност. Но ако Девкали в този момент не можеше да мисли за нищо друго освен за съдбата на Пира, то Павлиш мислеше и за Антипин, за неговото тайнствено изчезване. През цялото време изпитваше желание да се върне обратно като човек, който в последния момент преди заминаването на влака си спомня, че е забравил да се сбогува с някого от близките си, но знае, че вече е късно, че влакът тръгва…

Настигнаха камиона близо до града. С мотора се бе случило нещо и един от войниците се мъчеше да го поправя. Останалите се бяха струпали наоколо и изглеждаха странно близки в скафандрите на космонавтите.

— Човек може да помисли, че сме ние — каза Павлиш.

— Те точно на това разчитат — обади се Малкия.

— Пригответе се за бой! — изкомандува Павлиш. Той спря всъдехода на около петдесет метра от камиона, зад отвесна скала. — Аз ще остана тук, при лазера. Девкали, Райков, изскачайте бързо с автоматите и залегнете зад камъните.

Тази операция зае по-малко от минута. Механикът с пистолет в ръка изскочи също от всъдехода, притича през пътя, изкатери се на склона на хълма и залегна там.

Павлиш включи усилвателя и кабинния лингвист към него. Той не погледна накъде изчезнаха другарите му. Трябваше да използува изненадата.

— Предайте се! — извика той, като включи усилвателя на пълна мощност. — Заобиколени сте. Предайте се!

Групата войници, облечени в скафандри, които стояха досега объркани, тъй като не можеха да разберат каква машина ги е настигнала — прекалено ярко светеха в очите им фаровете й, — веднага се пръсна в храстите. Само шофьорът приклекна зад капака на камиона и Павлиш ясно различаваше краката му.

— Заповядвам ви да излезете веднага от прикритията си и да хвърлите оръжието! — продължи Павлиш. — Съпротивата е безполезна!

В отговор по прозрачния купол на всъдехода затракаха куршумите на автоматен откос.

— Дали няма да го пробият? — попита Малкия.

— Не вярвам — рече докторът. — Ако нямат гранати…

В отговор на автоматния огън затрещяха откоси иззад камъните край всъдехода. От другата страна се чу тънък писък, който изведнъж секна.

Павлиш обърна лазера и изпрати лъч в задните колела на камиона. Камионът се свлече на пътя, а над него се издигна облак от светъл, по-светъл от нощта дим. Шофьорът изскочи от прикритието си и се спусна към скалите. Сух револверен изстрел прекъсна неговия бяг. Механикът си разчистваше сметките.

— Поне ги задържахме — каза Павлиш. — Няма да стигнат до кораба.

Той натисна още веднъж спусъка и превърна камиона в пламтяща купчина от метал и дърво.

При светлината на пламъка зад един камък блесна шлем.

— Предайте се! — още веднъж извика Павлиш.

Отново изтрещя револверен изстрел. Шлемът зад камъка изчезна. Автоматите на Христо и Девкали мълчаха.

— Не стреляйте! — заповяда Павлиш. Той се страхуваше, че механикът няма да се сдържи, щом види пред себе си целта.

Един човек в скафандър се изправи цял, като държеше автомата над главата си, и предпазливо излезе, на осветения от фаровете път. Останалите войници, които сякаш бяха чакали да видят какво ще стане с техния другар, също напуснаха прикритията си. Те се биеха не защото искаха това — страхуваха се от смъртта. И ако Вапрас можеше да подслуша техните тихи разговори върху дървените нарове в подземната казарма, щеше сериозно да се усъмни струва ли си да започва война с пришълците.

Автоматите със звън падаха върху камъните на пътя. Девкали се вдигна от прикритието си и тръгна по пътя към струпалите се накуп войници. Райков остана на мястото си, за да го прикрива, в случай че войниците прилагат някаква военна хитрост. Той знаеше за военните хитрости само от книгите.

Неочаквано иззад един камък блесна огън. Автоматен откос. Девкали се хвана за хълбока и бавно се свлече на земята. Павлиш веднага насочи лазерен лъч по посока на стрелбата. Райков стреля с автомата, но по-бързи от тях се оказаха самите войници. Те разграбиха захвърлените автомати и обсипаха с куршуми Безсмъртния, който се беше скрил зад камъка и водеше своя лична война срещу Девкали. Войниците искаха да живеят. Те желаеха да покажат, че напълно и безусловно са преминали на страната на новата власт…

Тялото на Безсмъртния, надупчено едва ли не със стотина куршума, не взеха със себе си. Във всъдехода настаниха ранения Девкали — успяха криво-ляво да го превържат.

Войниците вървяха пред бавно пълзящия всъдеход. Охраняваха ги, макар на всички да беше ясно, че това е вече излишно. Павлиш шофираше всъдехода.

Процесията бавно се спущаше към равнината, към близкия вече диск на „Сегежа“ и осветения с гирлянди от крушки купол.

5

Генералът дълго не се отделяше от радиостанцията. Той още стоеше над нея, когато се върна Загребин след тежкия разговор с Аро, който смяташе, че трябва да се съгласят с исканията на генерала, но когато отлитат, да вземат със себе си онези жители на Муна, които не желаят да останат тук. Аро беше уверен, че генералите, толкова агресивни сега, скоро ще се приобщят към новото общество и тяхното присъствие под купола няма да измени нищо. Освен това съществуваше рискът, че генералите все пак ще изпълнят заплахата си, ще пуснат ракети срещу Манве и ще унищожат селището и кораба.

Загребин дори не би могъл да обясни какво го ръководи, но той познаваше генералите по-добре, отколкото мъдрият Аро: генералите бяха сравнително неотдавнашно минало за хората на Земята, а класическа история за Аро и другите корони.

Капитанът отиде на мястото си и седна.

— Какво прави там още? — попита той тихо Баков.

— Получава инструкции.

— На мостика всичко спокойно ли е?

— Да, току-що говорих с Кудараускас.

— Генадий Сергеевич, качете се веднага при мен — прозвуча в този момент по високоговорителя гласът на Зенонас.

— Ето на, все пак нещо се е случило.

— Погледнете — каза Кудараускас на дотичалия до мостика капитан.

Върху големия екран се виждаше куполът. На незастроеното място, на няколко десетки метра от купола, цяла тълпа бе заобиколила две проснати на земята тела. Снопът лъчи на прожектора, падащ отгоре, осветяваше мокрите от радиоактивния дъжд напрегнати лица.

— Ранмакан прерязал кабела на сигналната мрежа. Ренци го видял и изтичал навън без скафандър, за да го спре. Ранмакан убил Ренци. Забелязах какво става едва когато по външната връзка чух изстрелите. Те бяха вътре в линията на сигнализацията и затова не можах по-рано да видя нищо.

Корона Аро, който стоеше пред екрана, каза:

— Щом Ранмакан е направил това — а той е страхливец, — значи, е очаквал, че някой отвън ще се помъчи да се промъкне при нас.

— И генералите са лъгали — добави Загребин специално за Аро. Корона Аро притвори няколко от очите си и рече:

— Възможно е.

— Кажи на Вас — обърна се капитанът към Кудараускас — да отиде в купола. И нека вземе със себе си антирадиационни средства. Кажи му, че няколко души са се оказали вън без скафандри. Корона Вас сигурно е в бюфета. Или в лабораторията. И приготви големия лазер.

Кудараускас се обърна към разговорното устройство, а капитанът се накани да излиза, когато Аро го спря:

— Ослушайте се.

Във високоговорителя за външна връзка звучаха глухо гласовете на хората, които бяха заобиколили Ранмакан и Ренци. След малко към тези гласове се прибави далечно пращене. Подобно на радиосмущения.

— Какво може да бъде това? — попита Аро.

Пращенето чуха и хората отвън. Те обърнаха глави към надвисналите над града хълмове.

— Странно — каза капитанът. — Това не ми харесва. Я включи вътрешната връзка. Включи ли я? Баков? Какво прави нашият генерал? Още ли говори? Докога ще говори! Попитай го скоро ли ще подновим заседанието. Моли да почакаме ли? Баков! Защо мълчиш?

След кратка пауза Баков каза:

— Ей сега тук дотича войникът, който бе останал вън, и каза нещо на генерала. Там при вас всичко в ред ли е?

— Почти всичко. После ще ти обясня.

Пращенето престана.

— Е, аз тръгвам — рече капитанът. — Поддържайте връзката.

Загребин за последен път погледна екрана, видя как по съединителния тунел към купола тича корона Вас и се спусна долу.

Генералът най-после бе благоволил да седне на масата.

— Да продължим преговорите — рече той. — До какво решение дойдохте?

— Ние оставаме на своите позиции — отговори капитанът. — Искаме да обсъдим обаче с вас и възможността да отлетим. Как си представяте това?

В каюткомпанията се втурна без разрешение войник. Един от двамата войници, които бяха останали отвън под надзора на Бауер. Той се наведе над самото ухо на генерала и му прошепна нещо.

— Как? — попита генералът. — Идиоти! Със запалени фарове ли?

Високоговорителят за вътрешна връзка заработи.

— Капитане — доложи Кудараускас, — откъм хълмовете се спущат хора. Зад тях се движи нашият всъдеход. Ако не се лъжа, прожекторът едва ги достига. Какво да правим?

— Всъдеходът беше оставен в Планинската ботаническа градина — обади се Баков.

Генералът скочи и извади от джоба си пистолет.

— Арестувани сте — каза той.

И отстъпи една крачка така, че радистът, който също бе извадил пистолета си, да го прикрива отзад. Вторият войник, този, който шепнеше на ухото на генерала, отскочи към вратата. В ръцете си държеше автомат. Само офицерът-отрядник остана на масата. Той се усмихваше и се преструваше, че няма нищо общо с всичко това.

— Към кораба се приближават наши войски — продължи генералът. — Вашата сигнална система не работи. Можете да проверите. След пет минути те ще бъдат тук.

Капитанът отвори пакетчето цигари; сложено пред него на масата.

— Без глупости! — сепна се генералът. — Иначе ще стрелям. Предавате ни кораба и се прехвърляте в подземието.

— Когато ти кажа, ще прекъснеш осветлението — каза на английски капитанът. Той знаеше, че Кудараускас чува всяка дума. Капитанът запуши и пусна струя дим към смаяния пред такова кошмарно зрелище генерал.

Кудараускас видя как се разбягаха и падаха по земята мъжете, заобиколили Ренци и Ранмакан.

Всъдеходът се виждаше ясно. Той вече се бе приближил до повредената сигнална верига. Това беше странен отряд. Отпред крачеше с автомат в ръка Христо Райков. Беше без шлем и без скафандър и прикриваше главата си със свободната ръка. След него шествуваха непознати хора в скафандри и с вдигнати нагоре ръце. Отзад — още един непознат, куц човек без скафандър. Той държеше в ръката си пистолет. Зенонас насочи светлинен лъч към купола на всъдехода и видя Павлиш на кормилото. Докторът му замаха с ръка. Зенонас сне пръста си от спусъка на лазера.

„Струва ми се, че все пак ние победихме — помисли Кудараускас. — Остава още проблемът с каюткомпанията. Но тук все ще можем да измислим нещо!“

Кудараускас изключи каюткомпанията, като остави връзка с останалите помещения:

— Бауер, Емилия Кареновна, Кирочка, там някъде пред входа трябва да има един техен войник. Преговорите тук са временно прекъснати — отново започна война. Обезвредете войника. После незабелязано пуснете в кораба екипажа на всъдехода.

Защитниците на купола бяха разбрали вече положението: те тичаха срещу всъдехода и Райков им крещеше нещо, като размахваше автомата. Пленените войници се бяха струпали на купчинка при вида на шумната тълпа, но след няколкото думи на човека, който вървеше зад тях, се успокоиха. Мъжете от купола отвориха капака на всъдехода и изнесоха оттам Девкали. Други помогнаха на Малкия да се измъкне. Останалите се въоръжиха с автомати и се затичаха към кораба. Те бяха чули думите на Кудараускас.

В това време войникът пред входа също се бе ориентирал в положението и с удоволствие предаде автомата си в ръцете на Бауер. Павлиш се изкачи в тамбура и каза на Глеб:

— Нашата радиостанция не работеше. Тези бандити я бяха повредили още когато измъквали Антипин от всъдехода. Но механизма не бяха пипнали.

До вратата на тамбура стоеше тълпа мъже, въоръжени с автомати.

— Накъде да вървим? — попита един от лигонците.

— Кудараускас сега ще ви каже — отвърна Павлиш. — Той е в течение на работите.

Кудараускас беше действително в течение на работите. Той включи каюткомпанията и каза по английски на капитана:

— Тук всичко е наред. Те са в ръцете ни. Не ги озлобявайте. Протакайте работата. След минута всичко где свърши.

— Няма ли да стане нужда да се прекъсне осветлението?

— Ще минем и без това, Генадий Сергеевич — каза Кудараускас. Той знаеше, че Павлиш и спътниците му вече са пред вратата.

С пистолет в ръка, генералът се ослушваше в приближаващите се отвън стъпки. Той кимна на войника:

— Кажи им да влязат.

Войникът отвори вратата и надникна в коридора.

— Влизайте — каза той.

Нечии силни ръце дръпнаха войника в коридора, той изчезни, а на негово място на широко разтворилата се врата се показаха Павлиш и Бауер. Зад гърбовете им се тълпяха други хора. Павлиш уверено държеше в ръце автомат, сякаш цял живот не се бе разделял с него.

— Предайте оръжието си, генерале! — заповяда той. Зад генерала издрънча пистолетът на войника. Той го захвърли още в същия миг, когато Павлиш отвори уста.

Генералът се обърна. Пистолетът трепна в ръката му. Той затвори очи и стреля в главата си.

6

Антипин се опита да се помръдне. В килията беше тъмно. Тъмно беше и в коридора. Наистина в коридора отнякъде прониква слаба светлина, защото се вижда, че вратата на килията е полуотворена. Антипин се опита да раздвижи крака. Те също бяха вързани. Той избута с език кърпата — войникът я беше пъхнал как да е. Триъгълният крак на едно войнишко легло беше съвсем наблизо. Антипин се добра до него и почна да трие въжето в острия метал. Войникът го бе завързал с професионална ловкост. Не беше професионално само въжето. Беше прогнило, а друго не е имало. След няколко минути въжето се скъса. Антипин седна и дълго разтрива изтръпналите си ръце. В подземието беше тихо. „Странно — помисли си той, — оставили са вратата отворена.“ Имаше чувството, че когато е бил в безсъзнание, някой го е викал, отвън тропаха стъпки, но това можеше да бъде и плод на въображението му. На Антипин му се искаше някой да го е викал и търсил. В подземието беше дори по-тихо, отколкото обикновено. Сякаш всички си бяха отишли оттук завинаги. Антипин развърза краката си. Но не можа да стане веднага. Краката му отказваха да го държат. Най-после той излезе в коридора. Там нямаше лампа, а само от страничния тунел отзад проникваше слаб лъч.

Антипин тръгна точно нататък, като се подпираше на стената. Той беше толкова измъчен и пребит, че вървеше, без да се крие, без да се ослушва в собствените си стъпки и без да се грижи дали някой ще го чуе. Отокът на главата му тъпо го болеше — войникът го беше ударил здравата с автомата, кръвта по лицето му беше свила кожата и образувала суха кора.

Антипин зави в осветения коридор, без да знае още накъде да върви, кого да търси. Снежина бе заминала, но другите? Къде са другите? Той чувствуваше, че подземието е празно, че в него не е останал никой. Но човек невинаги може да вярва на чувствата си, особено ако са се отнесли грубо към него и са го били по главата. „Сега момчетата няма да ме познаят“ — помисли си Антипин и направи опит да се усмихне, но не излезе нищо. Устните не го слушаха.

Антипин спря пред една врата. Отвътре долиташе глас. Студеният, познат глас на Вапрас. „Сега ще разберем всичко… Само че трябва да се преструваме на силни…“ Антипин натисна с рамо вратата и тя лесно се отвори.

Вапрас, който крещеше нещо в телефонната слушалка, се обърна прискърцването на вратата. В ръката си имаше пистолет.

— Кой е там?

„Е, Вапрас изглежда по-зле от мене — помисли Антипин. — Сякаш всеки миг може да умре.“

— Това съм всичко на всичко аз — каза Антипин. — А вие чакате да дойдат да ви приберат ли?

— Безсмъртни! — викаше в слушалката Вапрас. — Безсмъртни!

Той захвърли слушалката. Пъхна в устата си парче дъвка. Грабна от масата отнетата от Кори кутийка на лингвиста и гостоприемно посочи с ръка кресло.

— Седнете — каза той на Антипин, като правеше усилие над себе си и за минута се превърна отново в предишния генерал. — Значи, вас са ви забравили?

— Кой ме е забравил?

— Ами че вашите, когато са бягали оттук. Но нищо, тук вие ще бъдете в сигурни ръце. Вашите и без това нямат скафандри. Ще измрат, преди да стигнат до кораба. Пък и вече ще бъде късно.

— Защо? — полюбопитствува Антипин. Това, че Павлиш и другите са избягали, беше хубава новина.

— Защото сега моят отряд наближава „Сегежа“. В същото време на борда му се намират мои хора. Всяка минута „Сегежа“ вече няма да бъде ваш. Ще стане мой. Мой!

— Значи, още не е станал? — попита Антипин.

— Почакайте.

Светна сигналната лампичка на радиостанцията.

— Кой говори? Безсмъртния ли? Какво?

Антипин чуваше гласа в слушалката. Беше добре познатият му глас на Павлиш.

— Вапрас — казваше Павлиш, — вашият генерал току-що се самоуби. Отрядът ви е пленен от нас. Какви са по-нататъшните ви указания?

— Прекратете това безобразие! — изкрещя Вапрас — Дайте слушалката на някого от моите хора!

Вапрас поговори с офицера-отрядник, викаше нещо, заплашваше, после захвърли слушалката на масата и се хвана за главата със своите слаби, жилести ръце. Слушалката още продължаваше да говори, да увещава Вапрас. Генералът вдигна глава. Той беше вече спокоен — с безразличното спокойствие на мъртвец. Закачи внимателно слушалката на вилката. И в този момент забеляза Антипин.

— Е, какво има? — попита механикът.

— Предлагат ми да се предам. Тръгват насам, за да приберат мене и вас. И болния войник, който се намира в болницата, и последния плебей. Какво ще ме посъветвате да направя?

— Да се предадете — каза Антипин. — Аз няма да ви оскърбявам и обещавам да забравя как умеете тук да биете.

— На ваше място аз не бих се шегувал — каза Вапрас. — Вашите предложения са неприемливи. Искам да ви покажа нещо. Можете ли да вървите?

— Мога.

— Ще бъде жалко, ако извърша последното си дело в живота без свидетели. А вие сте удобен свидетел, който ще умре заедно с мен — каза Вапрас, когато двамата вървяха по коридора.

— Тогава ще трябва да живеете дълго — рече Антипин.

— Да, между другото не мислете, че можете да се справите с мен. Аз имам пистолет, а вие нямате. Само преди един час бях господар на тази планета. Надявам се и да умра като такъв. Нямам намерение да получавам като куче храна от ръцете на добрия си господар. Вярвам, че след това, което ние с вас ще направим сега, на нашата тиха мъртва, планета няма да долитат вече добри пришълци.

Вапрас запали двигателя на дрезината и дори помогна на Антипин да се качи на нея.

— Извинете, че се налага да карате дрезината сам — каза Вапрас, — но последният здрав плебей е избягал заедно с вашите. Трябваше да се сетя, че е способен да направи това. Откровено казано, аз допуснах много грешки. Трябваше, разбира се, да се споразумея с вас. А чак после, когато отлетите… Но не знаех дали ще отлетите.

Дрезината зави в един страничен тунел, също така висок, както главният, и след няколкостотин метра спря пред поредна стоманена врата.

Вапрас скочи от дрезината и се приближи към пулта на вратата. Вратата бавно се разтвори.

Вътре се откри обширна зала с дълъг нисък пулт до едната стена. Всред залата се намираха три ракети, потопени наполовина в кладенци. Това бяха хищни военни ракети със заострени муцуни.

— Както виждате — заговори Вапрас с тон на любезен домакин, — тук сме запазили три тактически ракети с атомни заряди. Е, и освен това, за да знаете вече всичко, ето в този краен затворен кладенец има две резервни бойни глави, тоест две атомни бомби. И цялото това имущество можем да съживим ето от този пулт. Последвайте ме. Ето телефона. Сега ще се обадим на кораба и честно ще ги предупредим, че им е останало да живеят още съвсем малко. Зле ли се чувствувате? Да, много сте отслабнали. Нищо, след няколко минути това вече няма да има за вас абсолютно никакво значение. Като не смятаме войника и болния плебей, ние двамата ще останем единствените хора на тази планета. И тогава цялата наша аптека ще бъде на услугите ви. Ще се научите да дъвчете дъвка…

Генерал Вапрас вдигна слушалката на телефона и извика „Сегежа“. Правеше му удоволствие да наблюдава в това време Антипин. Когато той поиска да се приближи, Вапрас шеговито го заплаши с пистолета: стой си, значи, на мястото.

— „Сегежа“? — попита Вапрас. — Говори господарят на Муна. Генерал Вапрас. Свържете ме с капитана… Ето, виждате ли колко е хубаво — обърна се Вапрас към Антипин. — Те дори не са изключили радиостанцията. Искат да се разберат с мене. Страхуват се от мене… Капитан Загребин? Нямам честта да ви познавам лично, но искам да ви предупредя, че след минута, а може би две или три, може би и пет, зависи от желанието ми, ще изпратя срещу вас ракета с атомен заряд. Не, защо да разговаряме? Всичко е вече ясно. Аз изгубих последната война. Вие я спечелихте. И аз искам да се реванширам. Не, късно е. Тук при мен е вашият приятел Антипин, но аз няма да му позволя да се приближи до телефона: телефонът е на пулта и Антипин може да ми попречи. Въпреки че всъщност той е в такова състояние, че не може да ми попречи. Е, сбогом, до нова среща на другия свят! Аз ще се присъединя към вас след няколко години. Тук под земята климатът е лош.

Вапрас сложи слушалката и не обърна повече внимание на пламналия веднага сигнал за повикване.

— Аз ще ви позволя дори да се приближите — каза Вапрас. — Иска ми се да наблюдавате процеса на пускането на ракетите. При вас на Земята това е ставало малко по-иначе. И то отдавна. Гледайте! Не, по-близо не бива. Оттам виждате добре всичко. Курсът към Манве ми е известен. Той е изчислен предварително. Тази таблица ще ми позволи да насоча ракетата не само към Манве, но и точно към купола и кораба. Което и правим.

И Вапрас започна да набира комбинацията от бутони върху пулта, като с крайчеца на окото си наблюдаваше Антипин.

Антипин пресмяташе ще може ли с един скок да стигне Вапрас. Май че не, ще трябва да направи още една крачка.

— Трябва да се натиснат три последователни бутона. Бутон първи — готовност на базата. Е, базата е готова…

Антипин вдигна крак, за да пристъпи. Вапрас не забеляза. Той беше увлечен от войната, от своята лична, собствена война. Антипин отпусна крак.

— Сега втория бутон — каза Вапрас. — Ракетата е готова за старт, капакът се отмества…

Вапрас натисна бутона и вдигна за секунда глава, за да провери отмества ли се наистина капакът. Една огромна каменна плоча се плъзна встрани и по блестящия, но прашен пулт заръмя слаб дъжд.

— Сега третия…

Но Вапрас не успя да натисне третия бутон. Антипин скочи с главата напред, дръпна с ръце Вапрас от пулта и се строполи заедно с него на пода. Вапрас се опитваше да се измъкне, но когато Антипин свали генерала, пистолетът му отхвръкна настрана, а без него Вапрас не беше по-силен дори от изранения и пребит Антипин. Антипин откъсна от себе си отмалелите ръце на генерала, блъсна го с крак по-далеч от пулта и натисна зеления бутон под втория — червен. Логиката на механик не го излъга. Каменният капак бавно се върна на мястото си.

— Е, генерале, какво ще правим сега? — попита Антипин и помисли: „Дявол да го вземе, пак протече кръв от бузата ми. Виж, че ми останал белег.“ И добави гласно, защото му беше весело: — Аз лесно забравям обидите.

Вапрас се надигна от пода и се опря на пулта, достатъчно далеч от Антипин, така че механикът не заподозря нищо опасно.

— Ние продължаваме войната — каза генералът и натисна червения бутон в далечния край на пулта. Бутонът, който трябваше да възпламени атомните бомби.

И отговорът избухна…

7

Слушалката млъкна. Студеният, тържествуващ глас на Вапрас замря във въздуха. Капитанът не окачи слушалката, а каза на войника-радист:

— Свържете ме отново с него. — И без да чака миг повече, продължи: — Почнете незабавно евакуирането на купола. Всички на кораба! Отлитане след пет минути. Пригответе машината!

Капитанът веднага се появи на мостика. Този момент чакаха с трепет всички. И войниците на Вапрас, които знаеха за ракетите, и обитателите на купола, и членовете на екипажа. През минутите, които бяха изминали между потушаването на „генералския бунт“ и разговора с Вапрас, обитателите на купола вече се бяха приближили до кораба, Лешчук беше вкарал и поставил на мястото им катера и всъдехода, Кирочка бе проверила и привела в готовност номер едно спомагателните планетни двигатели.

И въпреки това те не успяха да се приготвят за пет минути. Хората все още продължаваха да влизат в люка, като се мъчеха да не се блъскат, но се блъскаха, а Бауер им помагаше да се качват и да влизат навътре, където леля Миля и Снежина отвеждаха жените в каюткомпанията и ги настаняваха в креслата, за да могат да понесат по-леко момента на отделянето от земята; долу все още стоеше твърде бавно намаляващата редица на мъжете, които се страхуваха, че ще ги оставят на планетата, ще ги оставят да загинат от последните ракети, когато откъм базата избухна ярка светлина.

Някой изпищя и този писък подхванаха и жените, и децата, и мъжете… Хората отново преживяваха своята смърт. Яркото петно се разрасна в непоносимо светло кълбо и това кълбо постепенно започна да тъмнее и да се разраства в небето като черна огромна гъба, така позната на жителите на Муна.

И над паниката и писъка на хората, които всеки момент очакваха да умрат, се разнесе гласът на капитан Загребин.

— Тревогата се отменя — каза той. — Всички могат да си гледат отново работата. Повтарям, тревогата се отменя.

И хората, които току-що се бяха стремили към спасителната врата на тамбура, се спираха и се ослушваха в нарастващия грохот на далечния взрив…

— Там е бил Антипин — каза Снежина. — Там е бил Ваня Антипин. Сам Вапрас каза това. Антипин е успял да му попречи.

Но както и да е, когато по-късно, вече на Земята, леля Миля разказваше на някого за пътешествието до планетата Муна, тя винаги добавяше: „И ето, докато оня, генералът, насочвал към нас ракетата, нашият Ваня Антипин успял да натисне друг бутон и сам загина при взрива заедно с генерала.“

Това не отговаряше напълно на истината, но се различаваше от нея съвсем малко. А цялата истина никой никога не узна.

8

… Когато „Сегежа“ при отлитането си направи кръг над мъртвата още планета, всички се бяха събрали на мостика и гледаха как плавно преминават по екрана точките на куполите. Куполите бяха вече два. На Муна беше дошло най-после лятото, дъждовете намаляха и тук-таме се виждаха вече зелените петна на трева. Тя се провираше между камъните и плесента.

Наред с куполите можеше да се види малкият диск на кораба на Галактическия център. Корабът беше донесъл нови съоръжения, продукти и още един апарат за корона Вас. Вас беше останал на Муна. Още за една година. Той с удоволствие се съгласи на това — обичаше своята работа.

После планетата се обви в облаци. Корабът летеше над океана. Почнаха да набират височина.

Постепенно всички напуснаха мостика. Малкия слезе в бюфета при леля Миля. Той още накуцваше, ходеше с тояжка, но имаше зверски апетит.

В бюфета седеше патрицият. Той летеше към Земята като представител на Муна. Още две седмици преди отлитането беше започнал да бомбардира капитана и Пира с писмени прошения и те отстъпиха пред този порой от книжа. Патрицият замислено гледаше портрета на Вас, окачен на стената, и разсъждаваше над многообразието на природата. Леля Миля внимателно го слушаше. Тя се беше вече наплакала, сбогувайки се с приятелите си в куполите, и обеща да се върне при тях. Сега с удоволствие слушаше разсъжденията на умния човек.

— Лельо Миля, не ви ли преча? — попита Малкия.

— Здравейте — каза патрицият, който вече два-три пъти се беше поздравил с Малкия. — Казаха ми, че доктор Павлиш прави стенвестник. Истина ли е?

— Доктор Павлиш в настоящия момент не прави стенвестник, а за хиляден път в прикрита форма се обяснява в любов на Снежина Панова. Можете да проверите това, като се свържете с каютата й по вътрешната връзка. Но не ви съветвам да се свързвате. Павлиш е много силен и избухлив човек.

— О, да, знам това — каза искрено патрицият. — Та нали той разгроми отряда на Безсмъртния. Това ще влезе в историята на планетата. Аз ще я напиша.

— Не забравяйте и мене, аз също участвувах в разгромяването на отряда на Безсмъртния предимно като наблюдател.

— Нито едно име не ще бъде забравено — увери го патрицият.

— Между другото тук имаше един, който също пишеше история…

— Не знаете ли къде е първата част от мемоарите на Ранмакан? Те представляват историческа ценност.

— У Кудараускас.

— Не мога да се помиря, досега не съм съгласна — намеси се в разговора леля Миля. — Кажете ми, защо не го съживиха? Аз разбирам за Безсмъртния, за генерала…

— А с какво Ранмакан е по-добър от тях?

— Той беше слаб, колеблив човек. Иначе в него имаше и нещо добро.

— И аз също гласувах да не съживяват Ранмакан — каза патрицият. — Разбирам, жестоко е да се убиват хората. По-точно — да се лишават от правото на живот, дори тогава, когато са изгубили това право, като са умрели. Тоест умрели са и по този начин са се лишили… С други думи, след насилствена смърт, предизвикана от…

Патрицият млъкна, мъчейки се да сложи мислите си в ред.

— Ясно, какво ще му мъдруваме — рече Малкия. — Аз съм съгласен с вас Ранмакан не е феникс. Фениксът е благородна птица.

— Феникс?

— Една митологична птица. Тя изгаря и се възражда отново от пепелта си.

— Да-да. Тя се възражда. Можехме да възродим и Ранмакан. Но с това щяхме да оскверним спомена за професор Кори и механика Антипин. Защото тяхната смърт е окончателна. От тях не остана нито една клетка, нито капка кръв. Те също биха могли да си купят живота.

— Ваша работа — каза леля Миля. — Но според мен всеки човек може да се превъзпита.

— Това е възможно на планетата на короните — възрази Малкия. — И при нас, на Земята, също ще бъде възможно скоро. Но тук още не е възможно. Тук хората още искат да си намерят господар, тук още отдават прекалено голямо значение на понятието сила — миналото е толкова близко, че пусни го само до прага, то ще се покачи на полицата. А заедно със силата ще се вмъкне и предателството — слабост, която, за да се подмаже на силата, е готова да тъпче с крака още по-слабите от нея. Ранмакановци са по-опасни от генералите. Генералите си личат отдалеч, те са откровени. Веднага разбираш какво можеш да очакваш от тях, а Ранмакан играеше с мен на дама и нарди. И отговаряше за шивалнята. И беше един от нас… Нещо много се разприказвах.

— Е, гответе се, млади хора — рече леля Миля. — Ей сега ще обявят готовност. Големият скок.

— Към всички членове на екипажа. Започва първото засилване — обади се капитан Загребин по вътрешната връзка. — Засилването започва след четиридесет и четири минути. Претоварване — три-четири „ж“. Молим пътниците да заемат амортизационните вани. След завършека на скока — вечеря. В каюткомпанията ще започне състезание по шахмат за първенство на „Сегежа“.

Високоговорителят щракна и се изключи.