Кир Буличов
Последната война (4)

1

В лабораторията — сега нямаше кой да им забрани това — се беше събрала по-голямата част от екипажа. Корона Вас не беше почнал да работи, очаквайки завръщането на Аро и Павлиш. Без тях той нямаше да може да се справи с апаратурата. Вас разбираше, че сега, когато охладеното и готово за съживяване тяло на капитана се намираше на операционната маса, времето бе престанало да играе решаваща роля в спасяването на Загребин. Корона Вас схващаше това; той го обясни на Баков и на Снежина, но те все пак брояха минутите до завръщането на катера и все пак им се струваше, че всеки миг се намаляват шансовете на Загребин да се върне на мостика, да изтърси цигарата си в ръба на пепелника и да каже на вахтения щурман: „А в нашето училище имаше един такъв случай…“

Когато Кудараускас съобщи в лабораторията, че катерът се е спуснал, Баков заповяда на Зенонас да не ги подканя да бързат с дезактивизацията. Всичко трябва да си върви по реда. Ако бързат, в лабораторията могат да попаднат вируси или остатъчна радиация. Това решение струваше много на Баков, но сега той беше капитан на кораба и неговият дълг му диктуваше преди всичко да възвърне към живот шефа си или поне да направи всичко, за да може Загребин да поеме отново задълженията си. Като формулира така своята задача, Баков се залови да я осъществи. Наистина той не можа да освободи лабораторията от заинтересуваните лица — не се реши. Само попита Вас дали хората не му пречат да работи и той му отвърна, че не му пречат.

Снежина застана край вратата до Бауер. Павлиш и Аро се приближиха към уредите. Лицето и гърдите на капитана бяха покрити с платно и през мрежата от уреди и жици се виждаха само едрите му китки, покрити с лунички.

— Всичко ще се оправи — каза Бауер на Снежина. Желанието му да се оправи всичко беше много силно.

— Моля тези, които нямат тук работа, да излязат — обади се Павлиш. — Моля ви се, излезте. Помощ от вас няма никаква, а говорите.

— Няма да приказваме — рече Снежина.

— Хайде да излезем — подкани я Бауер. — Екранът е на мостика. Павлиш също се вълнува.

А когато се качваха на мостика, той каза на Снежина:

— Ами че и аз също така можех да се озова на операционната маса. За мое щастие Ранмакан си служеше зле с пистолета.

— Но напълно достатъчно, за да убива — рече ядосано Кирочка Ткаченко. — Ами ако се случи нещо с Генадий Сергеевич?

Бауер отвори вратата към мостика и изведнъж се усмихна.

— Какво се хилиш? — изненада се Кирочка.

— Колко бързо се приспособяват хората към новите условия на живот! Да беше станало такова нещо само преди един месец, корабът щеше да бъде потопен в безнадеждна скръб. Капитанът е мъртъв! А сега: дано не се случи нещо?! С други думи, приказваш за шефа като за пострадал при катастрофа, но абсолютно жив човек.

— Не дрънкай глупости — обиди се Кирочка. В този момент не й се щеше да философствува. — Разбира се, че капитанът ще живее.

Кудараускас включи екрана на лабораторията и докато членовете на екипажа сядаха, попита:

— А къде е Ранмакан?

— Кой го знае — рече Бауер.

— Трябва да го намерим. Той ще загине.

— Аз не бих го съживявала отново. Все някак трябва да бъде наказан — каза Кирочка.

— Постарайте се да го разберете — възрази Снежина. — Той просто не ни е повярвал. Решил е, че сме му врагове.

— Ами ако е луд? — попита Кудараускас. — Не в нашия смисъл, а луд като всички други жители на планетата. Обхванат от стремежа да убива.

— Ние докарахме още един човек — спомни си Бауер. — От оня далечен остров. Утре, вдругиден ще се убедиш, че и тук хората са различни.

— Ти убеден ли си вече?

— Отдавна.

Биолозите включиха апарата. От мостика екранът ги показваше отгоре, както демонстрират на студентите операциите в хирургическа зала. Всички млъкнаха.

Вратата се отвори и леля Миля влезе тихичко.

— Ще поседя при вас — каза тя шепнешком. — Сама просто не мога.

— Седнете, разбира се. — Зенонас приближи към нея кресло.

По вътрешната връзка се чу гласът на Лешчук от машинното отделение:

— Зенонас, свържи ни с лабораторията. Не чуваме нищо.

— Засега там няма нищо за чуване, всичко върви както трябва — отговори Зенонас. — Свързвам ви.

След още десет минути Вас се наведе над капака на операционната маса и каза на Павлиш:

— Кожните обвивки започват да се възстановяват.

— Ето на — каза Бауер.

— Сърцето — обади се Аро. — Пулсът е седемдесет, напълването — нормално.

— Ще оживее — каза Павлиш по-високо, отколкото се полагаше в операционната.

— Почакайте — спря го Вас. — Не вдигайте шум преждевременно. Смятам, че екранът може да се изключи. След няколко минути операцията ще бъде завършена и след още два часа ще разбудим капитан Загребин в болницата. Ще можете да го посетите.

Корона Вас изключи екрана.

След два часа капитанът лежеше в болницата на същото легло, което едва неотдавна заемаше неговият убиец, и, усмихнат смутено, приемаше импровизирания парад на екипажа. До възглавницата му стоеше корона Вас и примляскваше от удоволствие с широките си устни. Той се радваше не само защото капитанът е жив и здрав и не се отличава по нищо от предишния Загребин, но и защото леля Миля, която бе дошла измежду първите, стисна ръката му и рече:

— Благодаря ви, докторе. Без вас щяхме да осиротеем.

Когато дойде неговият ред, Малкия се приближи до Вас и го попита шепнешком, придържайки издутия си джоб:

— Бива ли шефът да пуши?

— Разбира се — каза Вас. — Ако разреши Павлиш. Нали той заповядва тук.

Павлиш снизходително кимна с глава. Малкия измъкна от джоба си любимия пепелник на шефа и пакетче цигари.

— Позволено ви е — рече той и сложи пепелника на нощното шкафче до леглото.

Загребин погледна цигарите така, сякаш не му идваше на ум за какво биха могли да му потрябват. После си спомни и отговори:

— Благодаря. Нещо не ми се пуши.

Малкия дори трепна. Такова нещо беше просто невероятно за капитана на „Сегежа“. После погледна подозрително двамата биолози. В погледа му ясно се четеше: „Какво сте направили с шефа?“

— Когато възстановявахме белите дробове, изчистихме ги от никотина — обясни корона Вас. — Може това да е причината.

Но Малкия продължаваше да гледа втренчено Вас и тогава той се досети и рече:

— Не, никакви други различия с предишния Загребин няма да има. Не трябва да има.

— Може би все пак е добре да запуша? — попита Загребин. — Не, не ми се иска.

Корона Вас беше прав. Във всичко останало капитанът си беше останал същият, както преди. Само че престана да пуши. И Снежина, която вечно си забравяше цигарите, нямаше вече от кого да си иска на мостика, когато на вахта беше Загребин.

По-късно Павлиш каза веднъж на Снежина, че не е забелязал Вас да чисти специално от никотина белите дробове на капитана. Още повече, ако се има пред вид, че пушенето е привичка, която се затвърдява в мозъка, а не в белите дробове. Чисто и просто корона Вас не понася тютюневия дим, уверяваше Павлиш, и при това е твърде деликатно създание, което никога не изказва гласно своите мнения. Взел е и е изключил мълчаливо клетките, които управляват страстта на капитана към тютюна.

2

На другата сутрин Таралежа тръгна да търси Ранмакан. Кудараускас убеждаваше Бауер да вземе със себе си оръжие, но той отказа. Кудараускас дори поспори с него.

— Разбери — каза му той. — Разбери ме правилно. В краен, в най-краен случай, ако го убиеш, ние отново ще го съживим. А така ти рискуваш и своя живот, и живота на Малкия, който идва с тебе.

— Антипин ще инсталира силово поле на всъдехода. Това първо. А второ — на тебе случвало ли ти се е да умираш? Макар наполовина, макар на четвъртина? Да не мислиш, че това е така просто — умрял и толкова! А впрочем, ако не ми вярваш, поговори със Загребин. Той ще ти каже: убий го и го съживи. Точно така ще ти каже. И още нещо отгоре.

Кудараускас си представи лицето на капитана и отговори:

— Не споря. Ако има силово поле, тогава добре.

Тръгването на Таралежа се забави. Антипин, подпомаган от роботите, монтираше инсталацията. Бауер се беше вдълбочил в картите, за да си изясни възможния маршрут на Ранмакан. Решиха да огледат най-напред пристанището и складовете — добре познатите на Ранмакан места. Ако не го намерят там, ще трябва да го потърсят на хълмовете.

— Мене ме тревожи ето какво… — каза Малкия на Бауер, когато слизаха към машината. — Та нали той трябва да яде и да пие? В скафандъра няма никакви запаси от подобен род. Значи, за да хапне нещо, той ще си свали шлема и ще получи смъртоносна доза облъчване.

— Надявам се, че няма да намери нищо за ядене на тази дяволска планета — отговори Бауер.

На него никак не му се искаше да тръгва да търси убиеца, но пожела сам да вземе участие в тази акция, защото се смяташе (както впрочем и повечето членове на екипажа) виновен за случилото се. Беше му много по-интересно да присъствува на съживяването на „отшелника“. Но се надяваше, че Ранмакан се е скрил някъде на пристанището и тогава те с Малкия ще успеят навреме да се върнат.

Най-много надежди възлагаха на пластмасовия дедектор^[1]. Той можеше от няколкостотин метра да открие следи от веществото, от което бе направен скафандърът. Дедекторът беше специално изработен за случаите, когато на чужда планета връзката с някого от хората се прекъсне по някаква причина и трябва да го намерят. А връзката с Ранмакан бе прекъсната още веднага след бягството му. Той не отговаряше на повикванията от кораба.

Баков стоеше пред екрана, гледаше как „гърбавата“ машина губи очертанията си в дъждовните струи и когато тя изчезна зад къщите, каза:

— Внимателно! Не е ли по-добре да включите силовото поле още сега? Ами че той може да ви дебне.

— Ние по-напред ще го усетим — отговори Бауер. — Дедекторът е в действие.

Баков включи втория екран. В лабораторията цареше оживление. Баков помисли, че чудото става вече нещо обикновено.

— Как вървят работите при вас? — попита той лабораторията.

— Ще трябва повече време, отколкото друг път — каза корона Вас. — Пред нас е буца лед.

Тогава Баков се свърза с болницата и попита тихо леля Миля как се чувствува Загребин.

Капитанът чу въпроса и отговори сам:

— Давам на лекарите най-много още един час и ако тогава не ме пуснат, ще избягам. И ще дотичам на мостика при вас тъй както съм.

Баков сдържано се усмихна и приглади мустаците си. Смяташе, че и той лично има известна заслуга, загдето капитанът се чувствува така добре. През време на принудителното отсъствие на командира на кораба цялата работа си вървеше нормално. По този начин Баков беше осигурил спокойствие на капитана. И Баков рече:

— Почивайте си, Генадий Сергеевич. Бауер и Циганков заминаха да търсят Ранмакан. Съживяването на докарания от Павлиш човек върви успешно в лабораторията.

— Време е, Алексей Иванович, да се помисли за построяването на един купол — нещо като малък град. Ще пренасяме работата навън. Ние, съживените, ще се увеличаваме всеки ден.

— Е, вие не влизате в сметката — рече Баков. — За купола ще кажа на Антипин. Той ни е главният конструктор. Ще бъде необходима доста много енергия.

— Добре, аз се изключвам — каза Загребин — и веднага ще почна да убеждавам Емилия Кареновна да ми помогне да стигна до каютата си. А вие никому ни дума за това. Разбрахте ли? Това е заповед! Ако ме издадете на докторите, ще ви накарам да стоите извънредна вахта.

— Слушам — усмихна се Баков.

Последните думи на капитана бяха казани явно на шега. Капитанът се възстановяваше.

3

Когато „отшелникът“ отвори очи, Павлиш седеше до леглото му и се мъчеше да проумее първата страница на един роман, намерен в къщурката на острова. Това показваше, че Павлиш вече има известни успехи в изучаването на езика, на който говореше „отшелникът“ (на същия език се говореше и в град Манве). Последния половин час Павлиш прекара в сектора на Мозъка, усвоявайки под хипноза извънредно сложните окончания на двадесет и трите падежа.

Павлиш почувствува, че „отшелникът“ се е събудил от начина, по който замигаха предупреждаващите сигнали на пулта. „Отшелникът“ лежеше неподвижно, без да каже дума. Очите му бяха по-големи и по-светли от очите на Ранмакан.

Павлиш сложи бавно книгата настрана, така че „отшелникът“ да види заглавието й, усмихна се и включи лингвиста:

— Как се чувствувате? — попита той.

— Благодаря, добре — отговори „отшелникът“. — Дълго време ли бях в безсъзнание?

— Да — каза Павлиш.

Човекът сбърчи чело, мъчейки се да си спомни нещо. После прекара ръка по черната си коса.

— Тя беше опадала напоследък — рече той. — Бях останал без коса.

— Да — съгласи се Павлиш, но не знаеше как да обясни това на човека.

Той се опасяваше от отрицателна реакция, от шок. Разбра, че трябва да бъде извънредно внимателен. С крайчеца на окото си погледна към пулта. Пулсът на „отшелника“ беше нормален. Друга скала показваше усилена мозъчна дейност. Но това беше нормално.

— Аз умирах от лъчева болест — каза „отшелникът“. — В остра форма. До нашия остров газът не беше стигнал.

— Газът ли? — попита Павлиш.

— Да. Не знаете ли? Противниците ни пии пуснаха газ, който уби на материка онези, които са могли да се спасят от радиацията. Така загинаха хората в противовъздушните скривалища. Въпреки че според мене газ използуваха и двете страни. А аз умирах от лъчева болест. Кои сте вие?

— Ваши приятели — каза Павлиш. — Уверявам ви, ваши приятели.

— Бих искал да ви повярвам — отговори „отшелникът“. — Останаха малко приятели. Как успяхте да се спасите? Последната подземна радиостанция спря да работи едва седмица преди аз да… изгубя съзнание. Аз бях изгубил съзнание, нали?

— Да — каза Павлиш.

— Вие премълчавате нещо. Освен това принадлежите към раса, която не ми се е случвало да срещам. А аз много съм пътешествувал.

— Защо мислите така?

Павлиш беше с ръкавици с един пръст.

— Това може да се определи и по разреза на очите, и по… Вие ползувате някакъв механичен апарат за превеждане?

„Отшелникът“ посочи черната кутийка на лингвиста.

— Нали виждате, аз чета ваши книги.

— Но трудно. Книгата беше отворена на първата страница. Помислих дори, че изобщо не можете да четете, а постъпвате така, за да ме успокоите. Защото твърде неприятно е човек да се събуди в непозната обстановка; Моето име е Девкали, от Лигон.

— Доктор Павлиш — представи се Слава. — Лигон още не познаваме. Къде се намира този град?

— Издадохте, се — каза спокойно „отшелникът“. — Вие сте лош конспиратор. Бих ви дал сто точки аванс. Лигон е столицата на нашата империя. Вие не сте от Муна. Дошли сте от Космоса. А може да сте излезли и изпод земята. Имаше и такива легенди — за страна, която е потънала под земята.

— Имате право, ние идваме от Космоса — рече Павлиш.

— И закъсняхте?

— И закъсняхме.

Павлиш чувствуваше нарастваща симпатия към този човек. Изпита желание да включи връзката и да каже на всички и най-напред на Кудараускас: „Ето, виждате ли, ние все пак ще победим“. „С този човек няма да се случи нищо лошо. Дали да му разкажа всичко?“

— Искате да кажете… — почна човекът. И замълча. Уредите отбелязаха усилено нервно напрежение в организма му. — Искате да…

— Да — каза Павлиш. — Планетата ви се е самоунищожила.

— Всички ли са загинали?

— Всички.

Павлиш се почувствува виновен. Това беше странно чувство. Като че трябва да отиде при някакви добри хора и да каже на майката, че нейният син е катастрофирал. Такова чувство изпитва пощенският раздавач, който носи печално известие от фронта…

— Тогава още един въпрос — каза бавно „отшелникът“. — Кога е станало това?

— Преди малко повече от една година.

— Преди повече от година? И аз съм бил мъртъв повече от година?

— Да.

— Вашата цивилизация може да побеждава смъртта?

— Въпросът е малко по-сложен — отговори Павлиш. — Съществува Галактически център. Нашата планета Земя влезе в контакт с Галактическия център неотдавна, само преди няколко години. Апаратурата, която ви върна към живот, е изобретена на една от планетите на Галактическия център. И нейните изобретатели, същества съвсем различни от хората, се намират на нашия земен кораб.

— Разкажете ми всичко поред — каза Девкали. — Не се безпокойте, чувствувам се добре.

— Може би искате да се подкрепите малко?

— После — отговори Девкали. — Най-напред ми разкажете всичко. И как узнахте за нашето съществование, и как сте долетели тук — всичко.

4

— Трудно ми е да повярвам онова, което ми разказвате — продума най-после Девкали.

— Ранмакан не повярва.

— Не е чудно. Аз просто съм по-подготвен за тази среща. Той ще загине ли?

— Наш всъдеход тръгна да го търси. Преди два часа. Не зная дали са го намерили. Аз бях зает с вас. Вие ще поговорите с него, когато се върне.

— Ако не се смята Ранмакан, аз съм единственият човек от планетата, така ли?

— Да. Вие сте първият. Уверени сме, че ще има и други. Ние ще ги намерим.

— Откъде идва у вас тази увереност? Мисля, че в града едва ли ще намерите достатъчно запазени тела, за да бъде възможно да ги съживите.

— Има много други градове.

— Благодаря ви за тази увереност. Искам да ви задам още един въпрос. От личен характер.

— Можете да питате каквото искате и колкото искате. И не само мене — всички членове на екипажа.

— Защо сте донесли от острова именно мен? Защо не взехте телата и на останалите мои другари? И още: кога ще ги донесете?

— За съжаление не ще можем да направим това.

— Как така не ще можете?

— След вашата смърт една лавина е затрупала останалите постройки. Това е станало във времето между полета на разузнавателния диск и нашата експедиция. Огромна маса от лед и камъни е разрушила останалите къщи и може би дори ги е отнесла в океана. Вашата къщурка, макар и затрупана със сняг, е единствената, която е запазена.

— Искате да кажете, че от цялото селище…

— Да.

— Оставете ме сам, моля ви се — каза Девкали.

— Аз ще изляза — отговори Павлиш. — Но защо моите думи ви развълнуваха толкова? Близки хора ли имахте там?

— Някога, преди три-четири години, на този остров попаднаха, наистина не по своя воля, петнадесет души мои близки. Преди войната те бяха останали четирима. Между тях и моята жена Пира. Пира беше за мен всичко, без нея аз едва ли бих издържал тези години на острова. Онези, които умираха, откарвахме с шейна до някоя дупка в леда и ги погребвахме в океана. Гладувахме и боледувахме от снежна треска. Аз не умрях, защото до мене беше Пира. Не можех да умра, защото тя трябваше да живее. Разбирате ли ме? Може би това, което говоря, са само празни думи за вас? Може би във вашата напреднала цивилизация — усмихна се Девкали горчиво, — във вашата напреднала цивилизация подобни чувства са вече остарели?

— Не — каза Павлиш, — не са остарели.

— Тогава трябва да ме разберете. След взривовете и радиационните облаци ние заболяхме. Знаехме какво е това, но се надявахме тогава, че все някой на планетата е останал жив, че и ние, отделени от пътищата и големите материци, ще прекараме болестта, ще останем живи. И ще се върнем. Пира лежеше в къщичката под самата скала. Аз все още бях на крака. Беше студено. Палехме печката с останки от запустелите къщи, но всеки ден ми ставаше все по-трудно да насека дърва. Единия от останалите четирима можах да погреба в морето, другият остана да лежи в колибата си. Знаех, че ако остана жив, ще остана жив заедно с Пира и благодарение на нея. Тя нито веднъж не се оплака… Извинете ме!

— Продължавайте — каза Павлиш. — Може би ще ви поолекне.

— Сега вече това няма значение. Тръгнах, по-право, запълзях към оная къщичка, край която сте ме намерили. Там беше останала още каша. Трябваше да нахраня Пира. Тогава, кой знае защо, бях решил, че ако направя това, ще останем живи. Зная какво нещо е лъчевата болест, а все пак тогава на острова чувствувах, че трябва да й занеса тази паничка… И не й я занесох.

— Сигурно думите ми ще ви се сторят банални — каза Павлиш. — Но вашата скръб е само частица от скръбта на цялата ваша планета. И ваш дълг сега е с наша помощ да я възвърнете към живот.

— Имате право. Разбира се, че имате право. Не зная… Извинете.

— Трябва да си починете — рече Павлиш. — В случай че ви потрябва нещо, натиснете това бутонче. Спете.

Павлиш излезе в коридора. Там стоеше Снежина.

— Чух разговора — каза тя. — Всичко чух. Не мога да издържам повече. Искам спокойно да летя с ракети до Титан и да се връщам вкъщи. Не мога…

— Не изпадай в истерика, Снежка — каза Павлиш, — това са нерви. Впрочем знаеш ли какво, занеси му бульон. Може да се поразсее, все пак ново лице…

Снежина пое подноса от дежурещия край вратата робот. След две минути тя излезе от стаята.

— Оставих бульона до леглото. Той не иска нищо.

— Каза ли ти още нещо?

— Каза, че и тя е имала същата коса! — отговори Снежина и с приведени рамене забърза по коридора към своята каюта.

— Ха сега де — измърмори Павлиш под носа си и се отправи към капитана.

Разговорът им беше много кратък.

— Не е зле да опитаме — каза Загребин.

После капитанът се свърза с Баков и старши щурманът, след като го изслуша, даде нареждане на автоматите да приготвят за полет Щъркела. Управлението на катера възложи на Антипин. Антипин натовари на катера експлозив и монтира мощен лазер.

Преди отлитането Павлиш се отби за минута в болницата. Девкали лежеше с лице към стената. Уредите показваха, че той не спи.

Павлиш се отправи към тамбура. След няколко минути Щъркела се отдели от кораба и пое курс към острова. Вероятността за успех беше едно на хиляда, но Павлиш искаше да използува и този шанс.

След около един час Девкали натисна копчето на звънеца и помоли да му донесат хартия и писалка. Снежина му донесе и едното, и другото и не го запита нищо.

След още един час Девкали помоли да изключат светлината и корона Вас, след като възложи на автоматите да следят за състоянието на здравето му, излезе от лабораторията, за да посрещне Бауер и Малкия, изморени от безплодното търсене на Ранмакан. Вас им занесе в тамбура своите любими стимулатори.

Когато се върна в лабораторията, в уредите примигваха тревожни светлинки. Сърцето на Девкали беше престанало да бие. Той беше мъртъв.

Щом включи светлината в болницата, Вас видя, че Девкали се беше обесил. До него имаше бележка. Докато корона Вас изследваше Девкали, Мозъка преведе бележката. В нея пишеше:

„Простете ми за всичко. За неоправданите надежди, за предателството, което върша по отношение на собствената си планета. Но има случаи, когато един човек ти става по-скъп от много други. От много други, дори по-скъп от теб самия. Някога много отдавна аз бях обещал на Пира, че няма да живея без нея. Тя се усмихна: тогава не мислехме, че някога ще умрем. Още веднъж ви моля да ми простите. И се надявам, че ще изпълните последното ми желание — не ме съживявайте отново! Аз просто не искам да живея. Вярвам, че ще намерите още много други хора, които ще можете да съживите. И моята планета ще ви бъде благодарна. А аз предварително ви благодаря, че ще ми позволите да умра. Още веднъж ви моля да ми простите.

Девкали от Лигон“

— Корона Вас — каза Загребин, след като прочете бележката. — Имам една молба към вас. Вие вече мислите да приготвяте лабораторията, нали?

Корона Вас също прочете писмото и каза:

— Да, това е ужасно. Позволете ми да се оттегля, в каютата си. Разбира се, че няма да.

Кудараускас, който стоеше до тях, не каза нищо. Загребин го погледна, очаквайки фразата, че цивилизацията… Но Кудараускас не мислеше за това. Той си спомни само как на космодрума беше пристигнала жената на Антипин. Дребничка плаха женица с пепеляворуса гладка коса. Тя му каза:

„Ще те чакам. Ако ще би цял живот. Не мога да живея без тебе!“

Антипин тогава смутено изхъмка и рече:

„Е, че какво може да ми се случи? В Космоса е по-безопасно, отколкото на многолюдна улица.“

5

Вероятността беше малка. Толкова малка, че Павлиш почти не разчиташе на успех. И все пак съществуваше възможност лавината да не е отнесла в морето къщичката, в която е била Пира. Останалото не беше толкова страшно.

Павлиш не каза нищо на Девкали за своя полет. Пък и нямаше смисъл да събужда у него лъжливи надежди и след няколко часа да ги разруши.

Островът си беше същият, съвсем същият, както и преди три дни. Пак така стърчаха изпод снега черните зъбери на скалите и гладката снежна покривки на долинката край морето се издигаше нагоре, превърната в стръмен лавинен склон. Катерът утъпка една площадка настрана от пътя на лавината, след това Антипин и Павлиш разтовариха топлинните съоръжения и изчистиха снега от долината с къщурката, до която бяха намерили Девкали. Широкият ручей си проби път към океана, разливайки се по леда, откъдето ураганът беше издухал снега. Не беше много студено, водата не замръзваше изведнъж и покриваше леда край брега като просторна искряща пелена. Голямото жълто слънце, което надникна за малко, се отрази във водната повърхност и тя заблестя с вечерните багри на планинско езеро.

После започна най-трудната част от работата. Слегналата се грамада от сняг, лед и скалисти късове беше по-твърда от камък. Павлиш и Антипин се опитаха да определят разположението на затрупаните къщички с помощта на дребната и не твърде ясна снимка на разузнавателния диск — нямаше смисъл да се разтопява и прорязва цялата грамада. За такова нещо беше необходим ядрен взрив. Но Антипин съобрази, че лавината е преминала съвсем близо до оцелялата къщичка и е отместила останалите постройки към морето, където челото на лавината завършваше с малка стръмнина. Именно край океана, откъм лавината, обърната към долинката, Антипин започна пробиването.

Сондата се чупеше. Счупи се пет-шест пъти в продължение на четири часа и Павлиш всеки път предлагаше:

— Иван, хайде да сложим заряд и да вдигнем във въздуха този край.

Антипин мълчеше.

Когато поправянето на сондата изискваше повече време, той се настаняваше по-удобно, разглобяваше лазера и казваше на Павлиш:

— Да беше прочел нещичко…

Павлиш изваждаше книгата, която четеше в момента на пробуждането на Девкали, и отново почваше да се занимава с първата страница. Той вярваше, че по-нататък работата ще тръгне по-лесно.

После Антипин сглобяваше сондата, отиваше до изхода на ракетата и казваше на Павлиш:

— Я дай енергия! Струва ми се, че сега разбрах всичко. Ще работи.

След половин час сондата отново се счупваше. Но през този половин час те успяваха да разрежат още няколко ледени и скални масива, да ги разтопят и да ги бутнат към челото на лавината. То се сгромоляса в морето край брега и по леда се разпръснаха надалеч тъмни пукнатини като краката на паяк.

После стигнаха до една греда. Същата като онези, от които беше построена къщичката. Гредата беше надраскана от леда.

— Добър знак — рече Павлиш. Той се беше изморил, налагаше му се да работи с обикновена кирка и дори да отмества буци с ръце, както в каменния век.

— Да хапнем малко — каза Антипин и се вмъкна обратно в ракетата. — След ядене се работи по-спорно.

— Ти си много спокоен и уравновесен човек — отвърна Павлиш. Щом му предложиха да напусне полесражението, на него му се дощя двойно по-яростно да се бори с леда и скалите.

— Че то си е така — рече Антипин. — Пък и време е да влезем във връзка с кораба. — Лицето му беше посивяло, а на чипия му нос се бяха появили капчици пот.

Стъмни се вече съвсем — тричасовият полярен ден свърши, но здрачът обещаваше да се държи още дълго.

Докато яденето се топлеше, Антипин се свърза със „Сегежа“. Загребин — той бе постъпил вече на вахта — ги попита как върви работата. Павлиш каза за гредата и че биха искали да поработят още два-три часа. Макар че надеждата е малка.

Загребин рече:

— Знаеш ли какво, Павлиш? Вие по-добре не бързайте. Пренощувайте и на сутринта се поровете още в тази грамада. Присъствието ви на кораба засега не е наложително. Разбрахте ли какво ви казах?

— За разбиране, разбрах — отговори Павлиш. — Но мислех да се върнем обратно, ако до два-три часа не открием, нищо.

— Не бързайте — повтори Загребин. — Ще бъде чудесно, ако сполучите. Да, ако ви потрябва нещо — ядене, енергия, — ще ви изпратя резервния диск. Потрябват ли ви хора, също ще изпратя.

— Да не се е случило нещо с Девкали? — попита Павлиш, който долови нещо нередно. Според инструкцията резервният диск не биваше да напуска кораба освен в изключителни случаи.

— Търсете — каза капитанът. — Това е много важно. Дочуване!

— Е, какво ще кажеш? — попита Павлиш другаря си.

— Много ясно, случило се е нещо — каза Антипин. — Прибирай яденето, да вървим в тамбура. Къде е твоят шлем?

— Дали да вляза във връзка още веднъж?

— Аха, ето го шлема ти — рече Антипин. Той не каза нищо повече: изобщо не беше от много приказливите.

В мрака работеха при светлината на прожекторите от катера. Не им се спеше. Намериха още няколко счупени и оръфани греди, тенджера, сплескана на пита, някакви дрипи. Всяка находка беше като птица, като плаващ по вълните кокосов орех или като палмов лист, който показваше, че брегът е някъде наблизо. Но къде?

После тези знаци изчезнаха. Работиха около час, без да намерят нищо. В тялото на лавината се беше образувала огромна кухина.

На разсъмване се върнаха в ракетата и отново влязоха във връзка. Загребин не спеше. Павлиш каза:

— Генадий Сергеевич, пробихме дупка до центъра на планетата. И не намерихме нищо. Ще се връщаме. Имате ли нещо против?

— Връщайте се — отговори Загребин. После замълча и добави: — Вижте какво, аз разбирам всичко, навярно трябва да се върнете. Девкали умря. Обеси се. И ето писмото, което е оставил…

Капитанът прочете писмото на Девкали. След това каза:

— По време на миналата връзка не исках да ви кажа. Тогава вие едва почвахте работата. Сега, ако се съди по думите ви, вече няма никаква надежда. Елате си, няма какво… Дочуване!

— Дочуване, Генадий Сергеевич — отговори Павлиш и погледна мрачния Антипин, цял обрасъл с четина през последното денонощие.

Антипин кимна:

— Ще поработим още.

Слънцето изпълзя в края на хоризонта и пак изчезна зад облаците, когато зад гредите намериха обезформеното от лавината тяло на жената.

И тогава, след като го пренесоха на катера, те легнаха да спят, като едва си наложиха да затворят херметически вратата и да изгубят пет минути за дезактивизация. Спаха до вечерта и не отговаряха на повикванията на „Сегежа“.

— Павлиш, Антипин! Павлиш, Антипин! Какво става с вас? Изпращаме спасителен диск — повтаряше Баков.

— Върнете си диска да спи — обади се Павлиш, без да отваря очи. — Спи ни се. На всички ни се спи.

И без да каже дума повече, той заспа отново и спа още четири часа.

6

Отново настъпи пробуждане. Борейки се още с тъмната бездна на смъртта, Девкали дойде на себе си. Организмът му се стремеше към живота, но съзнанието упорито се връщаше към спокойствието, към съня, към пълната безкрайност. Почти събуден вече, чу гласа на Пира, която го зовеше отново към живот, но той се съпротивляваше и на този глас, защото смяташе, че гласът е само илюзия, породена в неговия мозък или създадена от техниката на пришълците.

— Девкали, събуди се, аз съм тук — чуваше той гласа на Пира.

А после и гласа на Павлиш:

— Сега е по-трудно, отколкото миналия път. Той не иска да живее. — Павлиш говореше на лигонски език, макар че още лошо.

— Девкали — каза отново Пира.

Гласът приличаше много на истинския, живия глас на Пира.

После някъде отдалеч прозвуча механичен глас:

— Инжектирайте стимулатор. Аз го оставих на пулта, отляво.

Девкали усети убождането и почти веднага разбра, че е съвсем жив и здрав и може да отвори очи. Заедно с това почувствува озлобление. Без да отваря очи, той каза:

— Въпреки всичко ще си отида. Колко пъти…

— Девкали — обади се тогава Пира. — Не ставай дете.

Това пришълците не биха могли да направят. Това можеше да каже единствено самата Пира. И без да смее да повярва още на гласа, Девкали отвори очи.

Пира го гледаше със своите златисти, влажни очи, усмихваше се и едновременно се сърдеше. Това й се бе случило вече веднъж, когато там правеха последния обиск и полицейският агент извади изпод шкафа забравената от преди много месеци топка за игра на продо и я допря до ухото си — да провери дали това не е бомба със закъснител. „Бомба е — каза му тогава Пира, — ей сега ще избухне!“ Девкали втренчи очи в Пира.

— Така, значи — каза Павлиш. — Аз излизам, имам работа в лабораторията. Бърза работа.

7

Тялото на Ранмакан намериха на осмия ден след убийството на капитана — на повече от тридесет километра от „Сегежа“ сред хълмовете. По следите успяха да разберат, че през последните два дни той бавно се е влачил обратно към кораба, но се е заблудил и е изгубил сили.

Ранмакан беше без скафандър и без пистолет. И едното, и другото той вероятно, бе изхвърлил по пътя. Изгубил бе също и лингвиста. Наистина самият Ранмакан не си спомняше за това.

Когато отново го върнаха към живот и той стана втори в Галактиката на два пъти възкресяван човек, Ранмакан уверяваше Баков, че не се е разделял нито със скафандъра, нито с пистолета.

Изглежда, че всичко това е изгубил, когато е бил не на себе си, в полусъзнание.

Повторното възкресяване на Ранмакан не наблюдаваше никой, никой не се тревожеше дали опитът с него ще излезе сполучлив. И когато Кирочка Ткаченко го видя на следващия ден да върви страхливо из коридора, каза високо и ясно на Глеб Бауер:

— Ако зависеше от мен…

— Разбрах, миличка — отговори Глеб. — Днес той е една третинка от населението на планетата. Наистина най-лошата третинка. Може пък и да успеем да го направим човек.