Кир Буличов
Последната война (10)

1

Космическият кораб „Сегежа“ Г/С 304089 се завръщаше у дома. Преди три дни той излезе от големия скок, премина на крайцерска скорост и сега се приближаваше към Слънчевата система. Още няколко дни — и ще пристигне в космобазата Земя-14.

Когато един кораб е към края на пътуването си, времето на него сякаш изменя своя ход. На всички им се струва, че часовникът върви по-бавно, че му е омръзнала да движи стрелките си, че му се ще съвсем да спре. Дори роботите — да не говорим за хората! — поглеждат часовника с недоверие. Защо му е дотрябвало да отлага прекрасния момент на приземяването, минутата, когато можеш да се приближиш до отворения люк без скафандър, без шлем и дълбоко да поемеш в гърдите си свежия, ароматен, неповторим въздух на Земята?

Капитан Загребин се бе изправил в каюткомпанията пред картината, която изобразяваше планинско езеро, с борови дървета наоколо и снежни върхове на заден план. Капитанът замислено пушеше. След малко той погледна към дъното на каюткомпанията, където на полукръглото канапенце бяха седнали обърнати един към друг доктор Павлиш и щурманът Бауер и играеха на шах. Стажантът Христо Райков се беше настанил на свободния край на канапенцето, зад гърба на Павлиш, и четеше някакво оръфано списание.

От бюфета се вмъкна роботът Гришка с бяла престилчица и почна да трака с чашите, да слага масата за чая. През отворената врата нахлу след него ваниленият аромат на кекса — в последните дни леля Миля гощаваше богато екипажа със сладкиши и торти.

Радистът Циганков надникна в каюткомпанията. Очите му бяха мътни от копнеж, от безкрайността на малкото дни, които го деляха от Земята.

— Скучно ли ти е, Малкия? — попита капитанът.

— Скучно — призна Малкия. — Дори сам не разбирам защо.

— Нищо — каза Павлиш, като отклони вниманието си от играта. — Още една седмица и ще си бъдем вкъщи.

— С какво да ви позабавлявам? — попита капитанът. — Тази болест, треската на завръщането, обикновено се лекува с аврали^[1] и с други енергични действия… Така ли е, докторе?

— Така е, но е жестоко — отвърна Павлиш. — Може да се намери друг начин. По-интелектуален.

— Предлагайте.

— Е, някакво творчество…

— Кръжок по рисуване? Драматичен състав?

— Нещо подобно — рече Павлиш. — Предавам се, Глеб. След два хода ще ми обявиш мат.

Капитанът излезе в коридора. Павлиш го настигна.

— Какво ще кажете, Генадий Сергеевич — попита той, — ако ние действително се заемем с творчество?

— Какво имаш пред вид?

— Да издадем списание.

— Изпрати ме до мостика, по пътя ще ми обясниш.

— Тази идея ми мина през ума, когато слушах последната история, която разказвахте — рече Павлиш. — Всеки от нас знае много такива истории, с всекиго се е случвало по нещо. И всичко това — да го наречем фолклор или дори епос — пропада напразно. Само понякога някой журналист може да запише подобна история, но ще я преработи до неузнаваемост. А време е вече ние сами да запълним тази празнина в литературата.

Павлиш все повече се въодушевяваше от думите си, запалваше се от постепенно оформящата се идея. Сините му очи блестяха от творческо вдъхновение.

— Това ще бъде алманах на изумителни случки…

— Истински ли?

— Непременно!

После Павлиш се замисли малко и се поправи:

— Повечето от тях — истински.

2

Докато пиеха чай, Павлиш си осигури поддръжката на болшинството от екипажа. Само Баков и Снежина Панова се отказаха да участвуват в алманаха, оправдавайки се с липса на литературни заложби.

Павлиш се възмущаваше.

— Между нас писатели няма — твърдеше той. — Никой не умее да пише хубаво. Работата съвсем не е там. Ние искаме да запазим за потомството фолклора в неговата чиста форма, без никакви прибавки, които литераторите непременно ще внесат в него. Пък и не е задължително да се подписваме.

— И без това не бих го направил — каза Бауер. — Кого може да интересува моето скромно име?

— Точно така — одобри. Павлиш. — Ръкописите ще предавате на мен, аз сам се назначавам за съставител на алманаха — това е трудна, неприятна работа, свързана със запазването на тайната на псевдонима…

— Но и от псевдоним няма нужда — каза Бауер. — Нека да бъде като на конкурс: всеки предава своя разказ с някакво мото.

— Прекрасно!

— А могат ли да участвуват нечленове на екипажа? — попита ненадейно патрицият от планетата Муна, който мълчеше досега.

— Аз поне не се съмнявам в това — каза корона Аро, представителят на Галактическия център. — Аз пръв ще донеса своя разказ на уважаемия редактор на литературния алманах.

3

Първия разказ обаче донесе не корона Аро. Той още го превеждаше, когато на вратата на Павлиш се почука:

— Влез! — каза Павлиш, който от един час висеше над чистия лист хартия, включваше отчаян диктофона и го хвърляше при звука на собствения си глас.

Павлиш се намираше в затруднение. Разказът трябваше да бъде достоен за редактора и инициатора на алманаха. Той трябваше да бъде такъв, че Снежина Панова да разбере: писал го е именно Павлиш и го е писал за нея, заради нея.

— Влез! — повтори Павлиш.

Някой влезе й каза:

— Аз го нося вече.

— Сигурно си го преписал — рече Павлиш.

— Разказът е мой. С мото — каза влезлият. — Само че е тъжен.

— А аз просто не мога да започна — оплака се Павлиш. — Хич не мога да измисля началото. Първия ред.

— Първият ред е винаги най-труден — каза влезлият.

Той си отиде. Павлиш погледна ръкописа с крайчеца на окото си, но не се залови да го чете. После.

Сложи лист в пишещата машина и написа решително:

КОСМИЧЕСКИ ТЕЧЕНИЯ

От сутринта духаше вятър на силни пристъпи. Той връхлиташе от плоското планинско плато, брулеше посърналите септемврийски листа от дърветата, въртеше уличната смет около паметника на площада пред гарата и я отвяваше по моторелсовия път към моряшкото селище. Там се редяха ниски, солидни жилища, останали съвсем непроменени в продължение на сто години, сушеше се риба-бабушка, простряна на въжета като пране, и се зеленееха лозя, изправили стебла, от които бяха вече откъснати дребнозърнестите сладки гроздове. Вятърът не стигаше до лозята. Той се заплиташе сред изградените от неодялани камъни огради.

Благодарение на тези огради на брега на морето беше по-тихо. Ивицата от пясък и дребни черупки беше гъсто населена и носеше следи от живот — набраздена от наредените една до друга лодки, изцапана с петна от сухи водорасли, изровена от дупките на морските раци, изпъстрена с триъгълните следи от краката на патиците.

Патиците живееха край водата. Те събираха умрелите попчета и прозрачните топчести малки медузи. После бавно навлизаха в дребните вълни и плуваха също като платноходки по синята вода.

По-нататък, надясно, брегът извиваше и започваше бетонен кей, изръфан от вълните. Там бе градчето. Сезонът беше свършил и градът не се стараеше вече да изглежда по-хубав и да се харесва на северняците. По кея се надпреварваха орнитоптеристи и крилата им шумяха като морски прибой. Окапалите листа се трупаха около дърветата и засипваха алеите на булевардите. Под чадърите на летните кафенета стърчаха самотно масите — столовете вече бяха внесени вътре в заведенията.

Вятърът донесе дъх на младо вино. Той събираше този аромат, докато се въртеше над града. Почти във всяка къща мачкаха грозде за вино. Виното беше тънко, възкисело, но невероятно опияняващо. Аз карах тук отпуската си. Бях много изморен…

4

Павлиш почувствува, че и в действителност е много изморен. И се почувствува в безизходица. Налагаше му се да премине сега към същността на работата, но как да направи това, не беше още намислил. Трябваше да отиде на вечеря, но не му се слизаше в каюткомпанията — творческото му настроение можеше да изчезне. Павлиш взе донесения му разказ и реши да го прочете. Заглавието на разказа беше написано с главни букви:

СИНЯТА БРАДА

Той я разбуди на разсъмване. Навън беше надвиснала непрогледна синева, в която тънеха горите, полята, езерата. Редките светлинки на далечното градче проникваха едва-едва през гъстия, сивкав здрач.

— Ставай, хубавице — каза й той. — Искам да се чувствуваш добре в моя дом.

Тя отмести поглед от него. Синкавочерната брада, която покриваше половината от лицето му и се разстилаше като ветрило на гърдите му, я плашеше.

— Гледай ме — заповяда той. — Тъй или иначе ще трябва да свикнеш с мен. Неприятен ли съм ти?

— Не зная — рече тя.

— Аз ще бъда добър към тебе — каза той. — Няма да те наскърбявам. Но ти трябва да ми се подчиняваш във всичко.

— Добре — отговори тя, без да вдига глава.

— Сега си свободна — рече той. — Можеш да правиш каквото искаш. Но, моля ти се, само не отваряй вратичката под стълбата.

— Добре — повтори тя, желаейки само едно: той по-скоро да си отиде и да я остави сама.

— Може би ще ми се наложи днес да замина — продължи той. — Ще се върна привечер.

Тя погледна след него. Той крачеше бавно по коридора. Широк и приведен, гърбът му таеше неясна заплаха.

След няколко минути тя чу отвън гласове. Приближи се до прозореца и видя, че той се сбогува с един от прислужниците. Заминаваше наистина. Изведнъж й стана по-леко. Необходимостта да се подчинява на Синята брада я гнетеше, но тя разбираше, че друг изход за нея няма: той беше сега неин господар и тя отникъде не можеше да очаква помощ.

В жилището настъпи тишина. Тя отвори вратата и излезе от стаята си. Дългият коридор водеше чак до стълбата. Тя наслуки отвори една врата отдясно и видя голяма стая, почти празна, ако не се смята масата, креслото с високо, украсено с резба облегало и библиотечните шкафове край стените. Приближи се до полиците с книги. Техните заглавия й бяха съвсем непознати. Прелисти една книга и я остави на мястото й. После напусна библиотеката и стигна до стълбата. Слезе долу и в нерешителност се спря във високия хол, чийто под бе застлан с огромен килим. Един от помощниците на готвача, с бяла престилка и бял калпак, излезе от кухнята. Тя не му обърна внимание. Предпочиташе да не обръща внимание на прислужниците, защото противното щеше да означава, че се готви да остане завинаги в този дом. Прислужникът мина покрай нея и изчезна.

Синята брада й бе забранил нещо. Какво беше то? Ах, да, да отваря малката вратичка под стълбата. Къде ли е тя?

Намери вратичката. Прекара длан по нейната прохладна повърхност и дръпна ръката си. Спомни си погледа на Синята брада, когато й нареждаше да му се покорява във всичко.

Каква ли тайна се крие в тази наглед обикновена и неугледна врата?

Чувството на тайнственост, което не я напущаше още от сутринта, на тайнственост, с която сякаш беше напоен въздухът в тази къща, я гнетеше и тревожеше. И ако не беше страхът пред Синята брада…

Тя постоя около минута пред вратичката, като се ослушваше. Когато наблизо мина слуга, тя се притисна до стената и се помъчи да се слее с нея, да стане незабележима. Прислужниците можеха да я наклеветят на Синята брада. Крачките затихнаха. Ръката й сама се дигна към дръжката на вратата и я натисна. „Аз само съвсем малко ще я открехна — успокояваше, се тя. — Само съвсем, съвсем мъничко. Няма да влизам вътре.“

Тя бутна вратата и затвори очи.

Постоя така още няколко секунди. Знаеше, чувствуваше, че вратата е вече широко разтворена и стига само да отвори очи, ще разкрие тайната на този дом, „Хайде — убеждаваше се тя, — погледни! Стореното е вече сторено.“

И тя отвори очи.

Очакваше да види всичко, само не и това, което се откри пред погледа й.

В малката полутъмна стая лежаха шест също така млади като нея жени. Някои от тях бяха без глави. И всички бяха мъртви. Тя с ужас осъзна, че не е първата и може би не и последната обитателка на този дом и съдбата на нейните предшественички очаква и нея.

Тя изпищя и без да затвори вратата, се спусна към стълбата, като не забеляза, че прислужникът с белия калпак бе видял всичко.

Тичаше по коридора като обезумяла. Искаше й се да се скрие, да избяга… Но къде? Може би в гората?

Върна се обратно и полетя към изхода на дома, към градината.

И на прага се сблъска, със Синята брада.

— Ти си била там? — попита той и гласът му беше по-скоро печален, отколкото сърдит. — И си видяла всичко?

— Те… те… ти си ги убил! — хълцаше тя. — Ще убиеш и мене!

— За съжаление имаш право — отговори той тихо. — Аз нямам друг избор.

… Вечерта, след като разглоби последния модел, Роберт Кямилев, по прякор Синята брада, началник на Централната лаборатория за биороботи, седеше в трапезарията и неохотно пиеше осмата чаша най-силен чай.

— Пак ли несполука? — попита го Хеля.

— Щом получат свобода на волята, веднага престават да се подчиняват — оплака й се Роберт, като огорчено отскубваше косъмчета от черната си брада. — На системата ми липсва сигурност. Любопитството се оказва по-силно от комплекса на подчинението.

— Горкичкият, пак цял месец напразни усилия!

— Защо да са напразни? Утре се залавям за нов модел. Все някоя от жените на Синята брада ще се окаже достатъчно дисциплинирана.

— Ами ако тя бъде чак стотната? — въздъхна Хеля.

Под разказа вместо подпис стоеше мотото „Жестокост“.

— Така — каза си на ум Павлиш. — До известна степен не е лишено от интерес.

Творческото му настроение обаче беше изчезнало. Павлиш слезе в каюткомпанията, където вечерята бе вече започнала.

5

— Редакторът пристигна — каза Снежина подигравателно, когато Павлиш влезе в каюткомпанията. — Е, носят ли ви разкази, романи и поеми?

— Разбира се, че носят — отговори Павлиш, като разгъваше салфетката си. — И то доста хубави неща.

— И аз ще намина при тебе след малко — каза Малкия. — Моето не е съвсем разказ. Аз ти казах вече.

— Виждаш ли, Снежина — рече Павлиш. — На твое място и аз бих седнал на писмената маса.

— Само това ми липсваше! — възмути се Снежина. Павлиш едва дочака края на вечерята и побърза да се върне в каютата си. Изведнъж почувствува, че го обхваща вдъхновение. Стори му се, че белите криле на слязлата от небесата муза шумолят над главата му. Той се втурна в каютата, спусна се към пишещата машина, препрочете бързо вече написаното, зачеркна последната фраза: „Прекарвах тук отпуската си. Бях много изморен.“

И музата го напусна. Изгуби се в климатизирания въздух. Току-що бе до него и изчезна. Павлиш почака тя да се върне, но не я дочака и без нейна помощ написа отново:

„Прекарвах там отпуската си…“ И в този момент музата отново го облъхна с крилото си.

„… Търсех място, където да е тихо, прохладно и безлюдно. Ето защо се настаних за две седмици в един опразнен вече пансион на това градче.

По-голямата част от стаите бяха заключени, а след още един месец целият пансион се затваряше.

Съседите ми по пансион бяха все случайни хора. Срещах се с тях в празното кафене, което се оживяваше само когато орнитоптеристите долетяваха да обядват, сгъваха шумно в ъгъла разноцветните си криле и високо спореха, като употребяваха твърде много специални термини. Аз сядах на една светлосиня масичка по-близо до булеварда, разменях поздрав с Виктор, агроном-подводник, чиято жена се лекуваше вън от града в един санаториум, с мустакатия гуцул, инженер от Лвов, за чийто институт местният завод приготвяше някакъв свръхсложен уред, и с Шарл, поет от Брюксел. Той веднъж ме уверяваше, че в дома му има ремонт, а той не може да понася ремонти. После дойде Нина. Една нейна приятелка й казала, че през октомври времето тук е прекрасно. Приятелката й, изглежда, беше объркала това градче с някакво друго място в Кавказ. След разочарованието на първия ден, когато Нина без малко не замина на юг, настъпи спокойствие и усещането на най-истинската, мъничко еднообразна, но сладостна почивка. И Нина остана.

Постоянният вятър и слабото слънце, черните лодки край морето, ароматът на младо вино, случайността, непостоянството на живота ни тук, обедите в уютното кафене, орнитоптеристите, окапалите листа по алеите на булевардите, белите патици в морето — всичко това предизвикваше приятното чувство на очакване на нещо — може би писмо или среща…“

Павлиш завърши страницата и я измъкна от машината опечален. Оказа се, че все пак не можа да стигне до същността на работата. Минаваше единадесет часът. По-добре утре да стане по-рано. Главата му вече не работи добре.

Павлиш се съблече, взе си душ и изгаси лампата. Но не му се спеше. Раждащият се разказ бе нарушил обикновения ход на мислите му, безпокоеше ги, възбуждаше го и взе дори да му се струва, че вятърът, който духаше в разказа, нахълтва в тишината на каютата…

6

Дръжката на вратата бавно се обърна. Вратата се открехна на няколко сантиметра. След това в пролуката се показа снопче изписани листа. Листата се спуснаха в отвора и паднаха на пода. После вратата все така беззвучно се затвори.

— Що за мистерия — рече си Павлиш, запали лампата, зашляпа бос до вратата и вдигна листата.

Това беше вторият разказ, чийто автор бе пожелал да остане неизвестен.

Тъй като и без това не му се спеше, Павлиш реши да прочете тайнствено подхвърления му разказ.

АЛЬОНА И ИВАН

Иван се подпря на гладката стена на дола и затвори очи.

— Какво има? — попита го Альона.

— Не мога повече. Ще си отдъхна мъничко.

— Трябва да стигнем, преди да се е стъмнило — каза Альона.

— Знам, но ако умра посред пътя, няма да ти стане по-леко.

— Не говори глупости — каза Альона. — Тук не е по-горещо, отколкото в Сахара.

— Никога не съм бил в Сахара — отговори Иван. — Но съм чел, че през деня там всичко живо се крие на сянка. Или се заравя в пясъка.

— Тук няма пясък — рече Альона.

— На тази планета изобщо нищо няма. Само скали и чудовища. Интересно, с какво ли се хранят те?

— Да вървим — каза Альона. — Скоро ще ти се отвори второто дишане.

— Осмото — поправи я Иван. — Имаш ли още вода?

— Не, нали знаеш?

— Когато бягал от Александър Македонски, персийският цар се напил от една кална локва и признал, че по-вкусно и по-бистро питие не му се било случвало да опита.

— Ако бяхме на Земята, и аз щях да се напия от локва — каза Альона. — Потърпи. След четири-пет километра ще има извор.

Десетина минути те вървяха мълком. Отпред се показа гъсталак от бодливи сиви храсти.

— Не гледай нататък — предупреди го Альона.

— Там има вода — с дрезгав глас каза Иван. — Там има вода!

— Тя не бива да се пие — отговори Альона. — Виждаш ли до нея зъбатите животни?

— Те са безвредни.

— Това е техният водопой.

Приличните на мехове за вода сивосинкави, многороги животни, едри колкото крава, бавно обръщаха глави и разглеждаха хората.

— Страхуваш се, че ще ми се случи нещо ли?

— Не нещо, а същото, което се е случило с кучето на експедицията.

— Разказваха ми.

— А аз самата видях как Шарик се превърна в едно от тези чудовища.

— Това май множко прилича на приказка.

— Може би. Доктор Фукс го аутопсира после. Дори вътрешните му органи се бяха преобразили.

— Как обясни той това?

Альона вдигна рамене. Не отговори нищо.

Те отминаха езерцето и Иван обърна глава, сякаш сивата вода на езерцето го зовеше да се върне.

— Доктор Фукс изгради интересна хипотеза — каза Альона. — Местните животински видове са еднополови. Обикновено те не се отдалечават от своето езерце. Щом едно от животните умре — от старост или от болест, друго животно се приближава до езерцето, напива се с тази течност (в базата има филм; като стигнем, ще го видим) и веднага се разделя на две отделни животни.

— И какъв е изводът?

— Фукс предполага, че езерцето е пазител на наследствеността на стадото. Това вътре не е вода, макар че по своя състав течността прилича на вода, а е слаб разтвор от фермент, който носи в себе си голям брой наследствени молекули.

— И много ли такива езерца има?

— Досега сме намерили шест. Край всяко от тях пасе отделно стадо.

— А ти вярваш ли на приказката за кучето?

— Вярвам, видях го с очите си. Знаеш ли, на планетата няма ни гори, ни големи езера, ни реки. И в процеса на еволюцията водохранилището си е изработило способност не само да поддържа своя вид, но и да влияе върху другите живи организми. Ако една от тези крави стигне до съседното чуждо езерце и се напие от него, тя ще се превърне в негова жителка. Разбираш ли?

— Разбирам само едно: съгласен съм да стана крава, но не и да умра от жажда.

— До базата има още два часа път. Няма ли да можеш да изтърпиш? Мислех, че космонавтите са с по-силен дух.

Иван обаче не се смути от този упрек. Металическите му подметки звънтяха равномерно по нажежените камъни и двете слънца на планетата безжалостно жареха през скафандъра. Тук нямаше сенки. Едното слънце светеше право от зенита, другото се движеше по хоризонта, без да има намерение да залязва, и за един час успяваше три пъти да обиколи нажеженото небе.

Отново скала и край нея езерце, заобиколено със стадо излежаващи се на припек червеникави одри, които напомняха донякъде коне, доведени до крайно изтощение.

— Альонушка — примоли се Иван. — Аз трябва да се напия. На всяка цена трябва да се напия!

— Не говори глупости! Да вървим! Нали ти обясних всичко.

— Не ти вярвам! — каза Иван с неочаквано озлобление. — Нито вярвам на твоя доктор Фукс.

Альонушка не отговори. Тя продължаваше да върви напред — дребничка, тънка, цялата нажежена от слънчевия зной, участничка още в първата експедиция, която посрещаше вече четвъртия месец на тази планета.

… Иван я беше видял за пръв път миналата вечер. Командирът на космичния кораб „Смерч“ го извика на мостика и му каза:

— Ще вземеш пощенския планьор и ще се спуснеш с Альона Сергеевна в базата. Продоволствието и уредите закара Данилов. На тебе остава само да вземеш писмата. И още едно нещо: лекарствата. Альона Сергеевна е долетяла при нас специално за тях.

Планьорът беше принуден да кацне на почти плоското плато, на петдесет километра далеч от базата. През време на приземяването радиостанцията стана на парчета. Но сандъчето с лекарствата оцеля. „Смерч“ беше високо в орбита и свързването с него бе невъзможно. Наложи се да вървят пеш. Преди да се съмне, докато още не бяха изскочили двете слънца, пътят не им се стори труден. Но сега…

Пред тях се показа още едно езерце. Третото поред. Край него нямаше никой.

— Край! — каза Иван, като смъкваше раницата. — Ще пия.

— Тук също не бива — отвърна Альона. — Животните пасат оттатък хълма. Зная това.

— И аз зная — каза Иван. — И зная, че няма да ми се случи нищо.

Той застана на колене и почна да пие топлата течност.

Альона се опитваше да го издърпа далеч от водата, крещеше нещо, плачеше, но той не чуваше; продължаваше да пие, да пие…

Иззад хълма се показа стадо рогати, рунтави животни. Те заврещяха и заблеяха, когато видяха как пред очите им двукракият пришълец се превръща в същество, подобно на тях.

Иван скочи и се помъчи да изтърси полепналите по устата му капки, опита се да се изплюе. Искаше да извика, но вместо това се чу жално блеене. Безсилен да се задържи повече на краката си, Иван рухна върху камъните, като се удари в тях с копитата на ръцете си.

Стадото се приближи до него и се спря. Животните както винаги бяха настроени съвсем миролюбиво.

Альона не помнеше колко време остана седнала върху камъка, задавяна от сълзи, от безсилие, от страх. Животното, което доскоро беше Иван, се притискаше до нея, пъхаше нос в коленете й, като че ли я молеше: „Помогни ми!“ Скафандърът странно висеше на него и се люшкаше, сякаш някой шегобиец бе пременил козлето с него.

Най-после Альона стана, направи от един ремък нашийник, метна на гърба си и другата раница и бавно закрета по-нататък към базата. Тя не чувствуваше вече ни изсушаващата я горещина, ни жажда.

След петстотин метра я посрещна спасителен отряд… На базата и досега обичат да разказват как след многочасови лутания спасителите се натъкнали в пустинята на разплаканата и изнемощяла Альона Сергеевна. Тя носела две раници и водела на ремък един грозен козел в скафандър. Ако ви се случи някога да посетите тази база, непременно ще ви разкажат цялата история. И ако изразите съмнение, ще ви изведат навън, където броди унило един зелен козел с пет рога. „Ето го — ще почнат да ви уверяват те, това е същият онзи космонавт Иван, който не послушал Альонушка.“ Иван непременно ще се приближи до вас и ще се мушне в коленете ви. Той е съвсем питомен и много привързан към хората.

Ако започнете да проявявате любопитство, дори да се ужасявате, ще ви кажат, че доктор Фукс непрекъснато обещава да открие противодействуващо средство и да върне на Иван човешкия образ.

Само че по-добре след това да не отивате при доктор Фукс. Той ще се ядоса страшно и ще ви каже, че тези глупави шеги вече са му омръзнали, че това е най-обикновен местен козел и че космонавтът Иван благополучно е отлетял на Земята.

Кой знае, може би на доктора му е неприятно да признае, че досега не е успял да открие противодействуващото средство…

7

Щом дочете последната фраза на разказа, Павлиш заспа и през цялата нощ го измъчваше жажда и страх да не се превърне в козел. „Не — казваше той насън на усмихващата се леля Миля, — няма да пия вашата лимонада. Ще се превърна в лимон и ще трябва да се полюлявам на някое клонче. Тогава, нали разбирате, ще трябва да се простя с Космоса.“

Когато се събуди сутринта, Павлиш се опита да прогони необикновеното чувство за опасност, но няколко минути още, докато отдолу не прозвуча гонгът за закуска, той не можа да си наложи да протегне ръка към масичката и да вземе чашата с вода.

— Безсмислица някаква — каза той гласно, като седна на леглото. — Ами че аз съм чел тази приказка в детинството си. Дори имената съвпадат.

После помисли, че в това използуване на познати фолклорни сюжети от страна на космонавтите има известна положителна черта: космическият фолклор, значи, се нарежда до истинския фолклор.

— В сборника вече постъпиха две пълноценни произведения — каза Павлиш по време на закуската. — Като начало не е лошо. Особено ако се вземе пред вид, че авторите са имали на разположение само една вечер.

Повече не се върнаха към въпроса за алманаха. Целият предобед на „Сегежа“ имаше твърде много работа: проверяване на двигателите и апаратурата преди забавянето на движението, подготвяне на отчетите, привеждане на кораба в ред. Лешчук и Кудараускас бяха излезли навън, оглеждаха корпуса и смениха една от антените. Капитанът и Бауер изчисляваха орбитите на откритите през вчерашния ден метеоритни потоци. Христо Райков учеше навигация — след две седмици той имаше изпити.

Павлиш също нямаше време за алманаха: готови бяха културите на бактериите, които бяха открили на Муна, и той прекара заедно с корона Аро почти два часа над микроскопа.

Когато се върна в каютата, Павлиш намери на масата още един ръкопис. От кого беше написан и донесен този ръкопис, не можеше да се разбере: шрифтовете на пишещите машини бяха еднакви.

Павлиш сложи ръкописа върху нарасналата вече купчинка листа и сам седна пред пишещата си машина. Трябваше да довърши своя собствен разказ.

„Веднъж бяхме седнали с лекарката Нина — написа той — на самия край на неустойчивия мостик, до който пристават екскурзионните катери. Нина се загръщаше в синята си пелерина. Почна да се смрачава. Чакахме да дойде инженерът, който ни бе обещал да вземе от завода един аерокар. Бяхме се наговорили да отлетим в Сухуми и да вечеряме там. Инженерът закъсняваше.

— На Муна има ли морета? — попита Нина.

— Да, също такива. Само че мъртви. Без патици.

— И вълните ли са същите?

— Не, вълните са по-големи. Значително по-големи. Там винаги духа вятър.

— Трябва да е много тъжно там.

Тя не питаше. Беше уверена, че там е много тъжно. Аз й бях разказвал много за Муна, за разрушения град Манве, за плесента по хълмовете, за кънтящите коридори в подземието на Вапрас.

— Сега под куполите вече живеят хора. Може би те са стотици. А след две-три години ще отлетим отново там. Ти също можеш да дойдеш. Там са нужни лекари. Чувах, че сферидите изпратили на Муна мощни дезактиватори. След две-три години човек ще може да се разхожда там, където си иска…

Нина зиморничаво се увиваше в пелерината си. Дребни вълни неспокойно се разбиваха в подпорите…“

— Извинете — чу се глас откъм вратата. — Не ви ли попречих?

— Не — каза Павлиш, — заповядайте.

На вратата стоеше патрицият от Муна. Ръкописът, който държеше в четирипръстата си ръка, беше свит на тръбичка.

— Седнете — каза Павлиш, като проклинаше редакторската съдба. — И вие ли сте решили да участвувате в алманаха?

— Това ще придаде на алманаха космически характер. Представители на три цивилизации и тъй нататък.

Патрицият все още ползуваше лингвист. Той беше свикнал с черната кутийка и я въртеше свободно между пръстите си. Но сега пръстите му се движеха по-бързо от обикновено.

— Навярно моят разказ се отличава донякъде по тематика от онова, към което сте свикнали и което очаквате от авторите. Вашият свят е уреден, светъл, а аз… та вие знаете откъде съм аз. Така че възможно е, след като го прочетете, да се откажете да го поместите… поради настроението му.

— Ние не ограничаваме никого — каза Павлиш. — Щеше да бъде странно, ако вие бяхте донесли разказ из живота на земния космически флот. Просто странно.

— Странно — съгласи се патрицият. — Тогава ще ви го прочета.

— О, не, няма нужда, аз мога сам.

— Не, аз няма да издържа напрежението — каза патрицият. — Не ще мога да чакам. Ще се разхождам из коридора и ще преча на всички. Той е кратък. За животните.

— За какви животни? — изненада се Павлиш.

— За нашите животни. Мунските. Само че вие не ги знаете. Аз преведох разказа на руски и ги замених всичките.

— Как така ги заменихте?

— Замених животните с други. Със земни животни.

— И защо?

— За да бъде по-ясно. Нашата фауна донякъде прилича на земната. Вече зная това. И ако писах за траканса, преведох го като „мечка“. Той също е голям и ходи на задните си лапи.

— Но мечката обикновено не ходи на задните си лапи.

— Така ли? А механикът Кира ми каза, че мечката ходи на задните си лапи и ходи изобщо както си иска. Тя бързаше и не можа да ми отдели повече време.

„Всичко е ясно — помисли Павлиш. — Той й е дотегнал до смърт с приказките си и Кирочка се е съгласила на всичко, само да я остави на мира. Сега ще дотегне и на мене.“

— Четете — каза Павлиш.

— Аз няма да чета — отвърна патрицият. — Ще разказвам. А вие ще следите текста.

— Добре — съгласи се Павлиш. Не му оставаше нищо друго.

— Сега — каза патрицият, малко успокоен, и се намести по-удобно — трябва да направя един малък увод относно някои проблеми на нашата планета. Например относно отразения в разказа ми проблем за свръхнаселението.

— Аз зная за този проблем.

— Тъй ли? — Патрицият беше разочарован. — Тогава ще ви разкажа за резерватите на Муна. Те се различаваха от земните резервати. Представляваха по-скоро ферми и не заемаха големи пространства…

Павлиш погледна часовника. Стрелките видимо се движеха по циферблата и докторът почти физически усещаше как тече времето. „Страшно нещо е работата на редактора“ — мислеше той. А патрицият в това време боботеше:

— Там процъфтяваше корупцията… срещу голям подкуп… кожите на някои животни ставаха обект… на патрициите им беше неизгодно… прищевките на модата… Между другото трябва да ви разкажа една история, която се случи в Манве…

При всяко друго положение Павлиш щеше да слуша с интерес патриция. Патрицият беше най-приказливият от жителите на Муна. Но в този момент докторът бе не само изследовател и космонавт. Преди всичко той бе писател и неговият недовършен разказ то зовеше, изискваше вниманието му…

— Вие като че ли не ме слушате? — попита патрицият.

— Не, моля ви се — възрази Павлиш. — „Лукун от Манве си купи място във втората каста за три кожи от бара…“

— Барасгер.

— „За три кожи от барасгер, откраднати от резервата.“

— Точно така. И аз в своя разказ отразих тенденцията…

— С една дума, всичко е ясно. Нека преминем към същността на работата — каза Павлиш. — Иначе няма да успеем да го прочетем и до обяд.

— Имате право — отговори патрицият.

Павлиш взе от него листчетата с разказа и на патриция не му оставаше нищо друго, освен да започне да разказва.

— Заглавието още не съм измислил. Ще го измисля после. Разказът започва така: „Бяха се събрали на хълмовете отвъд Лигон. Те бяха малко: една стара и извънредно хитра мечка, два елена, един планински козел, осемнадесет зайци, три лисици и едно вълче. След това при тях дойдоха няколко катерички и два мармота…“

— Чакайте — каза Павлиш. — Може би всъщност ще е по-добре да се върнете към действителността. Иначе излиза някаква безсмислица: Лигон и осемнадесет зайци. Хайде да го направим както е било в началото: „Един стар и извънредно хитър траканс…“

— Но те веднага ще разберат! — възкликна патрицият. — Че кой друг освен мене може да пише за траканса? По-добре да си взема разказа обратно. Нали сам казахте, че може да се пише с мото…

— Да — съгласи се Павлиш. — Добре тогава. Продължавайте.

— „… След това при тях дойдоха няколко катерички и два мармота.

«Това ли сме всички?» — попита мечката. «Аз видях и една сърна. Но тя е съвсем болна — каза заекът.»“

— И всички ваши животни ли говорят? — попита Павлиш.

— Но това не е реалистичен разказ. Това е алегория — отговори патрицият. — Един твърде разпространен жанр в мунската литература. Още преди два века великият Кис от Пронега е написал алегория за сумсите. В нея сумсите говорят.

— Добре — каза Павлиш. — Продължавайте.

„Мисля, че няма нужда от обяснения — каза мечката. — Положението е съвсем ясно. Ако не успеем да се доберем до резервата, на Муна няма да остане нито едно диво животно. Вчера започнаха да секат последната голяма гора. Не е тайна, че вълкът е принуден да се крие между кучетата, а зайците се спотайват в мазетата. Ние изгубихме една многовековна битка. Почти сме унищожени. Кой знае пътя към резервата?“

„Аз — каза еленът, — опитвах се да се промъкна там скришом, но ми попречи оградата.“

„Далеч ли е оттук?“

„До разсъмване ще стигнем.“

„Тогава — на път! — каза мечката. — Няма какво да чакаме!“

Животните тръгнаха бързо по края на безлюдното шосе. По пътя към тях се присъедини една чапла. Тя летеше малко пред тях и проверяваше няма ли опасност. Пред самия резерват в колоната се включиха две полски мишки.

Пред животните се изпречи оградата. С бял надпис на вратата: „Резерват“.

Мечката натисна с нос копчето на звънеца.

Животните се вълнуваха. Как ли ще ги приемат?

Един сънлив човек се приближи до вратата. Изненада се, когато видя животните в полумрака.

„Идваме в резервата — каза от името на всички мечката. — Няма вече какво да ядем. Изморихме се да се крием. Ако не ни приютите, след една седмица на Муна няма да остане нито едно диво животно.“

„Влезте — отговори човекът. — Не, не към хранилката. Най-напред в изолатора.“

Животните послушно влязоха в едно голямо жълто здание. Когато вратата зад тях бе затворена и резето падна, пазачът изтича до една малка къщичка, където неговият помощник бе седнал на масата и ядеше каша.

„Грулад! — извика човекът още от прага. — Този път ни провървя!“

„Какво има? Да не си намерил храна за нашия козел? Или си измислил как да нахраним лъвчето. Или пък знаеш какво да кажем при ревизията в края на месеца?

«Ти си истински учен, Грулад — каза човекът. — Дори и не подозираш колко много ни провървя. Голям брой животни доброволно дойдоха в резервата. Дори и една мечка. Сега ще спасим от глад лъвчето и ние самите два месеца ще бъдем сити. Животните молят да ги приютим.»

«А къде са те сега?» — попита развълнувано Грулад, като преобърна чинията с кашата.

«Закарах ги в изолатора.»

«Великолепно!»

Застанаха пред вратата на изолатора. Грулад неочаквано каза:

«Жалко само, че те са последните животни на Муна. И че са дошли с доверие при нас. Няма да има вече диви животни.»

«Но ти забравяш ли, че два месеца ще ядем истинско месо? И никой ревизор няма да заподозре нищо. Дори ще охраним лъвчето. До следващата ревизия ще бъде живо.»

И като разпръснаха по този начин последните си колебания, те влязоха в изолатора, където животните ги очакваха с надежда, и ги изпозастреляха с автоматите си.“

— Това ли е всичко?

— Да. Че какво друго може да има още? Остава само мотото: „Обичай слабия“. Това е иронично мото.

— Щом вашите мечки са земни, можете да вземете за мото и едно подходящо библейско изречение: „Обичай ближния си!“ — каза Павлиш.

— Имате право.

Патрицият си записа мотото.

— И още една забележка. На ваше място аз бих върнал мунските названия на животните. И без това е ясно, че действието се развива на Муна — от имената и названията.

— Ами ако подменим всички имена със земни?

— На Земята това не може да се случи. Алегорията няма да бъде истинска. А лъжлива.

— Добре — каза патрицият. — Съгласен съм. А останалото ще послужи ли?

— Ще послужи — отговори Павлиш. — Макар че разказът действително е тъжен.

8

До обяда оставаше съвсем малко време. Нямаше смисъл вече да се връща към своя разказ. Павлиш си спомни, че при него имаше още един ръкопис — този, който бе намерил през деня на масичката. И той го прочете.

СРЕЩА С ТУЗЕМЦИТЕ

Не е лесно да се намери една нова цивилизация. Минават десетки години, преди някой разузнавателен диск да съобщи: там и там са открити следи от живот. А дори и в такъв случай деветдесет и девет на сто е сигурно, че до възникването на съзнателен живот на тази планета е още твърде далеч.

Но ние търсим. В това виждаме своя дълг, своята мисия. Ние първи успяхме да излезем в Космоса. Длъжни сме да намерим ония, които още не са направили това, и да им помогнем.

Дори в Галактическия център са малцина ония, които могат да се похвалят, че са присъствували на първата среща с други съзнателни същества.

С такива срещи са свързани различни интересни истории и загадъчни случаи. За един такъв случай ми е разказвал моят баща, който беше прочут пътешественик.

Планетата, на която попаднал корабът на баща ми, била покрита с богата, разкошна растителност. Из гъсталаците на планетата бродели страшни чудовища, огромни, но напълно лишени от разум, гущери-броненосци и змии населявали нейните езера и реки. Да се изследва планетата и да й се направи карта, се оказало извънредно трудна работа.

Веднъж моят баща и неговият спътник, на име корона Ег, пътували с всъдеход из гората. Тежки, гъвкави клони се удряли в илюминаторите на всъдехода, листа залепвали по стъклата. Слънчевите лъчи едва прониквали през гъстите сенки.

Изведнъж те забелязали една утъпкана пътечка в гората. Тя може да е била прокарана от животни, но въпреки това те тръгнали с всъдехода по нея. След няколкостотин метра машината забавила ход. Върху меката почва била ясно отпечатана огромна следа с вдлъбнатини от нокти. Баща ми изказал предположението, че по пътечката наскоро е минал дракон — тези едри животни били много опасни и само прякото попадение от ръчно оръжие можело да ги унищожи. Членовете на експедицията били настроени твърде зле към тях: един дракон нападнал преди това ботаниците, а друг — безмозъчна твар — разрушил метеоавтомата.

Следите ги довели до една падина, обрасла с бодливи храсталаци. Високи дървета се издигали между храсталаците подобно на гейзери. Баща ми обяснил, че някога, когато на нашата планета се родили разумни същества, случвало им се често да се бият на живот и на смърт с подобни хищници. Корона Ег казал на шега, че би избягал, ако се срещне с подобно чудовище, въпреки че той далеч превъзхожда дракона по разум.

Всъдеходът преминал рекичката и се изкачил по склона на срещуположния бряг. Пътешествениците забелязали в една скала вход на пещера и баща ми изказал мнението, че след много столетия разумните обитатели на планетата ще изберат може би тази пещера за жилище. Корона Ег се съгласил с баща ми и в същия миг извикал:

— Я вижте, туземци!

И тогава те съгледали туземците. Това били странни същества, съвсем различни от короните. Те имали по два дълги крака и по два чифта горни крайници, също така много дълги. Главите им приличали донякъде на главите на хорала от Земята или на обитателите на Муна, обаче острата им коса, която растяла нагоре, образувала нещо като гребен. Туземците били голи и само лошо обработени кожи покривали отчасти телата им.

Туземците не забелязали короните. Всъдеходът бил спрял сред храстите и шумът от камерите, включени веднага от моя баща, не стигал до тях.

Баща ми полугласно изразил безпокойствието си, че туземците могат да попаднат в лапите на дракона, който бродел наоколо. Защото те всъщност нямали никакво оръжие.

В този момент драконът, който сякаш подслушал непредпазливо казаните от баща ми думи, изскочил от храсталаците вдясно и с огромни, леки за такова чудовище скокове се нахвърлил върху туземците. Двете глави на дракона се полюлявали, сякаш едва се държали върху тънките шии.

Корона Ег направил единственото, което било по силите му. Той пуснал сирената, за да предупреди туземците. Ръчното оръжие на всъдехода не било готово за бой.

Туземците твърде късно видели дракона. Те се спуснали да бягат към една група дървета, но било ясно, че няма да успеят да се скрият. Драконът ги настигал.

Корона Ег пуснал всъдехода на пълна скорост. Машината подскочила, сякаш и тя била дракон, и полетяла надолу по склона. Баща ми пуснал ракета от ръчното оръжие, но в бързината си не могъл да се прицели както трябва и изстрелът откъснал опашката на дракона. Изненадан, той се обърнал. В този момент баща ми го довършил с втора ракета.

Всъдеходът се спрял край задъханите туземци. Корона Ег скочил на тревата и за да покаже миролюбивите си намерения, разтворил широко ръце…

Туземците нямали никакво намерение да бягат. Един от тях помислил малко и също така разтворил ръце… И четирите. Друг един казал нещо на съвсем неизвестен език.

Корона Ег произнесъл ясно своето име и посочил с пръст към себе си. Туземецът също казал нещо и мушнал пръст в гърдите си. Баща ми едва сдържал смеха си. Зрелището действително било твърде комично; Корона Ег повторил, че се нарича Ег. Изглежда, че мисловните функции у туземците още не били напълно развити: туземецът казал същата дума, макар че я произнесъл трудно. Излязло, че и той също се наричал Ег.

Когато стигаше до това място в своя разказ, баща ми винаги се смееше. Времето не намаляваше комичността на ситуацията.

Корона Ег показал със знаци как се е прицелвал в дракона, макар че всъщност това направил моят баща. След това той издал звук, наподобяващ изстрел.

Туземецът разбрал. Той кимнал, престорил се, че трипери от ужас и казал „Ег“, с което изразявал своята признателност. След това корона Ег посочил небето, като искал да покаже с това, че е дошъл оттам.

Настъпила пауза. След малко туземецът се навел и с ловко движение извадил огромните бивници на дракона. Вторият туземец извършил същата операция с другата глава на дракона. Туземците предложили един бивник на корона Ег и той с благодарност приел подаръка.

Баща ми обяснил на корона Ег, че зъбите на дракона са доказателство за победа над чудовището и че тези първобитни ловци без съмнение ще припишат на себе си (пред своите едноплеменници) унищожението на страшния звяр.

За да се продължи някак разговорът, баща ми клекнал на тревата и с едно откъснато клонче нарисувал на земята графичната картина на теоремата, която при вас, на Земята, наричат Питагорова. Туземците не изразили никаква радост при вида на теоремата и моят баща предположил, че геометрията още не им е позната.

Най-после на туземците им омръзнало да чакат. Един от тях взел от баща ми клончето и нарисувал с него опашка и озъбена муцуна към системата от триъгълници. Получил се дракон. След това туземците се приготвили да тръгват. И въпреки че пътешествениците предложили да ги закарат до селището или пещерата им, туземците се отдалечили.

Корона Ег и баща ми сметнали за неправилно да се опитат да преследват туземците и се върнали на кораба, за да разкажат на другарите си за тази среща и след като се посъветват с тях, да изработят програма за търсенето на туземците и за влизането в контакт с тях. Нито в този ден обаче, нито в следващия успели да открият туземците въпреки големите старания да ги намерят. Експедицията буквално преровила цялата планета, но безрезултатно. Не само туземци, но и дори никакви следи от съзнателен живот не били открити.

Трябвало да напуснат планетата, без да постигнат нещо. И загадката щяла да остане неразрешена, ако известно време след завръщането им в столицата на нашата планета не била свикана голяма междупланетна конференция във връзка с примитивните цивилизации.

Баща ми присъствувал на тази конференция. И представете си неговото изумление, когато един от делегатите на системата планети, наречена Сфериди, се спрял в своя доклад на един твърде интересен и загадъчен случай. Ето какво разказал той.

Преди известно време на една от планетите (по-нататък следвали координатите й, които накарали баща ми да наостри уши) се намирала група от една отдалечена планетна система, свързана със Сферидите. Тази група избрала предварително известна на тях необитаема планета, за да снимат филм за произхода на съзнателния живот. Филмът трябвало да бъде приключенски, игрален. По време на снимането двама артисти, облечени в кожи, както подобава на първобитни хора, навлезли навътре в гъстата гора с надеждата да намерят някое от местните чудовища, чиито зъби служели като материал за изработване на сувенири. Но се случило така, че не те открили чудовището, а чудовището открило тях и ги нападнало внезапно. Не се знаело как щяло да завърши всичко това, ако ненадейно не се появили туземци на планетата, които убили чудовището. По време на разговора станало ясно, че туземците (да ги снимат, не успели, а описанията, направени от неподготвените за тази цел актьори, се оказали противоречиви и неопределени) са постигнали известни успехи. Те били запознати например с основите на геометрията. След тази среща филмовата група трябвало веднага да напусне планетата, тъй като имала разрешение да работи само на необитаеми планети — контактът с новооткрити цивилизации е привилегия на специалистите. По-нататък, продължил докладчикът, се случило нещо необяснимо. Известно време след получаване на доклада на филмовата група за тази планета отлетяла специална експедиция. Експедицията претърсила цялата планета, обаче не успяла да открие никакви признаци от съзнателен живот. Ето защо те апелират сега към антрополозите от цялата Вселена да помогнат в разгадаването на тази поредна космическа тайна.

След завършването на доклада пред изненаданата аудитория се появил моят баща. Той скромно поискал думата и със задавен от смях глас разказал за срещата си с киноартистите.

Така тайната била разкрита. И ако баща ми не е бил между делегатите, антрополозите имало да се мъчат много. И тази куриозна грешка щеше да преминава тъй от учебник в учебник поради недостатъчната връзка между представителите на различните светове.

Разказът беше подписан: „Корона Аро“. Мотото беше: „Не се смятай по-умен от другите!“

Павлиш зачеркна подписа, като остави само мотото. Макар че това беше без значение. Едва ли щеше да има някой от кораба, който да ме се досети чий е този разказ.

9

Павлиш можа да се заеме отново с разказа си едва след обяд. Той написа на един лист хартия: „Няма ме, ще се върна най-рано след двадесет минути“ — и закачи съобщението на вратата. Сега никой нямаше да го безпокои.

Наложи се да препрочете написаното, някои неща беше вече забравил. Най-сетне Павлиш отново се озова в прохладната есен на отчасти измисленото, но все някак съществуващо в спомените му крайморско градче.

— Разкажи ми още нещо за Муна — помоли ме Нина.

— Трудно ми е. Забравя се. Всичко се забравя. Остават някакви подробности, сцени, интересни само за мен и може би още за някого. Останалото се превръща в книги, статии, спомени, написани от други, придобива самостоятелен живот и става чуждо. Спомням си, кой знае защо, за нашето нощно пътуване към „Сегежа“, пламванията на изстрелите зад скалите, нечий вик… В очерците това звучи съвсем иначе.

— Но ти намекна за някой друг, за когото са интересни твоите спомени.

Не отговорих веднага. Погледнах към морето. То беше синьо, почти виолетово. На самия хоризонт като небесносиня стрела се мярна рейсовият аерокатер.

— Девойка ли е? — попита Нина.

— Да — отвърнах аз. — Българка. Казва се Снежина. И тя беше на кораба.

— Обичаше ли я?

— Не зная. Веднъж седяхме с нея на морския бряг. На Муна. Само че там човек трябва да седи облечен във високозащитен скафандър. Това беше един ден преди отлитането ни. Чувствувахме се весели. Весели, защото бяхме заедно. И бяхме извършили престъпление. Откраднахме от кораба една сигнална капсула. Това не е кой знае колко страшно престъпление, защото капсулата не беше последната. Написахме бележка, глупава бележка, че няма нужда да ни спасяват, че тук ни е добре. После включихме двигателя и капсулата полетя, почна да се нажежава, превърна се в звездичка и изчезна в облаците.

— Като бутилка в морето — каза Нина.

— Е, да, и ние помислихме същото. И ние живеем в море, само че то е безкрайно. И капсулата дълго ще се носи по вълните му, може би те някога ще я изхвърлят на брега — на някоя непозната планета. А може да я прибере и някой минаващ кораб.

— Гледай, инженерът пристига — каза Нина.

Аерокарът се спусна на пясъка, като разгони любопитните морски раци. Инженерът ни замаха с ръка от люка да побързаме. Изтичахме по мостчето и старите дъски се огъваха и скърцаха при всяка каша стъпка.

Вмъкнахме се в тясната кабина.

— Към Сухуми ли? — попита инженерът. — Не сте ли променили решението си?

— Както се бяхме уговорили — казах аз.

Докато изричах тези думи, аз отново се бях пренесъл на Муна, отново виждах сивото море, ниските разпокъсани облаци, застаналата до мене Снежина и свирепите вълни, които се плискаха в краката й.

Аерокарът се издигна във въздуха и се отправи на юг, към Кавказ.

— Вижте! — извика Нина. — Звезда пада.

На фона на потъмнялото небе един метеорит очерта златна пътечка и падна близо до нас.

— Пратеник от други светове — рече Нина.

Върху пулта пламна светлинката на монитор.

— Това не е метеорит — каза инженерът. — Навярно е спътник. Виждате ли сигнала?

— Да го приберем ли? — попитах аз. Инженерът кимна. Аерокарът се спусна към мястото, където бе паднал предметът.

— Ах! — възкликна изведнъж Нина. — Ами ако това е сигнална капсула?

— Може би — каза равнодушно инженерът. — Само че едва ли. Тях ги улавят на далечните планети.

Нина ме гледаше. И, кой знае защо, на мен също ми се дощя да повярвам, че това е сигналната капсула, която се е върнала обратно.

Нина беше права. Върху вълните се полюляваше сигнална капсула и на капака й ритмично пламваше светлинен сигнал. Капсулата настояваше да я приберат.

Аерокарът повисна над самата вода. Аз се наведох през люка и измъкнах капсулата от водата. Тя беше тежка и едва я откъснах от вълните. Това беше точно такава капсула, каквато бяхме пуснали със Снежина от Муна.

Сложих капсулата на пода на аерокара и погледнах Нина. Очите й бяха станали огромни и в тях сияеше възторг пред тази среща с чудото, с Необикновеното. И това чувство, това вълнение изведнъж се предаде и на мене.

— Но защо не я отваряте? — попита Нина.

— Та за какво ви е нужно това? — отговори на въпроса й инженерът. — Ще я предадем в Сухуми, в космопункта. Тяхна работа е да отварят капсулите.

Нина ме гледаше, очакваше от мен поддръжка.

— Ще я отворим — казах аз. — Нищо няма да стане. Все пак е интересно.

— Нали разбираш, че това не бива да се прави — настоя инженерът. — Знаеш ли какво има вътре? Ами ако е попаднал там вирус? Чужд.

— Никакъв вирус няма в нея — каза Нина — Аз зная какво има там.

— Какво?

— Бележка.

— Може би — съгласи се инженерът. — Може дори да е сигнал за някакво бедствие.

Нина не чака повече. Тя отвъртя капака и го сложи до капсулата.

— Как се отваря вътрешната кухина? — попита ме тя.

— Вие все пак се решихте, така ли? — попита инженерът. — Е, както искате.

Той не се обръщаше, гледаше пред себе си, където от синевата на хоризонта изникваха розовите върхове на Кавказките планини.

— Да — каза Нина.

Аз й показах копчето, което трябваше да натисне. Кой знае защо, усещах някакво странно отмаляваме. Знаех, че е невъзможно, а в същото време мислех: това е същата онази капсула; тя ме е настигнала и ме връща в миналото, което не се е отдалечило нито на крачка, което е до самия мене. И нищо, че Снежина ме е забравила, нищо, че тя сега е на няколко хиляди километра далеч — от миналото не можеш да избягаш никъде! То си остава в тебе, колкото и да се стараеш да се самоизмамваш.

— Колко жалко — обади се Нина. — Капсулата е празна.

— Не — казах аз. — Ако в нея има бележка, тя се намира в страничното отделение. Ето тук.

И аз извадих записката.

Нина сложи ръка на рамото ми, сякаш искаше да ме успокои, сякаш се приобщаваше към чудото.

— Дай да погледна — каза инженерът.

Аз не отговорих нищо, докато не прочетох сам бележката.

— Виж. Всичко е ясно — казах аз. — Сбъркали са адреса. Това е отчет за затъмнението на Юпитер — на пояса на астероидите. Сигналните капсули са един вид връзка между лабораториите. Затъмнението е станало преди осем месеца.

Нина гледаше през прозорчето белите ивици пяна, които браздяха синята вода. Аерокарът почна да се спуска, светлините на Сухуми сякаш го привличаха.

… Казах, че ми е горещо и излязох да изпуша една цигара на терасата. Вечерта в ресторанта се провали и аз бях виновен за това. Инженерът не разбираше причината и подозираше, че сме се спречкали с Нина и не искаме да признаем това. Аз пушех на терасата. Едрите грапави лозови листа се полюляваха точно пред очите ми. Само най-наивният глупак може да повярва, че за три години капсулата може да премине разстоянието от деветдесет и три светлинни години. Само последният глупак…

Слязох на улицата, поръчах един аерокар и без да се сбогувам със спътниците си, се издигнах във въздуха. Летях на изток, към Памирския институт, където работеше Снежина. Разбрах, че през тези три години се бях стремил към нея. Три години и три часа. Три часа път от Сухуми до Памир с малкия аерокар.

Мото: „Спомен“.

— Край — рече си Павлиш. — Браво на нас, макар че можахме да напишем и нещо по-хубаво.

Павлиш прилегна на леглото с разказа в ръка. Прочете го и го пооправи тук-таме. Сега вече можеше да се отдаде изцяло на редакторската си работа.

10

— Има ли други желаещи да предадат ръкописи? — попита Павлиш, като надничаше в каюткомпанията.

— Та нима са малко? — изненада се Малкия. — Аз мислех, че каютата ти е затрупана с ръкописи.

— Точно така — каза Павлиш. — Но ние, авторите, можем да се посместим малко.

— Знаеш ли какво? — рече Малкия. — Ти по-бързо издавай алманаха. Защото ще почне забавяне на движението и ще забравим литературното творчество.

— И това е вярно — каза Лешчук. — Няма какво да четем.

— Добре тогава — съгласи се Павлиш. — Ако има още нещо, занесете го в каютата ми. Аз пък в това време ще отида при Баков.

Старши помощникът беше на мостика.

— Алексей Иванович — каза Павлиш, — трябват ми хиляда листа хубава хартия.

— Хич не се надявай — рече Баков.

— Но нали знаете: за алманаха.

— Остана само два топа хартия и тя трябва на всички. Приближаваме се към Земята, всички пишат. И отчети, и дневници…

— Аз не споря — каза Павлиш. — И отчети, и дневници. Но, първо, хартията е повече от два топа. В това не се съмнявам. Щяхте да бъдете лош домакин на кораба, ако тя беше само два топа.

— Доктор Павлиш — каза Баков, — ние сме космически кораб, а не летяща канцелария. Вместо какво ми предлагате да нося хартия? Вместо вашите лекарства ли? Вместо резервните части за Мозъка ли? Или вместо четките за зъби?

— Добре де, петстотин листа ще ми дадете ли?

— Защо толкова много?

— Ами че все трябва да се направят тридесет-четиридесет екземпляра. За всички членове на екипажа, за космодрума, за най-големите библиотеки в света, за фолклорния институт — ще трябват, разбира се, около пет хиляди екземпляра, но аз ви влизам в положението и моля само за петстотин листа хартия. Един топ. Само един.

— Не — каза Баков. — И без това вече от два дни всички тичат при мен за хартия.

Споразумяха се за триста листа. Павлиш и толкова не очакваше. Той обра от каютите още около петдесет листа. Занесе купчината хартия в каютата си, взе от мостика апарата за копиране. Приготви всичко, каквото трябваше.

И в този момент откри, че купчинката страници, която се намираше на масата, се беше малко увеличила през време на отсъствието му. Прибавени бяха още два разказа. Трябваше да ги прочете.

Първият разказ носеше заглавието:

ИЗНЕЖЕНИЯТ ПОСЛАНИК

Членовете на Върховния Трул на планетата Локатейпан нямаше да бъдат така подозрителни, ако не бяха безкрайните интриги на жителите на Колатейпан — планетата-близнак. Двете планети се въртяха около едно и също слънце, по една и съща орбита, с една и съща скорост. И на едната, и на другата планета колелото беше изнамерено в пети век преди тяхната ера и първият балон се бе вдигнал във въздуха в 1644 година от тяхната ера. И едните, и другите бяха влезли във връзка с Галактическия център почти едновременно, тоест Локатейпан изпрати първа заявление, а Колатейпан първа получи отговор. В Галактиката смятаха, че това е станало по простата причина, че „К“ в галактическата азбука стои пред „Л“. Но жителите на планетите-близнаци мислеха по-иначе. Колатейпанци намираха, че Галактиката по този начин признава тяхното превъзходство пред Локатейпан, а локатейпанци бяха убедени, че Колатейпан е заловила и задържала заявлението им.

Невъзможно е да се изброят всички обиди, които Колатейпан бе нанесла на Локатейпан, още повече че тогава щеше да се наложи да се изброят всички обиди, които Локатейпан бе нанесла на Колатейпан. Казаното досега е достатъчно, за да се разбере защо, когато се научи, че от Земята към тях лети посланик, Върховният Трул на Локатейпан се изплаши да не би съседите й да хванат посланика и да го задържат при себе си.

— Те са в състояние дори да го подменят — каза Жул Ев, най-мъдрият в Труля. — Способни са на всичко.

— Но нали и към тях също лети посланик от Земята — рече един млад опозиционер-скептик.

— А нима ние бихме се отказали да задържим при нас и двамата? — основателно възрази Жул Ев.

И скептикът бе принуден да млъкне.

Няколко минути членовете на Върховния Трул мълчаха и мислеха. После решиха: трябва да изплашат посланика. Ами ако той не е посланик на Земята, а обикновен колатейпанец?

— Къде е експертът по обичаите на Земята? — попита Жул Ев. — Извикайте го.

Доведоха експерта. Той бе прочел всички книжки, които бе успял да купи или да смени срещу марки на прелитащите край тях галактически кораби, изгледал бе и всички телевизионни предавания по четиринадесета космическа програма. Експертът мисли дълго; най-после измисли.

— На Земята има един древен обичай — каза той. — Чел съм за него в една много рядка книга, издадена на амонячната планета Сугра, но сигурно преведена от някой земен език.

— Какъв е този обичай?

— Какъв е този обичай? — развълнуваха се членовете на Върховния Трул?

— Когато на Земята попадне неизвестен човек и те, хората, искат да разберат дали той е принцеса (аз не зная какво е принцеса, но предполагам, че това е признак, по който се познава дали някой принадлежи към хората), слагат под дюшека му грахово зърно.

— Е, и после?

— Ако той е принцеса, сутринта непременно ще се оплаче, че е спал зле и че цял е покрит със сини петна. Ще почувствува граховото зърно дори през десет пухени дюшека.

— Чудесно! — извикаха членовете на Труля. — Ние ще му подложим грахово зърно, а когато той се оплаче, ще се извиним и ще кажем, че не сме забелязали как е попаднало то там.

С това съвещанието щеше да завърши благополучно, ако младият скептик не бе попитал уважаемото събрание:

— А какво е грахово зърно?

Оказа се, че дори експертът не знае какво точно е грахово зърно.

Извикаха всички останали експерти, но и те не знаеха какво е грахово зърно. Почнаха да разсъждават логично: известно им беше, че жителите на Земята имат по-тънка и по-чувствителна кожа от локатейпанците и колатейпанците — изглежда, че това е единственото, по което те се различаваха от тях. Значи, в постелята на посланика трябва да се подложи такъв предмет, който да е съвсем неосезателен за местния жител, но осезателен за кожата на скъпия гост. Щом решиха така, членовете на Върховния Трул извършиха един малък експеримент. Донесоха десет легла и на всяко сложиха по десет пухени дюшека. Под всеки първи дюшек скриха по един предмет с различна големина, форма и твърдост. Вечерта накараха да легнат на леглата десет локатейпанци, без да им обясняват същността на експеримента.

Сутринта в присъствието на членовете на Труля и на медицинска комисия разпитаха и прегледаха всички локатейпанци, подложени на този опит. Оказа се, че шестима от тях спали спокойно и не забелязали нищо, а четирима се оплакали от неудобства и от синини по тялото си. Един от тези, които не почувствували нищо, изпитвал обаче някакво неосъзнато неудобство. Той прекарал нощта върху зърно от едно местно растение, което в простолюдната реч носело названието „дяволско семе“. Щом изясниха това, членовете на Труля занесоха „дяволско семе“ в резиденцията на посланика и го сложиха под десетте пухени дюшека на леглото му.

Посланикът на Земята Олга Баришникова, която долетя в това време на попътна сирианска ракета до Локатейпан естествено не подозираше нищо.

Ракетодрумът бе изметен и наръсен с вносен одеколон. Части от националната гвардия бяха строени в шпалир между ракетата и зданието на космопорта. Свиреха оркестри от народни инструменти и щом Олга се спусна по трапа, няколко деца й поднесоха букети от местни цветя. Най-възрастният от членовете на Върховния Трул, многоуважаемият Жул Ев, произнесе малка, но прочувствена реч и покани Олга да заеме мястото си в автомобила, който я очакваше.

— Добре ли пътувахте? — попита Жул Ев, когато колата излезе от космодрума и тръгна бавно по празнично украсените улици към резиденцията на земния посланик.

— Благодаря, пътуването беше прекрасно — отговори Олга, като поздравяваше гражданите.

— Надявам се, че при нас ще ви хареса — каза Жул Ев.

— Аз също. Трогната съм от радушния прием.

Тя действително беше трогната от сърдечното посрещане и ако не се страхуваше, че може да наруши някой местен обичай или да обиди домакините, нямаше да бъде толкова сдържана.

Жул Ев и придружаващите го лица разведоха Олга из всички стаи на посланическата резиденция и с особена гордост й показаха спалнята — огромно помещение, облицовано с мрамор, по средата на което се издигаше легло с балдахин, отрупано с куп пухени дюшеци.

— Това е прекалено разкошно за мене — каза Олга. — Честно казано, аз не съм свикнала на такъв разкош.

И щом каза това, тя веднага почувствува, че е направила някаква грешка. Жул Ев се спогледа с един друг старец, и то, както й се стори, неодобрително. Освен това Олга забеляза, че един млад локатейпанец тихомълком се промъква към леглото, сякаш иска да се пъхне под дюшеците.

Жул Ев му изсъска нещо и за да заглади неловкото положение, го представи на Олга:

— Това е представител на нашата опозиция, известен скептик.

Младият скептик се хареса на Олга. Смутиха я само тихичко казаните от него думи:

— Не ви завиждам.

— Тогава да продължим — предложи Жул Ев. — Не сме ви показали още кухнята и библиотеката.

Да, локатейпанците бяха много любезни, много доволни от нейното идване при тях, но все пак Олга чувствуваше нещо недоизказано, някакво шушукане зад гърба си, погледи, разменяни край нея, жестове, непредназначени за нейните очи.

Пред входа на библиотеката ги очакваше слабичък локатейпанец с очила. Погледът му беше тежък и настойчив.

— Това е нашият експерт по земните въпроси — представи й го Жул Ев. — Не желаете ли да поговорите с него?

— С удоволствие — отговори Олга. Тя бе решила да не отказва нищо на домакините, макар че й се спеше: наложи се при летенето да се прехвърли от една ракета на друга и Олга бе изморена.

— Колко колони има Болшой театър? — попита я рязко експертът.

Въпросът беше странен и най-малкото неделикатен. Но Олга почувствува, че локатейпанците придават голямо значение на нейния отговор. Колко обаче са колоните наистина? Тя никога в живота си не беше се замисляла над това. Помъчи се да си представи Болшой театър, конете на фронтона, тълпата, която чака за излишни билети под колоните, но колко ли са те? Четири? Не. Повече. Шест? Седем? Несъмнено са четно число.

— Шест според мене — каза тя.

И по удължените лица на домакините разбра, че беше сгрешила.

— Макар че аз не помня точно — добави тя, — може би са осем. Кой знае защо, не ми се е случвало да ги броя.

— Не обръщайте внимание на нашия експерт — обади се Жул Ев.

— Неговата любознателност ще го погуби някога. Е, какво го интересува него колко колони има Болшой театър? А сега позволете ни да се сбогуваме. Вие трябва да си починете.

И Олга остана сама. Чувството, че е следена, не я напущаше. С какво ли бе предизвикала недоволство у домакините? Засегнала ли ги бе с нещо? Като че ли не. „Е добре. Ще се наспя и тогава ще се хвана за работа“ — реши тя.

Но не можа и да заспи както трябва. Пухените дюшеци, които бяха натрупани на леглото й, се оказаха гъвкави, меки, дори прекалено меки и тя с удоволствие би изхвърлила поне половината от тях, но в същото време нещо твърдо се впиваше в тялото й, сякаш лежеше върху камъни. Олга беше премного изморена, за да стане и търси причината на това неудобство. Помъчи се да заспи.

През нощта сънува, че е завлечена от лавина в Кавказ и камъни дращят тялото й.

Прекара неприятна нощ. И когато се събуди, Олга се чувствуваше разнебитена, недоспала. Стана с мъка и откри, че слабините й са покрити със сини петна. „Ех, че живот живеят посланиците — помисли си тя. — Ще трябва довечера да изтърся дюшеците и да си постеля леглото както си искам. Та нали ще ми се наложи да прекарам тук няколко месеца…“

Пред вратата на спалнята я очакваха локатейпанци.

— Как спахте? — в нестроен хор попитаха те.

— Благодаря, добре — овладя се Олга.

— Нищо ли не ви пречеше да спите? — запита я строго Жул Ев.

— Какво говорите! — усмихна се Олга с най-дипломатичната от всички известни ней усмивки. — Благодаря ви много за грижите. Чувствувах се като у дома си.

— Всичко е ясно — чу се глас от задните редици. Гласът бе недружелюбен.

Познатият й опозиционер-скептик сгърчи лице съжалително и се опита да направи някакъв знак на Олга. Тя не разбра нищо.

— Болшой театър има осем колони — каза излезлият напред експерт. — А сега кажете ни: кой е построил Тадж Махал?

— Какво? — учуди се Олга. — Тадж Махал ли?

— Не знае — каза Жул Ев.

— Не знае — повтори мрачният глас от задните редици. — Тя е толкова посланик, колкото съм и аз.

Тълпата напираше заплашително към Олга, а тя, напълно смутена, отстъпваше към вратата на спалнята, като проклинаше своята несъобразителност, своята неизвестна и на нея самата грешка, която застрашаваше добрите отношения между Земята и Локатейпан.

— Да я изхвърлим от планетата!

— Самозванка!

— Колатейпанска шпионка!

— Върнете ни земния посланик!

— Стойте! — извика младият опозиционер. — Можете да извършите нещо непоправимо!

— Тя не знае колко колони има Болшой театър! — възрази глас от тълпата. — За нея даже дяволското семе не значи нищо!

„Я виж ти, само дяволското семе ми липсваше“ — помисли Олга. Тя се облегна невнимателно на касата на вратата и смръщи лице от болка.

— Какво ви е? — извика младият опозиционер, заглушавайки гласовете на сановниците.

— Нищо особено — помъчи се да се усмихне Олга. — Нещо е попаднало между дюшеците и цяла съм в синини.

„Какво правя аз! — помисли тя, като произнесе тези думи. — Сега те съвсем ще се възмутят. Хората ми приготвяли, приготвяли резиденция, а аз вместо благодарност…“

— Покажете ни ги — каза Жул Ев.

— Какво да ви покажа?

— Синините.

— Как така? — смая се Олга.

— Покажете им ги? — викаше младият опозиционер. — Не се стеснявайте! Те сложиха под дюшеците грахово зърно, за да ви изпитат дали сте истински посланик. Сигурно сте слушали за такъв метод?

Олга разбра, че локатейпанците не се шегуват, засука ръкава на дрехата си им показа огромните синини на ръката си.

— Ура! — извикаха локатейпанците. — Простете ни!

— Покажете ми поне граховото зърно — помоли Олга, като се мъчеше да сдържи смеха си.

Жул Ев собственоръчно измъкна изпод пухените дюшеци „граховото зърно“. То приличаше много на морски таралеж, само че беше малко по-голямо по размер.

Мото: „Доверие“.

— Е, струва ми се, това е — каза Павлиш. — Писала го е сигурно Кирочка. Остава още един разказ. И после — край!

11

Последният разказ носеше заглавието:

ЕДИН СЛУЧАЙ В ТРЕТИ КУРС

Спомням си за един странен случай в нашето космическо училище. Карахме практиката си в една близка планетна система. Всички планети в нея бяха необитаеми с изключение на една. Пък и в нея животът, тъй да се каже, едва мъждукаше. Еволюцията беше в застой. На тази нажежена и суха планета имаше няколко езерца. Около всяко от тях се навърташе по едно стадо слабо подвижни и умствено съвсем неразвити животни. Пък и какъв стимул за развитие можеха да имат те, когато се размножаваха с помощта на езерцето — напие се чудовището от него и веднага се разделя на две. По този начин стадото бе застраховано против нещастни случаи. Но то не можеше да се увеличава. Около езерцето растяха храсти, които служеха за храна на животните. Щом в стадото се появеше ново гърло, някое друго животно трябваше да умре — иначе храната нямаше да им стига.

Но всичко това е предговор. Живееха си тези животни безгрижно, когато при тях долетяха хора, създадоха база, почнаха да изучават и самата планета, и нейните оскъдни обитатели.

Ние тъкмо бяхме влезли в орбита около тази планета, когато оттам, от базата, долетя една девойка — не помня как се казваше, струва ми се Настя. За лекарства и поща. Заедно с нея изпратихме обратно с планьор Витя Умнов, едно весело момче, което учеше в съседната група…

На това място Павлиш прекъсна четенето на разказа. Той разбра, че още в първия брой на алманаха ще има работа с плагиатство. Един познат сюжет не може да бъде толкова разпространен, че да си го спомнят и запишат в едно и също време двама членове на екипажа. Кой от тях двамата бе автор на намиращия се пред Павлиш разказ, докторът се досещаше. Стилът и начинът на разказването издаваха самия капитан. Първият вариант, значи, принадлежи на един от щурманите или стажантите, които неведнъж са слушали тази история на мостика. Някой от тях я е записал, като е добавил повечко въображение.

Но преди да предприеме нещо, Павлиш реши да дочете разказа. Интересно все пак как другият автор ще третира същия сюжет.

Кацнали на планетата неуспешно. Планьорът — разбит, радиостанцията на парчета, а до базата — около тридесет километра.

Е, докато било по-хладно, вървели бодро, разговаряли. А после слънцето почнало да припича и на Витя това съвсем не му харесало. Вода нямало, а до базата — още пет-шест часа път.

Кретат те с Настя, затъват в пясъка, влачат торбите с пощата и лекарствата, а Витя мисли само едно: къде да утоли жаждата си?

Изведнъж гледат — пред тях езерце. А край него животни. Витя се спуска към езерцето, но Настя го спира: „Не бива. Това не е вода, а физиологичен разтвор. Не се знае какво може да ти се случи, ако пиеш. Всичко може да стане. Щом животните се делят на две, когато се напият, не е изключено и ти да се раздвоиш. Или дори да се превърнеш в също такова чудовище.“

Витя я послушал и отминал езерцето. Но ето че на хоризонта се показало второ. С второто езерце било по-трудно. Настя буквално дърпала Витя за ръцете. А когато стигнали до трето, Витя не издържал повече, блъснал девойката и се затичал към езерцето. Напил се. И можете ли да си представите какво се случило? Не успял още да се отдалечи от езерцето, да си изтрие устата, когато с него станало нещо странно: пред очите на Настя той почнал да се раздвоява. По средата на тялото му се появила разделителна линия, той почнал да се увеличава на ширина, а съответно да се намалява на ръст, почнал да плаче, да се мъчи… И ето че му се появили вече две глави и четири ръце. Известно време се превивал от болки — не Витя, това били вече сиамски близнаци. После „бух!“ — и пред Настя застанали двама Витьовци.

— Аз нали те предупреждавах — казала му Настя.

И продължили така пътя си. Напред върви Настя, а след нея двамата Витьовци, на ръст два пъти по-ниски от преди, с половинките от скафандъра и с половинките от това, което е било под скафандъра. Тягостно зрелище!

Тъй и пристигат в базата. Там ги посрещат и със смях, и с мъка. Едва успяхме да отървем двамата Викторовци: лекарят не искаше да ги пусне, пишеше научен труд, измерваше кръвното им налягане, правеше различни анализи.

Но истинските неприятности започнаха, когато се върнахме на Земята, а на борда ви — един човек в повече. Никой не ни вярваше. Наложи се да изключат единия Виктор от училище. И втория — също.

Наскоро ги срещнах в Москва. Бяха поотраснали, оженили се, работят. Представят се за близнаци.

Според мене тази история е твърде поучителна за младежта, особено за нетърпеливата младеж. Мотото към разказа беше: „Бъди нащрек!“

Павлиш взе двата разказа и слезе в каюткомпанията. Едва ли бе възможно да се поместят и двата разказа в сборника. Трябваше да се посъветва с останалите автори.

Леля Миля приготвяше чая. Беше се изминало точно едно денонощие от момента, в който се бе родила идеята за алманаха.

Павлиш изчака, докато в каюткомпанията се съберат повече хора, и после каза:

— Алманахът щеше вече да излезе. Всичко беше готово. Дори Баков даде хартия. Появи се обаче непредвидено усложнение. Плагиатство. Два разказа с един и същ сюжет.

— Ах! — възкликна Кирочка Ткаченко.

— И двамата са го преписали! — категорично заяви Снежина. — Взели са някакъв разказ от Чехов и са сменили действуващите лица.

— И голямо ли е сходството?

— Не — каза Павлиш. — Но е достатъчно. Разказите са кратки. Ще ви ги прочета.

Десет минути изминаха в мълчание. Всички слушаха. После се размърдаха, заспориха плагиатство ли е това. Бауер настоя авторите да се обадят. Да си признаят кой от кого е преписвал.

— Вторият разказ е написал капитанът — каза Малкия. — Познаваме маниера му; „Спомням си как в нашето училище…“ А аз писах хипотеза. Какво ще крия.

— Не — каза от вратата Загребин, който се бе приближил незабелязано и беше чул целия спор. — Аз изобщо не съм писал разказ. Искаше ми се, но не се наканих. Признавам, че устно съм разказвал тази история. И може би не само веднъж.

— Аз лично съм я чувал — обади се Бауер. — И то точно както е записана във втория разказ.

— Ами че аз я записах — каза ненадейно Кирочка Ткаченко. — Но не съм я преписвала. Нали се бяхме уговорили, че ще бъде фолклор и на мене ми стана жал, че такава прекрасна история няма да види бял свят.

— Така, положението се изяснява — каза Павлиш с тон на строг съдия. — Е, а кой е обработил сюжета в духа на народната приказка?

Никой не си призна. После Загребин каза:

— Всъщност историите са различни. Завършват по различен начин. Да вземем да ги оставим в алманаха, а?

— Да ги оставим — съгласи се Бауер. — А мотото ще разкриваме ли?

— Не — каза Павлиш. — Споразумението си е споразумение.

На Павлиш не му се искаше да се подписва под своя разказ, защото още не знаеше как ще се отнесе към него Снежина. Освен това в него бе възникнало едно подозрение; ако то се оправдае, идеята за алманаха ще претърпи пълно фиаско и Павлиш ще стане за смях пред целия екипаж. Трябваше да провери това свое подозрение.

12

На другия ден Павлиш собственоръчно разнесе из каютите готовия, подвързан алманах. На корицата беше нарисуван дискът на „Сегежа“ сред звезди и планети. Заглавието на алманаха беше „Приказният космос“.

След като завърши делото си, Павлиш слезе в каюткомпанията и се приготви да приема поздравления.

Първа го намери Снежина.

— Отлетя ли на Памир? — попита тя.

— Кой да отлети? — изненада се Павлиш.

— Как не те е срам! — каза Снежина. — Та ти си направел всичко, за да не остане място за никакво съмнение: авторът си ти. А аз съм поставена в глупаво положение. Поне имената да беше сменил.

— Разбери, Снежка — почна да се оправдава Павлиш, — това е разказ, художествено произведение. Защо трябва да се приема сериозно? По света има много Снежини.

— Аха, призна си — рече Снежина. — Сега няма да дойда да вечерям. Не искам да ми се подиграват.

— Та ако почнат да се подиграват на някого, това ще бъде на мене, а не на тебе.

— Твоето име го няма, а моето е написано с големи букви. Ей сега ще се разрева.

Но Снежина не успя да напълни заплахата си. Влезе Баков. Беше ядосан. Мустаците му бяха щръкнали като на котарак, перчемът му се бе изправил като гривата на разярен лъв.

— Доктор Павлиш — каза той, — откраднали ли сте заедно със Снежина Панова сигналната капсула, или създавате лъжлива паника на борда?

— Какво искате да кажете? — попита Павлиш.

— Проверих всички капсули, те са на мястото си.

— И чудесно — каза Павлиш. — Но защо се обръщате към мен?

— Ето, виждаш ли? — рече Снежина. И излезе от каюткомпанията.

— Имате пред вид разказа ли? — попита Павлиш, като изпращаше с поглед Снежина.

— Точно него, вашия разказ.

— Но защо да е мой?

— Ясно, че е ваш — отвърна Баков.

— Това е безобразие! — каза Кирочка, като се втурна в помещението. — Слава, какви са тези ужаси, които печаташ?

— Ах! — извика Павлиш. — И ти ли си недоволна? Какви ужаси?

— За унищожението на животните на Муна. Литературата трябва да възпитава хората, да ги учи на добро.

— А понякога и да ги предпазва от нещо — каза Павлиш, като стана и тръгна към вратата.

— Ти накъде? — възмути се Кирочка. — Така ли се говори? На тебе изобщо ти харесват убийствата. И Червената шапчица, тоест Синята брада, също убиваш.

Павлиш не слушаше вече. Иззад ъгъла на коридора изскочи Малкия.

— Слушай, Слава — каза той.

— И ти ли си недоволен? — попита Павлиш.

— Не, аз не говоря за това, в главата ми се оформи още една хипотеза. Късно ли е?

— Късно — рече Павлиш. — За втория брой. Ако изобщо излезе.

Тържеството бе провалено. Фанфари не се чуваха. Сблъска се с механика Лешчук. Той му се оплака, че го е хванала хрема. Сякаш изобщо не е имало никакъв алманах. Павлиш му поръча да се отбие, при него след чая. Ще му даде капки. Медицината бе победила почти всички болести. Освен хремата.

— И вълкът изял Червената шапчица — каза си на ум Павлиш, като отваряше вратата на каютата си. — А беше започнало толкова интересно.

Той влезе, запокити с един замах злополучния алманах точно под леглото си и в този момент някой почука.

Кой знае защо, Павлиш помисли, че е дошла Снежина. Разбрала е, че го е обидила незаслужено и е дошла.

Павлиш се спусна към вратата. Отвън се бе изправил кухненският робот Гришка.

— Благодаря — рече той тихо. — Не ме издадохте. Толкова се страхувах, че ще кажете: „Синята брада“ е написал не някой друг, а един робот с комплекс за малоценност. И при това графоман. И ще се вдигне скандал.

— А… — каза равнодушно Павлиш. — Никой няма да познае. Никой не се интересува от това. Разказът за Синята брада е доста хубав. И отговори ми още на един въпрос. Само че честно. Няма да те издам. Нямам интерес да сторя това. Другите приказки пак ти ли написа?

— Да — рече роботът и наведе металическата си глава.

— И за посланика на планетата Локатейпан?

— Аз.

— И за Альонушка и Иванушка?

— Аз. Сега ще кажете ли на всички?

— Не. Никой не бива да знае, че половината от произведенията в алманаха е съчинил един кухненски робот. Прекалено смешно е!

— Аз не мога да не пиша — каза Гришка. — Но винаги заимствувам сюжетите. Не умея да измислям свои.

— Вече разбрах това — каза Павлиш — върви си! Тайната ще си остане между нас.

— Аз съм щастлив за себе си — каза роботът.

Павлиш затвори вратата след него. Той никога вече няма да редактира алманаси и да разкрива своите чувства на страниците им. На вратата отново се почука.

— Влез! — каза докторът, без да се обръща.

— Не се сърди, Слава — каза Снежина. — Вместо да пишеш лоши разкази, да беше попитал мене! И нямаше да има нужда да летиш до Памир.

— Наистина ли?

Той не успя да попита нищо повече. Високоговорителят за вътрешна връзка се изкашля и с гласа на капитана каза:

— Към всички членове на екипажа: базата Земя-14 съобщава…

Капитанът замълча, близко поднесеният към микрофона лист на телеграмата зашумя.

— … Съобщава — повтори капитанът, — че вчера експедицията на Смит е достигнала центъра на Земята.

— Охо! — каза Павлиш. — Познавам Смит. Браво на него!

— Земя-14 съобщи също така, че базата е готова да приеме „Сегежа“. Очакват ни.

— Ето че вече сме си у дома! — засмя се Снежина.

— Снежка, повтори сега всичко, което ми каза по-напред — помоли Павлиш.

— А нима съм ти казала нещо?