Кир Буличов
Последната война (3)

1

Пробуждането беше мъчително. Някаква корава, силна ръка теглеше Ранмакан надолу, стискаше го за гърлото, отмяташе главата му назад, за да не може да я извади навън от черната вода и да си въздъхне свободно. Един път само да си поеме дъх и тогава ще може отново да се бори. И изведнъж ръката изчезна. Стори му се, а може би Ранмакан по-късно си измисли това, че дори видя тази ръка — космата, костелива и покрита с искрящ скреж.

После настъпи тишина и Ранмакан се унесе. Той отдавна не беше спал така спокойно и сладко — от деня, когато бе започнала войната, още далечна, не засягаща обикновения му живот и живота на останалите петдесет хиляди жители на Манве, но вече неизбежна, която се промъкваше дебнешком всеки ден все по-близо с известията за гибелта на други градове и с растящата степен на радиацията.

В този сладък полусън можеше да се мисли спокойно. Всичко бе отминало. И дори въздушните тревоги, които всеки ден ставаха все по-настойчиви и реални, и патрулите из тъмните улици, и противовъздушните скривалища. Войната ги бе отминала и бе пощадила Манве. И сега можеше спокойно да лежи. Без да отваря очи. Дълго, дълго да лежи, без да отваря очи.

Ранмакан опипа с пръсти леглото — чаршафите бяха меки и прохладни. Значи, той е в болница. Сигурно в болница. Защото тогава… Кога беше това? Вчера ли? А може би преди няколко дни? Тогава той се спусна към първото скривалище, което му се изпречи на пътя — скривалището се оказа зад вратата на някакво мазе, склад. Това беше… Какво ли беше това? Да, някакъв хладилник. Той затръшна след себе си вратата. След това последваха удари, тежки удари, сякаш някой мощно и безжалостно разтърсваше земята. И изведнъж — недостиг на въздух, ръка, която го дърпаше надолу… и после това легло. Да си отвори ли очите? Не му се ще. Още мъничко.

После внезапно му се стори, че е без крака. Иначе защо ще бъде в болница? Ранмакан се опита да размърда пръстите на краката си и не разбра има ли крака, или не. Сега вече беше страшно да отваря очи. Защо ли е в болница?

Ранмакан чу гласове. Женският — висок и разтревожен, мъжкият — тих и уверен. Ранмакан се ослуша, но не разбра какво говорят. Не разбра нито дума. Стана му още по-страшно. Дали градът не е окупиран от врага и той е в плен?

Гласовете звучаха съвсем наблизо, в същата стая. Това беше Кирочка, която казваше на Павлиш:

— Вижте, мърда си ръката. Да не му е зле?

— Не, всичко е наред. Ей сега ще отвори очи. Къде е лингвистът?

— Бауер ще го донесе веднага. Той казва, че Мозъкът е изготвил системата? Но къде е Глеб? Отдавна трябваше да дойде. Да приспим ли дотогава човека?

— Не, не бива. Това ще му навреди. Включи вътрешната връзка. Бауер? Глеб, ти ли си? Къде се изгуби? Човекът се свестява, а ние нямаме лингвист. Та нали трябва да му обясним!

— Една минутка — каза Бауер. — Тичам. Вие какво мислите, на мене и на Мозъка лесно ли ни беше да научим за няколко часа езика?

Научил беше езика и го беше сложил в черната кутийка на лингвиста корабният Мозък: Бауер нямаше почти никаква заслуга за това. Той само беше „нахранил“ Мозъка с вестници и книги, взети от Синята планета.

— По-бързо! — повтори Павлиш и изключи връзката Ранмакан чу целия този разговор. Той би могъл да отвори очи, но предпочете да не прави това. Щом си пленен, по-добре е враговете ти да мислят, че още не си дошъл в съзнание.

— Той е буден вече — каза Павлиш на Кирочка. — Само че не иска да отваря очи. Развълнуван е. Пулсът му се ускори.

— Естествено — отговори Кирочка. — Но къде е Бауер? Ако аз бях на мястото на този човек, щях вече да съм умряла от страх.

Ранмакан се стараеше да не мърда. Но чувствуваше, че гърдите му го издават. Те не можеха да задържат в себе си въздуха, потрепваха и повдигаха чаршафа в такт с ускореното му дишане. „Могат да ме оставят тук за опити. Чел съм, че пиите правят опити с живи хора.“

Някой влезе в стаята. Ранмакан се опита да отгатне по крачките какъв е. Ако крачките са тежки и шумни, значи, ще е войник, военен; ако са по-леки — цивилен. Крачките бяха почти безшумни. Към двата предишни гласа сега се присъедини трети. Бауер подаде на Павлиш кутийката на лингвиста.

— Ето — каза той. — Езикът на Синята планета. Наистина без тънкостите засега. Да остана ли с вас?

— Остани.

Ранмакан се помъчи да си представи за какво говорят. Но не успя. Може би този, новодошлият, пита готов ли е пленникът за опитите? Или за мъченията? А онези, предишните, отговарят, че е напълно готов.

Бауер свърза тънките жици на лингвиста с пулта до леглото на човека.

— Да включвам ли? — попита той.

— Включвай!

Бауер натисна бутончето на лингвиста. Изведнъж Ранмакан чу:

— Можете да си отворите очите. Намирате се сред приятели.

2

Гласът беше неизразителен, равен, металически. В него се криеше измама. Какво ли ще кажат още?

— Можете да си отворите очите, нищо не ви заплашва — повтори металическият глас. — Разбирате ли ни? Как се чувствувате?

Нямаше смисъл повече да лежи и да се преструва, че не чува нищо.

Зад прозрачния балдахин, спуснат над леглото, се бяха изправили трима души. По-право това не бяха хора, а някакви подобни същества, но не и хора. Не бяха дори пии — враговете на страната, враговете на Манве, враговете на Ранмакан. Той не знаеше и откъде са тези хора. Дали не са от Далечния север? И са облечени странно, твърде странно.

— Вие сте между приятели — повтори металическият глас. Оказа се, че той принадлежи на високия човек с тъмни къдрави коси и с много ярки сини очи. Човекът беше облечен целият в бяло, дори ръкавиците, които скриваха ръцете му, бяха бели и в ръкавиците имаше нещо особено, което Ранмакан не можа да определи веднага. Човекът държеше в ръце една черна лъскава кутийка.

„Може да е микрофон? — помисли Ранмакан. — Този балдахин не пропуска звука и това сигурно е микрофон. Но защо тогава ги чувах, когато говореха помежду си?“

— Как се чувствувате? — отново попита човекът с черната кутийка в ръка.

Ранмакан отговори:

— Добре.

И се учуди, когато тъничката, дребна жълтокоса жена, която стоеше до този човек, ахна високо и се засмя.

— Благодаря — каза Ранмакан, като спря поглед върху жената с жълтите коси.

После той погледна третия човек. Третият, човек — вероятно този, който влезе в стаята последен — беше по-нисък от човека с белите ръкавици. Той беше слаб и най-характерните особености в неговото лице бяха големият нос с широки ноздри и устните — дебели и ясно очертани, сякаш изрязани върху дърво.

 

 

— Повдигнете си ръката — каза човекът с белите ръкавици. — По-бавно.

Ранмакан вдигна ръка. Той разбра, че човекът с белите ръкавици е главният тук.

— И другата ръка! — каза човекът с белите ръкавици.

Ранмакан се подчини.

— Това не ви ли затруднява?

— Не — отговори Ранмакан. — Мога ли да стана?

— Ще се наложи да полежите известно време — каза човекът с белите ръкавици. — Трябва да си починете и да закрепнете.

Ранмакан огледа стаята, в която се намираше. Това беше една странна стая. Стените и таванът бяха светлозелени, матови, много гладки, без никакво украшение. Не можеше да се разбере откъде влиза светлината, макар че стаята беше ярко осветена. Тук имаше също и много уреди. Те стояха на една дълга маса зад гърба на хората, по масичката или на нощното шкафче до възглавницата на леглото и образуваха с това шкафче нещо цяло — един непонятен възел от светещи дискове, таблици, тръбички, маркучи и жици. Някои от тях водеха към леглото и като ги проследи с поглед, Ранмакан разбра, че те трябва да завършват до тялото му. Най-лошите негови предположения се бяха оправдали. Ще правят опити с него. Ранмакан отново вдигна ръка и откри, че към китката е прикрепена една жица.

— Защо е това? — попита той, мъчейки се да не издаде своето вълнение.

— Уредите следят вашето здраве — отговори човекът с белите ръкавици. — Когато оздравеете напълно, ще ги махнем.

— Кога?

— Може би днес — отговори човекът.

Но Ранмакан не му повярва, въпреки че не показа това. Той трябваше на всяка цена да надхитри своите врагове.

Дребната жена се наведе към черната кутийка и попита:

— Не сте ли гладен?

Кутийката не се отличаваше с богатство на тембъра: тя каза тези думи със същия мъжки глас. Ранмакан разбра, че кутийката е нещо като преводач. И помисли също така, че тези хора сигурно са свързани с военните: досега не му се бе случвало да види нито такива съоръжения, нито такива преводачи в кутийка. По всяка вероятност той се намираше в секретна база.

— Не, благодаря, не съм гладен — отговори Ранмакан и веднага съжали за думите си.

По-добре да яде, докато му дават. В Манве положението с храната бе лошо. Спекулантите бяха повишили цените и Ранмакан се хранеше оскъдно, зле. Навярно в това отношение военните от базата са много по-добре, отколкото в града.

— Къде се намирам? — попита Ранмакан.

— Ще ви обясним всичко — каза човекът с белите ръкавици.

Какво нередно има в ръцете му? Какво е то? Но да, разбира се, как не се беше сетил по-рано? Не може да бъде! Чувствувайки, че и стопаните на тази стая, и уредите, с които бе прикован за леглото, следят внимателно всяко негово движение, Ранмакан сякаш случайно отново повдигна ръката си. Точно така: и човекът с белите ръкавици, и жената, и този третият имаха на ръцете си повече пръсти, отколкото трябва да има човек. По пет пръста. Ранмакан има четири: отделен, дълъг, среден и малък. Четири. А те — пет. Това не може да бъде. Такова нещо не се случва. Поне между хората не се случва.

— Къде се намирам? — попита той отново. Стана му страшно и веднага забеляза как по уредите до леглото се замяркаха, заблещукаха светлинки.

— Моля ви, не се вълнувайте — каза човекът с белите ръкавици. — Ние ще ви обясним всичко, щом позакрепнете.

— Не! — извика Ранмакан. — Не! Кои сте вие?

Сега той забеляза, че у враговете му очите са прорязани иначе, не както трябва да бъде, че косата лежи иначе, че скулите са оформени иначе…

3

— Откъде сте?

— Отдалече — отговори човекът с белите ръкавици. Павлиш разбра — причината бяха пръстите. Болният може би нямаше да забележи това, ако те си бяха сложили ръкавици с четири пръста, колкото има той, и тогава обяснението можеше да бъде отложено известно време. С крайчеца на окото си Павлиш поглеждаше уредите. Той знаеше, че оттатък в лабораторията корона Вас също седи пред пулта и няма да пропусне опасния момент за живота на този човек. И все пак тревожно наблюдаваше уредите.

— Вие сте пострадали много през време на войната. Пострадал е силно целият град. Мъчим се да ви помогнем. Постарайте се да ми повярвате. А сега ще ви донесат храна. Трябва да се подкрепите. Кирочка — обърна се към жената човекът с белите ръкавици, — вземи подноса ти сама. Разбираш, нали?

— Една секунда! — Жената излезе от стаята.

Ранмакан погледна след нея, мъчейки се да разбере какво има там, отвън, но видя само част от също такава зелена стена на коридора.

Леля Миля чакаше в коридора Кирочка. Тя не беше издържала, беше дотичала до вратата на болницата и стоеше тук, слушаше по вътрешната връзка какво става вътре и се надяваше, че нейната помощ може да потрябва. Беше се изправила до кухненския робот Гришка и внимаваше да не би той по небрежност да отхлупи капака, под който се намираше кокошият бульон и сухарчетата — току-виж проникнали микроби!

— Как е той? — попита тя Кирочка, която взе захлупения поднос от ръцете на Гришка. — Съживява ли се?

— Та нали чухте, лельо Миля? — посочи с глава Кирочка към високоговорителя, в който успокоително ромолеше гласът на Павлиш.

— Добре, добре — миролюбиво рече леля Миля, — ще отида в бюфета. Може да потрябва нещо допълнително.

Ранмакан не отговаряше на доктора. Той вече се беше представил: доктор Павлиш. Непознато, странно име. Не можеш и да го изговориш. Ранмакан се мъчеше да сложи в ред мислите си, но те съвсем не искаха да се подреждат. Той разбираше само, че се бе случило нещо много страшно и необикновено, щом в града се разпореждат уроди с пет пръста. Влезе жената с жълтите коси. Тя носеше поднос, покрит с прозрачен капак. На подноса имаше блюдо с нещо, което изпущаше пара. Блюдото му беше познато (Бауер беше настоял да донесат за пациента съдове за хранене от града). Ранмакан усети, че е гладен.

Жената се приближи до балдахина, който покриваше леглото, и допря капака с подноса до прозрачната му стена. Капаците се съединиха в едно по някакъв странен начин, както се съединяват сапунените мехури, ако внимателно се приближат един до друг. Ранмакан усети как възглавницата и горната част на леглото бавно се издигат и го карат да седне, а от другата страна, откъм стената, изведнъж изскочи масичка и увисна пред гърдите му. Подносът проникна в затвореното пространство, без да разкъса ципата на балдахина, и се намести върху масичката.

— Ако ви е неудобно да ядете пред нас — обади се Павлиш, — можем да излезем.

— Не, моля ви се — отвърна Ранмакан. — Аз не мога да се разпореждам тук.

Той реши засега да не задава въпроси. Внезапният изблик на страх му беше неприятен и намаляваше шансовете му да заблуди враговете си, да избяга и да се скрие от тях. Трябваше да се владее дори ако те са зли дракони. Ти си жив, Ранмакан, а по-нататък ще видим!

Кирочка Ткаченко излезе от стаята. След нея излезе и Бауер.

— Да се качим ли на мостика? — попита Бауер. — Там са сега всички.

— Не, може да потрябвам тук.

— Както искаш.

Павлиш се намести на креслото до пулта. През последните дни той трябваше да се подложи на три хипнотични сеанса, докато разбере принципа, по който действуват всички тези уреди. Сега всичко е наред. Павлиш не гледаше направо първия човек от Синята планета, но с крайчеца на окото си го наблюдаваше и разбираше отлично какво става вътре в него: и как работи сърцето му, и до каква степен са напрегнати нервите му. Той изключи за малко лингвиста и попита по вътрешната връзка корона Вас не трябва ли да му инжектира успокоително. Вас отговори, че няма нужда: организмът отлично се справя с натоварването.

Ранмакан подозрително погледна Павлиш, Докторът отново заговори на непознат език, значи, крие, замисля нещо. Ранмакан беше по природа недоверчив. Недоверчивостта е едно от основните качества на бедния човек в един голям град. Ранмакан вярваше на малцина. Не вярваха и на него.

Ранмакан допи бульона си; не знаеше, че бульонът бе специално приготвен, за да бъде вкусен и хранителен за жителя на Синята планета, не се замисляше върху това. Той взе последния сухар и хрупайки го, се взря внимателно в Павлиш.

Павлиш прибра съдовете. Настъпи неловко мълчание. Ранмакан чакаше какво ще каже докторът. Докторът гледаше Ранмакан и мислеше как да му обясни всичко по-добре, по-леко, по-безболезнено. Пред него седеше, подпрян на възглавницата, човек с много бледно, синкаво лице и синкавочерна права коса. Опънатата кожа на лицето му дърпаше надолу ъглите на черните му очи и това му придаваше тъжен израз. Ъглите на здраво стиснатите му устни също бяха отпуснати надолу. Бузите и брадичката му бяха гладки. „Нямат косми по лицата си“ — помисли Павлиш.

— Как се казвате? — попита той.

— Ранмакан от Манве.

В стаята влезе Кирочка Ткаченко. Павлиш й предложи креслото, а той отстъпи крачка назад, без да сваля поглед от пациента и от пулта едновременно.

— Манве, това е градът, в който живеете ли?

— Да, градът. Има ли нужда да питате? Вие и без това знаете.

— Не още — каза докторът и по всичко изглеждаше, че е казал истината. — На колко сте години?

— На тридесет.

„Значи, на тридесет и четири по нашему — помисли си Кирочка. — Тяхната година е по-дълга.“

— Имате ли семейство, роднини?

— Никого нямам — отговори Ранмакан. Разпитът не му харесваше. — Вземете документите ми и вижте.

— Ние нямаме вашите документи.

— А защо ви са необходими сведения за мене?

Ранмакан мислеше, че след такъв неучтив и дори нахален въпрос ще последва гневно избухване от страна на врага му. Но докторът се направи, че не е обърнал внимание на предизвикателното държане на пленника.

— Ние знаем твърде малко за вас — каза той. — А изглежда, че в бъдеще ще ни се наложи да работим заедно. Точно затова искаме да се опознаем.

— Тъй не се опознават хората — отговори Ранмакан. — Вие искате да знаете за мене всичко, а за себе си не казвате нито дума.

— Ще ви разкажем сами, когато му дойде времето. Това, че нямате семейство, е добре.

— Защо?

— Защото то щеше да е загинало.

— Как така?

— Щеше да е загинало във войната, чиято жертва сте станали и вие.

— Е, тя мен не ме засегна силно. А какво, има ли много жертви?

— Да, много.

— А вие санитарен, благотворителен отряд ли сте?

— До известна степен, да, санитарен отряд.

— Тогава развържете ме и ме пуснете да си вървя. Аз съм вече здрав. Може би заемам чуждо легло.

— Вие не сте вързан. Скоро ще ви донесат дрехи и тогава ще можете да станете от леглото. Но едва ли ще успеете веднага да излезете оттук.

— Аха, така си и знаех. Аз съм ваш пленник.

— Не, Ранмакан от Манве — каза докторът. — Проблемът е много по-сложен. Вие сте пленник сам на себе си. На своя град, на своя свят.

Ранмакан погледна жената с жълтите коси. Тя седеше неподвижно и смутено подръпваше с пръсти (колко много пръсти имат те!) края на бялата си дреха. „Вълнува се“ — помисли Ранмакан. Той почувствува приближаването на нещо страшно, не насочено лично против него, но въпреки това много страшно; искаше да отложи това страшно нещо, което се таеше в отговорите на собствените му въпроси, и тогава трябваше да замълчи и да не пита нищо, но Ранмакан не можеше да спре.

— Какво е станало с града? — попита той.

Не държеше да му отговорят, защото вече знаеше отговора.

— Вашият град е унищожен — рече докторът.

Ранмакан усети, че го наблюдават хиляди очи, че какъвто е мъничък, самотен, гол и беззащитен като насекомо, забодено на лист хартия, той е видим за всички, изложен е на всевъзможни беди. Ранмакан беше прав отчасти: в този момент го гледаха събралите се на мостика Загребин, Снежина, Христо, Антипин, седналите в лабораторията корона Вас и корона Аро и десетките уреди, които отбелязваха всеки звук, произнесен от първия човек, всяко движение на клепачите му.

— Така — каза Ранмакан, като хем вярваше, хем не вярваше на доктора. — Градът е унищожен. Ами хората?

— Хората също са унищожени.

— Тогава какво, аз ли единствен съм останал жив?

— Да, единствен вие.

— И как така?

— Ще ми позволите ли да отговоря на този въпрос по-късно? — попита докторът. — Това е доста сложно.

— Не — настоя с неочаквана ярост Ранмакан. — Вие ще ми отговорите веднага. Още сега!

— Не се вълнувайте! Разбира се, ще ви отговорим.

— И то веднага!

— Добре. Но истината, както навярно знаете, често бива горчива!

— Все е по-добра, отколкото лъжата. Загубили ли сме войната?

— Никой не е спечелил войната.

— Сключен е мир?

— И двете страни са загубили войната — каза докторът. — Никой не е спечелил. Всички са загинали.

— А вие?

— Ние тогава не бяхме, на вашата планета.

— Така… А къде сте били? По небето ли сте летели?

— Приблизително така. Летяхме по небето. По-право, живеехме си у нас, на други планети.

— Значи, не сте от Муна?

— Ако Муна е името на вашата планета, тогава не сме от Муна. Не сме дори от вашата звездна система.

— А какво търсите тук?

Ранмакан задаваше въпросите си бързо, без да успее да вникне в отговорите, които получаваше, без да разбере напълно какво е станало и без да вярва напълно на ушите и на очите си. Макар че всичко това не беше сън, а реалност, непонятна, по-лоша от всякакъв сън.

— Ние долетяхме тук, за да ви помогнем.

— На мен ли?

— На всички, които са живели на Муна.

— Казвате, че всички са загинали. А много ли са останали?

— Никой!

— Ами при тях, при пиите?

— Това вашите врагове ли са? И от тях не е останал никой. Бомбите ви са унищожили всички хора на планетата.

— Това не може да бъде!

— Това е станало. Ние го научихме твърде късно. И когато кацнахме тук, не заварихме жив никого.

— И само аз…

— И вие бяхте загинал.

— Тогава аз на другия свят ли съм?

— Не, вие сте жив. Ако мога така да се изразя, ние ви възкресихме.

— Мъртъв ли бях?

— Да.

— И колко време?

— Повече от година.

— Но аз едва вчера…

Ранмакан се запъна. Те казваха истината. Разбира се, те казваха истината, просто толкова невероятна истина, че беше невъзможно да се повярва в нея. И ето, той е сам и може би дори това не е той, не е истинският той…

— Надявам се, че няма да останете сам. Така, както върнахме на вас живота, ще се помъчим да върнем живота и на други хора. Техниката и науката на Галактическия център…

— Той трябва да си почине — обади се Кирочка.

— Починете си. Ще дойдем после — каза Павлиш.

Ранмакан не възрази. Не му се спеше, но искаше да остане сам.

Павлиш и Кирочка напуснаха стаята. Преди да излезе, Павлиш включи автоматичната уредба. Ако човекът почне да буйствува, автоматът ще го приспи.

Но Ранмакан не мислеше да буйствува. Той беше затворил очи и лежеше неподвижно. Само уредите продължаваха равнодушно да отмерват ударите на пулса му и треперенето на нервите му.

4

На другия ден Ранмакан се качи заедно с Павлиш на мостика. Загребин включи за него екрана и Ранмакан дълго време стоя, загледан в замъгления от мрежата на дъжда град, в разрушените здания и пустите улици.

Той беше единственият човек, останал на планетата. Не знаеше дали може да вярва на обещанията на пришълците, че ще намерят и съживят още хора. Ранмакан се намираше във властта на тъп продължителен шок; той можеше да яде, да спи и да говори с помощта на черната кутийка; мъчеше се да вярва, че освен него на планетата не е останал нито един жив човек, че въздухът на планета на е смъртоносен за хората, че се е изминала цяла година, откак не са вече живи ни пълничката продавачка в магазина край пристанището, ни собственият му началник — впрочем за него няма какво да съжалява! — ни полицаите със сини шлемове, ни съседското момче, което си беше направило автомобил от шперплат и все не можеше да измисли от какво да му направи колелета.

Ранмакан се мъчеше да вярва, но въпреки това не вярваше. Той беше сигурен, но не искаше да сподели тази своя увереност с пришълците, че някъде — или далеч на север, или в планината Ракуна — живеят и други хора. Че отровният въздух не е проникнал навсякъде. Пък и възможно ли е да се отрови всичкият въздух? Да си представи гибелта на своята планета, беше вън от възможностите на дребния митнически чиновник, на когото всъщност никога не е идвало на ум, че войната може да стигне толкова далеко на юг, до незначителния тих Манве.

Ранмакан си спомни, че малко преди започването на войната беше ходил на кино — гледал беше филм, в който се разказваше, че всички ще загинат след войната. Но в този филм бяха останали живи двама — младеж и девойка. И те дълго вървяха по запустялата планета и в края на краищата намериха и други хора. Разбира се, намериха. Ранмакан си спомни: някой му беше казвал, че скоро след това бяха забранили този филм. Страната се готвеше за война и бойният дух не биваше да се разколебава. Но той беше успял да види филма.

На грамадния овален екран градът се простираше прел Ранмакан познат и същевременно напълно чужд. Искаше му се да отиде там, да влезе пак в магазина и да попита пълничката продавачка има ли дъвка; Ранмакан знаеше, че продавачката отначало ще каже, че няма дъвка и че той сигурно иска да доведе тайната полиция, защото дъвката е забранена вече от три години, а после непременно ще измъкне изпод тезгяха едно пакетче и пакетчето ще струва цялата му седмична заплата, но това не е важно — дъвката ще стигне за дълго, за два-три дни и продавачката също ще се съгласи да подъвче едно парченце; няма да му се свиди да я раздели с такава продавачка.

Висок, светлокос човек с широки китки на ръцете стоеше настрана и изпускаше дим от устата си. Ранмакан се страхуваше от този човек повече, отколкото от доктор Павлиш. Той разбираше, че макар и да го гледа без злоба, човекът е опасен и чужд. Може би те, пришълците, са бомбардирали и разрушили Манве, а сега са съживили Ранмакан, за да го закарат на своята планета и да го показват там.

Загребин помисли, че би трябвало да се въздържа да пуши в присъствието на Ранмакан. Кой знае какво може да си помисли той за тях: по всичко изглежда, че хората тук не са познавали тютюна, а дъвчели някакъв боклук.

— Ние се връщаме — зачу се глас от високоговорителя. Докладваше групата на Антипин. — В големия замък няма никой.

— Кой живееше в големия замък на хълма? — попита капитанът Ранмакан, който с недоверие се ослушваше в думите, долитащи откъм екрана.

— Това е дворецът на губернатора — отговори Ранмакан.

На екрана, между къщите, се появи всъдеходът. Той пълзеше бавно към кораба.

— Какво е това? — попита Ранмакан.

— Наша машина. Търсеха други хора.

— И не са намерили — рече с увереност Ранмакан. Те и не искат да търсят. Но нищо. Той ще избяга.

Непременно ще избяга оттук. Ами че в края на краищата защо е длъжен да им вярва, че въздухът е смъртоносен? Хиляди поколения са живели на планетата и той не е бил смъртоносен. А сега изведнъж станал смъртоносен.

— Засега не са намерили. — Загребин погледна Павлиш. — Не е ли време да хранят Адам? (Така наричаха Ранмакан на кораба, въпреки че той беше премного слаб и мрачен, за да бъде първият човек.)

— Емилия Кареновна ни чака — рече Павлиш.

— Да вървим — отговори Ранмакан.

— Не е от разговорливите — каза Кудараускас на Загребин, когато докторът и пациентът му излязоха.

— Ами ако вие бяхте на негово място?

— Аз не бих могъл да бъда на негово място — отговори Кудараускас. — Аз и досега вярвам твърдо, че от нашия експеримент няма да излезе нищо. Защото е порочен.

— Добре, де — рече Загребин; не му се спореше. — Включихте ли шлюзовете?

— Да.

— Не забравяйте да удвоите времето за промиване на всъдехода. Защото днес те бяха в самия ад, в епицентъра на взрива.

Кудараускас знаеше къде са били днес. Той внимателно наблюдаваше как всъдеходът прави завой и спира пред въздушния кораб, как от люка като някакви мравки с огромни глави изскачат тежко Антипин и Циганков, натоварени с трофеи — печални трофеи от мъртвия град.

Кудараускас включи шлюза, космонавтите казаха нещо на всъдехода и после тръгнаха към отварящия се люк.

На капитанския мостик се отби Христо Райков и рече:

— Имам една идея, Генадий Сергеевич.

— Тя е добре дошла! Надявам се, че е оптимистична.

— Защо?

— Защото и Зенонас непрекъснато има идеи, само че доста песимистични.

— Не зная — каза Христо. — Сигурно е оптимистична. Мислех си: ние все търсим и търсим хора. А щом те са загинали из улиците и скривалищата, плъховете отдавна са ги унищожили. Напълно са ги унищожили. А има едно място, където плъховете не са проникнали. Във всеки град го има.

— Аз вече съм мислил за това — усмихна се капитанът. — Преди два-три дни ми дойде на ум. Дори приказвах с короните. Нищо не излиза обаче.

— Но вие не дочакахте да се изкажа.

— Защото те разбрах. Имаш пред вид гробищата, нали?

— Разбира се. Точно така! Та нали те са заравяли мъртвите в земята! И ако почвата е суха, песъчлива, тялото би могло отчасти да се запази. Вие знаете, че аз се интересувам от геология. Затова и взех образци от почви. От края на града, където са гробищата. Там е пясък. Представете си само колко е удобно. Вървим из гробищата и четем: „Тук е погребан велик физик“. Или: „Тук лежи прочут писател!“ И ние знаем вече кого ще съживяваме. Ще съживим най-добрите, най-умните хора на планетата.

— Всичко това е така, Христо — съгласи се Загребин. — Има обаче две „но“. Всяко от тях е достатъчно. Първото: на Муна обикновено са изгаряли мъртвите. Под надгробните паметници, които си видял на гробищата, се намират урни с праха. Това е проверено. Достатъчно ли е? Или е нужно и второто „но“?

— Достатъчно — каза с унил глас Христо. — И нима не е имало изключения?

— Имало е. Особено вън от големите градове. Но ние знаем още толкова малко за Муна. По-късно може би ще се върнем към твоята идея. Сега ще търсим по-прости пътища. Съгласен ли си с мен?

— Съгласен съм — отговори Христо.

Когато стажантът си отиде, Кудараускас, който продължаваше да следи разтоварването и дезактивизацията на доносеното от града, попита:

— А какво имахте пред вид под второто „но“?

— Това ще ви обясни по-добре корона Вас. Работата е там, че апаратът не прави хората безсмъртни. Ако човек е умрял от старост, той ще се възроди също толкова стар, какъвто е умрял. И е възможно след няколко дни отново да умре.

— Но все пак е наистина съблазнително да се намерят и да се възвърнат към живот най-добрите умове на планетата.

— Съблазнително. Но засега ще трябва да действуваме наслуки.

5

Леля Миля много искаше Ранмакан да хареса кюфтетата, доста вкусните кюфтета от кокоше филе. Отдавна не бяха яли такива кюфтета на кораба. Корона Вас беше обещал да прави от всяка кокошка десет — кокошият ум не е нужен никому, особено ако се канят да пекат тази кокошка, но, изглежда, е забравил в залисията, а не беше удобно да му се напомня.

Ранмакан ядеше бавно и мислеше за нещо. „Поне да беше се усмихнал веднъж!“ Тежко е, разбира се, да останеш сам-самичък на земята си, но нали сега няма нищо страшно — нали ние долетяхме. Ще намерим и други. Както намерихме тебе, така ще намерим и други, девойка ще ти подберем. Деца ще се родят…

Ранмакан не бързаше да привърши с обеда. Знаеше, че няма да го оставят току-така. Ще искат още нещо от него. Разбира се, нищо важно той не знаеше, военни тайни — също, но разбираше: ще трябва да бъде нащрек. Не се знае какво всъщност ще поискат от него и кога ще настъпи този момент, в който ще бъде изхвърлен, а може би и превърнат в ей такива кюфтета? Дали и тези кюфтета не са направени от неговия предшественик? Разпитали са го и са го ликвидирали. Ето, срещу него седи жена, една пълна жена с къдрави коси. Добре би било да се окажеше негов приятел и да му помогне да избяга оттук. Но как може тя да стане приятел? Та нали на нея са заповядали да охрани Ранмакан както трябва…

Влезе Павлиш. С него е още една жена, която Ранмакан досега не беше виждал. Жената беше висока почти колкото Павлиш. Тя имаше бухнала и дълга черна коса, свита небрежно в кок на тила, пълни устни и огромни очи, скрити зад дълги ресници.

— Снежина Панова — представи докторът жената.

Ранмакан кимна. „Също като в зверилник — помисли той. — Идват да ме гледат.“

— Утре аз ще бъда зает — каза Павлиш. — Тази нощ отлитаме за полюса. Така че Снежина ще ви бъде в помощ.

— Мога ли да ходя където искам? — попита Ранмакан.

— Разбира се. Ами че вие се чувствувате добре.

„Това е хубаво — помисли Ранмакан. — Ще бъда добър и послушен. Добре, че с мен ще остане жената. Нея по-лесно ще надхитря. Веднъж само да се измъкна от кораба — после ще избягам в планината, към проходите. Там трябва да има наши.“

Снежина каза:

— Сега ще си отида, няма да ви преча. Ще ме намерите в моята каюта. Един етаж по-горе. В краен случай, ако не можете да ме намерите — вижте тези бутончета, те са за повикване. Моят номер е четиринадесети.

— Добре — отговори Ранмакан.

— Не искате ли допълнително? — попита леля Миля.

— Не, нахраних се.

— Почакайте, ще ви нагостя с компот от вишни. От истински вишни. Сигурно никога не сте яли, нали?

Ранмакан неволно се усмихна:

— Дори не съм чувал такава дума.

— Може да ви се даде, докторът позволи. Това са едни меки, сочни плодове. Ей сега.

На леля Миля й се искаше да си побъбри със спасения. Друг път няма кога — все докторът и капитанът разговарят с него. А може би той иска нещо такова, за което те и не се сещат дори. Я виж как му играят очите — като на затворено в клетка зайче.

Леля Миля донесе голяма, половинлитрова купа с компот от вишни.

Ранмакан гребна половин чаена лъжичка и го опита.

— Не е ли кисел? — попита леля Миля.

— Не — отвърна Ранмакан.

През последните месеци в града бяха много зле със захарта. Ранмакан дори не помнеше кога е ял нещо толкова сладко.

— Благодаря — каза той на леля Миля.

На човек, който се е нахранил вкусно и обилно, му идват на ум добри мисли. И тази пълна жена с голям нос стана изведнъж симпатична на Ранмакан. В края на краищата възможно е пък тя и да не му крои нищо лошо.

— Как можахте да направите това? — попита леля Миля. Тя не искаше да бъде нетактична и щом каза това, се уплаши: ами ако е обидила човека?

— Какво сме направили?

Последните лъжици компот той гълташе вече насила.

— Е, избили сте се едни други. Война сте захванали.

— За това не сме виновни ние. Виновни са нашите врагове пиите. Те подло ни нападнаха.

— И защо го направиха?

— Те са врагове на свободата и поради това — заклети врагове на нашата страна.

Ранмакан изведнъж осъзна, че приказва с езика на предвоенните радиопредавания. Но докато тези предавания не бяха започнали, той нямаше собствено мнение по военните въпроси. Знаеше наистина, че техните врагове се опитват да заграбят плодородните колонии на лигонската държава и те са виновни, загдето дъвката се получава нередовно и непрекъснато поскъпва. Май че това беше всичко. Какво му влизаха в работата тези пии? С това се занимаваха политиците. В стачките той не участвуваше, с бунтари не дружеше. Ходеше на работа, на кино и дъвчеше дъвка.

— Врагове, врагове… — рече леля Миля-. — Тези думи отдавна трябваше да се забравят. Ти самият какво имаше да делиш с тях?

— Аз ли?

— Ти ами. Ти пък за какво си пострадал?

— Това не може да се обясни ей така изведнъж — каза Ранмакан. — Това е сложен проблем. Държавен.

6

Павлиш дремеше край илюминатора. Долу се полюляваше изпъстреният с малки пенести вълни океан. Океанът се полюляваше вече трети час, а слънцето все така си висеше над хоризонта. „Щъркела“ догонваше утрото и все не можеше да влезе в него.

Експедицията летеше към един остров в океана. Островът се намираше недалеч от Южния полюс на планетата и там, по сведенията на първия разузнавателен диск, бяха забелязани някакви постройки. Островът беше заобиколен от ледове и групата постройки на него изглеждаше непокътната. Там би могло да има хора. Дотам плъховете не са могли да стигнат. Ето защо капитанът даде съгласието си за този полет, макар че той трябваше да отнеме цял един ден и заради него се налагаше да се преустанови изследването на града.

Това обаче имаше и своите добри страни. Бяха се натрупали доста много материали — книги, вестници, предмети. Ако всичко това не се подреди, човек просто може да се удави в информацията. Трудно ще се оправи. Към острова полетяха Павлиш с Аро и Антипин с Малкия. Снежина се занимаваше с Ранмакан. Корона Вас внасяше някакви усъвършенствувания в своя апарат. Баков и Лешчук, старши механикът, стояха на нощна вахта, а после трябваше да почиват. Останалите се бяха заели с подреждането на материалите. Когато авиокатерът беше готов за полет, Павлиш се отби в сектора на Мозъка. Там работеха автоматичните археолози, изкуствоведи, историци… Мозъка едва успяваше да анализира данните и да изяснява загадките на Мъртвата планета.

Павлиш дори завидя на онези, които останаха. Освен това той се тревожеше за Ранмакан. Дано Снежина не направи някоя грешка, дано не каже нещо излишно. Корона Вас обеща да не ги изпуща от очи, но все пак…

Наоколо — все същият океан. Все същите белогриви вълни.

— Възможно е в глъбините на океана да се е запазил живот. Там водните пластове се размесват слабо — каза корона Аро, като обърна към Павлиш тъмнозеленото си лице, на което очите блестяха като бели кръгчета.

— Може би — съгласи се Павлиш. — Ние нямаме батискаф.

— Ще използуваме ракета. Това е осъществимо технически.

— Може — рече Антипин. — Ще се наложи в такъв случай да поработим!

— Тяхната цивилизация приблизително на какво отговаря? — попита Малкия. — По нашата хронология.

— Вероятно на средата на двадесети век. Тогава също са трупали запаси от ядрено оръжие и е имало опасност от всеобща война.

На хоризонта се показа бялата линия на ледовете. Някъде там, недалеч от нея, се намираше целта на полета — малкият планински остров.

— А на какво мнение е самият Ранмакан?

— С него ще ни бъде доста трудно — каза корона Аро. — Неговият интелект е на ниско равнище, подозрителен е извънредно много и не вярва, че разумни същества могат да си помагат взаимно. В нас вижда свои врагове. Свикнал е изобщо да вижда врагове във всички хора.

— Вие май рисувате много черна картина, корона Аро — обади се Павлиш.

— Какво да се прави! Тези изводи не са мои, а на уредите. Но мисля, че когато той вече не бъде сам, положението ще се измени.

Белите ледени блокове успокоиха океана и той се просна между ледените полета подобно на тъмносини реки и езера.

— Ето го и острова — каза Антипин. Островът беше неприветлив, мрачен. Черните зъбери на скалите прорязваха леда и снега и никъде не се забелязваха признаци на живот. Катерът заобиколи острова — никакви къщи или други постройки, само сняг между зъберите на скалите.

— Да не сме сгрешили? — попита Антипин. — Няма ли наблизо друг остров?

— Не, това е точно този остров — каза корона Аро! — Всичко се схожда. В подножието на една голяма скала трябва да има няколко къщурки.

Катерът се спусна на равната площадка край една скала и затъна на около три метра дълбоко в снега.

— Всичко е ясно — рече Павлиш. — Къщите са затрупани от снега. Така е и при нас, в Арктика.

— А какво ще правим сега? — попита Малкия. — Та ние ще затънем в снега.

— Колкото за загъването, няма да затънем, но мъчно ще ги намерим. Я включи локатора!

Между ракетата и скалите като зелен правоъгълник се очерта една къща.

Антипин каза:

— Да спуснем стълба на покрива.

След четвърт час Павлиш и Антипин стояха до коляно в снега върху наклонения покрив на къщата. Павлиш разрови снега и сивата, заледена повърхност на покрива се показа като лице върху сложена, в проявител фотохартия.

— Жалко, че двигателят е гравитационен — рече Павлиш. — Иначе щяхме да разтопим снега с използувани газове и толкова!

— Да! — рече Антипин. Той се приближи до края на покрива и опипа с крак корниза.

Корнизът не издържа тежестта на тялото му и се откърти. Антипин размаха ръце и изчезна в снега.

— Я гледай ти! — извика от кораба Малкия. — Той изчезва за втори път на тази планета. Що за развлечение си е измислил?

— Как се чувствуваш там? — попита Павлиш, като се приближи предпазливо до края на покрива.

— Тук според мен има врата — отговори Антипин. — Само че не може да се отвори. Залепнала е от студа.

Шлемът на Антипин се поклащаше в ронливата дупка, пробита от него в замръзналия сняг.

— Чакайте! — рече Малкия. — Струва ми се, че мога да помогна. Тук между инструментите трябва да има топлинна резачка. Аха, ето я. Аз ще разфокусирам лъча, ще се получи конус. Слава, я ела насам!

Павлиш не успя да подхване хвърлената резачка и тя потъна в снега.

— Да не я изгубиш! — извика Малкия. — Друга нямаме! И лопата не сме взели.

— Какво е това лопата? — заинтересува се Аро.

— Извънредно прост инструмент — отговори Малкия. — С негова помощ са построени всички велики паметници на земната цивилизация. Прадядо на екскаватора.

— Разбрах — каза Аро.

И не стана ясно дали разбра, или помисли, че Малкия се шегува.

Антипин включи резачката отначало слабо, а после, когато снегът почна да се топи, откривайки мрачното небе и надвисналото над самия хоризонт слънце, превключи я на пълна мощност. Той уверено тръгна около къщата, като се стараеше да не я засегне с топлинния конус, и се вслушваше в шуртенето на водата, която си пробиваше път в снежната покривка.

Размразената врата сама се открехна и свежият студен въздух нахлу в къщурката. Павлиш почука с пръст по стъклото на тесния, приличен на бойница прозорец.

— Дори стъклата са здрави — рече Антипин. — Чудно, къщата е засипана, а прозорците са здрави.

— Ти разсъждаваш като стар стопанин — каза Павлиш. Той дръпна към себе си вратата и включи фенерчето на шлема си.

През малкото коридорче се влизаше в стая с кухненска печка или пещ в ъгъла и триъгълна маса по средата. На печката имаше тенджера, пълна с лед. Ледени сталактити висяха от ниския и почернял таван. Зад масата се виждаше широк одър, върху който беше натрупана купчина вкочанени дрипи. Къщурката беше много бедна. Светлината едва-едва се процеждаше през тесните прозорчета, една-единствена табуретка беше паднала някога и замръзнала в ледения слой, който покриваше пода. Хора не се виждаха никъде.

— Да не би тук да са живели рибари? — попита Антипин.

— Изглежда, че къщата е изоставена.

— Напразно ли летяхме? — попита Малкия, който се вслушваше в разговора.

В дисонанс с обстановката на стаята беше увисналата само на един гвоздей етажерка с книги. Някои от книгите бяха изпопадали на пода и потънали в леда, другите се държаха като по чудо на етажерката, прилепнали от студа.

— Може тук да е живял благороден и беден отшелник?

— Нямаше да е зле да го намерим. Че нашият Ранмакан според мен не е чел никакви книги. Аз го питах, но той някак отбягваше да отговаря — каза Павлиш.

— Да не би отшелникът да е излязъл някъде от къщи и да е замръзнал?

— Да разтопим всичкия сняг и лед на този остров, не можем — каза сериозно Антипин.

— Но къде са другите къщи? Преди два месеца разузнавателният диск е видял няколко постройки — каза Малкия.

— Трудно ще се доберем до тях — рече корона Аро. — Боя се, че тези къщи са попаднали под лавина. За да си пробием път до тях, ще трябва да преодолеем грамадата от лед и сняг, по-дебела от тази, с която се справихме.

— Интересно, имам чувството, че в стаята мирише на мухъл. А в скафандъра миризмите не се усещат.

Антипин подаде една книга на Малкия, който се беше надвесил от люка, и после се обърна към доктора:

— Ти какво правиш?

— Искам да разтопя леда пред входа. Тук има стъпала. Върху тях нещо е замръзнало в леда.

Павлиш се отмести една крачка, затъна до пояс в снега и насочи лъча на резачката надолу. След няколко секунди ледът се поддаде на топлинния лъч, отстъпи встрани и освободи широчка яма. На дъното на ямичката се намираше овална паница със замръзнала каша.

— Само това ли било — каза Антипин.

Докторът вдигна паницата.

Павлиш отново включи резачката, движейки я наоколо, за да разтопи леда на по-обширна площ. След около минута през ледения слой можеше да се различи човешка ръка, протегната към паницата.

— Ето го на! — каза Павлиш. — Ето го нашия отшелник.

7

Тъкмо бяха успели да натоварят тялото на „отшелника“, когато над острова се разрази буря. Само за една минута тя отново засипа къщичката и утъпканата край нея пътечка и от тях не остана нито следа.

Катерът се издигаше във фучащата и яростна снежна вихрушка и се наложи да избягат седемнадесет километра нагоре, докато фронтът на облаците оредя и остана долу, като тъмни, рунтави калпаци. Връзката беше прекъсната, но Малкия успя преди това да съобщи на „Сегежа“, че Вас трябва да подготви апаратурата. Операцията „Човек“ продължаваше.

 

 

Обратното им пътуване беше съвсем обикновено. Антипин и Малкия се заеха да изследват горните пластове на атмосферата. Павлиш се опитваше да се ориентира в слепналите се купища хартии, които някога са били книги, а корона Аро дремеше или мислеше — можеш ли го разбра?

Спускаха се слепешком. Локаторът показа скупчените постройки долу, града и диска на „Сегежа“ близо до тях.

Облаците се изчистиха чак над самата земя, катерът навлезе в лъча на пеленгатора и меко се приближи до товарния люк — от тялото на „Сегежа“ се измъкнаха насреща му плазовете и хората трябваше да почакат малко в тесния хангар, докато струите на дезактивизаторите грижливо промият „Щъркела“.

— Е, как вървят работите при вас? — включи вътрешната връзка Антипин. — Всичко наред ли е?

На мостика беше само Кудараускас. Светлите му очи не отразяваха никакви емоции.

— А как сте вие? — отговори той с въпрос.

— Май че добре. Корона Вас приготви ли апаратурата?

— Ще трябва да почакате — с равен глас отговори Кудараускас. — Апаратът е в действие. Зает е.

— Как така зает? Намерихте ли още някого?

— Не, не сме намирали. След като завърши обработката на катера, молят корона Аро веднага да отиде в лабораторията. И Павлиш също.

— Какви са тези глупости? — рече Малкия. — Слушай, Зенонас, случило ли се е нещо?

— Нищо хубаво. Излизайте по-бързо от ракетата. Необходими сте тук.

Кудараускас се изключи.

Космонавтите изскочиха от ракетата и се заобръщаха под струите на дезактивизатора. Когато се събличаше в следващия тамбур, Малкия каза:

— Капитана го няма на мостика, а мисля, че той е на вахта. И Зенонас не обясни нищо както трябва…

— Да не се е случило нещо с Ранмакан?

— Едва ли е могло да се случи нещо с него — каза мрачно корона Аро. — Според всички данни той е типичен представител на тукашната цивилизация. Ние дори премахнахме у него началото на стомашна язва. Той дори не знаеше за нея.

— Но все пак — настояваше Малкия. — Представете си някой наш безвреден вирус, който за него е смърт. Или леля Миля от добрина го е нахранила с нещо.

— Малкия, я се откажи от своите налудничави идеи — каза Павлиш малко по-рязко, отколкото би трябвало. И на него не му беше харесала тайнствеността на Кудараускас.

— Готови ли сте — попита Аро.

— Готови сме.

Павлиш изключи очистителните инсталации и отвори вратата на кораба.

На вратата вече се беше изправила Снежина. Тя беше бледна, пълните й устни червенееха на бялото й лице, а очите й изглеждаха още по-големи и по-черни, отколкото обикновено.

— Снежка, здравей! Какво става при вас? — попита Малкия.

— Чух разговора ви със Зенонас — отвърна тя. — И дотичах да ви посрещна. На кораба се случи нещастие. И за всичко съм виновна аз.

— Какво стана? — улови я Павлиш за ръката. — Не се тревожи! Кажи, какво стана?

— Загребин е убит — каза Снежина. — И аз съм виновна за това.

8

Всъщност Снежина не беше виновна. И никой не я обвиняваше освен тя сама себе си. Цялата вина беше в лекомисленото донякъде отношение на всички космонавти към проблемите, които бяха възникнали на Синята планета. Тяхната увереност, че корабът беше долетял тук с благородна мисия, тяхната сигурност, че човекът, на когото бяха помогнали, трябва да изпитва преди всичко чувство на благодарност към „Сегежа“, бяха прекалено силни. Дори корона Вас, макар да знаеше от показанията на уредите, че Ранмакан реагира на възкресяването си не така просто, дори и той се отнасяше съвсем спокойно към възможните последици на това възкресение.

Всички членове на екипажа бяха увлечени в борбата за спасяването на загиналата планета и щом затихна сензацията на първите часове, появяването на жив човек беше възприето като напълно естествено нещо. След като се увериха, че апаратът на короните действува и с негова помощ наистина може да се спаси планетата, корабът беше обхванат от жажда за работа. Трябваше да се разбере, да се погълне, да се усвои всичко възможно относно тези, които трябваше да бъдат спасявани. Изискваше се по възможност по-скоро да бъдат намерени и съживени хора, да се изследва и проучи колкото се може по-голяма част от планетата. Вместо да цари обхваналата ги потиснатост както през първите дни, най-после можеше да се почне работа, а членовете на екипажа на „Сегежа“ бяха дейни хора и сега те трябваше да извършат тази работа по възможност успешно, и то в най-къс срок. И радиограмата от катера, в която се съобщаваше, че е намерен още един човек, само затвърди тази тяхна увереност.

С всеки изминат ден изоставената на произвола на съдбата планета запустяваше все повече; всеки изминат ден носеше гибел на шедьоври на живописта и литературата, създадени в течение на хилядолетия; през всеки изминат ден плъховете изяждаха всичко, до което можеха да се доберат техните дребни и остри зъби.

Ето защо Снежина не биваше да бъде обвинявана, че не е обръщала на Ранмакан толкова внимание, колкото би било необходимо, ако неговите действителни мисли и намерения й бяха известни.

Снежина се беше наистина провинила само в едно — между нея и Ранмакан се беше състоял следният разговор:

— Но как така сте долетели дотук невъоръжени? — попита Ранмакан. — Ами ако ви бяха посрещнали врагове? Ами ако някои пии бяха останали живи?

— Това едва ли би било възможно — разсеяно отговори Снежина, на която много се искаше да изтича в лабораторията, където, ако се вярва на Христо, Мозъка разшифроваше някакви твърде важни документи.

Както и останалите космонавти Снежина предполагаше, че Ранмакан не принадлежи към най-добрите умове на планетата и информацията му за живота на града беше толкова недостатъчна, колкото недостатъчна би била и информацията за Земята на някой еснаф от двадесети век. Беше скучно да се разговаря с Ранмакан. Неговите стандартни разсъждения за войнствеността на пиите и липсата на дъвка на борда на „Сегежа“ дотягаха бързо.

— Това едва ли би било възможно — повтори Снежина. — Първо, ние нямаше да слезем на планетата, ако бяхме открили в нея съзнателен живот. Поне без разрешение на Галактическия център.

— Ами ако бяхме изстреляли срещу вас континентална ракета? А? — попита Ранмакан.

— Защо?

— Ей така — рече Ранмакан. — Да предположим например, че вървите из града, а от някой ъгъл срещу вас стреля полицай. Какво ще правите тогава?

— Но аз ви казах вече, че такъв случай е невъзможен. Преди да кацнем на планетата, ние се убедихме, че на нея няма живот.

— Добре де, ами ако ви нападне трезар?

Снежина вече знаеше, че трезарът е едър хищник, нещо подобно на земния тигър, който обитавал планетата преди войната.

— За такъв случай на кораба има оръжие.

— Аха, така си и мислех! — Синкавите и тънки устни на Ранмакан се сляха в една черта. — Без оръжие вие не тръгвате никъде, макар да приказвате за дружба и така нататък.

Снежина помисли, че и без това няма да успее вече да отиде в лабораторията. Тя извади приготвения списък с въпроси към Ранмакан. Ще трябва да поработи.

— А може ли да се убие човек с вашето оръжие? — запита Ранмакан.

— Може, само че за какво ще го убиваме?

— Ами ако аз повече не съм ви нужен, тогава какво?

— Но тук не става дума за това, дали сте ни нужен или ненужен! — възмути се Снежина. — Вие още от самото начало не ни бяхте нужен. Нужен сте на самия себе си. На своята планета, на своя град. Нима искате да кажете, че ви е все едно дали ще съществуват този град, вашите познати, останалите хора?

— Не зная — рече Ранмакан. — Не съм мислил за тях.

— Знаете ли какво? — каза Снежина. — Хайде да поговорим за друго. Малко ли теми има за разговор? Аз ще ви питам, а вие ще отговаряте.

— Пак ли разпит? — въздъхна Ранмакан.

— Добре тогава, питайте вие.

— Не искам — рече Ранмакан. — Спи ми се. А къде са вашите пистолети? Вие самата имате ли пистолет?

— Пистолет ли?

— Е, оръжие.

— Не, никой няма. Има в оръжейната и на мостика при капитана. За всеки случай. Това е оттогава, откак на Ганимед ледените броненосци се промъкнаха на кораба и завариха и капитана, и екипажа без оръжие.

— Излапаха ли ги всичките? — заинтересува се Ранмакан. — И капитана, и екипажа?

— Тогава загинаха двама.

— Добре — каза Ранмакан. — Сега отивам да спя.

— Довиждане — отговори Снежина. — Винаги можете да ме намерите или тук, или при Мозъка.

Ранмакан излезе. Снежина не се безпокоеше за него. В края на краищата в лабораторията остава корона Вас, който всяка минута може да разбере къде се намира Ранмакан.

Виновен беше и корона Вас. Той си спомни обещанието, дадено на леля Миля, и вместо да поглежда поне от време на време къде ходи Ранмакан, залови се да съживява кокошки. Този проблем го интересуваше не само заради услугата, която можеше да направи на леля Миля, но и като чисто научен експеримент. Опити в областта на хранителната промишленост още не бяха правили. Толкова повече, че короните са вегетарианци.

Вина за тази история имаше и Кудараускас. Подведе го неговата любов към абстрактните психологически изследвания. Когато Ранмакан се качи на мостика и започна да броди по дългото помещение, поглеждайки към екрана за външна връзка, Кудараускас взе да му задава въпроси. Според Зенонас самото съществуване на Ранмакан му даваше определени преимущества в спора с опонентите му. Позициите на Зенонас биха били по-слаби, ако първият човек на „Сегежа“ се окажеше същество, предизвикващо всеобщо уважение и обич. Ранмакан не се стремеше нито към едното, нито към другото. Той дори не проявяваше голяма благодарност, загдето го бяха възвърнали към живот. И на Кудараускас му се искаше да се запознае по-отблизо с чиновника от Муна, за да намери в него, в мирогледа му, чертите, които са довели до гибел цялата планета. Кудараускас сам не вярваше особено много на концепцията си, породена в минута на възбуда и формирана по принципа: щом вие смятате така, аз ще защищавам противоположното гледище.

Ето защо, когато Ранмакан се появи на мостика и с целия си вид даваше да се разбере, че не се готви да го напусне, Кудараускас започна да му задава въпроси, невинни наглед, но с двояко значение.

Ранмакан, който се отнасяше с недоверие към всички въпроси, не искаше да дразни с отказ светлокосия щурман и затова му отговаряше кратко и сухо, дори сам питаше нещо незначително, но също пълно с двусмисленост. Попита го и за оръжие. Този въпрос заинтересува Кудараускас. Той го схвана като доказателство за агресивността на жителите на Синята планета.

Кудараускас повтори същото, което каза и Снежина на Ранмакан, и той не му повярва, също както не повярва и на Снежина. В себе си обаче дори се изненада от единодушието на пришълците.

— И надалеч ли стреля? — попита Ранмакан.

— Лъчевият пистолет ли? Не. На около сто метра. Та това е само средство за защита.

— Ние имаме пистолети и картечници, които стрелят безпогрешно на три километра — каза Ранмакан.

Той употреби в разговора друга мярка за дължина, но лингвистът на гърдите му превърна мярката му в съответствие със земните понятия. Лингвистът предаваше местното звучене на думите само в тези случаи, когато понятието нямаше еквивалент в земните езици.

— Но аз повтарям — каза спокойно Кудараускас, — че това оръжие е с чисто отбранително предназначение. И трябва да ви открия една тайна: откак работя на „Сегежа“, то не е употребявано нито веднъж. Имало е наистина един случай на Ганимед.

— Зная — рече Ранмакан, — когато ледените броненосци са се вмъкнали в кораба.

— Откъде знаете? — изненада се Кудараускас.

— Снежина ми каза — отвърна Ранмакан и се изруга на ум за своята несъобразителност.

Кудараускас обаче не заподозря нищо лошо в това, че Ранмакан бе вече говорил за оръжието и с друг член на екипажа. Той отдаде този интерес на общата насоченост на неговия ум и си отбеляза това като аргумент за своя бъдещ спор с капитана и Аро.

— А каква е точността на стрелбата? — попита Ранмакан.

— Не помня — отговори Зенонас. — Сега ще видим.

В това време капитанът се бе отлъчил за нещо от мостика и Кудараускас остана насаме с Ранмакан. Той стана, приближи се до стената и отвори една малка вратичка в нея. На една поличка в нишата беше сложен лъчев пистолет.

— Ей сега ще видим — рече Кудараускас, — въпреки че това няма значение. Разсейване… Точност на попадението… Виждате ли колко просто се манипулира с него?

Ранмакан внимателно разгледа пистолета и в този момент някакво неприятно предчувствие сви сърцето на Кудараускас. Поне той самият призна това по-късно на Бауер. Зенонас сложи обратно пистолета, затвори шкафчето и внимателно погледна Ранмакан. Но Ранмакан като че ли беше загубил всякакъв интерес към пистолета. Той се приближи отново към екрана и се загледа в замъгления от дъжда град.

— Днес никой ли няма да ходи там? — попита той. Ранмакан се намираше в странно състояние: от една страна, неговият план се облекчаваше от обстоятелството, че враговете му дори не заключваха шкафчето с оръжието, но, от друга страна, дали това не беше капан? Ранмакан не искаше да изчаква развоя на събитията. Страхът, който го бе обхванал, когато отвори очи в болницата на „Сегежа“, не го напущаше. Той ръководеше всичките му постъпки.

— В града ли? Самият Загребин се готвеше да отиде там с Таралежа, заедно с Бауер. В покрайнините на града. Там, в началото на главната улица, е зданието на редакцията. Знаете ли го?

— Аз познавам зле този район — каза Ранмакан. — Кога ще тръгнат?

— Скоро, след половин час. Аха, ето го и Загребин. Генадий Сергеевич, кога смятате да отивате в града?

— Ще предам вахтата на Баков и ще тръгнем. А вие, Ранмакан, да не искате да дойдете с нас?

— Аз още не съм ходил там… след войната — оживи се Ранмакан.

— Тогава да отидем заедно. Вие ще ни помогнете.

Загребин повика по вътрешната връзка корона Вас.

Той се събуди от блажения си унес и отговори, че няма нищо против Ранмакан да отиде в града.

Тук вече бе виновен самият Загребин. Той трябваше да се отнася по-предпазливо с Ранмакан. Също и корона Вас. Но и единият, и другият, кой знае защо, бяха забравили, че Ранмакан е представител на една цивилизация, изостанала с няколко века от тази на Земята и Короната. Той беше с други мисли, с други рефлекси и със съвсем друго отношение към хората. Само Кудараускас помисли за това, но абстрактно. Неговите подозрения бяха дотолкова неоформени и необосновани, че ако ги изкажеше, можеше само да възкреси в паметта на капитана неотдавнашния спор и да се изложи. И Кудараускас премълча.

9

Оказа се много лесно да извади пистолета от шкафчето и да го скрие в джоба на дрехата си, която роботите му бяха ушили по местен модел.

Капитанът слезе долу да подготви Таралежа за пътуването, а Кудараускас се задълбочи в някакви свои изчисления.

По-нататък беше още по-просто. Управлението на скафандъра се оказа автоматично. Ранмакан се разходи няколко пъти със скафандъра из коридора и каза на капитана, че се чувствува добре.

В скафандъра той чуваше всичко, което говореха другите, облечени също така в скафандри. Освен това можеше да се поддържа връзка и с кораба.

— Ще ни бъдете водач из града, нали? — каза капитанът, като се вмъкваше тромаво във всъдехода.

— Добре. — Ранмакан се усмихна. Свободата беше близка.

— Аз дори не се надявах, че ще се съгласите да дойдете с нас — продължи капитанът. — С местен жител е много по-удобно. Не исках да ви моля, страхувах се, че ще ви бъде тежко…

— Нищо — отговори Ранмакан. — Да тръгваме.

Той бързаше. Всеки момент Кудараускас или Баков можеха да открият липсата на пистолета и тогава всичко щеше да бъде загубено.

В кабината на Таралежа, настанен зад Бауер и Загребин, Ранмакан незабелязано разкопча скафандъра отстрани и извади от джоба си пистолета. Кабината на всъдехода беше слабо защитена от радиацията. Но Ранмакан не вярваше (както не вярваше и много други неща, които му казваха на „Сегежа“) дори и това, че дозата от радиация, проникнала в тялото му през секундите, докато едната му страна бе незащитена от скафандъра, беше опасна за живота му.

Пред едно от първите здания на улицата, която водеше към центъра — тя се наричаше Улицата на тържествата, — всъдеходът спря.

— Ние ще се позабавим тук. Не предполагахме, че ще дойдете с нас — каза Загребин. — Така че ще вземем вестници и после ще се отправим към центъра. Имате ли нещо против?

Ранмакан нямаше нищо против. Той почака, докато Бауер и Загребин изчезнат в тесния и висок портал на редакцията, и се спусна да бяга по улицата с надеждата, че ще се скрие в някой вход.

Подтикван от някакво шесто чувство, от интуицията на човек, много видял и патил, капитанът се спря на прага на редакцията и се обърна. И видя, че Ранмакан бяга.

— Ранмакан! Стойте! Какво правите?

Капитанът се спусна след Ранмакан. Той разбираше, че без кораба, без защита този човек ще загине, скоро в околната среда.

Ранмакан обаче не разбираше това. Той се обърна, измъкна пистолета и в упор, само от пет крачки, изстреля в лицето и гърдите на капитана половината от капацитета на пистолета.

Подобен удар не издържа дори скафандърът с високозащитни свойства. Прозрачната му броня почерня, овъгли се и вдигнал високо от непоносима болка дебелопръстите си ръце, капитанът рухна на мокрия, разяден от ветровете паваж на улицата.

Бауер беше вече пред вратата. Вторият изстрел беше насочен в лицето му, но за някаква частица от секундата щурманът успя да се пъхне в отвора на вратата и синият дим, който я обви, веднага закри Глеб от следващия изстрел.

Ранмакан се спря. Какво да прави? Сега той е беглец, враг на мощния въздушен кораб и на могъщите пришълци. Наистина Бауер няма оръжие…

Ранмакан стреля в гъсеницата на Таралежа. Движен от инстинкт за самосъхранение, роботът се изви встрани, но следващият изстрел го настигна. Гъсеницата се разтопи и Таралежа се завъртя на едно място.

— Какво стана? — викаше Баков и гласът му кънтеше в ушите на Ранмакан като неумолим преследвач. — Какво стана? Загребин! Бауер!

Ранмакан изтича по улицата, като криволичеше, сякаш от кораба можеха да го видят, отби се в един двор с два изхода и през някакви тесни улички се насочи към хълмовете. Града те можеха да изгорят, за да отмъстят на Ранмакан. Но в хълмовете няма да го намерят.

— Ранмакан нападна капитана — чу той най-после гласа на Бауер в шлема си. — Капитанът е ранен или убит. Таралежа е повреден. Необходима е бърза помощ. Аз ще го преследвам.

— В никакъв случай, стойте на мястото си! — заповяда Баков. — Помогнете на капитана! Откъде Ранмакан има оръжие?

— У него е нашият лъчев пистолет. Ех, какво направи той с шефа! По-скоро!

— Спускаме Великана.

Ранмакан се луташе от двор в двор и от уличка в уличка, като търсеше изход към хълмовете. Той не можеше да повярва, че в момента го бяха забравили, че никой не го преследва. Скафандърът не успяваше да доставя достатъчно въздух за неговите бясно свиващи се бели дробове. Ранмакан се задъхваше. Не му се искаше да сваля шлема: ако го снеме, ще бъде лишен от възможността да слуша разговора по външната връзка: Но с всяка измината крачка шлемът все по-силно натискаше главата му, все по-трудно му ставаше да диша…

Ранмакан се скри зад ъгъла на последната къща, отвинти шлема и го захвърли на улицата. Подобно на прозрачна топка шлемът се изтъркаля към една локва по средата на улицата и заплува в нея, гонен от току-що излезлия вятър. Приближаваше се буря. Сняг, примесен с дъжд, шибаше Ранмакан в лицето и се опитваше да го спре. Но той беше доволен, че времето се развали: сега по-трудно ще го намерят.

Пътят към хълма стана стръмен. Ранмакан забави крачки — и без това не можеше да тича, беше изморен. С пистолета не се разделяше. По-далеч от кораба, по-далеч от пленничеството и от отмъщението на пришълците…

Ранмакан беше обречен на бърза и мъчителна смърт. С всяка негова крачка хиляди нови рьонтгени радиация нахлуваха в дробовете му. Само апаратът на корона Вас можеше да го спаси. Но Ранмакан бягаше от него.

Над пътечката се надвесваха скали. Ранмакан поседна, за да си поеме дъх. Вятърът не проникваше тук. Ранмакан скри пистолета в джоба си. Чувствуваше се здрав и силен. Най-важното сега беше да намери своите и да им разкаже за пришълците. Все някъде трябваше да съществува неговият любим свят, светът на реда и закона.

А в това време Бауер мъкнеше към кораба овъгленото тяло на капитана, така тежко и тромаво в скафандъра с високозащитни свойства. Той не заобикаляше локвите и камънаците. Задъхваше се, бързаше. Само че не сваляше скафандъра, въпреки че и неговият шлем не успяваше да подава достатъчно въздух.

При последната къща го посрещна всъдеходът Великан.

В това време ураганът вече бушуваше и Бауер видя всъдехода едва когато скочилият от него механик Лешчук му извика:

— Чакай да ти помогна!