Кир Буличов
Последната война (2)

1

Най-тежко от всички понесе скока корона Аро. Павлиш заповяда на роботите да го пренесат в болницата. Аро губеше съзнание и в бълнуванията си се мъчеше да свали кутийката на лингвиста. Вас се довлече в болницата веднага щом дойде в съзнание и дълго разказва на Павлиш за действието на коронските стимулатори. Оказа се, че Вас носи цяла кутия лекарства. Диагностичната машина не можа да се ориентира в болестта на Аро: наложи се Павлиш да я изключи и да се довери напълно на медицинските познания на Вас.

От мостика се обади по телефона капитанът. Той попита корона Вас как може да се отрази на Аро забавянето на движението. Вас не знаеше. Уговориха се да отложат забавянето на движението с десет часа. „Сегежа“ полетя с крайцерска скорост в широка дъга около Синята планета.

С добре разчесан казашки перчем Баков обикаляше кораба. Настроението му беше лошо: „Сегежа“ се изложи. Роботите се занимаваха с ремонта на пострадалите при сътресението прибори. Леля Миля скри в шкафа счупената, трета вече, чашка от синия сервиз. После ще помоли Кирочка да я залепи — тя има златни ръце.

Принудителната пауза беше нарушила отмерения ход на живота в „Сегежа“. Свободните от вахта се бяха събрали в каюткомпанията, четяха за десети път доклада на разузнавателния диск, разглеждаха снимките, Малкия се опитваше да убеди Кудараускас, че жителите на Синята планета са потомци на атлантите. Иначе защо биха приличали толкова много на хората? Кудараускас, трезвен и прозаичен човек, доказваше подробно на Малкия невъзможността на подобно предположение, с което още повече затвърди у Малкия решението да разработва по-нататък тази хипотеза, тъй като неговите функции на радист бяха изчерпани и той заедно със стажантите беше станал „палубна команда“.

На мостика Загребин и Бауер изчисляваха траекторията на излизането в близка орбита. Синята планета светеше като ярка искра върху екрана на локатора. Орбитните данни, предложени от Мозъка, кой знае защо, се сториха на капитана извънредно сложни, а щом вече се бе получила задръжка, не беше зле да се позанимае с умствена гимнастика. От време на време Загребин включваше вътрешната връзка. Надникна при механиците, попита Кирочка не е ли изморена. Кирочка се изчерви, обиди се; капитанът се усмихна и влезе във връзка с болницата. Аро спеше, а Павлиш и Вас спореха за нещо и рисуваха в един бележник схеми на молекули, като се мъчеха да съгласуват терминологията на двете планети.

На мостика се качи Баков със списък на повредите и загубите, нанесени от големия скок. Имаше виновен вид и краищата на мустаците му бяха увиснали. Капитанът отказа да чете списъка, попита само дали има в него нещо незаменимо.

— Че как да ви кажа… — започна Баков.

Капитанът разбра, проточи замислено „хм“ и рече:

— Та нали и аз съм летял като старши помощник. До неотдавна. Тревожил съм се. Веднъж попаднахме в метеоритна буря. Не в поток, а в истинска буря. Метеоритите се удрят в корпуса, чак мебелите се огъват; накъдето и да погледнеш, хвърчат парчета от корабното имущество. А трябва да ви кажа, Александър Иванович, корабът ни беше каботажен: до Луната, близките планети — и обратно вкъщи. Та нашият капитан Паплиян — не сте ли чували за него? — сега е на Земята, във Второ управление…

— Извинете, Генадий Сергеевич — прекъсна го Бауер, който през времето на стоте си вахти с шефа беше научил наизуст повечето от историите му и дори можеше предварително да каже на кое място капитанът ще се отклони от правия път на достоверността и ще навлезе във фантастичните дебри на въображението. — Мозъка има право, погледнете!

— Е, прекъсна ме на най-интересното място — рече капитанът. — Виждате ли, Алексей Иванович, не се тревожете. При скоковете имуществото винаги пострадва.

По вътрешната връзка се обади Павлиш:

— Корона Аро желае да поговори с вас, капитане.

— Слушам — обърна се към видеофона той.

Корона Аро лежеше на висящата койка, покрит чак до брадичката с чаршаф. Клепачите му бяха подпухнали и потъмнели.

— Аз съм по-добре вече, Генадий Сергеевич — каза корона Аро. — Исках да се извиня за забавянето, предизвикано от лошото ми състояние.

Загребин изтръска цигарата си в ръба на пепелника, усмихна се и рече:

— Надявам се, че скоро ще бъдете още по-добре.

— Аз съм по-добре вече. Мисля, че можем да започнем маневрите.

— Това ще разберем ей сега — каза капитанът. — Павлиш, какво е вашето мнение?

— Рано е още, Генадий Сергеевич — отговори Павлиш, като приближи лицето си до екрана на видеофона. — И корона Вас е съгласен с мен. Мисля, че корона Аро е малко възбуден…

— Ясно — каза Загребин, — почивайте си. Време имаме достатъчно. Те са чакали година, ще почакат още няколко часа. — Той изключи видеофона и се обърна към Бауер: — Твърде неприятно забавяне. Прекрасно разбирам всичко, а пък ми се иска веднага да полетя нататък. И да видя със собствените си очи.

— Да, странно чувство — съгласи се Бауер. — Сякаш можем да закъснеем.

— И все пак имахме щастие — каза Загребин, — че точно ние отивахме към Титан. А какво щеше да бъде, ако „Агра“ се беше оказала на наше място?

Загребин пое от Бауер таблиците на изчисленията и ги проучва десетина минути, като си тананикаше нещо, без сам да забелязва това. После сложи настрани таблиците, съгласи се с Мозъка и продължи прекъснатата си мисъл:

— Дума да няма, имахме щастие. Само че за такова щастие обикновено се плаща. Повярвайте ми… — Той натисна бутончето за вътрешната връзка. — Старши щурман, моля, качете се при нас — каза той.

И когато Баков дойде, Генадий Сергеевич го покани да седне, после започна надълго и нашироко да разисква с него върху това, какво трябва да се прави на кораба след приземяването.

— Нивото на радиацията е смъртоносно. Ще работим в скафандри с висока защита. Трябва да се подготвят допълнителни шлюзове на входовете, да се снабдят роботите и екипажът с дозиметри. С една дума, ще живеем в състояние на постоянен радиационен аврал^[1]. И ще го обявим веднага, за да не губим излишно време. Съвсем сигурен съм, че ще се окаже нещо да липсва в инвентара, така ли е?

— Може би — засегна се Баков. — Макар че наскоро проверих всичко.

И Баков протегна ръка към репродуктора, за да обяви тревога.

2

„Сегежа“ излезе в най-близка орбита една седмица след скока. Синята планета се въртеше бавно на двеста километра долу, като показваше последователно материците, океаните, островите си. Животът на кораба напълно се измени. След като завършваха вахтата си, щурманите не слизаха от мостика. Пък и останалите членове на екипажа предпочитаха под различни предлози, а често и съвсем без предлог, да бъдат по-близо до екрана за наблюдение навън.

Капитанът пушеше много — роботът едва смогваше да чисти пепелника, — поглеждаше външните хора, чието присъствие на мостика не беше оправдано с нищо, но мълчеше. Баков, единственият, който напущаше мостика веднага след завършването на вахтата, макар че и на него не по-малко, отколкото на другите му се искаше да бъде близо до екрана, обърна веднъж внимание на Загребин върху нарушаването на вътрешната дисциплина. Загребин само въздъхна и рече:

— Това е любознателност. Същата тази любознателност, която движи прогреса и е свойствена не само на хората.

— Ако беше разходка… — възрази Баков.

— Не съм ли ви разказвал за оня старец, който преподаваше навигация в нашето училище? Той винаги казваше: ако пренасяте слонове, заключвайте непременно клетките. Щом ги почистите, веднага ги заключвайте. Ние, казва, пренасяхме веднъж на Марс два слона и забравихме да заключим клетката. Единият слон беше възрастен, умен и нелюбознателен. Той остана. Другият, младият, излезе и се запъти към мостика. Вследствие на това трябваше да се приземим два дни по-късно от определеното време. Ловихме слона.

Бауер се засмя. Последния път историята за слоновете беше разказана съвсем с друга поука.

— Аз не разбирам добре — каза Баков и мустаците му трепнаха.

— И аз не разбрах изведнъж. Първо, защо им са слонове на Марс? Второ, защо им е на слоновете любознателност? И какво се оказа? Закарахме ги в Зоологическата градина. Условията там са тежки. Любознателният слон се приспособи. Вторият умря.

Загребин запали нова цигара от недопушената и се обърна към Бауер:

— Я виж, Глеб, в полярните райони радиацията не е ли по-слаба?

Първите снимки, направени от милиони километри разстояние, доказваха един спокоен свят, подобен донякъде на земния. Парцаливи облаци също така закриваха океаните и материците, също така като зелени петна се виждаха долините и като бели — ледените покривки на полюсите. Наистина облаци имаше повече, отколкото на Земята, и те се движеха по-бързо над планетата — изглежда, че там духат ветрове по-често, корона Аро предположи, че тези бури са последица на ядрените взривове. На планетата са нарушени климатичният и топлинният баланс.

Един ден преди излизането в орбита стана възможно да се различат някои подробности на повърхността — високи планини, реки, канали, градове. Същия ден отправиха към планетата първите сонди, („Сегежа“ не беше изследователски кораб, сонди и разузнавателни дискове носеше малко — точно толкова, колкото се изисква според инструкцията за един товарен кораб.) Сондите послушно полетяваха към повърхността, съобщавайки състава на въздуха, нивото на радиацията, температурата и състава на биосферата. Биосферата беше извънредно бедна, много по-бедна, отколкото се полага да има една планета от подобен тип.

Увеличените снимки от различни участъци на планетата, донесени от разузнавателните дискове, лежаха на купища върху навигационните маси и в каюткомпанията, а след тридесетата обиколка обемът на информацията нарасна толкова, че можеше да се преработи само ако Големият мозък се включи в тази работа. Главното обаче беше ясно и без обработка на информацията: планетата беше мъртва. По-рано, съвсем неотдавна, тя е била обитавана от хора, стотици милиони, милиарди хора. Но преди една година, след атомната катастрофа, те са загинали. Всички до един. Който се е спасил от ядрените взривове, е умрял от радиацията. Всичко наоколо е заразено — и въздухът, и водата, и почвата. Ще изминат още много години, преди планетата отново да стане годна за обитаване.

Сондите и фотокамерите, разбира се, не можеха да обяснят причините за катастрофата и нейната продължителност — това ще трябва да сторят хората.

Време беше вече да се слезе на Синята планета.

Съвещанието на мостика, посветено на този проблем, бе продължително и бурно. През последните дни всеки член на екипажа разглеждаше картите, всеки си беше избрал едно или друго място на планетата и всеки смяташе, че именно в неговата точка има най-много шансове да се намери „материал“ за апарата на корона Вас.

Загребин изслуша всички, без да прекъсва някого, и после каза:

— Аз поддържам варианта на корона Аро, който предлага да се извърши приземяването край един град в Южното полукълбо, където климатът е доста суров и в продължение на девет месеца температурата е под нулата. Градът е сравнително малко разрушен. Поне по-малко, отколкото много други градове. Той е разположен в низина, на брега на морето, и от три страни е защитен от ветрове. Рекичката, която минава през града, води началото си от извори в близката планина. Възможно е нивото на радиацията в нейната вода да е по-ниско, отколкото в другите източници. Струва ми се, че това е всичко. И да не губим повече време. Виждам, че Циганков се готви да произнесе малка реч в защита на варианта за приземяване в района на най-големия град на планетата. Във всеки друг случай щях с удоволствие да изслушам още веднъж всичките му наситени с патос аргументи, но сега, като капитан, използувам правото си на вето. Бауер, когато минаваме над мястото на приземяването, пусни към него разузнавателен диск!

Малкия се приближи до капитана и каза:

— Не сте прав, Генадий Сергеевич. Съвсем не сте прав. Аз не се каня да защищавам своя вариант. Просто когато разберем, че мястото на приземяването е неподходящо, моля да запазите второто място за моя пункт.

— До това време — отговори Загребин — ще знаем вече достатъчно за планетата.

Снимката на града, който капитанът избра за слизането, прикрепиха на стената. Отгоре, от височина тридесет километра, градът приличаше на късокрак октопод, свил половината от пипалата си. С две от тях той обгръщаше полукръгло заливче, а тялото му беше скрито между високи хълмове. Част от постройките в града бяха запазени и улиците, тесни и криволичещи, се забелязваха тук-таме като светли ивици. В някои места те се прекъсваха, засипани от разрушени здания. Бомбите бяха избухнали, изглежда, в източния край на града, а западните райони, зад централния хълм, увенчан с развалините на някаква голяма постройка, бяха останали невредими. Наистина след взривовете в града бяха бушували пожари — черните ивици на пожарищата бяха нанесени на картата сякаш с широка четка.

Вън от града, по пътя към планината, се срещаха отделни малки постройки и цели групи къщички.

От първия оглед не можеше да се научи повече. Но въпреки това космонавтите стояха с часове пред снимката, взираха се в криволиците на улиците и в зеленината на хълмовете (беше късна пролет). Ще мине още един ден и от не твърде ясна снимка градът ще се превърне в пейзаж, в камък и дърво, в проблеми и спорове. Той ще получи име, по-право ще си върне своето старо име. И дълго още членовете на екипажа на „Сегежа“ ще казват при среща: „А помниш ли как живяхме в…“ Може би ако експериментът излезе сполучлив, този град ще влезе в учебниците по история на Галактиката като място, където е започнало възраждането на Синята планета. И в книгите ще бъде написано: „Космическият кораб «Сегежа» Г/С 304089 кацна на планетата в района на град…“

3

„Сегежа“ кацна на планетата в района на град… Известно време на кораба цареше колебливата тишина на среща със земята, тишина не беззвучна, а пълна с бръмченето на механизмите, лутането на опомнилите се роботи, блещукането на аварийните лампи и шумоленето от укрепването на диска.

Загребин протегна ръка към рамката на екрана, извади цигара и без да откъсва очи от екрана, запуши. Баков демонстративно се изкашля в съседното кресло и попита:

— Да включа ли вътрешната връзка?

— Включвайте — каза капитанът.

Той знаеше, че старши помощникът искаше, както е установено и по инструкцията, капитанът да поздрави екипажа с благополучното пристигане на новата планета. Но Загребин нямаше желание да следва инструкцията. Положението беше твърде обезпокоително. И тогава Баков включи вътрешната връзка и каза:

— Корона Аро, корона Вас, как понесохте приземяването?

— Добре — отговориха короните един след друг.

Загребин погледна екрана и каза:

— Долетяхме. Пристигнахме. Сега — на работа! От настоящия момент влиза в сила земно разписание номер три. За изключително трудни условия. Да се започне подготвянето на механизмите за разузнаване!

Баков се намръщи. Поздравление нямаше, а нареждането за разписанието трябваше да даде старши помощникът.

Капитанът не откъсваше поглед от екрана и се мъчеше да отгатне какво ще донесе утрешният ден и днешният ден, и всички дни, които трябваше да прекарат на тази погинала планета.

Екранът обгръщаше околния свят. От едната страна, съвсем наблизо, изпъкваха стръмни, хълмисти склонове, покрити тук-таме с петна от зеленина. От другата страна, зад едно запустяло място, в неправилен ред се точеха малки постройки, непознати, непонятни, но в същото време очевидно приспособени за жилища на хора. От мостика се виждаше, че стъклата по постройките са счупени и прозорците зеят като черни дупки.

Загребин включи звука и в кораба нахлу печалният вой на вятъра.

4

В коридора стана тясно. Под наблюдението на Антипин роботите бяха построили допълнителен антирадиационен тамбур^[2]. Тамбурът беше тесен. Това нямаше значение, когато се излизаше навън, но забавяше при връщането в кораба.

Първи се вмъкнаха в тамбура Баков, Бауер и Снежина. Снежина каза, наистина не съвсем искрено, че вместо нея в първата група трябваше да пуснат Кирочка: тя е поне три пъти по-дребна.

Бауер не отвърна нищо. Той се беше изправил, притиснат до стената, в очакване да се отмести люкът към главния шлюз на кораба, и мислеше за нещо много далечно и печално.

Така беше не само с Бауер.

На мнозина от членовете на екипажа вече се беше случвало да стъпват на камъните или на леда на нови планети или астероиди. На мнозина се беше налагало да прекарват цели часове преди приземяването в очакване автоматите да донесат последните сведения и да гледат на няколко метра от себе си, недостъпната още повърхност на планетата. И винаги това е било свързано с тревога, но тревога по-скоро сладостна като тази на мореплавател, който трябва да чака прилива, за да спусне лодката и да премине последните метри до непознатата земя, до нейния златен пясък и разкошните й палми.

Такова чувство беше познато и на Бауер, и на Загребин, и на Антипин, и на Малкия. Но този път всичко беше по-друго.

Люкът в главния тамбур се отмести встрани и Баков пусна Снежина да мине първа. Тук беше по-свободно. Влизащият в тамбура въздух на Синята планета зашумя. Той сякаш шепнеше нещо и на Снежина се стори, че шепнеше заплашително, че предупреждаваше, забраняваше.

— Глупости — каза Снежина гласно. — Дойдохме. При нас действува земното разписание номер три за извънредно трудни условия.

— Да — обади се Бауер. Той беше разбрал.

Баков гледаше как бавно се отмества люкът. Това приличаше на слънчево затъмнение, когато сянката на луната се отдръпва от слънчевия диск. Само че това не беше слънчев диск. На планетата беше дъждовно, сиво и ветровито.

Воали от лека мъгла прелитаха край кораба и дъждовната завеса скриваше близките здания на града. Снежинка включи отоплението на скафандъра. Беше плюс пет градуса.

Баков пръв стъпи на повърхността на планетата. Помъчи се да скочи леко и дори изящно, защото винаги мислеше за впечатлението, което прави на околните. Той знаеше, че на мостика пред екрана стоят другарите му и виждат с всички подробности всяко движение на старши щурмана. Баков се обърна и помогна на Снежина да слезе. Бауер вървеше последен.

Няколко секунди те стояха и гледаха как отворът на люка отново се затваря с капака. След това Бауер вдигна ръка за тези, които бяха останали на мостика. В наушниците прозвуча гласът на Загребин:

— Не се увличайте!

Загребин се изкашля и Бауер си представи как той почуква цигарата си в ръба на пепелника.

Бауер се ослуша. На планетата беше тихо. Изведнъж нещо зад тях издрънча. Снежина трепна и се обърна.

— Това е Таралежа — обади се Баков. — Той ще ни придружава.

— Може би все пак ще тръгнете с него? — попита Загребин.

— Не, Генадий Сергеевич, ще вървим пешком. Ако се случи нещо, тогава ще се скрием в Таралежа — отговори Баков.

— Добре тогава — рече Загребин. Той сам беше предложил всъдеходът да върви след групата. За всеки случай. Какво ли не става…

Бауер погледна скалата за отбелязване на радиацията. Стрелката трептеше далеч зад червената черта.

Таралежа, който по-скоро напомняше бръмбар с извънредно дълги предни крачка, се спря на два метра зад разузнавачите.

— Да вървим — каза Баков. — Всичко в ред ли е?

Той направи крачка по дребните камъчета, които покриваха измръзналата влажна земя. Неговите широки прави рамене, които изпъваха скафандъра, бяха напрегнати. Баков беше много сериозен и нямаше намерение да рискува. Загребин знаеше кого да изпрати с първата група.

5

Изглежда, че тук, зад последните къщи на града, никога не бяха строили нещо. Пътечки кръстосваха незастроеното място, обрасло с плесен и мъх. Вчера роботите домъкнаха образци от тях и Павлиш остана вечерта в лабораторията. По-късно към него се присъедини и Вас. Биолозите решиха, че плесента е мутация, която се е приспособила към живота на мъртвата планета. По всяка вероятност тя отскоро беше покрила този пущинак. По-рано тук са растели трева и храсти, които не са издържали конкуренцията на плесента.

Снежина вдигна от земята едно изсъхнало клонче и го подаде на Таралежа. Той взе клончето с дългата си ръка и го скри в „гърбицата“ си. Павлиш после ще го разгледа.

Дребни капки дъжд барабаняха по шлемовете и се стичаха на струйки към раменете им. Налагаше се от време на време да изтриват с ръкавица наличника. Но въпреки това след минута околният свят отново почваше да трепти и да се размазва, разкривен от водните струйки.

Баков видя една пътечка и зави по нея, като се отклони от прекия път към къщите. След двадесетина крачки пътечката се разклони. На мястото на разклонението имаше някакъв предмет — светъл, дълъг около двадесет сантиметра. Баков се спря, вгледа се, после бавно се наведе и вдигна предмета от земята.

Беше една малка кукла. Жълтите й коси бяха почти окапали от дъжда. Остатъци от изгнило облекло по чудо се бяха задържали на дебеличките, стегнати сякаш с конченца ръце на куклата. Едното й око липсваше, но другото, синьо и твърде ярко, гледаше втренчено хората.

— Само това не очаквах — каза Бауер.

— Божичко — продума Снежина, — истинска кукла!

— Какво? — попита Загребин.

Зад завесата от дъжд и мъгла хората на мостика бяха изгубили от погледа разузнавачите и ги следяха по пеленгатора.

— Намерихме детска играчка — отговори Баков. — Кукла. В лошо състояние.

На мостика мълчаха.

Баков държеше куклата внимателно. Дъщеря му на Земята имаше кукла, която беше два пъти по-голяма и съвсем не приличаше на тази. Той се приближи до Таралежа и му рече:

— Прибери я внимателно.

— Куклата можехме и да оставим, навярно ще намерим и други в града.

Таралежа подложи широките си двупръсти длани и скри куклата в „гърбицата“ си.

Сега до крайната къща оставаха само няколко крачки. Изглежда, че куклата бе принадлежала на някоя от нейните обитатеми.

Към къщата водеше застлана с камъни пътечка. Близо до затворената, съвсем разпукана врата имаше изсъхнало дърво. На един пречупен клон се бяха запазили тъмнокафяви сгърчени листа.

— Почакайте тук — каза Баков на Снежина и Бауер. И за сведение на Загребин добави: — Ей сега ще вляза в помещението.

Снежина разглеждаше къщата. Затворена врата с олющена боя, през розовите петна на която прозира сиво дърво. Няколко прозореца — шест или седем на фасадата. Прозорците са високи и тесни, нагоре се стесняват още повече. Някои са затворени с капаци. По-рано прозорците са имали стъкла, но те са изхвърчали и парчетата се търкалят по пътечката. Някои от парчетата са бели — по прозорците са били налепени книжни ивици. Плоският покрив се издава доста над стената. Корнизът е украсен с тъмна резба.

В това време Баков се приближи до вратата и я дръпна към себе си. Вратата изскърца и се разтвори.

Баков запали фенерчето на шлема и бавно заобръща глава, опипвайки с лъча стаята.

— Празно — каза той най-после. — Да влезем.

Таралежа се придвижи по пътечката до самия вход и Снежина му направи знак да чака.

Първата стая беше празна, само на вътрешната стена висеше картина без рамка и до нея — уред с циферблат, приличен на часовник.

Лъчите на фенерчетата шареха из стаята, хвърляйки сенки по другите стени.

Вратата към следващата стая бе отворена. Баков направи крачка към нея, но изведнъж се спря и се ослуша. Снежина също чу тихо потрепване, бързо и равномерно, сякаш някой бе изтичал на пръсти през стаята.

— Усили светлината — прошепна Бауер.

Баков превключи фенерчето на шлема си и то метна ослепителен сноп светлина. Потропването веднага спря, сякаш на пътя му се бе изправило препятствие.

— Стана ли нещо? — раздаде се в шлемовете гласът на Загребин.

— Тихо — прошепна Снежина.

Баков прекрачи през отворената врата.

— Ето го — рече той.

Снежина надникна през рамото му. Силно изненадано и заслепено от яркия лъч, в ъгъла на стаята беше клекнало едно червеникаво животно, прилично на плъх, само че без опашка и с големи остри уши. Щом чу гласа на Баков, плъхът сякаш се окопити, спусна се към високото легло, което заемаше едва ли не половината стая, и изчезна под него.

— Открихме животно, подобно на плъх — каза Баков с равен глас. — Засега обаче не сме го уловили.

— Интересно — обади се Загребин.

Баков се замисли за нещо и кимна.

— Да отместим ли леглото? — попита Бауер. — Това мило създание може да си е направило гнезденце.

Баков не отговори нищо, но дръпна към себе си леглото, постлано грижливо с изгнила вехта покривка. Креватът се отмести и с трясък се срина. Снежина ахна. Зад кревата се откри голямо гнездо с малки плъхчета, които се втурнаха към разтрозите между стената и пода. Бауер разтвори капаците и в стаята нахлу сивият дъждовен ден.

След това огледаха останалите помещения. Снежина се изненада от напълно различния вид на някои обикновени предмети, като готварска печка, тенджери, столове. Техният изобретател сякаш дълго си е блъскал главата как да ги направи не такива, каквито са те в Москва или Париж. На Синята планета всички мебели — маси, столове, легла — бяха, кой знае защо, с три, с пет или дори с повече крака, с триъгълни и петоъгълни седалки и покривки.

— Излезте навън да подишате чист въздух — обади се Загребин. — Нямате кой знае колко време още, изтече повече от час. Огледайте най-близкия район на града. Не се отбивайте в други къщи. Все ще намерим кога да чупим мебели.

6

Те слязоха долу по стъпалата и завиха надясно към другите здания. Бауер носеше в ръка връзка печатани листове, най-вероятно вестник. Той внимателно ги подаде на оживилия се при приближаването на хората Таралеж.

— Снимах плъховете — каза Бауер.

— Чудесно — одобри Баков. — Вероятно те тук са много. Разузнавателният диск не ги е забелязал.

От мъглата изплува втора къща, която приличаше на първата по дупките на избитите си прозорци и по тъжната си изоставеност. Разузнавачите я отминаха, след като се поспряха за миг. Голяма, утаена локва препречваше по-нататък пътечката и се наложи да я заобиколят по камъните на незастроената поляна. Никой не искаше да гази в тъмната вода — имаха чувството, че ще си измокрят краката.

Третата къща бе по-голяма от другите. Единият и ъгъл бе срутен. През дупката се виждаха триъгълна маса, шкаф и някакво малко сандъче, блестящо от едната страна. Таралежа се спря, пъхна си лапата в къщата и сложи сандъчето в багажника си. Таралежа приличаше на вехтошар, който се беше изхитрил да превърне в чувал сам себе си. Третата къща се намираше вече на ъгъла на истинска павирана улица, с тротоари. От двете й страни се точеха редици еднакви здания. Улицата водеше към центъра. Вчера я бяха огледали роботите-разузнавачи. По-нататъшният маршрут на групата минаваше по нея.

Хората вървяха по средата на улицата, крачеха бавно и отстрани можеха да бъдат взети за моряци, които прекарват последен ден в непознат град, по-право не ден, а ранно дъждовно утро, когато градът още спи и разхождащите се из него моряци приказват тихо, за да не разбудят жителите му.

— Питам се, защо зданията изглеждат по-стари, отколкото са всъщност? — обади се Бауер.

— По-стари ли?

— Та нали хората са ги напуснали само преди една година?

И сякаш в отговор на неговия въпрос дъждът внезапно се усили и откъм морето по улицата се втурна вятър. Вятърът шибаше с дъждовните струи напуканите, олющени стени, мъчеше се да отнесе покривите и да избие остатъците от прозоречните стъкла. Стана трудно да се върви по-нататък. На десет крачки отпред Баков изглеждаше на Бауер като неясно привидение.

Старши помощникът се спря и Бауер без малко не се блъсна в него.

— Ще се наложи да се връщаме — каза Баков. — Има ли смисъл такова пътешествие?

Спряха се. Вятърът се усилваше все повече и като че ли искаше да прогони космонавтите обратно на кораба им. Таралежа се приближи повече.

— Връщайте се! — заповяда Загребин. — Вятърът е прекалено силен.

Снежина се озърна наоколо, като се мъчеше да разгледа толкова близкия и съвсем непознат още град. Някакъв кръгъл предмет се търкаляше сред улицата към разузнавачите. Баков отстъпи встрани. Бауер се наведе и вдигна една ръждясала каска с нисък напречен гребен. Отстрана каската бе пробита и в кръглия отвор можеше да си пъхнеш пръста. Бауер така се и вмъкна в Таралежа — с каската в ръце. Той приличаше на пожарникар или на войник, който си почива след тежка задача.

Капакът в кабината на Таралежа се затвори и всъдеходът зави към кораба. Той вървеше бавно, като заобикаляше дупките по паважа, а дъждът продължаваше да плиска цели шепи вода, по купола на кабината…

7

До вечерта времето не се оправи. Бурята се мъчеше да разлюлее диска на „Сегежа“ и да го натика в дефилето между хълмовете. Екранът на мостика бе станал почти непрогледен и през струите на проливния дъжд понякога се мяркаше блестящият гръб на дежурния робот, който обикаляше кораба, без да обръща внимание на лошото време. Екраните на локаторите показваха, че наоколо всичко е спокойно: зелените точки и ивици — градът — бяха неподвижни.

Корона Аро се изкачи на мостика и седна по-далеч от капитана, за да не се задави от тютюневия дим.

— Странен навик — рече той. — Ако бяхте попаднали на нашата планета преди около хиляда години, щяха да ви вземат за магьосник и да ви унищожат. Според нашите предания дим излиза само от устата на злите духове.

— И у нас е имало нещо подобно. — Загребин сякаш случайно загаси цигарата си. — Колумб, един велик пътешественик, е донесъл тютюна от Америка. Някои са смятали, че това е магия… Какво можете да кажете за днешния ден?

— Не съм доволен от него — отговори корона Аро.

Кудараускас, който седеше до локатора, погледна накриво короната, после помисли, че не бива да се намесва в разговора и отново се обърна към локатора.

— Смущават ме два фактора, които не са взети под внимание от разузнавателната експедиция.

— Аз сам ще ги назова вместо вас — каза Загребин. — Това са плъховете и времето.

— Да, плъховете и времето — съгласи се корона Аро. — Аз току-що бях при Павлиш. Той увеличи снимките. Плъховете са всеядни и не е изключено да са многобройни. Те са се приспособили някак към радиацията.

Роботът Гришка с бяла престилка донесе поднос с чаши чай и бисквити. Загребин премести една от чашите към Аро. Кудараускас побутна своята настрана — нека да изстине.

— Чаят възбужда много — каза Аро. — Две-три глътки и аз вече цяла нощ не заспивам. Но това не е важно. Мога да не спя и няколко нощи поред, без това да ми вреди. Като биолог зная, че не бива да пия чай. Макар че сигурно ще взема със себе си пакет чай, когато се връщам у нас.

— Моля! — отвърна любезно Загребин. — Когато спре бурята, към центъра на града ще се отправи втора група. Не искате ли да се присъедините към нея?

— Във всъдехода няма много място.

— Ще тръгне голямата машина. Нашият Мозък пресметна, че дъждове тук могат да валят седмици, но за утре обещава прилично време.

— Благодаря — каза корона Аро. — Ако ви разбирам правилно, вие се надявате утре да започнете търсенето на хора?

— Ако излезе нещо.

— Да — съгласи се Аро. — Ако излезе нещо.

— Погледнете! — каза Кудараускас.

Една от зелените точки на екрана на локатора се помръдна от мястото си и бавно запълзя по посока на кораба. После се спря.

— Къде е това? — попита капитанът.

— Разстоянието… разстоянието е три километра. Размерът на обекта е приблизително десет квадратни метра.

— Това е покрив, отнесен от вятъра — каза корона Аро, като сърбаше чая си. — Покрив.

— Имате право — съгласи се капитанът и добави: — Поглеждай към този сектор, Зенонас.

— Извинете, Генадий Сергеевич — заговори ненадейно Кудараускас. — Мога ли да задам един въпрос?

— Защо така официално?

— Въпросът е сериозен. Имаме ли ние право да се намесваме в техния живот?

— Не разбирам — каза капитанът, но, изглежда, разбра всичко, защото извади от пакетчето нова цигара и запуши, забравяйки, че димът може би е неприятен на Аро.

— Аз изслушах аргументите в полза на опита да се съживят тукашните хора. От научно гледище опитът е много интересен. Но нужен ли е той?

— Аз съм изненадан — каза корона Аро. Опашката му ненадейно трепна и нокътят на края й чукна три пъти по пода.

— В развитието всяка цивилизация — каза Зенонас — има своя логика, своя целесъобразност. Изобретенията, които стават достъпни на тази цивилизация, са едновременно проверка на нейната трайност. Някога, всъщност не твърде отдавна, средствата за масово унищожаване са били изнамерени и на нашата планета. И също както и тук те са се появили малко по-рано, отколкото би трябвало да се появят.

Зенонас стана и пристъпи по-близо до капитана и короната. Той говореше бавно и отчетливо. Човек, който не познава Зенонас, можеше да помисли, че този слаб и некрасив блондин е студен и равнодушен. В действителност зад подчертаната флегматичност, зад външната отмереност на всичко, което Зенонас вършеше и говореше, се криеше комплицираност на мислите и чувствата и липса на самоувереност, която бе накарала Зенонас три години поред да се явява и три години поред да се проваля на извънредно трудния конкурс за влизане във факултета по астронавигация и все пак да постъпи на четвъртата година и да стане един от най-добрите млади навигатори на Земята.

— Би могло така да се случи — продължи Зенонас, — че ние на Земята да не се справим с атома. И ние бихме загинали също така, както хората на Синята планета. Сега въпросът е: щеше ли да си струва тогава да спасяват, щеше ли да си струва да възраждат една цивилизация, която всъщност е завършила живота си със самоубийство? Нали щом тя е убила себе си, значи, в нейната структура, в нейната съдба е съществувал някакъв сериозен, да речем, генетичен недостатък, който е предопределил гибелта й.

— Така-така — каза капитанът.

Загребин не обичаше да отговаря изведнъж на сложни въпроси. В такива случаи той грижливо съставяше на ум своя отговор или решение, проверяваше го до най-малката подробност и чак тогава говореше. Но говореше вече с увереност.

Отговор даде корона Аро.

— На нашата планета е имало биологична война — започна той. — Днес, след стотици години, ние можем да гледаме на нея като на болест, присъща на развитието. Не като на генетична болест, а като на болест, присъща на развитието. Но тогава тя е била страшна трагедия. И вероятно не бихме я преживели, ако не са ни били дошли на помощ сферидите. В разгара на войната техните дискове се спуснали в няколко стратегически пункта на нашата планета.

— Ние мъчно можем да се сравняваме с вас — каза Кудараускас.

— Защо? — попита Аро.

— Хората са воювали не защото са искали това — каза Загребин. — Хората никога не са искали войната. Но за някои от тях, които винаги са представлявали малцинство, войните са били изгодни. Във всяка война са страдали не онези, за които войните са били изгодни — те обикновено са се отървавали. Страдали са и са умирали онези, които не са искали война. И аз не ще се изненадам, ако намерим на тази планета солидни бомбоскривалища, в които няколко седмици още, а може би и месеци след катастрофата са продължавали да съществуват виновниците за войната. И те са загинали едни от последните. Подготвяли са тази война, подготвяли са смъртта на всички освен своята. Да оставим настрана, че те са подценили силата на злия дух, когото са пуснали от бутилката^[3]. Така че жителите на Синята планета не са виновни за своята гибел, както не са виновни затворените в концлагерите и жителите на Хирошима. Те не са имали никакви генетични недостатъци. И ако можем да им възвърнем живота, наш дълг е да направим всичко, за да им го възвърнем. Ако ти кажеха, Зенонас, че можеш да съживиш макар и само десет души, загинали в Хирошима, щеше ли да се откажеш да направиш това, защото тяхната гибел била предопределена от природата, от съдбата, от историята или не знам още от какво?

— Вие не ме разбрахте съвсем правилно — отговори Зенонас. Той се бе изчервил и неговите прави коси сега изглеждаха още по-светли. — Аз не искам да ме вземате за мизантроп. Ако можех да съживя жертва от Хирошима или евреин, задушен в Освиенцим, бих го направил без колебание. Но на Земята ние успяхме да не допуснем загиването на цивилизацията. Значи, изживели сме периода на детството. Също така не се знае още щеше ли да загине цивилизацията на планетата на короните, ако не са им дошли на помощ сферидите. Може би — не. Може би сега тя щеше да бъде още по-напреднала. На Синята планета не са се намерили хора, способни да предотвратят войната. И ако ги съживим, пред нас ще възникне дилемата: или да ги оставим на мира и тогава след половин век те със същия успех отново ще се избият един друг, или да контролираме действията им като бавачки и тогава това вече няма да бъде тяхна, а наша, галактическа цивилизация. Следователно няма да възродим нищо, а ще построим нещо свое, ново.

— А галактическата цивилизация засега е най-интересното, до което е стигнала еволюцията във Вселената — обади се корона Аро.

— Има и трети път — каза капитанът. — Дори и без нашия контрол жителите на планетата ще се справят със своите проблеми, щом знаят какво е станало с тях. Защо ги смятате за лишени от разум?

— Вие знаете защо. Те веднъж вече не са го проявили.

На контролния пулт замигаха рояк зелени светлинки. Метеоприборите съобщаваха, че вятърът утихва.

— Вижте какво — каза капитанът. — Ние пак ще поговорим по този въпрос. Време е да се готвим за експедицията. Затишието не е за дълго.

8

Членовете на експедицията се събраха при Великана — най-големия всъдеход на „Сегежа“. В своя скафандър корона Аро приличаше на престъпник от старинните филми за космически ужаси. Вероятно той си мислеше същото за хората от Земята, защото се приближи до Антипин и рече:

— Не мога да разбера как се оправяте без опашка?

И за да покаже колко е удобно да се притежава такава част от тялото, той извади под скафандъра опашката си, чийто край лежеше на рамото му, и почеса с роговия й нокът едно от многобройните си очи.

Снежина се засмя, а Антипин смутено поклати глава и се закле да си направи опашка, каквато короните не са и сънували.

Дъждът бе почти престанал и на небосвода, в пролуките между облаците, проблясваше от време на време Синьото небе.

Последен от кораба излезе Загребин.

— Къде е Павлиш? — попита той.

— Тук съм. — Павлиш се измъкна до пояс от горния люк на всъдехода.

— Тогава моля всички да заемат местата си — каза Загребин.

Антипин превключи всъдехода на ръчно управление и потегли. Павлиш и корона Аро слязоха в долния сектор, за да проверят още веднъж рефрижератора^[4]. Снежина и Загребин се наместиха зад гърба на Антипин.

Машината бавно мина покрай къщата с плъховете, отмина следващите две къщи и изви по улицата, която водеше към центъра.

— Ние с Баков стигнахме дотук — каза Снежина. — Тук намерихме каската.

— Интересно как са прекарали те последния ден? — обади се Антипин.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето, например това е магазин. Тук са продавали различно облекло. Виждате ли? Сигурно и в последния ден някой си е пробвал дрехи.

Всъдеходът заобиколи голям куп камъни — останки от дом, разрушен от взрив или ураган. Зад камъните се наложи да спрат: Великана прехвърли над една дълбока яма мост от собствените си ръце и се изтегли сам, също като Мюнхаузен, на малък площад от другата страна, заобиколен от трите страни със здания. От четвъртата му страна се издигаше пирамидална постройка с изображението на диск, от който излизат вълнисти лъчи. Дискът беше направен от някакъв, блестящ метал. Той се беше наклонил и няколко от лъчите му бяха отчупени.

Аро, който в това време се беше вече измъкнал от рефрижератора, каза, сочейки пирамидата:

— Култово здание.

— Може би е някакво учреждение?

— Горе на върха му е изобразено слънцето.

— Да се приближим към него — каза Загребин на Антипин. — Там има нещо…

— Човек ли? — Снежина дори се надигна от седалката.

— Къде?

— Там, пред входа на храма!

Триъгълният отвор на входа беше черен. На̀преко на входа лежеше нещо, което напомняше човешка фигура.

Всъдеходът се насочи към храма по-бързо, отколкото обикновено се движеше. Антипин се наведе напред, мъчейки се да разгледа дъното на площада. Само за няколко секунди храмът израсна пред всъдехода — сив, каменен и по всяка вероятност извънредно стар; камъните бяха нащърбени. Дори на такива силни ветрове като тукашните биха потрябвали за това много години.

Пред входа лежеше човешки скелет. Няколко дрипи от облеклото се бяха задържали по белите му кости. До него, търкулната до страничната подпора на вратата, се въргаляше каска.

Загребин се измъкна от всъдехода и се наведе над скелета. Той го обиколи, като се стараеше да не го докосне, после се обърна към приближилия се корона Аро и попита:

— Очевидно безнадежден случай, нали?

— Тук ние не можем да направим нищо — отговори Аро. — Нищо.

Загребин запали фенерчето на шлема си и надникна в храма. Лъчът се разпръсна и изчезна в мъртвилото на огромната зала.

— Тук не е имало никой друг… — рече Загребин.

Залата беше празна — нито украшения, нито скамейки — само няколко стъпала на дъното водеха към олтара, украсен с блещукащото в тъмнината изображение на слънцето.

Гласът на Загребин проехтя в залата и се върна при него удесеторен:

— У-у-ук е-е а-а-ало и-икой ру-уг…

Когато Загребин излезе от храма, скелетът пред вратата бе вече изчезнал. Павлиш заповяда на Великана да го прибере вътре. Павлиш бе преди всичко биолог и не се знаеше дали днес ще намерят останки от други жители на планетата.

— Сега накъде? — попита Антипин.

— Надясно. Улицата води към центъра — каза Загребин.

9

След няколко десетки метра всъдеходът отново спря. Антипин погледна капитана и той му кимна. Край тротоара стоеше автомобил. Три чифта колела носеха дългото аеродинамично тяло на колата. Тя изглеждаше съвсем новичка, сякаш едва вчера е била оставена тук от собственика й. Само полуотворената й вратичка бе ръждясала.

— Ще надникна в двигателя — рече Антипин, като спираше всъдехода.

— Добре — съгласи се Загребин. — Снежина ще остане с мене във всъдехода. Павлиш, ти и корона Аро можете да излезете да се поразтъпчете. Ей там има нещо като голям магазин. Само не се изгубвайте от погледа ни.

Снежина беше малко огорчена, че ще трябва да остане във Великана, но бързо прогони обидата и като включи камерата, зае се да снима улицата. Загребин заотупва бедрата си, търсейки разсеяно джобовете на скафандъра. Но те не бяха точно там, където са джобовете на костюма. И в тях нямаше цигари.

— И без това нямаше да запушите — засмя се Снежина. — Шлемът!

Капитанът не отговори нищо, взе молив и почна да го върти и да го мачка между пръстите си.

Корона Аро вървеше на две крачки след Павлиш, като предоставяше на доктора пълна свобода на действие. Павлиш се спря пред строшената витрина. По купчината изгнили и ръждясали предмети беше трудно да се разбере какво е представлявала тя преди. Вятърът нахлуваше през широкия отвор и се луташе между лавици с топове платове, закачалки с костюми, домашни потреби и различни други предмети за всекидневна употреба.

— Ще се отбием в магазина — обади се Павлиш.

— Добре — отвърна капитанът.

Павлиш огледа улицата, преди да влезе в магазина. Антипин беше вдигнал капака на мотора, ровеше се с увлечение в двигателя и си тананикаше: „Ех, че сме ръждясали…“

— Обърнахте ли внимание — каза корона Аро на Павлиш, — че не видяхме по улиците останки от хора?

— Да.

— И в къщите, поне в тези, където досега сме се отбивали, също няма хора.

— И какво мислите вие? — попита Павлиш, като предпазливо минаваше през огромния куп тенджери и тигани.

— Мисля, че в този град жителите са били предупредени за опасността. И са успели да се скрият. В скривалища.

— Аз също помислих това — чу се гласът на капитана, който слушаше разговора. — И едно от тези скривалища може да бъде под магазина. Това е голям магазин. Потърсете.

— Аз ще прегледам за знаци — каза Аро. — Нали би трябвало да има знаци? Ето, погледнете, Павлиш. Сини стрелки.

Те тръгнаха, следвайки посоката на сините стрелки, нарисувани по стените на магазина. Минаха през една голяма зала на долния етаж. Стрелката сочеше стаята в дъното на залата. Там бяха наредени дълги, ниски маси и столове.

— Кафене — рече Павлиш.

— Опитай се да потърсиш път за надолу — обади се Загребин.

— Тук има много врати — отвърна Павлиш.

През следващите пет минути корона Аро и Павлиш поотделно обиколиха залата, отваряйки всички врати. Зад две или три от тях откриха стъпала надолу. Но в единия случай те водеха в склад, населен с плъхове, които, трополейки с нокти, се разбягаха, когато в помещението влезе Аро; другата врата водеше в празна стая с неизвестно предназначение. Стаята беше облепена с позиви и ярки плакати, по които бяха нарисувани разярени мъже с оръжие в ръце.

Аро и Павлиш се срещнаха сред залата. Нямаше смисъл да разказват на Загребин за несполуката — той знаеше всяка крачка на разузнавачите.

— И все пак тук е имало хора. Избягали са някъде, скрили са се — каза корона Аро.

— Скривалището би могло да бъде на улицата. При това градът може да е унищожен през нощта — предположи Павлиш. — Когато магазините са затворени.

— Общо взето, всичко е ясно — намеси се в разговора Антипин. — Двигател с вътрешно горене. Тук има нещо интересно. А ето и…

Гласът на Антипин секна.

Загребин погледна към колата. Антипин, беше изчезнал.

— Иван — извика той тихо, — какво правиш? Къде се дяна? Павлиш.

А самият той вече гледаше към вратата на магазина — знаеше, че Павлиш и Аро са чули всичко и трябва всеки момент да изтичат навън. Павлиш се появи на улицата дори по-бързо, отколкото Загребин очакваше, и с два скока се намери до колата.

— Тук има люк — каза той.

— Какво стана? Нужна ли е помощ? — прозвуча в шлемовете гласът на Баков, който дежуреше на мостика на „Сегежа“.

— Ударих се малко — каза внезапно Антипин. — Не бързай, Слава! На два-три метра оттук има стръмна стълба. Сега ще запаля фенерчето.

Снежина попита:

— Мога ли да отида при тях?

Загребин кимна.

Снежина изскочи от всъдехода. Корона Аро също отиде зад колата. Загребин разбираше, че всички са се навели над люка, в който бе изчезнал Антипин, и затова не се виждат, но точно това го безпокоеше — струваше му се, че е сам на улицата. Той обърна всъдехода и внимателно го закара до тротоара, така че от мястото на водача да вижда люка и другарите си.

— Ей сега — мърмореше Антипин. — Ей сега. Нещо заяде. Изглежда, че го повредих. Ти ли си, Павлиш?

Павлиш слизаше по неустойчивата металическа стълба, която водеше към подземието. Той наведе глава, за да може светлината на фенерчето да пада върху Антипин, и видя, че Антипин седи на неравния под с вдигнати ръце и опипва не се ли е счупило фенерчето на шлема му. Павлиш изви глава, за да освети подземието, и разбра, че случайно са открили онова, което не можаха да намерят в магазина — скривалището.

10

Сигурно през целия си тридесетгодишен живот Павлиш не беше виждал нещо по-страшно от това скривалище на Синята планета.

Подземието — сводест дълъг тунел, губещ се надалеч, висок около три метра и широк пет-шест метра — бе пълно със скелети. Между скелетите имаше съвсем малко вещи. По всяка вероятност хората са притичали тук, като са грабнали най-необходимото, с надеждата, че скоро ще излязат навън. Причината за гибелта на хората бе неизвестна: дали са умрели изведнъж от топлинен или радиационен удар, дали са се задушавали бавно поради липса на въздух, или са били сразени от скоротечна лъчева болест… Павлиш затвори очи за секунда.

— Защо мълчите? — попита Загребин.

Павлиш не можа да отговори. Отговори Антипин:

— Намерихме ги — рече той.

… Космонавтите вървяха из тъмния тунел, като пропъждаха нахалните бързоноги плъхове. Струваше им се, че тунелът никога няма да свърши, никога няма да дойде краят на тази галерия на смъртта.

— Това е просто невероятно — промълви Антипин.

— Такова нещо е имало на Земята — в Освиенцим. И капитанът, който слушаше този разговор, си спомни с раздразнение думите на Кудараускас, сякаш Зенонас беше виновен за нещо. А гласно зададе въпрос, който нямаше никаква връзка със спора му с Кудараускас:

— Имало ли е там вече плъхове?

Аро го разбра и отговори:

— Да. Ако те са завладели цялата планета, Кудараускас ще се окаже прав. Ние нищо не ще можем да направиш. Плъховете са прекалено добри санитари.

Преди да се върне на кораба, всъдеходът направи една обиколка из града, без да се спира вече никъде. Минаха по главната улица, като едва се промъкнаха между преградилите я автомобили и каруци, изкачиха се, по стръмния път към развалините на един грамаден замък, откъдето се виждаха заливът и скалите, които го затваряха. Над пристанището се издигаха като дългокраки птици подемни кранове и между тях, изхвърлен на кея, лежеше на едната си страна малък кораб. Коминът му се бе изтъркалял наблизо.

Два-три пъти космонавтите се натъкваха из улиците на човешки скелети, повечето от които бяха на военни. Но сега вече те не се чудеха на това. Не се удивляваха и на пустите улици: под тях, под зданията минаваха тунелите на скривалищата. Онова, което беше останало от жителите на града, се намираше там.

Завръщането им на „Сегежа“ беше безрадостно. Участниците в експедицията нямаха желание да говорят, те само от време на време разменяха по някоя дума. Безучастно бръмчаха камерите, запечатвайки на лентата улици и здания, а всъдеходът понякога се спираше, за да заобиколи купчина камъни или някоя кола, оставена насред пътя.

Тази вечер леля Миля за първи път присъствува на вечерята, макар да знаеше, че короните ще бъдат в каюткомпанията. Тя дори попита Вас не иска ли нещо допълнително, а после попари специално за короните много слаб чай, тъй като иначе те нямаше да могат да спят.

— Утре в града отива групата: Бауер, Кудараускас и Циганков — обяви след вечерята Загребин. — Отговорник: Бауер.

И всички се прибраха по каютите си.

11

Първото човешко тяло докара на кораба именно групата на Бауер. Всъщност те го намериха съвсем случайно. Разузнавачите бяха попаднали в пристанищните складове и вече се канеха да тръгват оттам, когато една затворена врата привлече вниманието им. Вратата беше не само затворена, но и залостена отвътре. Точно това накара космонавтите да положат всички усилия, за да я отворят. Помещението се оказа хладилник, изключен отдавна, но пълен с плочи лед, които не се бяха разтопили, защото вътре не проникваше въздух. Върху един от ледените блокове лежеше човешки труп.

Щом узна за находката, корона Вас не дочака връщането на разузнавачите, а веднага се залови да подготвя апаратурата. И когато всъдеходът спря пред кораба, всичко беше готово.

С кокошките вече беше ясно — с тях апаратът работеше. Но какъв ще бъде резултатът с човек?

— „И бог създаде Адам“ — каза Бауер на Малкия.

— Бог, както знаеш сега, е колективно понятие — отговори Малкия. — Един от боговете ще включи апарата, друг ще следи температурата, а трети, по-долен по ранг — третият съм аз — ще бъде в това време на вахта. И затова ще пропусне историческия момент.

— Отивате ли? — попита Снежина, която минаваше по коридора.

— Малкия е на вахта. Постъпва след пет минути — каза Бауер.

— Освен това мисля, че шефът няма да позволи. Това не е демонстрация с кокошки.

— Все пак ще се опитам да вляза — рече Снежина. — После никога няма да си простя, че не съм гледала.

— Ще се измия — каза Бауер — и ще отида при Мозъка. Намерихме няколко вестника и книги. Ще се опитаме да се оправим в езика.

— Извинете — каза корона Аро. — Той носеше една бяла чанта.

Снежина тръгна в килватерна колона след него и остави Бауер и Малкия.

— Е, добре — каза Малкия, — отивам на вахта. А ти при Мозъка ли?

— Отказах се. И аз ще се опитам да вляза в лабораторията.

В този момент заработи високоговорителят за вътрешна връзка и Баков с подчертано сух глас каза:

— За сведение на членовете на екипажа. Тези, които желаят да наблюдават хода на операцията, могат да се качат на мостика. Свързваме големия екран с лабораторията. В лабораторията се намират само участниците в експеримента и доктор Павлиш. Повтарям…

— Нали ви казах — рече Бауер. — Ще отида на мостика.

На мостика бяха включени и двата екрана. Единият показваше вътрешността на лабораторията — Аро при пулта, Павлиш и Вас при уредите край капака на операционната маса. Капакът беше мъничко матов и легналият на масата човек, омотан в жици и маркучи, изглеждаше безплътен. Лицето му беше закрито с широка бяла превръзка. Вторият екран показваше мъртвия град, мокрите покриви на най-близките къщи и сивите, безрадостни облаци.

Снежина влезе и Бауер се отмести, за да й освободи половината стол.

— Не ви ли пуснаха? — попита той.

Снежина поклати глава отрицателно.

— Готово! — каза в лабораторията Аро, като се обърна към операционната маса. Той бе включил пулта.

Действията на Павлиш и Вас бяха познати, но сякаш измина половин час, а те все още продължават да се навеждат над пултовете, приближават се един след друг до операционната маса, връщат се отново при уредите, правят голям брой бавни и не твърде необходими движения, които изобщо не се отразяват върху състоянието на тялото, приковано към операционната маса.

От време на време биолозите си разменяха къси фрази или думи, по-често дори цифри, понятни само на тях.

В един момент се получи някаква засечка: по нареждане на Аро роботите се разбързаха, включвайки допълнителни линии на подхранването. Павлиш се изправи, използувайки тази минута, за да си почине, и каза за тези, които бяха на мостика:

— Още четири-пет минути и ще започнем да повишаваме температурата.

— Засега всичко нормално ли протича? — попита Загребин.

— Трудно е да се каже. Става регенерация на клетките на молекулярно равнище…

— Доктор Павлиш — прекъсна го Вас, — проверете съдържанието на белтъка.

И Павлиш веднага забрави всичко останало.

Бауер стана и направи няколко крачки, за да раздвижи отеклите си крака. Петте минути се точеха часове…

— Ах, гледайте! — каза изведнъж Снежина.

Дори под пласта от жици и маркучи се виждаше как тялото на човека изменя цвета си, розовее, изпълва се с живот.

— Не вдигайте температурата повече от тридесет градуса — заповяда корона Вас. — Включете сърдечни стимулатори.

Вас се отдалечи от операционната маса и каза, за да го чуят наблюдателите на експеримента:

— Щом процесът на съживяването завърши, ще инжектираме приспивателно. Той трябва да се събуди в каютата. След два часа.

… Когато се събуди, първият човек от Синята планета лежеше на едно от леглата в болницата на доктор Павлиш, над леглото беше поставен прозрачен, звукопроницаем купол, за да предпазва човека от вирусите, от въздуха на кораба, който, въпреки взетите мерки, можеше да се окаже смъртоносен за него.

Беше осем часът вечерта. Три часа и половина след започването на експеримента, на петия ден след кацането на „Сегежа“ на Синята планета.