Кир Буличов
Последната война (6)

1

Професор Кори от Лигон се оказа сухо язвително старче с тънък дълъг нос и с венче от пухкава бяла коса около жълтото му оголяло теме. Само за един-два дни той влезе в течение на работите на кораба, посрещна с удоволствие присъствието на бившата си ученичка, благодари й за спасяването на образците от храста, което оценяваше много по-високо, отколкото спасяването на собствената си личност, и пое в ръцете си озеленяването на купола.

Съзнанието, че беше прекарал в гроба година и половина, ни най-малко не обезкуражи професора.

— Аз съм делови човек — казваше той. — Сблъсках се сега с два факта: първият е твърде печален — тези идиоти все пак постигнаха своето и устроиха масово изтребление. Винаги съм смятал, че нашите петиции няма да ги възпрат. Те обявиха война и унищожиха всичко, което други хора бяха строили пет хиляди години. Вторият факт, с който се сблъсках, е радостен. А именно: за щастие забелязали са ни навреме, преди да изчезне всяка следа от нашата работа. Забелязали са ни и са ни дошли на помощ. Моето собствено възкресение е подробност, макар и също така приятна. Беше ми много тежко да умирам, без да довърша опитите си с моите рожби. Впрочем, ако нашите идиоти не бяха погубили планетата, никой нямаше да се занимава с моето възкресяване. Колко още ми остава да живея?

— Не зная — отговаряше корона Вас. — По всяка вероятност ще поживеете с наша помощ още няколко години.

— Но като съживявате човека, нима не можете да обновите сърцето му?

— Не — казваше корона Вас. — Нашият апарат може да спаси човек, загинал при нещастен случай, от болест. Но когато го възвръщаме отново към живот, възвръщаме го такъв, какъвто е бил преди смъртта си. Вие сте умрели от треска. Вирусът, който ви е убил, съвсем не е повлиял върху наследствените клетки. Възрастовите изменения обаче са зарегистрирани в тях. Изхабяването на сърцето ви — също. Ние можем да спасим човека, но не можем засега да го дарим с безсмъртие.

— Прекрасно, колега, аз и не претендирам за безсмъртие — казваше професор Кори от Лигон. — Но, драги мой, ще откажете ли да ми помогнете да пресади разсада по пътечките край жилищните домове? Не мога да поверя това на вашите железни роботи.

Корона Вас с удоволствие отиваше да се занимава с разсада. Неговото присъствие под купола беше легализирано. Девкали събра един ден всички свои съпланетници и им разказа, че на кораба има не само хора, но и същества, които се отличават от хората. Девкали се боеше да не би ловците пии или перачката да реагират отрицателно. Но те възприеха тази новина спокойно. През последните седмици с тях се бяха случили толкова невероятни неща, че една невероятност повече или по-малко не играеше вече решаваща роля. На първо време короните се стараеха да се срещат по-рядко с жителите на Муна, но по-късно, когато и двете страни свикнаха една с друга, корона Вас, като по-общителен, почти се пресели под купола и излизаше оттам само за да поговори с леля Миля за живота и да отгледа нова партида разсад за опитите на Кори.

Но този спокоен и почти идиличен живот, продължи само няколко дни. Привидното им разнообразие беше нарушено от идването на товарна ракета от Галактическия център, която донесе резервни части за апаратите, поща и първата въздухопречиствателна инсталация. Освен това от ракетата разтовариха материал за втори, по-голям купол, чието построяване трябваше да започне, щом броят на хората се увеличи достатъчно. Ракетата отлетя. И ден-два след нейното отлитане експедицията, която работеше в развалините на Лигон, откри едно съвсем затрупано противовъздушно скривалище, до което плъховете не бяха намерили достъп.

2

Снежина чу насън детски смях и се събуди. Някакво момченце крещеше на лигонски:

— Върни ми топката или ще те намушкам със сабята!

Изглежда, че след това то беше намушкало все пак някого, защото жертвата му със страшен бас почна да моли за пощада. Момченцето примираше от смях и тропаше с крака. После гласът му потъна в безредния шум от говора на хора, които, ако Снежина беше разбрала правилно, даваха съвети на дърводелците как да поставят някаква прозоречна рамка.

Снежина остана да лежи известно време, като се ослушваше в гласовете и се мъчеше да налучка по тях познати лица. Не й се искаше да отваря очи. Отвориш ли ги, значи, събудила си се, значи, трябва да ставаш, а Снежина не обичаше да става сутрин: смяташе, че всеки човек има право на десет минути между съня и действителността, в които може спокойно да довърши сънищата си и да ги приключи, както му се иска. Откъде можеха да идват гласовете? Да, разбира се, от високоговорителя за вътрешна връзка. Кой е сега на вахта? Май че е Кудараускас. Значи, той е включил шума от купола вместо будилник.

Десетте минути още не бяха изтекли. Снежина помисли, че ако Кудараускас беше включил купола едва преди две седмици, до кораба щяха да долетят само стъпките на роботите и тихият глас на Ранмакан. На Снежина тогава й се струваше, че жителите на Муна й напомнят с нещо бронтозаврите, живи, но в същото време чужди на своята планета. Твърде самотни бяха те сред множеството разрушени градове, безплодните ниви и досадата от радиоактивните дъждове. Групичката от хора, спасени след цели седмици търсене, грешки и разочарования, беше съвсем малка. И ненадейно — шестдесет души наведнъж!

Между тях имаше стари мъже и жени, шест деца — скоро ще се наложи да открият училище; двама съвсем млади войника — бивши пазачи на противовъздушното скривалище; един патриций, загинал случайно в компанията на хора от простолюдието; двама старци братя… Всички тези хора преживяваха в момента на съживяването си трагедията да опознаят отново своя собствен, вече чужд за тях свят, опитваха се да разберат какво трябва да правят по-нататък, как да се приспособят към новия живот.

Наистина този процес сега преминаваше много по-просто и по-спокойно, отколкото в началото. От една страна, в скривалището се бяха крили по цели семейства и цели семейства се връщаха отново към живот; от друга, посрещаха ги Пира, Ранмакан и Кори — съотечественици, минали вече през всичко, което очакваше „новаците“, и готови да им помогнат.

И все пак… Снежина си спомни за „гладния бунт“.

3

Този бунт беше избухнал на втория или третия ден, след като започна съживяването на хората от Лигон. Под купола се бяха събрали тогава нови двадесетина души, които се срещаха сякаш след дълга раздяла, не съзнаваха още напълно какво се бе случило, но същевременно изпитваха недоверие към целия свят, включително и един към друг. При това хората бяха отдавна и хронически гладни.

Ако дотогава обяда приготвяха Ранмакан и Пира — те се оправяха с това с помощта на леля Миля и кухненския робот, без да губят много време, — този път роботите изнесоха в два големи казана обяда, приготвен на кораба, тъй като кухнята под купола още не беше готова. Образува се безформена „опашка“, както във военно време, убедена предварително, че яденето може да не стигне за последните и най-вероятно няма да стигне. Един едър черен момък, бивш войник, пръв си проби път до масата, грабна пълна чиния, седна за малко в края на дългата временна маса, изгълта набързо супата и се спусна отново към казана, където се беше получила някаква задръжка. Нервната редица се беше струпала накуп около робота и Пира напразно се мъчеше да успокои една разчорлена жена с двегодишно момченце в ръце. Момченцето плачеше, жената крещеше, наоколо се чуваха нерешителни, злобни възгласи. И в този момент войникът с празната чиния се вряза в тълпата като торпила.

Супа имаше предостатъчно, но момъкът бе нарушил реда на гладната „опашка“ и тя моментално се сплоти против него. Отблъсната встрани от казана, Пира се скри зад гърба на робота — хората се биеха за казана, който се клатушкаше и имаше опасност да се излее горещата течност. Патрицият, който не искаше да се бие, но също вярваше, че супата няма да стигне, грабна с две ръце от масата няколко парчета хляб и се спусна да бяга към жилището. Подгони го друг мъж…

Бауер гледаше смаяно тази сцена от мостика. Той никога досега не беше виждал хората да се бият за храна. Изплаши се, че някой ще стъпче детето. Глеб се затича към пулта, но безучастните редици на бутончетата не му подсказаха никакво разрешение. Тогава той даде сигнал за тревога и се свърза с каютата на заспалия Загребин.

Капитанът скочи от леглото, като изхвърлен от пружина, и още сънлив, втренчи очи в Бауер. Погледът му постепенно се осмисли и капитанът с дрезгав глас попита:

— Какво има?

И докато Бауер набързо му обясняваше каква е работата, Загребин напълно се съвзе и прекъсна щурмана:

— Включи сирената!

После се обърна на другата страна и заспа. Капитанът не беше мигнал цяла нощ — през време на неговата вахта монтираха, въздухопречиствателя.

„Странно — помисли си Бауер, — шефът никога не се е сблъсквал с бунтове, предизвикани от глад. Не знае за тях повече от мен и все пак съвсем спокойно и бързо намери единственото разрешение. А най-важното заспа веднага.“

Бауер включи сирената.

Ниско бучене изпълни купола и повисна над града — страшен вой на огромен звяр, вой на войната и на приближаващата се смърт от въздуха. И в същия момент хората край казана замръзнаха на местата си и инстинктивно дигнаха глави. Само супата, която се изливаше на тънка струя от една наведена чиния, чертаеше зигзази по земята и изтърваните от патриция парчета хляб се разсипаха долу с мек шум.

Бауер пусна дръжката на сирената. Всичко бе наред.

Бунтът не се повтори. Но на следния ден, когато хората се увеличиха с още осем души, стана нов инцидент. „Опашката“, наредена за храна, бе обхваната от друг вид масова психоза, чиято причина бе същата — страхът. Някой грабнал втора порция супа, после втора порция месо. Примера му последвал негов съсед и ето че настана цяла бъркотия. Хората налитаха на хляба и месото, гълтаха бульон, майките пъхаха парченца храна в устата на разплаканите деца. Никой не спря и никой не би могъл да спре тази олелия. Външно обаче всичко изглеждаше почти благоприлично — хората се хранеха.

Вечерта Павлиш бе принуден да напусне лабораторията. Той се залови да раздава очистително и капки за успокояване на болките. Девкали през това време уверяваше пострадалите, че на пришълците и през ум не им е минавало да ги тровят. За всичко беше виновна тяхната лакомия. Не му вярваха.

На мостика капитанът разговаряше с корона Аро как да се премахне у хората тази смесица от потисната истеричност и апатия — настроението на преселнически лагер, на железопътна гара, от която влаковете не тръгват. Аро съветваше да се чака и да се разчита на човешката природа. Той казваше, че с увереността в утрешния ден ще настъпи и успокояването.

Влезе професор Кори.

— Аз може и да съм попречил — нервно каза той, — но въпреки това ще трябва да ме изслушате.

— Седнете — покани го Загребин, като му посочи кресло. — Дойдохте тъкмо навреме.

— Бих искал да поговоря сега не с вас, а с моите съотечественици — каза Кори. — И то с всички наведнъж. Не мога да обикалям като Девкали от стая в стая. Но това няма и да помогне. Включете, моля ви се, външната връзка.

Кори се изпъчи и венчето от побеляла коса се изправи като ореол около блестящото му голо теме. Костюмът на Малкия, преправен от перачката не твърде сполучливо, стърчеше отпред на гърдите и се гърчеше при яката.

Загребин се отправи към пулта, включи външната връзка и подаде на професора микрофона:

— Заповядайте!

Кори се приближи до микрофона, пое в белите си дробове повече въздух и заговори бързо и на висок глас:

— Хора, с вас говори професор Кори от Лигон. Вие сте ме виждали, познавате ме. Аз се срамувам за вас, за нашата планета. Не стига, дето позволихте на своите управници да ви избият, но показвате днес на хората, които ни се притекоха на помощ, че сте недостойни за тази помощ. Аз, професор Кори от Лигон, ви заявявам: от утре ние започваме нов живот. Ще си припомним, че нашите прадеди са били горди хора и не са идвали до бой за комат хляб. И само да посмее някой утре да се нахвърли върху яденето като краставо куче! Ще го ударя по лицето. Толкова… Извинете ме — каза Кори на капитана, след като изчака той да изключи външната връзка. — Аз обичам съотечествениците си, вие трябва да им простите.

И без да дочака отговор, Кори тичешком излезе от помещението. Щом вратата се хлопна, токовете на отдалечаващия се професор изтракаха някак сърдито по стъпалата на корабния трап.

Не може да се каже, че от този ден обитателите на купола измениха рязко своето поведение. Пък и никой не очакваше това. Но когато след ден-два един от новодошлите започна прекалено бързо да сърба супата си, няколко чифта очи се обърнаха към него. И когато той крадешком заситни на пръсти към казана, патрицият с изненадваща проява на демократичност го спря.

— Не бързай — каза му той. — И ако искаш още супа, сипи си не повече от половин черпак. Организмът ти е нов, може да не издържи и да се пукнеш!

Човекът отговори нещо троснато, но забави крачки. Без да извръща глава, той се ослушваше какво ще кажат останалите. Те мълчаха. Това мълчание изразяваше съчувствие към думите на патриция и новият разбра това…

Снежина отвори очи. Наистина вече е време да става. Загребин я бе освободил от вахта — Снежина влизаше в групата на купола. И там я очакваха проблеми — най-различни проблеми, големи и малки, предвиждани и съвсем непредвидени. Към първите се отнасяха проблемите относно храната и облеклото. Корабните запаси бяха вече на изчерпване и скоро щеше да се наложи да се справят със собствени сили. Имаше и малки проблеми: млякото на единствената майка-кърмачка бе пресъхнало и трябваше да се настоява пред Павлиш да приготви повечко хранителна смес за детето. Такива проблеми Снежина можеше да изброи с десетки; разрешаването им съвсем не беше лесно.

Снежина примижа, за да концентрира волята си в едно действие, и спусна краката си от леглото. Петите й се удариха в мекия килим. Сега трябва да вдигне глава. И Снежина вдигна глава, изплези език на собствения си образ в огледалото и включи дистанционното управление на душа — нека водата се топли, докато тя отиде до кабинката.

4

Роботът, който мъкнеше след себе си приличния на дебела змия резервен спирачен парашут, смачка цветната леха пред шивашката работилница — първото производствено предприятие на Муна. Кори видя това безобразие, настигна робота, който вкарваше парашута през вратата, и започна да го ругае на два езика. Роботът покорно слушаше: шивачките се струпаха на прозореца, за да не изпуснат забавното зрелище, а Ранмакан, който сам пожела да ръководи шивашката работилница, излезе на вратата и мълком замаха с ръце из въздуха, заклинайки професора да прекъсне караницата. Ранмакан се бе охранил, станал бе по-солиден и по-предпазлив.

Макар и прост работник, роботът все пак се досети, че е невъзможно да се пренебрегне гневът на стареца. Той отпусна края на парашута и тръгна да насади отново цветята. Професорът го изпревари и му заповяда да се върне на кораба. После се зае сам да възстанови лехата. Ранмакан се беше изправил до него и наблюдаваше уверените му точни движения.

— Вие сте си добре — каза Ранмакан най-после. — Имате специалност. А аз съм митнически чиновник.

— И митническите чиновници могат да бъдат полезни — отговори професорът. — Но всъщност засега и вие сте се настанили добре.

— Да, това е длъжност за шеста или дори за пета каста — рече Ранмакан. — Но могат да ме лишат от нея.

— Откъде ви дойде това в ума?

— Ще се намерят по-достойни хора.

— А вие работете по-добре и тогава няма да се намерят по-достойни. Вместо да стоите над главата ми и да разговаряте, можехте да внесете парашута — жените няма да могат да се справят сами.

— Аз съм началник — каза Ранмакан простодушно.

И беше ясно, че той не възнамерява и да пипне парашута.

— Аха, тъй ли! — рече Кори. Той лесно преминаваше от едно настроение към друго. — Аха, тъй, значи! — Кори се изправи и тръгна бързо към вратата, пред която бе оставен дебелият като човешко туловище парашут.

Кори мина през него и изчезна в мрака на антрето. Ранмакан нерешително го последва и се спря, щом видя, че парашутът се размърда и почна да се вмъква в тъмния отвор. Професорът пъшкаше високо — парашутът тежеше около петдесет килограма. Една от жените, които наблюдаваха тази сцена от прозорчето, плесна с ръце, каза нещо на своите другарки и изтича да помогне на професора. Останалите я, последваха. Дебелата змия запълзя по-бързо и изчезна в постройката. Ранмакан все още разсъждаваше какво да предприеме. Положението беше сложно и необикновено. Професорът принадлежеше към втората каста и хилядолетните традиции абсолютно му забраняваха да се занимава с такава плебейска работа, като пренасянето на тежести. Когато се опита да разбере взаимоотношенията на хората от „Сегежа“, Ранмакан дойде до заключението, че всички в кораба, освен може би леля Миля, принадлежат към висшите касти на своята планета. Вместо низши касти те бяха взели със себе си роботи. Никакви възражения на Кудараускас не можаха да разубедят Ранмакан. Той не се нуждаеше от тях. Когато светът може да бъде обяснен с една удобна схема, съвсем не му се искаше да се отказва от нея и да търси някакви сложни и ненужни в обикновения живот тълкувания. Ето защо за него беше напълно естествено това, че роботът мъкнеше парашута. Но му беше съвсем необяснимо защо с това трябва да се занимава професор Кори. Ранмакан формално се беше съгласил, че под купола всички са равни и касти няма, но в себе си той делеше хората на касти и причисляваше себе си към една от най-низшите, макар и не към тази, към която принадлежеше преди войната, а към следващата по-горна. Той се безпокоеше, че могат да го лишат от правото да ръководи работилницата и подозрително поглеждаше новаците: дали между тях няма патриции, способни и изпълнени с желание да заемат неговото място?

Засега всичко бе наред. Нови патриции нямаше. Старите — Девкали, Пира и Кори — заемаха вече макар и неопределени, но все пак явно ръководни длъжности, а единственият спасен патриций от Лигон предпочиташе да не върши нищо и да разсъждава за възможностите на демокрацията. Ранмакан се беше обърнал към професора, за да разсее своите опасения, и в резултат на това се обърка още повече и реши, че недоволният от него Кори може да разкаже на пришълците за недостойното поведение на Ранмакан. Но Ранмакан е първият човек на Муна. Адам, както го наричат пришълците, и той не може да седи с жените, да шие или да им подава вдянати игли. Не, това няма да го бъде. Жените, разбира се, са съгласни да има демокрация: те принадлежат към най-низшата каста, пък и мъжете им също, и децата им. Те няма какво да губят. А пък Ранмакан беше чиновник, не кой знае какъв, но все пак чиновник, представител на дребнобуржоазния слой, който гледа със завист на по-високопоставените и трепери за своите малки привилегии, издигащи го над тези, които изобщо нямат никакви привилегии.

Професор Кори излезе задъхан от работилницата.

— Вместо да стърчите тук — обърна се той към Ранмакан, — по-добре помогнете да се разреже коприненият плат на големи парчета. Няма да кроят от целия парашут я…

— Ще се обадя на кораба — упорито отговори Ранмакан, продължавайки да се придържа към своите привилегии, — нека изпратят другия робот. Той ще свърши това по-добре от мен. А пък аз трябва да пиша спомените си.

— Ах, да — язвително се усмихна Кори. — Мемоарите. Самият Кризинзи от Плонги би се преклонил пред вашия талант.

— Щурман Кудараускас цени твърде високо моята творба.

— Вървете по дяволите с вашия щурман, писателю! Но аз на ваше място бих помислил, че ние сме задължени да работим. Да ра-бо-тим! Разбирате ли? Нека „Сегежа“ отлети — корабът си има своя работа. А планетата ще управляваме ние. Ще останем сами — минавало ли ви е това нещо през ума?

— Къде ще отлетят? — попита Ранмакан. — Защо трябва да отлитат?

Присъствието на хората от кораба беше изгодно за Ранмакан. Той се страхуваше (още едно от многобройните му опасения), че щом „Сегежа“ се издигне над планетата, ще трябва да се смъкне пак на своето място, а може дори да го пратят в затвора за сътрудничество с чужденците.

— Те не бива да отлитат — рече Ранмакан.

— От къде на къде? — изненада се професор Кори. — Щом успеят да осигурят функционирането на пречиствателните апарати, а ние — да уредим снабдяването с храна, ще останем сами. Ние трябва да останем сами.

— Какво сте заповтаряли все едно и също: „Сами, та сами!“ — ядоса се Ранмакан. — Кой ви кара да оставате сами? Аз ли? Тези жени ли?

— Съвсем неотдавна вие сте били против идването на тези хора.

— Това си е моя лична работа. Тогава аз бях сам. Не се знае как щяхте да се държите вие на мое място!

Кори понечи да отговори, но се отказа, махна с измършавялата си ръка и се отдалечи — отиде при цветята и дърветата си, които с помощта на стимулаторите бяха избуяли на два-три метра височина. Кори си помисли, че е време да се съживят и някои насекоми; трябва да поговори с корона Вас за това. Той се приближи до своето бюро, скрито в най-големия гъсталак от храсти, отмести пререзите за изследване, книжата, уредите и седна. Сърцето му не работеше добре. За съжаление корона Вас му беше върнал старото сърце. Никак не му се умираше отново. Не биваше да се занимава с парашута. Въпреки че постъпи правилно. Жените от работилницата поне го разбраха правилно. Те му бяха казали: „Учителю, идете си, ще се справим и без вас“, без да разсъждават дали той е патриций или човек от народа. А Ранмакан трябваше дълго да се учи и да се учи. Възможно е, разбира се, и да си умре така, без да престане да мечтае в себе си за преминаване в четвърта или дори във втора каста. Не, за втората му липсва достатъчно въображение… Трябва да отиде в Планинската ботаническа градина — да види как вървят там работите. Дали не са се развили още някои растения? Та нали преди войната бяха правили изследвания, свързани с влиянието на радиацията върху растежа на растенията. Бяха получили интересни мутации. Ако не беше газът, сега вече биха могли да се получат резултати.

И Ранмакан се прибра в шивашката работилница. В набързо построената къщичка имаше две маси. Едната — голяма, обща, около нея работеха жените, пет жени. В ъгъла имаше една по-малка масичка. Там седеше Ранмакан. Когато беше необходимо, той влизаше във връзка с мостика или с Големия дом; водеше преговори с роботите, когато те домъкваха нещо от кораба; той трябваше да води счетоводството, да планира кога и какво ще бъде нужно за работилницата.

Ранмакан седна пред масата си, също отмести настрана книжата и се замисли. Той усещаше ироничните погледи на жените, чуваше техния шепот, който може би съдържаше някакви неласкави за него изказвания. Но той стоеше по-високо от всичко това. Гледаше пред себе си, без да забелязва жените. Размишляваше дали да каже на капитана, че вчера през нощта, когато всички спяха вече, видя край последната къща един чужд човек в защитни дрехи. Върху човека падна лъч от прожектора и той се спря за миг, заслепен от него, преди да изчезне зад ъгъла. Ранмакан не можа да разгледа лицето му. В разгорещения си спор с Кори Ранмакан без малко не се изпусна да каже, че на планетата има и други хора и че Павлиш е прав. Но не каза нищо, сдържа се. Не беше изключено този човек или тези хора да представляват законната власт. Те можеха да се окажат по-силни от кораба. И в такъв случай Ранмакан щеше да използува обстоятелството, че вече знае за присъствието им близо до „Сегежа“.

5

На Загребин не му се искаше да пуска Кори в Планинската градина. Съществуването на неразгаданата тайна безпокоеше капитана. „Още повече — разсъждаваше той, — че ако ония, неизвестните, имаха желание да се срещнат с нас, те отдавна вече можеха да направят това!“ Наистина оставаше възможността Павлиш да се е излъгал. Тя беше логична и успокоителна. Но капитанът не искаше да се успокоява. И дори след като се съгласи с професора, че за него е необходимо да посети Планинската градина, капитанът изпрати един ден преди заминаването му разузнавателен диск с металотърсачи и биолокатори на борда. Дискът не откри нищо подозрително.

— Виж какво — каза Загребин на Антипин, който заминаваше за градината заедно с Кори и Снежина. — Няма да излизате от Таралежа. Когато пристигнете там, ще спрете всъдехода не при къщичката, както миналия път, а право в градината, край парцелите. Някой непременно да остане в машината, за да не губи от поглед останалите. Лазерът на всъдехода да бъде в бойна готовност. Ако забележите някаква опасност, не стреляйте: съобщете ни веднага и бягайте колкото може по-бързо оттам. Без да мислите за някакво си там честолюбие и така нататък. Ясно ли ти е?

— Ясно, Генадий Сергеевич — каза Антипин. — Какво по-ясно от това? Утре ли ще почнем да надуваме втория купол?

— Утре. Щом се върнеш, ще се наспиш и ще започнем. В градината се старай да не употребяваш оръжие. Дори ако на някого от вас това се стори абсолютно необходимо. Решаваш ти и само ти. Ти имаш трезва глава. Затова и отиваш. Ясно ли е?

— Ясно — отново отговори Антипин, когото вълнуваха съвсем други проблеми. — Ще се наложи да се изразходва почти всичкият дезактиватор. Под купола ще влязат и двете крайни къщи — много работа има там. Кога ще пристигне следващата товарна ракета? Трябва да се съобщи да не забравят за дезактиватор.

— Сега вече не съвсем скоро, след около две седмици — каза Загребин. — Като отидеш там, не се залисвай. Че ако се замислиш за купола, току-виж, нещо се случило.

Антипин се усмихна леко и крайчецът на чипия му нос трепна. Той никога не се залисваше до такава степен, че да забрави работата си.

Роботите поставиха на Таралежа защитните козирки. Сега той едва ли можеше да бъде пробит; дори с пряко попадение на снаряд или с лъчев заряд.

Преди заминаването си Снежина намери Павлиш и го заведе в купола. Там се бе разболяло едно от децата. Павлиш го прегледа и заповяда на един от роботите да донесе лечебния облъчвател — момченцето страдаше от липса на достатъчно слънчева светлина. Докато чакаше доктора, Снежина разговаряше с един от ловците пии за построяването на амбулатория. После, когато докторът свърши облъчването и роботът си отиде, Снежина помоли Павлиш да намине вечерта още веднъж при детето.

— Може това да не е необходимо от медицинска гледна точка, но е твърде желателно от общочовешко гледище — каза тя.

— Много си убедителна, Снежка — отговори Павлиш. — Добре, ще намина. Градината нещо много се разраства. Скоро няма да бъде вече купол, а джунгли.

— Кори и Вас според мене точно към това се стремят.

— Жалко, че няма животни в нашата градина.

— Тук има една птица, но тя не пее. Гледай, ето я.

Една птичка с дълга светлосиня опашка и два чифта криле, разположени както при пеперудите, едни зад други, се мярна между дърветата.

— Слушай, Снежка — рече Павлиш. — Бъди наистина предпазлива. Аз съм уверен, че видях там стъпки.

— Добре де, зная — отговори Снежина. — И аз бях с тебе и не видях никакви стъпки. Ти не ни ги показа. Не се тревожи, ще внимаваме.

— Сериозно — настоя Павлиш. — Ти знаеш добре какво е отношението ми към тебе.

— Как да разбирам това? Не такова, както към останалите ли?

— Не — отговори Павлиш.

— Значи, по-лошо — уверено каза Снежина.

И тогава, усещайки, че се изчервява, Павлиш се опита да й обясни нещо. Тя изведнъж толкова широко разтвори очи, че Павлиш почувствува как цял се събира вътре в тях. Сега Снежина ще мигне с ресници и той ще остане там завинаги. Снежина притвори ресници и Павлиш, примижал, протегна ръка напред, за да напипа границите на затвора, в който се бе озовал. Ръката му срещна пръстите на Снежина. Павлиш понечи да каже още нещо, но на, понякога се случва да не можеш да измислиш нищо. И той каза:

— Ще намина вечерта при момченцето.

Снежина се усмихна само с очи.

В този момент към тях се приближи Девкали с дебелия патриций и с един от новаците и рече:

— Здравейте, Слава. Знаете ли, Снежина, ние сега се събрахме и официално премахнахме кастите. Мисля, че имаме право на това, нали?

— Вие сте господари на планетата си — каза Снежина. — Имате право на всичко.

— Не, не на всичко — каза патрицият, който се беше оказал изобщо прекрасен човек. — Ние вече няма да водим войни. Забранихме войната. С декрет. Прекрасно, нали? Никога не съм мислил, че ще дойде ден, когато ще отменявам войната с декрет.

— Имате ли сега правителство? — попита Слава.

— Как да ви кажа — отговори Девкали. — Ето Ренци от Плоция, той по-рано е бил миньор…

Новакът наведе глава. Той беше широкоплещест човек с едри ръце и крака, с голяма ъгловата глава. Малките му очи бяха скрити под извънредно гъсти червеникави вежди. Очите му бяха много светли и блестящи.

— След това Пира, професор Кори и Ус-са-ян-ка — един от ловците пии. Това е нещо като съвет. А правителство засега още нямаме. Отиваме да кажем това на капитана.

— Ние можем официално да изразим на хората от кораба своята благодарност за помощта, оказана на нашата планета — каза патрицият. — Аз не съм избран в Съвета. Знаете, против патрициите са се запазили различни чувства, но аз съм юрист по образование и обичам да поговоря. Не сте ли забелязали още?

— Забелязала съм — обади се Снежина. — Е, довиждане. — Това вече се отнасяше до Павлиш. — За тебе също вече е време. А ние заминаваме.

И сякаш в отговор на нейните думи от кораба изпълзя Таралежа и Антипин даде сигнал, щом видя Снежина под купола.

— Ах, закъснях! — извика Снежина. — Още не съм си облякла скафандъра.

И тя изтича напред към кораба, като остави Павлиш сам и съвсем забрави за него, сякаш преди две минути не бе протегнала ръка към него. Павлиш тръгна към лабораторията, изпълнен с мисли и съмнения както винаги — може би Снежина не го е направила съзнателно и всичко е станало ей така, случайно. Нима не можеше да бъде така?

А Снежина, която знаеше отлично, че случайности от този род няма, се приготви два пъти по-бързо, отколкото обикновено, и като застана пред изходния люк, съжали, че в тамбура няма огледало.

Всъдеходът зави и пъргаво запълзя към хълмовете.

На мостика капитанът запита, проверявайки връзката:

— Как се чувствувате?

Снежина изпревари Антипин.

— Чувствуваме се отлично — отвърна тя.

— Добре, добре — каза капитанът. — Случи ли се нещо, съобщавайте веднага. Каналът е свободен.

Снежина попита:

— Делегацията дойде ли вече?

— Каква делегация?

— Значи, ей сега ще дойде — каза Снежина. — Представителите на Съвета на планетата Муна.

Капитанът обърна глава към вратата. Точно в този момент тя се отвори и делегацията влезе.

— Добър ден, седнете, моля ви се — каза капитанът. — Къде ще бъде по-удобно да разговаряме? Тук на мостика или в каюткомпанията?

— Ако не сте зает, по-добре в каюткомпанията, тук ще пречим — отговори деликатният Девкали.

Капитанът слезе с тях долу и когато след един час се върна на мостика, попита веднага вахтения щурман дали всичко с Таралежа е в ред. Той отвърна, че всичко е в ред. Антипин току-що се бе обаждал.

По-късно Антипин съобщи, че всъдеходът е стигнал до резервата. Спрели са до парцелите, засадени с храсти, и дори намерили цяла колония от цветя. Само след петнадесет минути връзката с Таралежа бе прекъсната.

6

Капитанът беше на мостика, когато Бауер каза:

— Мълчат… Изглежда, че връзката нещо не е в ред.

Но и капитанът, и Бауер знаеха добре, че връзката е напълно в ред. Нещо се бе случило с хората във всъдехода.

— Дискът! — каза капитанът.

Бауер, който бе летял и преди това със Загребин, очакваше вече думите на капитана. Ръката му беше протегната към бутона за пускане на диска.

Корабът трепна едва забележимо. През отворилия се люк излетя окото на „Сегежа“ — дискът с телевизионна камера на борда, който бе обиколил вече много хиляди километри над планетата. Бауер включи малкия екран за наблюдаване. По него плавно почнаха да преминават сивите върхове на хълмовете със зеленикави петна и сребристите ленти на потоците в долините. Разузнавателният диск летеше бързо и Бауер едва налучкваше прекъсващата се линия на пътя. По екрана се замяркаха сиви неравни ивици.

— Спуснете го по-ниско, навлезе в облаци — каза капитанът.

Бауер поведе диска в бръснещ полет, но рече:

— Тук ще трябва да го движим по-бавно, за да не налети на някой връх.

— Аха! Две минути едва ли имат някакво значение — каза капитанът. — Те могат и да не бъдат сега в резервата, а някъде по-близо по пътя. Да проверим целия път.

Бауер кимна. Влезе Баков.

— Случило ли се е нещо? — попита той, като забеляза светещия екран.

— Нямаме връзка — отговори Загребин. — Изпратихме разузнавателния диск.

— Аз се страхувах от това — каза Баков, макар че беше по-добре да премълчи.

Никой не му отговори.

На екрана, трудно различавана отгоре, се мярна арката пред входа на резервата. Бауер намали скоростта, дискът се сниши до самия покрив на лабораторията и после зави към сивата мрежа от клони — към гората на резервата.

Всъдеходът се беше спрял на поляната. Капакът на люка бе широко отворен. Бауер спусна диска още по-ниско и дискът повисна над отворения люк. Всъдеходът беше празен.

Без да вдига пръста си от бутона за управление, Бауер обърна лице към капитана.

— Повърти го над земята, над самата земя — каза Загребин.

Около всъдехода нямаше следи. Тревата не беше смачкана, сякаш хората го бяха напуснали по въздуха. Всяка тревичка се виждаше на екрана ясно като под увеличително стъкло.

Не, освен следата на гъсениците — следа на самия всъдеход — никакви други следи не водеха към машината.

— Мистерия някаква — въздъхна Бауер, когато дискът направи втория си кръг над всъдехода.

— Никаква мистерия — отвърна капитанът, — тръгни с диска по следите на гъсениците.

Тук-таме върху следите на една от гъсениците се виждаха няколко стъпки, направени с ръбести подметки.

— Всичко е ясно — каза капитанът. — Гледайте как е застанала машината. Тя се е завряла в храстите, в склона. По-нататък път няма. По-рано машината е била насред поляната. После нещо се е случило със Снежина и Кори и това е станало вече в храстите. Тогава Антипин откарал машината към храстите, изскочил, изтичал няколко крачки обратно по гъсеничните следи и също влязъл в храстите. Всичко това е станало толкова бързо, че той не успял или не е сметнал за нужно да влезе във връзка. Сега ще проверим. Аха, виждате ли, следите водят към храстите.

Дискът летеше отначало над празните места сред храстите, където снегът вече се беше разтопил и стъпките ясно се виждаха отгоре. После храстите се сгъстиха. През голите клони капитанът пръв забеляза малката колония небесносини цветя. Наоколо имаше окършени клони.

— Ясно. Те са видели от поляната цветята и са тръгнали към тях.

— А Антипин ги е наблюдавал от всъдехода.

Дискът отново закръжи над преплетените клони. Прясно откъснатите вейки сочеха пътя на биолога и Снежина; те бяха излезли на една малка полянка, на която също растяха цветя. Наистина цветята тук бяха изпомачкани и стъпките — многобройни. Те водеха към дефилето между скалите и изчезваха по чакъла.

— Извикай Павлиш! — заповяда капитанът на Баков.

Павлиш дотича на мостика след половин минута. Можеше да се помисли, че е очаквал повикването пред самата врата.

— Слава — рече капитанът, — разгледай внимателно следите. Приличат ли на онези?

— Да — отговори Павлиш. — Същите са.

— Да се приготви големият катер — реши капитанът. — Командир на катера: Баков; екипаж: Павлиш, Циганков, Лешчук, Райков, корона Аро. От местните жители — Девкали. За въоръжаването и защитата на кораба отговаря Баков. За летателната част — Лешчук. За подготовка и организиране имате петнадесет минути. На работа!

Когато Баков излезе, капитанът каза на Бауер:

— Глеб, издигни диска по-нагоре, на петстотин метра или повече. Може нашите да го видят.

— А вие уверен ли сте, че похитителите са жители на тази планета? — попита Бауер, като гледаше как слиза надолу и се намалява на екрана къщичката на лабораторията.

— Ето ти нова идея. Уверен съм. Защо питаш?

— Ами че това е твърде невероятно — живи хора тук след всичко станало.

— Звезден кораб не може да се скрие на планетата — отхвърли версията Загребин. — След тебе на вахта ще застане Кудараускас. Вместо Баков.

— Аз не съм изморен, Генадий Сергеевич.

— Не знаем колко време ще продължи търсенето.

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило с тях?

— Не зная — каза капитанът. — Не зная! И кой може да знае? Такава тиха планета! Жива душа няма!

7

Катерът се измъкна наполовина от широко разтворения товарен люк.

— Днес нашите приятели са нещо много активни — каза патрицият.

— Да. И взеха със себе си Девкали — отговори Ранмакан, който отдавна вече беше подушил нещо нередно.

Дали да използува отдавнашното си познанство с Кудараускас и да отиде при него? Но ако Кудараускас не е на борда? Не му се искаше да пита другите. Ранмакан беше малко сърдит на своите съотечественици, загдето не го бяха избрали в Съвета. Той имаше всичкото право на това — беше първият човек на планетата. Най-вероятно неизбирането му се дължи на интригите на капитана и особено на Бауер. Бауер не може да му прости оня изстрел. А самият капитан? Може ли той да му прости? Не, ще трябва да се откаже от надеждата да направи кариера.

— Ранмакан — каза миньорът Ренци, един от новите началници, който принадлежеше към най-низшата каста.

До неотдавна още той за нищо на света не би се осмелил да се обърне така просто към Ранмакан. Трябваше да му каже: „Уважаеми Ранмакан.“ Все пак между тях имаше две касти разлика. Но сега той е представител на властта.

— Какво? — попита Ранмакан колкото се може по-равнодушно.

— Днес е твоят ред да отидеш в града с товарния робот. Нали знаеш, трябва да се вземе от магазина за домашни потреби на госпожа, как се казваше…

— Госпожа Вапрас, „Търговия с вносни стоки“.

— Да, трябва да вземеш всичко по списъка. Той у тебе ли е?

— Може би днес няма да се наложи отиването ми?

— Как така няма да се наложи? — скръсти на гърди своите големи, силни ръце миньорът. — Нали ти сам пожела? Необходими са ни съдове и голяма кухненска печка. Там трябва да има.

— Може те да не искат да отивам там — кимна с глава Ранмакан към „Сзгежа“.

— Защо? Уговорихме се още вчера. Роботът чака.

— Все пак да бяхте отишли на мостика и да попитате.

— Няма защо да ходя на мостика за всяка дреболия. Аз не съм свикнал да се мотая на кораба.

Последните думи съдържаха намек за посещенията на Ранмакан при Кудараускас, с които Ранмакан оправдаваше своите чести излизания. Миньорът не обичаше Ранмакан. Но Ренци прекрасно разбираше, че от страна на един член на низша каста такова чувство като неприязън към един дребен чиновник не бива да съществува. Разбираше това, но не го обичаше. Въпреки, всичко.

— Скафандърът е в тамбура. Ти знаеш къде. — И Ренци се отдалечи.

— Ще трябва да се отиде — каза патрицият, готов винаги да се усмихне и ако е необходимо, и да окаже съчувствие. — Искате ли да ви правя компания?

— На тебе никой скафандър няма да стане — отвърна Ранмакан. Този патриций той и не признаваше за патриций. Ранмакан реши все пак да се отбие в голямото здание и оттам да се свърже с мостика — да попита дали да отиде.

Капитанът взе от каютата на Снежина пакетче цигари. Той пушеше и усещаше как му се вие свят — отвикнал беше от тютюна — и се ядосваше на себе си, че се оказа по-слаб, отколкото сам предполагаше, отколкото предполагаха и членовете на екипажа.

— Ранмакан се обажда — съобщи Бауер. — Пита не е ли отменено отиването в града за някаква кухненска печка.

— Какво, уговорено ли е това?

— Да. Ние още вчера отделихме за тази цел товарен робот-каручка.

— Нека отиде. Това не е далеч, нали? Никого ли не можем да изпратим да го придружава?

— Няма други свободни скафандри. Останаха само по един за членовете на екипажа. Резервните облякоха Девкали и Кори.

— Я ми намери миньора Ренци. Той знае. Ако няма нищо против, ще изпратим Ранмакан. В края на краищата ние сме тук за тях, а не те — за нас.

Миньорът Ренци каза, че току-що сам е напомнил на Ранмакан за това пътуване. Нека и той се хване на работа. Магазинът е на два квартала оттук. Ранмакан умее да ползува връзката с кораба.

— Добре — каза капитанът, когото в момента вълнуваше много повече проблемът с Планинската градина.

Ранмакан изслуша всички преговори, извика товарния робот-каручка, снабден с три чифта членести ръце и нещо като глава отпред, и тръгна към изхода на купола. Каручката послушно го последва на две-три крачки отзад. Пред тамбура тя се спря. Ранмакан отвори люка на склада за скафандрите и в този момент си спомни, че роботът не може да мине през тамбура.

— Какво стоиш? — попита го той. — Не знаеш ли, че трябва да отидеш в товарния тамбур? За пръв път ли ги е?

Каручката не отговори нищо. Тя въобще не можеше да говори. Освен това беше свикнала да получава заповеди, а заповед засега нямаше.

— Ах, дявол да те вземе! — възмути се Ранмакан. — Тръгвай към товарния люк, излез навън и ме чакай там.

Каручката-робот даде заден ход. Ранмакан затвори капака на люка след себе си. При изхода от купола Ранмакан се качи на каручката, с която беше свикнал, тъй като пешком не му се ходеше освен в краен случай, и се отправи към магазина.

Ранмакан обичаше да събира трофеи и да ги донася в купола. Когато търсеше и измъкваше от къщите и магазините някога ценните, а сега никому непринадлежащи вещи, струваше му се, че ги взима за себе си. Наистина в купола тъй или иначе се налагаше да ги предава на Пира, която ръководеше домакинската част, но и тогава имаше възможност да задоволява своето самолюбие. Понякога Пира казваше:

„Ранмакан, вие сте гениален! Къде успяхте да намерите това!“

И тогава Ранмакан се усмихваше скромно и отговаряше:

„Стига само да потърсиш — винаги ще намериш!“

Сега Ранмакан седеше в каручката, но съвсем не беше така борчески настроен, както обикновено. Нещо се беше случило. И това събитие непременно беше свързано със заминаването в Планинската градина, където Павлиш бе открил преди това стъпки. Да събереш две и две — от това по-лесно няма. Ранмакан умееше да събира. Сигурно професорът се е срещнал там със своите. Но какво следваше по-нататък? Нищо хубаво. Ако всичко беше нормално, защо ще изпращат там големия катер? Може да са намерили друго противовъздушно скривалище. Тогава капитанът щеше да каже това на Ренци, щяха да почнат бързо да строят нови жилища — и без това половината от хората живеят още под сайванта. Пак добре, че под купола не вали дъжд. Не, тук нещо не е в ред…

Ранмакан умело местеше лоста на робота и каручката пълзеше из улиците. Ранмакан беше свикнал вече с вида на мъртвия Манве. Той беше минавал неведнъж и с кола, и пеш през него и дори беше бягал — избяга през града тогава, сякаш преди, хиляда години, от капитана, по-право от капитана, когото той уби. Да, между другото през ума му мина една светла мисъл: сега няма да има убийства. Как могат да съдят човек за убийство, щом е невъзможно да убиеш? Макар че може би патрициите ще си присвоят апарата за съживяване и няма да го дават на никого. Но съществува и друг изход — не просто да се убива, а и да се изгарят хората, за да не остане нито следа от тях.

Ранмакан спря робота пред магазина за вносни стоки на госпожа Вапрас. Витрината беше разбита, но в дъното на помещението се намираше голямата кухненска печка, която Ранмакан бе видял през време на последното си посещение в Манве.

— Почакай ме тук — каза Ранмакан на робота и влезе в магазина.

Там като че ли нищо не беше се изменило. Тишина. Пак така си стояха куповете от сложени една в друга паници, пак така бяха струпани тенджерите… Един плъх уплашено пробяга през стаята. Тишината в магазина се стори на Ранмакан някак заплашителна. Изпита желание да изтича при робота и да се скрие под закрилата на неговите дълги ръце. Дали да включи радиостанцията и да се свърже с кораба? И какво да каже?

Ранмакан натисна с глава бутона на връзката и каза:

— „Сегежа“? Тук е Ранмакан. При мене всичко е наред.

— Кой? Кой? — попита рязко Бауер.

— Ранмакан. Аз съм в града.

— Ах, да. Съвсем ми излетя от ума. И как вървят работите при вас?

— Добре — отговори Ранмакан и връзката се прекъсна.

Той не знаеше, че точно в този момент беше влязъл във връзка катерът и Баков докладваше как върви търсенето на изчезналите им другари.

Ранмакан се разсърди на Бауер. Ама че е злопаметен, дори не му се говори! Ранмакан се озърна наоколо. Всичко е тихо. И все пак тревожното, неприятно чувство в стомаха не го напускаше. Ранмакан изведнъж помисли: „Да върви по дяволите тази печка, ще намеря друга“ и се обърна, за да излезе от магазина, когато чу глас:

— Здравей, Ранмакан. Не бой се, не се свързвай с кораба. Погледни наляво!

Ранмакан се обърна наляво, отстъпвайки към изхода. Иззад купчината тенджери се появи цял-целеничък Безсмъртния. Безсмъртния, неговият стар приятел, се беше изменил твърде много — отслабнал, остарял; дългата му мазна коса бе оредяла, но кръглото му лице си беше все същото, все същите си бяха блестящите му светлосини очи над малкия сплескан нос и дебелите яркочервени устни. Все същите момчешки лунички по носа и бузите и все същата вечна и малко глупава усмивка.

— Позна ли ме. Ранмакан? — попита Безсмъртния, като се приближи. — Приятно е да се срещнем след дългата раздяла.

— Здравей — отговори Ранмакан. — Здравейте, господин Безсмъртни.

— Само че помни, приятелю: щом натиснеш бутона за свръзка, свършено е с тебе! — Безсмъртния се усмихна широко и самодоволно. — Не бой се — добави той, — ами че ние сме стари приятели.

Чак сега Ранмакан разбра, че и Безсмъртния е облечен като него в скафандър. Скафандърът не прилепваше на тялото му, както скафандърът на Ранмакан, а висеше като на закачалка на широки, прозрачни гънки и приличаше на стар водолазен костюм. Приликата с водолаз допълваха тежките обуща. През рамото му беше преметнат автомат.

— Ние трябва да си поговорим — каза Безсмъртния и посочи стол на Рчнмакан с жест на гостоприемен стопанин. Самият той седна на един сандък така, че да наблюдава едновременно и Ранмакан, и улицата.

8

Катерът на Баков предпазливо се спусна на поляната наред с празния Таралеж. Известно време никой не излезе от катера. Локаторите обследваха околните склонове на хълмовете за подозрителни обекти, биопипалата провериха има ли наблизо хора и чак когато Баков напълно се убеди, че дебаркирането е безопасно, Малкия и Райков изтичаха към напуснатия всъдеход. Лазерът на катера възви след космонавтите, за да ги прикрива.

Малкия и Христо се вмъкнала във всъдехода. Там всичко си беше на място. Сякаш го бяха напуснали преди минута. На задната седалка имаше няколко откъснати цветчета. Малкия изруга на ум Антипин, загдето беше позволил да се внесат радиоактивни цветя в кабината. След това трябва да се почисти всъдеходът. Малкия не беше прав. Всъдеходът и без това се дезактивира след всяко пътуване — вътре в него хората не свалят скафандрите си.

— Не са ли оставили някакъв знак, бележка? — без особена увереност в гласа попита Баков, когато Малкия му разказа какво е видял.

— Разбира се, че няма.

Решено беше да издигнат катера и да отлетят до площадката, която се намираше на склона на хълма, в същата посока, накъдето водеха следите. Докато катерът се придвижва бавно по въздуха, Малкия и Райков трябваше да тръгнат отдолу по следите.

— Все пак вие разказвахте — говореше Малкия, като се промъкваше бавно между храстите, — че те са намерили тези цветенца тук. Христо, бъди така добър, отбий се на две крачки встрани и виж няма ли паралелни следи. Няма ли? Да вървим по-нататък. Ето поляната. Как е при тебе? Колко, казваш?

Баков се обърна към Лешчук:

— Защо не се чува Христо?

— Една минутка.

Гласът на Христо прозвуча в кабината.

— Те са чакали тук — говореше Райков. — Няколко души. А после са изтичали към тебе. Виждаш ли?

— Виждам — каза Малкия. — Стъпките са по-дълбоки.

— Оттам, от храстите, вижда ли се всъдеходът? — попита Баков.

— Сега ще погледна. Не, не се вижда — отговори Малкия.

— Аха, те са се надявали, че Антипин няма да ги забележи. После са замъкнали нашите в храстите и са чакали Антипин. Изглежда, че са го чули да тича. Да се остави така да го залавят!

— Той никога не е воювал — забеляза Девкали.

— Няма значение, нали му разправяха. Вървете по-нататък!

Отгоре се виждаше как двете фигури в скафандри се показаха от храстите и бавно започнаха да се катерят по стръмния хълм.

— По-слабо личат — каза Малкия. — Но личат.

Фигурките навлязоха в ивицата на каменистия сипей, която изглеждаше светла отгоре. Катерът ги бе задминал малко и се спусна на площадката, встрани от техния път. Двете глави се показаха над края на площадката. Разузнавачите се изравниха с катера. Малкия вдигна ръка и им махна.

— Да ви сменим ли? — запита Баков.

— Защо? Само че изгубихме следите по сипея.

Христо, който беше изпреварил Малкия, каза:

— Я виж! Тук е мъх и отново личат.

Малкия се приближи до него.

— На прав път сме — каза той. — Само дано не завали. Да имахме куче!

— Под купола има едно.

— То ще умре без скафандър.

Разузнавачите се катереха все по-нататък и се отдалечаваха от катера.

Ето че ги закри една скала. После се появиха отново. Баков не искаше да ги изгубва от погледа си.

— Издигни кораба — каза той на Лешчук. — Ще потърсим друго място за кацане.

Катерът се издигна още повече и фигурите на разузнавачите отново почнаха да личат добре.

— Няма вече следи — каза Малкия. — Пълно е с камъни.

Разузнавачите се спряха пред една тясна котловина.

Катерът се издигна още по-високо. Отгоре се виждаше как котловината се стеснява все повече, превръща се в тясно дефиле и се губи сред грамадни скални отломъци.

— Тук ще бъде трудно да ги наблюдаваме — каза Баков.

— Друг изход няма — обади се корона Аро.

— Вървете — каза Баков на Малкия. — Само че много предпазливо. Някой може да се крие зад скалите, а ние оттук не виждаме.

Разузнавачите бавно се изкачваха. Отгоре изглеждаше, че те тъпчат все на едно място — пътят беше доста стръмен и в скафандри се ходеше трудно.

Малкия и Райков се бяха изкачили в горната част на дефилето, където стените му почти се съединяваха над главите им, и Баков се беше приготвил вече да се спусне още по-ниско, за да запали прожектора, когато Малкия каза:

— Ето на, така си и мислех.

— Какво има?

— Пещера.

— Не влизайте в нея.

— Ние и не влизаме. Какво да правим сега?

— Не може ли да се вмъкне вътре малкият разузнавателен диск? — попита корона Аро.

— Не. Входът е по-тесен от един метър в диаметър; дори роботът няма да влезе.

— Връщайте се обратно — каза Баков след известна пауза.

— Защо? — попита Малкия. — Все пак ще се наложи да влезем в пещерата.

— Но не само двамата — отговори Баков. — Ще дойде и докторът…

— И аз — каза Девкали. — Може да потрябвам.

— И Девкали — каза Баков. — Пригответе прожектор.

Обратният път по дефилето отне много по-малко време. След десетина минути Малкия и Райков, запъхтени, се качиха отново на катера. Докторът ги напои със стимулатор, а в това време Баков се свърза със „Сегежа“ и описа последните събития.

На самия „Сегежа“ не се беше случило нищо особено. Само Ранмакан се беше върнал с голяма кухненска печка, от която жените изпаднаха във възторг.

9

Малкия, докторът, Девкали и Райков се изкачиха до входа на пещерата. След тях вървеше робот, който мъкнеше голям прожектор и стационарен геологически лазер. Катерът отново се издигна и повисна над котловината.

Входът на пещерата беше почти кръгъл и можеше да се забележи едва когато човек се приближи съвсем: дупката бе прикрита с една скала. Малкия включи фенерчето на шлема си и освети вътрешността. Лъчът проникна в мрака и се разсея там.

— Пещерата е голяма — каза Павлиш.

До този момент докторът не бе продумал нито веднъж по време на цялото пътуване. При други обстоятелства Малкия непременно щеше да обърне внимание на този странен факт и да го сподели с околните. Но сега той не забеляза необикновената мълчаливост на Павлиш; а дори и да беше я забелязал, нямаше да й обърне внимание.

Малкия се наведе и освети долния край на входа. Беше изподраскан. Някои от драскотините изглеждаха съвсем пресни.

— Сигурно са тук. Да ги предупредим ли за нашето пристигане?

— Как?

— Със сирената.

— Почакай — каза докторът. — Най-вероятно те без това знаят, че сме тук.

Докторът заповяда на робота да се приближи до самия вход.

— Искаш да включиш големия прожектор ли?

— Да.

— Оттук едва ли ще видим нещо. Все пак някой от нас ще трябва да влезе най-напред в пещерата. Аз ще отида пръв.

И без да чака да се обсъди предложението му, Малкия се наведе и се мушна в дупката. Щом мракът в пещерата го обгърна, той се притисна до стената — дупката веднага се разширяваше отвътре. Малкия се ослуша. Нищо подозрително. Хоризонталните лъчи на светлината навлизаха в пещерата и се разсейваха в мрака. След няколко секунди светлината изчезна — нещо тъмно заслони входа. Павлиш бутна Малкия и застана до него. Той дишаше ускорено и попита шепнешком:

— Нищо ли не забеляза?

— Всичко е наред. Ние сме глупаци. Ако те искаха, щяха да ни избият като зайци. Аз ще навляза още малко.

Малкия направи няколко крачки навътре, като опипваше стената пред себе си. Когато отворът на дупката намаля и заприлича на бяло око сред огромното околно пространство, изпълнено с мрак и тишина, Малкия се спря и запали фенерчето. Лъчът се плъзна по неравната стена, откъсна се от нея, освети някъде далеч една скала, премина бързо по зъбците на сталагмитите като пръчка по ограда и се спря в противоположната стена на тунела. Втори лъч — от фенерчето на Павлиш — извърши същото пътешествие и на свой ред се опря в стената.

— Райков — каза Павлиш, — внесете с Девкали прожектора.

Бялото око на входа изчезна. Райков и Девкали вмъкваха тежкия прожектор.

— Да палим ли? — попита най-после Христо.

— Да. Дайте максимално разсейване.

На мястото на бялото петно се появи червена светлина. Тя се разрастваше, разгаряше, побеляваше и всяка секунда обхващаше все по-голяма част от пещерата, оцветяваше сталагмитите и сталактитите, избутваше навътре сенките на скалите, отрази се в черната вода на едно езерце дълбоко навътре в пещерата и най-после стигна до най-отдалечената стена, на около триста метра от входа.

Пещерата бе празна.

Девкали и Райков бяха останали при прожектора. Малкия и докторът пристъпиха към средата на пещерата. Тя не беше висока — около десетина метра — и на Павлиш му се стори, че прилича на таван в някоя стара къща, затрупан със сандъци, разнебитени кревати, ненужни до зимата ски, таван, който криеше в себе си загадки и неща, невидими, докато окото не свикне с праха и полумрака, който цари там вечно.

Разузнавачите се върнаха при прожектора и се разделиха: Павлиш тръгна покрай лявата стена на пещерата, Циганков — покрай дясната. Придвижваха се бавно и трудно: до стените имаше натрупани камъни, сталактити протягаха към разузнавачите дългите си, трошливи и грапави зъби и космонавтите трябваше да се спират при всяка пукнатина, при всяка вдлъбнатина, за да не пропуснат вход към някоя друга зала в пещерата.

Тишината се нарушаваше само от резките възгласи на разузнавачите. Малкия си приказваше от време на време: „Я гледай, такова кристалче още не съм виждал!“ Или: „Ти не ми се зъби, аз ще те отчупя!“ Малкия изобщо обичаше да разговаря с неодушевени предмети — този свой навик той беше придобил през дългите години на общуване с апаратурата в кабината за радиовръзка. Павлиш мълчеше. Райков от време на време говореше с Баков: съобщаваше му накратко, че всичко е наред и не е намерено нищо подозрително.

След десетина минути докторът се срещна с Малкия в дъното на залата. Пещерата беше затворена. Изход от нея нямаше.