Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (9)

Девета глава

Разбуди се премръзнала, скована и сама. Главата й се люшкаше като пияна.

Някакво одеяло бе метнато отгоре й, а от хола проникваше тънка ивица светлина. Полиана лежеше в краката й и помахваше с опашка. Гледаше я предано, готова да я защити от всичкото зло на света.

Опита да се надигне на лакът, но безсилно се отпусна обратно в меката прегръдка на леглото. Не помнеше какво се бе случило, но чувството, че нещо е изгубила, бавно пропълзя в нея. Нещо важно, съществено й липсваше, но тя все още не бе в състояние да каже какво.

— Охо, вече показваме признаци на живот.

Изтръпна. Зейн! Ето какво й бе липсвало. Бе заспала в прегръдките му, а сега той бе напуснал леглото и тя се бе почувствала изоставена. Без него то й се стори пусто и празно.

— Оживя!

Придърпа одеялото към брадичката си.

— Не знам.

Ярка струя светлина нахлуваше през полуотворената врата.

— Лошо момиче. Защо се криеш?

Кели измъчено изстена. Сигурно изглеждаше ужасно.

Зейн внимателно откопчи стиснатите около одеялото пръсти и погали обърканите й коси.

— Как се чувстваш?

— Зле.

Ръката му помилва шията и раменете й и лекичко ги замасажира.

— Физически, имам предвид.

— Студено ми е и всичко ме боли. И ми е тъпо.

— Имаш нужда от гореща баня и чисто сухо легло. Къде е халатът ти? Онзи огромния, дето те скрива от глава до пети?

— В гардероба.

Ръката му продължаваше да милва челото й.

— Нямаш температура, така че ставай! Хайде, принцесо! — И той я застави да се изправи, като я задържа в прегръдките си за секунда. Мигът бе кратък, но разбуди в нея познат копнеж, който се разля сладостно из цялото й тяло.

С усилие се въздържа да не сключи ръце около врата му и да се сгуши в него. Плахо си пожела никога повече да не се отделя и да я целуне пак така, както тогава на брега.

Той обаче бързо я освободи от прегръдките си и извади халата.

— Имаш ли въобще представа какво се случи с теб?

— Не, просто изгубих способността да се движа. Схванах се. Зная, че е възможно, но никога преди не ми се бе случвало.

— По-добре ли си сега? — Той й помогна да се изправи на крака и тя отново почувства неговата близост.

— Да, мина ми вече.

— Тъй мисля. Влизай бързо във ваната! Ще ти забъркам няколко яйца.

Той сложи ръка на раменете й и я побутна към банята.

За първи път се събличаше в присъствието на мъж. Коленете й омекнаха при тази мисъл и осъзнала голотата си, тя се почувства зависима от Зейн.

Топлата вода я ободри и животът отново затуптя в измъченото й тяло. Навлече огромната хавлия, зави мокрите си коси и отиде в кухнята.

Той стоеше до печката и приготвяше вече омлета. Изгледа я любопитно, но нищо не каза. Извади препечена филийка от тостера и сложи пред нея димящата чиния.

— Сядай и започвай! — нареди Зейн и тя се подчини.

— От тебе би излязла отлична съпруга — пошегува се Кели. Яйцата бяха чудесни, а кафето — по-ароматно от всякога.

— Току-виж, че съм ти оправил и леглото. Дано някой оцени усилията ми.

— Аз ги оценявам. Ти ме спаси от удавяне, а сега и от глад — върна му Кели шегата и се нахвърли на яденето. — Как ще ти се отплатя?

— Ще намериш начин — нехайно подметна той.

— Виж, трябва да ти се извиня. — За първи път Кели се чувстваше тъй леко и свободно в компанията му. — Прочетох книгата ти „Демоничният любовник“.

Очакваше той да реагира, но мъжът само подпря с юмрук брадичката си. Не изглеждаше нито заинтригуван, нито поласкан.

— Чудесна е.

— „Чудесна“ е най-малкото, което може да се каже за нея.

Тя съжали за комплимента си.

— Не ти липсва скромност… — саркастично подхвърли.

— Обичам това строго изражение върху лицето ти. Разбира се, че не съм скромен. Но не съм и горделив. Просто имам реална преценка за труда си.

Кели въздъхна и отпи лениво от кафето. Нямаше смисъл да спорят.

— Исках да го знаеш. Сбърках и коригирах отношението си.

Той я изгледа хладно. Гласът му прозвуча тихо и равно.

— Защо тогава оставам с впечатлението, че вечно те дразня и нервирам? Ето, отново започваш да ме гледаш като непослушно дете. Дори в два часа през нощта!

— Два часа ли?

— Да. Спа цели пет часа. Не помръднах оттук, за да се уверя, че вече всичко е наред. Да не би да съм ти развалил репутацията?

— А, не — объркано прошепна Кели и засрамено се изчерви. — Не знаех, че е толкова късно.

— Съседката ме видя, че те нося на ръце и веднага дотърча да разбере какво става. Не ми харесва тази жена. Има нещо отблъскващо, фалшиво и нечестно в нея.

— Не го прави със зла умисъл. Самотна е и изпитва потребност да се грижи за някого.

— Не ми изглежда толкова самотна. Очите й алчно проблясват. Не разбирам какво търси и за какво ламти, но явно съм й неприятен. Държи се доста особено. Поговорих и с другия ти съсед, за музиката. Обясних му да намали децибелите, тъй като спиш.

— Говорил си с Тери?

Зейн неспокойно помръдна рамене.

— Миналото лято Джими също си поприказва с него. Шумът отсреща е нетърпим. Може и да ти е приятел, но…

— Не ми е никакъв.

— Кажи го на него. — Гневно пламъче блесна в очите му. — Пристигна, за да провери как си и настояваше да остане с теб. Била си „негова приятелка“.

— „Негова приятелка“? — ядосано възкликна Кели. — Какъв нахалник!

— Е, вие ще уточните отношенията си. Онази вечер, на палубата, наистина изглеждаше като негова близка приятелка. Във всеки случай го изритах по стълбите. Надявам се да не ми се сърдиш, но…

Тери си го бе заслужил, усмихна се тя. Бе мнителен и твърдоглав, и нямаше друг начин, освен да бъде вразумен със сила. Беше благодарна на Зейн, но изпита жал към досадния многознайко.

— Твърде си войнствен — поклати глава тя и се загърна плътно в халата. — Кого още ще набиеш тази нощ?

— Тебе. Предупредих те да не плуваш в езерото сама.

Тя неспокойно бутна чинията пред себе си. Все още не можеше да проумее случилото се, но уморено призна, че и Зейн, и Тери й бяха посочили опасността. Внезапно се почувства отегчена и отпаднала. Омръзна й от мъже и от съвети.

— Добре, де! Обещавам да внимавам. Благодаря ти, че не позволи да стана храна на рибите. Впрочем, защо изобщо дойде?

Зейн замълча, а тя нещастно потърка възпалените си очи. Бе изпитала радост и тъга в едва и съща нощ и все още се чувстваше объркана и зашеметена. Закри с ръце очи. Не искаше той да прочете бурята от емоции, която предизвикваше присъствието му.

Знаеше що за човек е. Защо тогава продължаваше да го харесва? Оттатък, в спалнята, лежеше писмото на Джими, в което вуйчо й подробно описваше безотговорното поведение на Зейн. А Мейвис, добрата бдителна Мейвис, също я бе предупредила.

— Искам да поговорим — грубо прекъсна тишината той.

— Казвай! — заглушено го подкани тя.

— Пак ли ще плачеш?

— Не — отсече тя, но гласът й издайнически секна.

— Ще говорим по-късно. Отивай да спиш!

Тя поклати глава и затвори очи.

— Съжалявам, няма с какво друго да ти помогна. Тръгвам си.

Чу как столът му изскърца. Навярно се бе надвесил над нея, но не пророни нито дума. Мълчеше продължително и тежко, а после рязко си пое въздух, завъртя се и стъпките му прокънтяха в хола. Вратата се отвори, а после тихо проскърца. Отиде си.

Чак сега Кели се разхълца. Бе лежала в прегръдките му, попивала бе топлината му и за кратък миг се бе почувствала щастлива с него. Той бе спасил живота й, но бе опропастил бъдещето на толкова много жени. Беше си отишъл и страховете отново я връхлетяха.

 

 

Зейн се отдалечаваше в тихата лунна нощ и наблюдаваше разсеяно сенките по пътя.

Тръгна си, защото нямаше сили де се противопоставя на страстното желание да я грабне и да я отнесе със себе си. Не беше в състояние да я успокоява в съня й. Обичаше я, искаше да се любят, докато звездите изгаснат и зората настъпи. Желанието му беше същинска лудост. За нея той бе един Дон Жуан и тя се боеше от него.

Но въпреки това и независимо от всичките й комплекси и криворазбрани житейски стойности, той не можеше нито за миг да не мисли за нея. Бе прекалено млада, неопитна, оспорваше всичко и не одобряваше нищо. Не беше за него и той добре го съзнаваше.

Освен това трябваше да й каже нещо. Знаеше, че ще я нарани жестоко и дълбоко. Разбираше, че след това тя не би го допуснала в къщата си, камо ли в леглото си. Но все пак, ако имаше достатъчно чест, трябваше да й го съобщи.

Сивият кон бавно пристъпваше и го отвеждаше все по-далеч от нея.

Светът наоколо бе сенки, тишина и тъмнина.

 

 

Упорито чукане по вратата я разбуди и Кели се заклати сънено да отвори. Кучето тревожно заподскача около нея.

— Бедничката ми! — възкликна Мейвис. — Добре ли си? Отиде ли си оня мъж? Опитах се да го отпратя и сама да се погрижа за теб, но той директно ми посочи вратата.

— Нищо ми няма — увери я Кели, макар вътрешно да се чувстваше разнебитена. Мразеше да опекунстват над нея и да я надзирават.

— Изглеждат ужасно. Разбудих ли те? Хайде, иди в банята да се оправиш, а аз ще приготвя закуската. Толкова си отслабнала!

Кели не бе в състояние да поеме каквато и да е храна, но Мейвис заупорства и момичето най-сетне отстъпи. Отиде да се измие и среши, докато съседката направи кафето.

Когато се върна в кухнята, възрастната жена се суетеше около котлончето и веднага я затрупа с всевъзможни несвързани въпроси.

Плувала ли е след ядене? Не е ли знаела, че е опасно? Добре ли си е отпочинала? Майка й обаждала ли се е скоро? Как е тя? Досаждал ли й е оня Грей?

Естествено, тя не обичала да клюкарства, но Джими й бе споменавал за някакво момиче, което насмалко да не се самоубие заради Грей. Нямала да си прости, ако нещо се случело и с племенницата му.

Кели се почувства отново зле. Зави й се свят, стомахът й се разбунтува от напрежение и нерви. Ако можеше да си полегне, щеше да й олекне. Мътилката в главата й сигурно щеше да се проясни и тя нямаше да мисли повече за Зейн, за тайнствено изчезващите около нея предмети и за фантомите, разхождащи се нощем из къщата или, още по-лошо, спохождащи въображението й.

Спомена, че би подремнала и услужливата Мейвис се завтече да оправи леглото й. Изтощена, Кели я помоли да си отиде.

Но в момента, в който хвърли одеялото върху себе си, вой от касетофон разкъса тишината. Тя надзърна през щорите и видя Тери да се изтяга на верандата и да се наслаждава на Бетовен по прекалено познатия и гръмък начин. Беше надянал банските си и кокалестото му тяло блестеше от обилното плажно масло. От време на време хвърляше по някой продължителен поглед към вилата й, а после престорено се задълбочаваше в някаква дебела книга. Кели въздъхна и се просна в леглото. Нямаше смисъл да се разправя с него.

Събуди се от нетърпеливото властно хлопане по вратата. Веднага позна — беше Зейн.

С мъка се надигна и затътри крака да отвори. Блясъкът на слънцето я заслепи и тя болезнено примижа. Фигурата на Зейн се открояваше срещу светлината като тъмна сянка. Зад него матово лъщеше джип. Той вечно я изненадваше с внезапната си поява, досущ като магьосник.

— Досега ли си спала? — учуди се от разрешените й коси и халата той. — Да не би още да ти е зле?

Тя объркано сбърчи чело.

— Наред съм. Вероятно съм била твърде изтощена от снощи.

Той влезе. Личеше, че е загрижен.

— Минава пладне. През цялото време ли лежа в леглото?

Главата й се пръскаше от болка, но тялото й бе свежо.

— Не. Станах и пих кафе с Мейвис.

— Яде ли нещо?

Тя отрицателно поклати глава.

— Само съм спала. Чудя се изобщо как успях да заспя под звуците на концерта, който Тери ми организира. Този тип наистина започва да ме дразни. Доста е ексцентричен.

— Видях го. Щом ме зърна, подви опашка и изчезна заедно с касетофона. Госпожата от съседната вила тъкмо се канеше да се нахвърли отгоре му с някаква чиния.

— Тя вечно прави за някого сладкиши и никога не ме пропуска. Бих искала да й откажа, но не смея. Разбирам колко е самотна.

— Може и да си права, но съм готов да се закълна, че тя ме тревожи и дразни едновременно.

„И тя изпитва същите чувства към тебе“, допълни наум Кели. Гласно обаче се заинтересува:

— Защо се върна?

— Исках да проверя как си и най-вече, за да разговарям с теб. Но първо се облечи. Омръзна ми великанския ти халат.

Тя бегло се усмихна. След десетина минути бе вече измита и сресана, облечена в бял клин, бледорозова риза и бели сандали.

— Хладилникът ти е претъпкан с курабийки, твърди като камък. Време е да хапнеш нещо прясно.

— От Мейвис са — въздъхна Кели. — Готварските й опити не са особено сполучливи. Защо не занесеш цялата тази храна на пилетата? Жал ми е да ги изхвърля, а Полиана не ще да ги близне.

Кели ги изсипа в торбичка и я връчи на Зейн. Той я прибра, а после сложи готовите палачинки в чиния и ги занесе заедно с бурканче сладко на верандата.

— Хайде, започвай да ядеш! — подкани я той.

Тя не възрази.

И двамата замълчаха. Нямаше какво да си кажат. Кели преглътна и последната хапка.

— Благодаря — наруши тя най-после тягостното мълчание. Спомни си отново за жените, с които е бил. Възможно ли беше жестокост и милосърдие да съжителстват в едно същество? А може би, точно по такъв маниер действаше — първо ги пленяваше с добротата и грижовността си, съблазняваше ги и после ги отблъскваше с безразличие.

— Беше вкусно, но не трябва да се притесняваш толкова за мен.

— Знам — отсече рязко той, като избегна погледа й.

Ветрецът разроши кичур от косите му. Мъчителна тишина отново легна помежду им.

— Спомням си онази жена — Мейвис — най-после проговори Зейн. — Джим ми бе споменал за нея. Тя все му пишела и изпращала картички, а той й отвърнал веднъж или дваж. Мисля, че не му допадаше много. Сигурно го е напила и е изкопчила нещо от него. Джим не обичаше да разговаря за това, но имах впечатление, че тя го тревожи и безпокои. Сега и аз не мога да се отърся от същото чувство.

Кели се намръщи. Образът на симпатичната простодушна Мейвис изплува пред нея — не приличаше на човек, способен да напие когото и да било.

— Невъзможно — апострофира го тя, — Джими й е вярвал. — „Но не е вярвал на теб“ — мислено допълни момичето. — Видях някои негови писма до нея. Те са у мен. По всичко личи, че я е уважавал.

Зейн се изсмя иронично.

— Нямам намерение да споря с теб. Има по-важни работи, за които да спорим.

Тя цялата се напрегна. Думите на Зейн определено не й харесаха.

— И каква ще е темата?

Той си пое дълбоко въздух. Не му беше никак лесно. Знаеше, че ще я нарани.

— Книгите ти — това, което си написала и което се каниш да напишеш.

— Ах! — Гласът й прозвуча опасно равен и тих. — Чел си приказките ми и не са ти по вкуса. Не съм и очаквана друго от теб — подходът ни към света и живота е толкова различен.

— Не е това — нетърпеливо размърда рамене Зейн. — Изобщо не бих подхванал този разговор, ако Джими не ти беше вуйчо. Обикновено се крия от досадни начинаещи автори — нито им чета произведенията, нито ги съветвам, нито ги поучавам. Но с теб за всичко против волята си правя изключения.

Страните й пламнаха. Нервничеше.

— Книгите ми не са никак лоши — започна да се защитава Кели. — Нали ги одобриха за печат? Прегледаха част и от новите работи и ги харесаха.

— Кели, съжалявам. Именно затова дойдох снощи да те видя, но очевидно не случих най-подходящия момент. — Той се навъси. Думите му режеха като бръснач. — Езикът и стилът ти е добър, но всичко останало е само една измислица. Ако не престанеш да пишеш по този начин, никога няма да станеш действително добър писател. Ще си останеш в средната категория и толкоз. Та ти заблуждаваш, мамиш читателите си!

— Мамя? Аз — да мамя някого?

— Да, мамиш ги. Не си честна нито спрямо себе си, нито спрямо тях. Описваш нереални, прекалено хубавички и сладки неща. Не искаш да признаеш, че на света съществува и нещо друго, освен доброто. Не желаеш да си отвориш очите за грозното, за лошото. Дори героите ти не са истински, а разни измислени мечо пухчета и еднорози. Защо не опишеш най-сетне нещо реално съществуващо, нещо от плът и кръв?

Чувстваше се предадена и до крайност унизена. Беше се извинила за несправедливите си оценки за романите му, почти го бе превъзнесла до небесата. А ето че той се подиграва с нея, засяга достойнството й и не спира да я обсипва с жестоки оценки. Пръстите й се вкопчиха в масата и побеляха. Тя цялата бе пребледняла от обида и ярост.

— Нямаш и представа от деца и детски книжки — нападна го тя, но той ядосано я прекъсна:

— Но имам представа от писане. Зная каква е реалността — всяка историйка има и тъмната си страна — било то вещица, зъл магьосник, вълк, трол, проклятие или заплаха. Хлапетата искат да се сблъскат с мрачната страна на света. Те имат нужда от това, за да пораснат.

— Разбрах те — кипна Кели и поклати глава. — Обясни ми, че съм куха лъжкиня. Може би първите ми два опита не са твърде сполучливи, но сега, с приказките е друго. Зная какво пиша, държа нишката в ръцете си и…

— Приказките ти са същите захаросани измишльотини. Напразно се мъчиш да им вдъхнеш живот.

— Откъде знаеш? — подскочи тя. — Не си ги виждал. Само майка ми и в издателството са ги чели.

Тя млъкна слисана и ужасена. Постъпката му изведнъж проблесна в съзнанието й и почти физически я зашемети с бруталността си. Кръвта изведнъж се оттегли от лицето й. Пребледняла от гняв и погнуса, тя впи очи в него.

— Чел си ги! — надигна обвинително глас Кели. Сякаш бяха нахълтали в дома й и я бяха обрали. — Чел си ги снощи, докато съм спала. Ровил си в личните ми вещи. Нямаш право!

— Не, нямам — стисна зъби той. — Но исках да разбера дали допускаш същите грешки и ти точно това правиш. Вървиш по утъпкания път.

Тя скочи на крака. Почти прекатури масата в яростта си. Чинийката изхвърча и се разби на пода. Зейн се надигна и застана насреща й. Приличаха на борци, готови всеки момент да се счепкат на ринга.

— Как си посмял!

— Може и да съм мръсник, но въпросът е дали някога ще пишеш добре. Не ми е безразлично.

— Естествено — от мен няма да излезе нищо! — саркастично просъска тя. — Нали ми липсват дълбочина, чувство, талант, дори кураж? Как бих посмяла да конкурирам такъв световноизвестен автор на бестселъри?

Една мъничка синя вена запулсира бясно на слепоочието му.

— Имаш и дълбочина, и чувство, и талант. Използвай ги! Престани да експлоатираш измислените си герои! Стига си разказвала за еднорози, хвъркати кончета и плюшени мечета, които искат да пораснат и да станат истински.

— Какво лошо има в това? — изкрещя Кели и сви юмруци.

— А какво лошо виждаш в живите животни? Защо не напишеш нещо за ей това нещастно, глупаво, оглупяло от любов куче, което никой не желае да приласкае и обикне? — И Зейн махна към пъстрото бяло-кафяво същество, поклащащо тъжно опашка.

— Ще пиша както си искам и за каквото си искам. Ти си като Тери. Опитваш се да се намесваш в живота ми, да ме наставляваш в работата и да ме съветваш на всяка стъпка. Знаеш ли какво казах на онзи кретен? Да се маха! Хайде, изчезвай и ти! Вън и да те няма!

— Ето, това е истинско чувство — страст! Защо не се опиташ поне веднъж да го вмъкнеш в разказите си?

— Махай се! Изпарявай се, защото ще запратя нещо по главата ти!

— Ако смяташ, че ми е доставило удоволствие да те критикувам, се лъжеш — изръмжа той. — Не исках да си трая и да гледам как се проваляш с посредствени творби. Вярвам, че можеш много повече. Никога не бих обелил и дума, ако Джими не ми беше приятел…

Кели не издържа. Гневът й избухна като огнена стихия, като пожар, помитащ и унищожаващ всичко след себе си.

— Джими никога не ти е бил приятел. Той дори не те е понасял. Отвращавал се е от теб и от твоите истории.

— Какво каза?

— Вуйчо никога не ти е бил приятел, защото е познавал чудовищната ти същност. — Очите й се свиха презрително. — Мразел те е и мога да го докажа!

Тя гордо измарширува в съседната стая и грабна писмата. Зейн не бе помръднал от кухнята, но лицето му не предвещаваше нищо хубаво. Изглеждаше опасно спокоен. Затишие пред буря.

— Ето! — Кели грубо напъха листата в торбата със старите безвкусни курабии. — Тук им е мястото, при останалия боклук. — Тя тикна торбичката в ръцете му и широко отвори вратата. — Тръгвай!

Той мина покрай нея, после внезапно се върна и, целият настръхнал, извика:

— Продължавай с фантазиите си, но поне вложи и малко лични чувства в тях, за да ти повярват. И запомни — на този свят няма само добро! Доброто и злото вървят ръка за ръка! Не можеш да си затваряш очите вечно.

— О, именно ти ми разкри това — ти и баща ми. А сега, за последен път — вън!

Горчива усмивка трепна в ъгълчетата на изкривените му устни. Изгледа я продължително с безкрайно презрение.

— Сбогом! — Той се обърна и излезе.

Кели затръшва вратата и се затътри към канапето. Чу свистенето на джипа отвън и притисна възглавницата до гърдите си. Челото й пареше, тялото й гореше като трескаво. Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Бе изразходвала всичките си думи, жестове, чувства. Беше опустошена.

Надигна се по някое време и пристъпи към пишещата машина. Главата й все още беше мътна, мислите — хаотични. Листата лежаха разхвърляни на бюрото — личеше, че се е ровил в тях. Дори писмото на Сиси бе пипал, тъй като бе сгънато наопаки.

„Негодник!“, прошепна яростно Кели, но ръцете й вдигнаха полуготовия ръкопис и против волята си тя се зачете, стремейки се да погледне на съдържанието през неговите очи.

С всеки нов ред болката и празнотата набъбваха в нея. Добре поне, че можеше да се концентрира без досадната музика на Хардести или вечно загрижената Мейвис около себе си. Бързо прелисти първата приказка, после втората…

— О! — изстена тя и се хвана за главата. — Не може да бъде! Не е истина!

Разказите бяха приятни, весели и обиграно написани. Чувстваше се професионалистът в тях. Но Зейн беше прав — в тях липсваше оригиналност и интригуващ сюжет. Бяха прекалено идеализирани, еднообразни, нищо не нарушаваше спокойствието на героите й, нищо не се случваше… Изпипани, сладникави и стерилни — ето какви бяха творбите й! Не впечатляваха и не вълнуваха никого.

Книжарят ги бе нарекъл „безвредни“. И беше прав.

Дочу упорито тропане по вратата, но нямаше сили да се надигне и да отвори на Мейвис.

Последните няколко седмици преливаха от събития и преживявания, но те не бяха намерили отражение в написаното. Беше ги игнорирала, за да се предпази от тях — също както искаше да предпази и малките си читатели от непрекъснатите рискове, които криеше животът. Не можеше да измами Зейн. Той веднага бе забелязал бягството й от действителността. Кипеше от гняв и самоирония. Той беше отвратителен мъж, но чудесен критик. Беше я привлякъл с предизвикателното си държание и отблъснал с безмилостния си анализ. Вътре в себе си обаче Кели добре съзнаваше, че именно той бе човекът, който можеше да й помогне.

— Кели, вътре ли си, мила? Добре ли си? Оня мъж отново ли дойде да те безпокои? — Мейвис настоятелно напираше да влезе.

— Оставете ме, Мейвис — извика момичето задавено. — Нищо ми няма, но искам да остана сама.

— О, скъпа, скъпа, толкова се тревожа за теб! Донесох ти фъстъчен сладкиш. Пусни ме да вляза!

— Друг път — Кели сложи горещото си чело върху ръцете и отново се задълбочи в четенето.

Когато приключи, остана за дълго неподвижна, с поглед, вперен в ръкописа. Стори й се чужд, сякаш го виждаше за пръв път. Сълзи замъглиха очите й. Беше отчаяна. Нещо си бе отишло от нея, изоставило я бе и тя не можеше да се примири със загубата му. Тихо взе листата и бавно, внимателно ги накъса. Хвърли парченцата в кошчето и жално се обърна към Полиана, помахваща, както винаги, опашка.

— Трябва да започнем отначало, малката ми — горчиво преглътна момичето. — Не се радвай толкова! Този път няма да е лесно. Ще бъде по-трудно от всякога.

От дъното на сърцето си тя запроклина Зейн. Щеше да му покаже тя на него! Щеше да успее, да пробие, да се прочуе, дори с цената на здравето и живота си! Решително седна пред пишещата машина и сложи нов бял лист.

Невероятно, но думите този път идваха сами. Разбърканите й чувства ги извикваха върху хартията и тя не се откъсна от бюрото, докато не се смрачи.

Мейвис периодично пристигаше и молеше да я види, но Кели твърдо отказваше. Вероятно бе груба и невъзпитана, но като че ли за първи път писателският талант я бе обсебил и не й позволяваше да се отдели от листа.

Мейвис се появи още веднъж и я осведоми, че оставя сладки пред вратата. Не желаела повече да я безпокои, но нека се подкрепи и хапне.

Когато се увери, че старата дама си е отишла, Кели отвори и прибра чинийката. Добронамереният жест я трогна и тя се почувства виновна за неприветливото си, нетактично държание.

Хапна две-три от курабийките и изпи чаша мляко. Палачинките на Зейн бяха последната храна, която бе сложила в устата си. Странната умора отново я връхлетя. Тя неохотно пусна капака на пишещата машина и се строполи в кревата.

В просъница дочу бръмченето на кола отвън. Дали не беше Зейн? Но скоро полублагодарна, полуразочарована осъзна, че е раздрънканият пикал на Мейвис.

Беше сигурно след полунощ. Накъде ли се бе запътила съседката й? Навярно бе решила да наобиколи някой денонощен магазин. Нямаше повече сили да мисли за никого и нищо.

Потъна в мрака на непробудния си сън.

В шест Тери наду касетофона и я изтръгна от блажената тишина. Беше същинско злобно завистливо хлапе! Докога смяташе да й отмъщава и да я тормози?

Още нещо се смеси с воя на музиката отвън. Вратата щеше да се сгромоляса под напора на нечии юмруци.

Слисано разпозна гласа на Зейн.

— Пусни ме! Кели, чуваш ли? Ще разбия вратата! В беда си!

Сприхавият глас на доктора се присъедини към неописуемия шум:

— Стига сте викали! Ще уведомя полицията! Вие дамата вътре сте нетърпими! Котките й ми плашат птиците и ви предупреждавам, че ще ги отровя, ако не престанат.

— Хардести! — изкрещя Зейн. — Ще ти смачкам фасона, ако не оставиш тази жена, заедно с котките, на мира. Кели отваряй! Жива ли си?

Той решително зарита вратата и цялата вила се разтресе. Кели скочи и се хвърли да отвори.

— Какво има?

— Добре ли си? — гледаше я диво, с широко отворени очи и стиснати устни, той. — Добре ли си?

— Не — отблъсна го тя. — Нямам и минута спокойствие от тази отвратително шумна музика и от двама мъже, готови да се сбият пред прага ми. Какво има? Какво искаш от мен?

— Да се върнеш в Кливланд!

— Какво? — проточи изумено глас тя. — Не мога. Не съм си свършила работата тук, не съм продала къщата и…

— Аз ще я купя. Мога да си го позволя — за удоволствие. А ти изчезваш вкъщи. Събирай си дрехите.

Не се шегуваше. Беше освирепял и Кели изплашено отстъпи назад.

— Не! — тросна се тя. — Не приемам заповеди. Оставам.

— Не можеш да останеш! Хайде, прибирай си багажа! Заминаваш, госпожице!

Той я грабна и понесе, ритаща и протестираща, към спалнята.