Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (10)

Десета глава

— Остави ме! — Кели ядосано заудря с юмрук по раменете му, Зейн дори не трепна и тя отчаяно се замята в ръцете му.

Най-сетне той я хвърли безцеремонно върху леглото и измъкна куфарите й.

— Заминаваш! Ти си абсолютна напаст и мястото ти е вкъщи, в Кливланд. Там можеш да си четеш приказки, колкото щеш.

Издърпа чекмеджетата и започна да тъпче вещите й в куфара. Стигна до бельото и го запрати яростно при останалите неща.

— Не пипай дрехите ми!

Той само я смрази с поглед.

— Виждала ли си Мейвис, след като си тръгнах вчера?

— Не. Какво те засята това?

Тя опита да приведе външния си вид в ред, но той рязко се обърна и я сграбчи под лакътя. Кели се вцепени, изплашена от невероятната му сила.

— Яла ли си нещо от нея?

— Не… Да. Няколко бисквити. Защо?

— Къде е Мейвис? Сега е шест и половина сутринта, а колата й я няма. Къщата е заключена с катинар.

— Не зная — задърпа се бясно момичето. — Луд ли си? За какво е всичко това?

Той се наведе над нея. Лицето му бе изсечено като от гранит.

— Намерих шест от пилетата си мъртви тази сутрин. Седмото е на път да умре.

— Не разбирам.

Кели се опита да се изскубне от мощните му ръце. Думите му не достигнаха до нея, но тя несъзнателно започна да се бои. Обзе я желанието да избяга.

Той я разтърси, за да млъкне.

— Отровени са. Дадох им храната от Мейвис и умряха. Тя те е упойвала през цялото време. Затова беше на косъм от смъртта.

— Не разбирам — повтори смаяно Кели, — не разбирам…

Но думите му изведнъж проблеснаха в съзнанието й и фактите се подредиха като фрагменти от мозайка. Тя си спомни бисквитата, която бе хапнала, преди да влезе във водата и да повърне.

Ужасена се сети за тежкия непробуден сън, в който неизменно се потапяше всяка нощ. И винаги, и навсякъде зърваше образа на Мейвис. Едва сега осмисли странното заболяване на Полиана. Животинчето бе отказало да приема каквато и да е храна от възрастната дама след това.

Бе потънала в безпаметен сън след кафето, което Мейвис й бе сервирала вчера сутринта. А после бе изяла още няколко курабийки и се бе затътрила вяло към леглото, въпреки желанието си да работи.

— Не е възможно — гледаше го изплашено тя. — Не мога да повярвам, че го е сторила. Защо? Не е имала причини!

Мускулче не трепна на свъсеното му лице.

— Търсила е нещо. Диамантите! Джими сигурно й е споменал за камъните в пияно състояние. Може би й се е доверил, именно защото изглеждаше тъй добродушна, почтена и безобидна.

— Но тя не би могла да ги вземе — възрази Кели. Не можеше повече да понася бруталността и безмилостните му твърдения. — Диамантите са в банката.

— Вече не. Познавам хората тук и още в шест сутринта се обадих в банката, за да проверя.

— Какво си проверил?

— Някаква дама пристигнала вчера следобед, легитимирала се като Сиси Кординър, подписала се, а след това отворила сейфа със собствен ключ и изпразнила съдържанието му.

— Не може да бъде! Майка ми е в Кливланд.

— Предполагам, че това е била Мейвис. Сега камъните са у нея. Обадих се вече на полицията. След малко банката ще отвори и ти собственоръчно ще провериш. Готов съм да се обзаложа, че сейфът е празен. Не знам как е успяла, но факт е, че го е сторила.

Кели безпомощно се огъна и отпусна на леглото. Зейн стоеше над нея и гърдите му тежко се повдигаха. Тя прокара пръсти по слепоочията си, събирайки отчаяно обърканите си мисли.

— Никой не може да посегне на сейфа. За да го сториш, трябва да имаш собствен ключ. Подписът ти се сверява с този, закодиран в компютърната памет.

— Разбирам това, но тя се е справила някак си с всичко.

— О! — простена Кели и се хвана за главата. — Мислех, че съм загубила резервния ключ от вилата. Висеше на рамката на външната врата и още при първото си посещение Мейвис се препъна и се улови за рамката на вратата. — Момичето спря поразено. — Тя го е взела! Сега разбирам, защо някой постоянно ровеше из вещите ми. Мислех, че си фантазирам, но тя е влизала тук, ровила е навсякъде. Идвала е, докато съм спяла.

Зейн грабна нова купчинка фланелки и бермуди и ги натъпка в куфара.

— Майка ти споменавала ли ти е нещо за сейфа в писмата си? Подписвала ли е втори формуляр? Изпратила ли го е в банката?

— Да — прошепна Кели. Бяха я предали, измамили. Гадеше й се. — Вчера получих писмо от нея. Пристигна едновременно с това от банката. Някой го беше отворил, докато съм спала — намерих го сгънато по съвсем различен начин. Подозирах, че си ти, но е била Мейвис.

— Не чета чужда кореспонденция — отсече Зейн.

— Но си прочел ръкописа ми!

— Говорим за различни неща. Безсмислено е да обсъждаме прегрешенията ми. Та, Мейвис е разбрала от писмото, че Сиси притежава дубликат от сейфа?

— Да, всичко е разбрала — и за диамантите, и за ключа от сейфа, и за подписа на майка ми.

— Нещата се подреждат. — Той щракна ключалките на куфара. — Не е било трудно да фалшифицира подписа и да се промъкне във вилата, след като те е упоила. Задигнала е ключа от сейфа, представила се е за Сиси и е присвоила скъпоценните камъни. Нали тук никой не познава майка ти?

— Ето защо първата картичка от майка ми изчезна, а после тайнствено се появи. Мейвис я е откраднала, за да прекопира подписа. А вчера, докато аз бях в банята, а тя приготвяше кафето, е успяла да открие ключа от сейфа и отново да ме упои. Но защо?

— За да те ограби — процеди той. — Взела е вчера ключа, а снощи го е върнала на мястото му. По дяволите, Кели! Не разбираш ли? Ако случайно не бе го потърсила, нямаше да се усъмниш и нямаше да узнаеш за кражбата, докато не заминеш в края на лятото.

— Не е вярно. Диамантите не са откраднати — отчаяно се залута Кели. Виждаше мечтите й да се сгромолясват пред очите й.

— Хайде, стига! — Със сурово примирение Зейн я побутна към вратата.

Не можеше да се държа на краката си. Коленете й се огъваха безпомощно, а пред погледа й се мярна нещо розово, пъхнато под изтривалката.

— Вземи го! — стресна я той.

Тя се надигна и вдигна пощенския плик, адресиран до нея. С треперещи несигурни ръце го разкъса — беше от Мейвис.

Миличка,

Току-що научих, че брат ми е тежко болен в Канзас и се нуждае от помощта ми. Заминавам, но ще се върна веднага, щом се оправи. Ще ти пиша.

Поздрави, Мейвис

— Заминала е — Кели зашеметено се втренчи в Зейн. — А ключът? Трябва да проверя дали ключът от сейфа е още тук! Може би все пак всичко е наред — задави се безнадеждно тя. Втурна се обратно и затърси в чантата си. — Тук е! — извика с надежда Кели. — Може би грешим.

— Едва ли. Върнала го е, за да не се усъмниш и е изчезнала заедно с диамантите.

— Ако това е истина… — Прилошаваше й от самата мисъл. Триста хиляди долара — парите, които биха подсигурили най-сетне спокойствие за Сиси, а и за нея, парите, с които майка й би осъществила пътешествието — мечтата на живота си, а тя би написала най-хубавата си книга! Сега, когато най-после бе тръгнала по правилния път и бе започнала творбата си отначало — сега тя и майка й трябваше да се откажат от всичко!

Взря се в очите му, но те бяха хладни и пусти.

— Дано всичко да е наред! — помоли се тя. — Дано камъните са в сейфа!

 

 

Молитвите й обаче не бяха чути. Когато отвориха сейфа в присъствието на шефа на банката, главния касиер и двама служители от охраната, откриха, че е празен. Диамантите бяха изчезнали.

Дребната обикновена дама с лошо приготвените сладкиши, безобидната белокоса жена с гипсирания крак, ги беше изиграла. Тя бе сторила невъзможното — бе стигнала до скъпоценните камъни въпреки гарантираната сигурност на банковия сейф. Беше се оказала изпечен мошеник и фалшификатор.

Кели и Зейн дадоха показания в полицията. После той я заведе в малко кафене на главния площад и й предложи чашка кафе.

— Все още не разбирам — изморено пророни момичето. — Защо не е откраднала диамантите от Джими?

— Вероятно затова е дошла, но той бе починал.

— Защо не се е опитала да ги отмъкне още миналото лято?

— Може би е пробвала, но е била заподозряна и е трябвало час по-скоро да офейка. Навярно е пристигнала тук, за да се укрие от властите. Тя не за първи път пристъпя закона — професионалистка е.

Кели загрижено се умълча. Чудеше се как да съобщи на Сиси за невъзвратимата загуба. Безутешно се подпря на масата и закри очи.

— Виж! — рязко я изтръгна от унеса й Зейн. — Сигурно ще я заловят и ще си върнеш богатството. Не унивай! Междувременно аз възнамерявам да купя вилата на Джими, тъй че няма да се завърнеш в Кливланд с празни ръце.

— Няма да се връщам! — заинати се нещастно.

— Кели.

— Не става дума само за къщата. Някой трябва да се погрижи за котките и особено за Полиана.

Изпитваше едновременно обич, тъга и презрение към горкото четириного животинче. Кучето многократно бе допускало крадци в къщата и навярно радостно бе размахвало около тях опашка. Въпреки това тя не го мразеше. Любвеобилността му бе единственият недостатък.

— Ще се погрижа и за тях — мрачно реши Зейн. — И за всичко останало.

— Не искам благодеяния — възрази тя. Не желаеше никакви услуги от този мъж, освен да я остави на мира. Жадуваше да е сама. Погледът й бе непоколебим.

— Това не е благодеяние — възрази Зейн, — а го правя за собствено спокойствие. Ти си живяла в града и мястото ти не е тук. Още щом напусна топлото гнездо те упоиха, почти удавиха и обраха. Време е да се връщаш при мама!

Гореща вълна плисна в лицето й и тя изпразни чашката си на един дъх.

— Аз…

Но той веднага я сряза.

— Не само че привлече крадци, но повлече и оня кретен Хардести след себе си. Не желая да си докарвам заради теб още неприятности. Майка ти едва ли би била доволна, ако научи за положението ти. Нито пък Джими или най-вече аз, бихме искали още нещо да ти се случи.

— Не ме наричай градско момиче, нито се престаравай да се грижиш за мен. Мога да се справя и сама.

Той плътно стисна устни.

— За мен ти си едно наивно момиче — още дете, и не те искам в околността. Не можеш ли да разбереш — искам да живея спокойно, както досега и не желая да ми се пречкаш навсякъде.

 

 

Кели се завърна в Кливланд. Предсказанието на Зейн относно диамантите се сбъдна. Мейвис беше задържана в Мисури след около седмица. Полицията откри задигнатите скъпоценни камъни, но също така намери значителна сума пари у нея. Бе инсценирала автомобилна катастрофа, за да прибере парите и от застраховката си.

Мейвис не си бе дала труд да върне външния ключ от вилата на Кели. Той все още беше в портфейла й и заедно с данните, получени от изследвания състав на курабийките, представляваше сериозна улика срещу нея.

Следствието установи, че Мейвис многократно бе влизала у Кели, докато момичето бе спало упоено. Тя бе отмъкнала картичката на Сиси и ключа от сейфа, беше се научила да имитира подписа й и в удобен момент бе присвоила съкровището от банката.

Досадното навъртане на Хардести около Кели бе попречило на Мейвис да върне откраднатия ключ навреме. Наложило й се беше да упои и Тери и едва тогава бе успяла да се промъкне през нощта във вилата, да сложи ключа в портмонето на момичето и да й остави прощалната бележка.

Оказа се, че името „Мейвис Пруър“ е само едно от многото прозвища на небезизвестната Марвъл Прескът, на чиято съвест тежаха безброй престъпления.

Зейн се бе оказал прав относно взаимоотношенията между Мейвис и Джими. Мейвис се бе запознала с него, докато се укривала след последната си фалшификация в Тексас. Бе се сприятелила с Джими, като хитро бе измъкнала сведения от него. Така бе узнала за диамантите и мисълта за тях не й бе дала покой. Полицията обаче била отново по петите й и Мейвис изчезнала с надеждата да се завърне скоро и да реализира плана си.

Междувременно била арестувана в Хюстън и затворена за кратко, след което побързала да се завърне в Арканзас и да отмъкне диамантите.

„Щастливият изход оправя нещата“, философски бе цитирала Шекспир Сиси, след като Кели й разказа за кражбата. Момичето обаче се въздържа да спомене за опасността, на която е била подложена, като избегна дори и най-слабия намек за Зейн.

Най-сетне Сиси бе финансово осигурена и щастлива. Тя замина на Хаваите, където се запозна с един пълничък галантен вдовец от Синсинати. Господинът държеше книжарница и възнамеряваше скоро да се премести в Кливланд. Кели усещаше, че майка й най-после бе попаднала на мъж, готов да я обича и закриля.

След толкова години на мъка и самота, тя най-сетне бе срещнала любовта.

Момичето непрестанно си повтаряше, че е добре и че се чувства дори щастлива. Последната воля на Джими бе изпълнена и тя вече бе в състояние да осъществи мечтата си — беше се отдала на творческа дейност и бе написала чудесни приказки, харесвани еднакво от възрастни и от деца.

Бе изминала почти година, откакто се бе завърнала от Арканзас, а не можеше да забрави Зейн. Непрекъснато се упрекваше, задето бе говорила високомерно и снобски за творбите му, без да ги познава. Вече бе прочела всичките му книги и признаваше, че е чудесен автор.

Сиси на няколко пъти бе критикувала новия литературен вкус на дъщеря си, но след като Кели я застави да прочете „Демоничният любовник“, бе престанала със забележките си. Има дарба — се бе изказала майка й за Зейн, — но въпреки това книгите му не ми допадат. Нека всеки си пише и чете, каквото му харесва.

Колкото повече Кели се измъчваше от несправедливите си коментари относно книгите на Зейн, толкова повече съжаляваше и задето се бе вслушала в лъжите на Мейвис. Не искаше да си прости лековерието, с което се бе отнесла към клеветите й, но едновременно с това не можеше да проумее злобата на тази жена към Зейн. Бояла ли се бе от него? Защо бе положила толкова усилия, за да ги раздели?

Беше успяла — бе отровила не само тялото, но и съзнанието на Кели и бе унищожила в зародиш пъпката, която можеше да разцъфти в приказна любов.

Кели трябваше да признае, че е влюбена в Зейн. Очите му, ръцете му, гласът му я преследваха неотлъчно и тя горчиво го търсеше в книгите му сякаш словата му бяха магия, с която можеше да си го възвърне. Никога не бе се чувствала по-нещастна.

Заставяше се да не мисли повече за миналото, убеждаваше се, че всичко е само фантазии от нейна страна. Той никога не би могъл да я обикне. За него тя беше прекалено млада, прекалено наивна и би му създала прекалено много неприятности. Бе я накарал да си замине, но истината бе, че е искал да се отърве от нея. Не бе й се обаждал, откакто се бяха разделили. А тя не му бе писала — от срам и чувство за вина.

Дните и нощите й минаваха в писане. Сега бе започнала нова по-сериозна книга, в която въображение и действителност дръзко се преплитаха. Самата Кели се изненада от настъпилата промяна в нея.

 

 

Една мека приятна априлска вечер приятелят на Сиси я заведе на балетното представление „Петя и вълкът“ по Прокофиев. Кели остана вкъщи сама, надвесена над бюрото си в малкия кабинет.

Звънецът на външната врата я изтръгна от вглъбеността й. Навярно някой от многобройните им съседи бе решил да се отбие и да ги навести. Двете с майка й живееха в квартала от години и се бяха сприятелили с доста хора.

Беше облякла бледожълта жилетка и сини джинси, а сплетените в плитка коси се бяха разбъркали и тук-таме немирни кичурчета свободно се виеха покрай лицето й.

Тя остави молива и тръгна да отвори. Беше се научила да се държи учтиво, но резервирано с неканените гости и смяташе любезно да ги отпрати. Извинението вече бе на устните й, когато отвори вратата и изтръпна.

Вцепени се и замръзна на мястото си.

На прага стоеше Зейн, а пролетният здрач се синееше зад него. Беше в тъмни панталони и дебел вълнен пуловер, от който широките му рамене изглеждаха огромни. Стоеше нехайно с ръцете в джобовете, но изражението му бе напрегнато и сериозно.

Кели добре помнеше това лице, не бе забравила високите скули, издадената упорито брадичка, тайнствено искрящите очи. Бе ги сънувала почти всяка нощ. Косата му сега беше по-дълга, а изруселите от слънцето кичури ги нямаше.

Той се взря в очите й и поклати глава.

— Зейн? — тихо промълви името му тя.

— Болен съм — едва прошепна той с болка в гласа.

Сърцето й подскочи.

— Какво каза?

— Болен съм — повтори той тъжно. — Болен съм по теб. Ти ме омагьоса като прекрасна самодива и аз повече нямам сили да се боря. Не можах да те забравя…

Кръвта й бушуваше. Не, не вярваше! Не вярваше на очите си, на ушите си…

— Ти, ти… — заекна от вълнение. Не, не можеше да бъде истина! — Искаш ли да влезеш?

— Не, искам да излезем. Това е първата топла пролетна нощ. Ела да я посрещнем заедно.

Тя безмълвно прие. Взираше се в сивите му очи, в разширените му зеници и се мъчеше да отгатне истинските му чувства. Той й подаде ръка и тя потръпна. Ръката му бе топла, силна и твърда, излъчваща енергия и пълна с живот.

Той я изведе на верандата. Къщата им бе стара, заобиколена с разцъфнали люляци и лавандула.

Зейн пое и двете й ръце в своите. Наведе се над нея и някаква горчива, трудно разгадаема усмивка заигра на устните му.

— Чувам, че си написала добра книга, Кели. Този път успя. Гордея се с теб!

— Благодаря. — Гласът й изневери. Всъщност тя цялата преливаше от щастие, граничещо с болка. Бе повече, отколкото можеше да понесе. — Нямаше да успея, ако не беше ти. — Боеше се, че можеше да изчезне, тъй както внезапно се бе появил. Имаше толкова много неща, които копнееше да сподели с него. — Не вярвах, че някога ще ти простя казаното за книгите ми, но после разбрах, че си бил прав. Не ме излъга.

— Казах много неща, които не вярвах, че ще преглътнеш. — Ръцете му се сключиха около нея.

— И двамата не се щадяхме — прошепна тя.

Той кимна и тревога засенчи лицето му.

— Надявам се, че не сме прекалили. Бих искал да опитаме отново.

— Да — кимна тя и прехапа устни. Сън ли беше? Молеше се да е истина.

Той я притисна до себе си и тя безропотно се отпусна на гърдите му.

— Знам, че съм по-възрастен от теб — мрачно изрече Зейн — и доста приличам на Джим. Виетнам не ме отмина, а и трагедията на моето семейство остави незаличими следи в душата ми. Обичам тихия спокоен живот. Станал съм особен — ходя за риба и непрекъснато мисля за вампири, духове и таласъми. Не съм най-добрата партия за момиче като теб. Имам достатъчно пари, но не съм прахосник — харесвам обикновените неща. Винаги съм имал всичко, което пожелая — всичко, освен теб… — Той мрачно се изсмя и повтори замислено: — Освен теб. Какво ли не опитвах, за да те забравя. Обиден бях, че повярва на Мейвис. Не можех да разбера, защо тази жена тъй упорито искаше да те откъсне от мен.

— И аз не зная. — Сълзи блеснаха в очите й и тя силно го прегърна.

Той внимателно изтри лицето й.

— Не плачи… Сега вече всичко е ясно. Разказах ти за баща си, за нещастието му, когато го простреляха. Оказа се, че Мейвис е била една от престъпниците тогава. Заради баща ми е излежавала присъда и макар това да е било преди двайсетина години, се е страхувала да не я разпозная. Навярно щях да разбера, ако не бе офейкала толкова бързо.

— Звучи като лоша приказка. Не мога да повярвам, че всичко е истина.

— Действително е странно, но именно аз и ти най-добре би трябвало да знаем, че животът понякога е по-невероятен и от най-невъобразимите фантазии. Хора като Мейвис постоянно обикалят — ту са в Тексас, ту в Арканзас, Мисури или Тенеси, ту нанасят някой удар, ту се укриват. А и самата тя много се е променила през всичките тези години. Навярно и аз нямаше веднага да я разпозная, ако шерифът не бе открил случайно, че става дума за една и съща жена. Миналото лято отсъствах, но това лято бе решила да се справи час по-скоро с мен, за да не открия истинската й самоличност и да уведомя полицията. Затова те е насъсквала срещу мен. Какво е мислила да прави по-нататък, само можем да гадаем.

Кели бе объркана и зашеметена от разкритията, от нежността в гласа му и сладостния допир на тялото му.

— Господи, колко лекомислено й повярвах! — не преставаше да се упреква тя. — Трябваше поне да…

— Кели, скъпа, не се измъчвай. — Зейн леко повдигна брадичката й. — Нима не разбираш. Та тази жена бе същинска вещица! Тя омайваше хората и изстискваше цялата информация, която й бе нужна. И бедният Джими се бе поддал на магията й, тъй че тя вече е познавала всичките ти слабости, още преди да те срещне. Тази дама се оказа отличен психолог и добре се е възползвала от тази си дарба.

— И все пак, как е възможно така бързо да се ориентира?

— Обясних ти — това си е неин специалитет. Същинска усойница, дебнеща жертвите си. Едва след като я разкриха, осъзнах колко жестоко те е оплела. Никога не съм те мразил, задето й повярва, а себе си, защото се влюбих в теб и бях толкова заслепен, че не можах да реагирам. Опитах се да те забравя, след като всичко свърши, но не успях.

— Не, не само ти, и аз, Зейн — промълви Кели. Дъхът й секна от вълнение. Свеж вечерен ветрец полюшна тревата и тя потръпна.

Лицето му болезнено се сгърчи.

— Помниш ли, веднъж ти казах, че всеки живее със страховете си. Аз се страхувах от отговорността. Винаги съм се боял да допусна някого до себе си, а след пъкъла на Виетнам се затворих за хората. Нещо бе умряло в мен, но после дойде ти и животът започна отново, Кели. Истинският живот! Не можех да допусна Мейвис да погуби надеждите ми повторно. Разбрах, че трябва да се боря и затова съм тук. Обичам те, Кели!

Прохладният вятър помилва лицето й.

— Но ти трепериш! — разтревожи се Зейн. — Студено ли ти е?

— Боя се да не изчезнеш — прошепна тя. — Все още не зная — има ли те, или си само плод на въображението ми.

— Не си в плен на фантазиите си, скъпа — наведе се той над нея, — аз съм тук — от плът и кръв. — Целуна я и тя обви нежно ръце около врата му, натежала за ласките му, жадуваща да се увери, че това наистина е той.

Устните им се сляха и те се потопиха в сладостна мъгла. Светът се бе превърнал в море от щастие и копнеж.

Най-сетне той се отдръпна.

— Искаш ли да споделиш тихия ми спокоен живот в Арканзас?

— Да! Той вече ми липсва.

— Помисли, ще можеш ли да съжителстваш с мъж, който се вдъхновява от ужасяващи истории с призраци и вампири, като се мъчи да проникне в отвъдното?

— А ти в състояние ли си да понасяш жена, бълнуваща за гномове и елфи?

— Ще се разхождаме отнесено из къщата, всеки потопен в своя свят и от време на време ще се сблъскваме по средата на стаята…

— Звучи прекрасно! Нямам търпение да започнем и да го правим до края на живота ни.

— Освен това трябва да ти съобщя, че намерих приют за всичките ти котки. Не ми отне повече труд, отколкото написването на роман, но успях.

— Никога не съм се съмнявала, че можеш да се справиш с всякакъв проблем. А Полиана?

— Трябва да ти обясня. — Усмивката му се стопи. Независимо от възторга, обзел я в прегръдките му, тя изплашено се сви.

— Какво се е случило с нея? Да не би…

Той бързо я целуна по нослето.

— Единственото, което й се случи, бе, че я взех при мен. Другите песове все още не са ми простили, задето им натрапих тази вечно хилеща се любвеобилна балерина.

— Ти си взел Полиана? — Кели се заля от весел смях.

— Не можех да я изоставя — толкова ми напомняше за Джим и за теб… Непрекъснато беше пред очите ми, не ми позволяваше да те забравя. Чудех се какво да сторя с това глупаво куче. Тъгуваше, явно имаше нужда от някой. Много добре разбирах от кого. От теб. Щом я зърнех, осъзнавах колко ми липсваше. Затова дойдох. Най-сетне и това куче да свърши нещо полезно.

— Позна — мило го подразни Кели и го целуна. Изражението му се смекчи и той погали косите й.

— Сънувах те, но не в кошмарен сън. Съвсем други бяха виденията ми.

— И аз те сънувах — призна тя, сгушвайки се в нето, — но сънят ми бе пълен с фантазии, фантазии…

— Нека ги изживеем тогава наяве — целуна я той с нетърпение. — Имаме тази възможност…

— Да — поддаде се на очарованието тя. — Не мислиш ли, че сме създадени един за друг?