Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spellbinder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Корекция
plqsak (2021)
Форматиране
in82qh (2021)

Издание:

Автор: Бетани Кембъл

Заглавие: Любовен лабиринт

Преводач: Светла Балуцова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Арлекин България“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0070-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15142

История

  1. — Добавяне

Трета глава

— Диаманти?

Усмивката не слизаше от лицето му. Пръстите му здраво се вкопчиха в нейните.

— Да. Диаманти, смарагди, сапфири…

Сякаш внезапен студ пропълзя до мозъка на костите й и Кели с благодарност потърси топлината на силните му корави ръце. Без Зейн светът би се преобърнал.

— Как са попаднали у Джими?

Тя все още не можеше да повярва. Гледаше ту лъскавите камъчета, ту ръцете му, сключени около нейните.

— Не питай, Кели. — Очите му не се отделяха от треперещите й устни. Той явно се наслаждаваше на смайването й. — Нищо повече не зная. Джими твърдеше, че ги е придобил по законен път, по време на военния си отпуск в Тайланд. Навярно ги е спечелил на покер. Но те са чисти, не носят позорно петно. Джими никога не ви е споменавал за тях, защото искаше да ви изненада. Мечтаеше да остави нещо след себе си — за теб и за майка ти. Те са ваши сега, дете. Това бе последното му желание.

— И той не се е възползвал? — Тя не можеше да излезе от вцепенението си.

— Кели, нима не познаваш Джими! За неговата душа става дума.

Джими — милият, неразбран Джими! Бил е богат, но въпреки това бе живял скромно, за да им остави съкровището.

— Дори не познавам камъните. Не зная колко струват…

— Около триста хиляди долара по негова преценка.

Ако това бе действителната им цена, то тя унаследяваше цяло богатство! Шеметни мисли запрепускаха през главата й. Останалите двеста хиляди бяха за майка и — тази измъчена жена, лишена от радости, камо ли удоволствия.

— Виждам, че започваш да идваш на себе си — обади се Зейн. — Какъв късмет, нали? Вече можеш да си позволиш една творческа година, дори повече. Можеш да пишеш книги — по-хубави от тези на Фарли Колинс — ако наистина имаш талант, разбира се.

Най-после той пусна ръката й и се облегна назад.

Кели все още стоеше слисана, втренчена в блещукащите в ръцете й елмази. Но пръстите й се отпуснаха немощно.

— Най-добре утре да ги занесеш в банката. Сложи ги в сейф. А колкото за тази нощ — все ще успееш да ги опазиш.

Тя преглътна, устата й бе пресъхнала. Чак сега осъзна положението — сама сред тази дивотия, с истинско съкровище при това!

Изнервено навлажни устни. Зейн лениво я наблюдаваше. Ръката му нехайно лежеше на хълбока.

— Искаш ли да ти помогна? — Насмешлив намек прозвуча в гласа му. — Само кажи и ще остана. Ще лая като куче, ще хапя като доберман, а при нужда — ще стопля и леглото ти.

Стаята се завъртя пред очите й. Още малко и щеше да се свлече на пода. Кели отчаяно извика.

— По дяволите! Пак ли се опитваш да ме сплашиш?

— Нали ти обясних — обичам да подлудявам хората от страх… Е, просто се шегувам. Но след като настояваш, ще те оставя на мира, макар че при създадените обстоятелства ще е по-добре да съм до теб.

Тя го наруга наум. На лицето й се изписа възмущение, но и изненада от загрижеността му. Откакто Зейн изсипа диамантите в шепите й, светът бе станал нереален и объркан до безкрайност.

— Това ли е всичко, което строгата госпожица може да каже? Жалко! — Той отново я иронизираше. Беше преметнал празната торба през рамо — нехайно, като излишна дреха. — Впрочем — продължи Зейн безразлично — не бих желал да получиш свръхдоза страх и затова си донесох пушката и спалния чувал. Отивам да подремна на брега, а от време на време ще хвърлям по един поглед към вилата — за всеки случай.

Тя отново преглътна. Щеше да я надзирава, а това не й се нравеше. Но от друга страна не желаеше да остане сама цяла нощ. Диамантите я плашеха. Гласът й натежа от противоречиви чувства:

— Ще се справя. Ще заключа вратата, ще скрия камъните — нали никой не знае, че са у мен? А между другото, имам и куче.

Каза го на пресекулки — като удавник, хванал се за сламка. Той се обърна и се запъти към вратата.

Походката му бе гъвкава и безшумна. Наподобяваше огромна котка. За миг спря и подхвърли през рамо:

— На брега съм. Ако ти трябва помощ, викай! Освен това, нямаш куче. — Мъжът се наведе и погали скимтящото от радост животинче. — Разполагаш само с Тигър, а той току-виж уморил някой неканен гостенин с ласките си. Повтарям, наблизо съм.

— По-добре стой по-далеч! — изсъска тя.

Зейн я изгледа нахално:

— Добре, че предвидливо се отърва от книгите на Фарли Колинс. Нямаше да ти бъдат подходящо четиво за през нощта.

Лунна светлина окъпа фигурата му и вратата се хлопна след него. Кели съжали, че няма резе. Вдигна кожената торбичка и върна драгоценните камъни в нея. Устните й бяха изпръхнали, дишаше учестено, сърцето й изнемогваше, а коленете й сякаш бяха желирани. Седна на масата и невярващо се загледа във вълшебната купчинка. Кучето затанцува наоколо и накрая положи глава в скута й.

Побоя се дори да погледне през прозореца. Страхуваше се да зърне тъмната му сянка долу на брега. Знаеше, че Зейн ще удържи на думата си. Нямаше да мигне цялата нощ. Мисълта за него й действаше едновременно дразнещо и възбуждащо, но Кели не желаеше да търси причината.

Кучето ентусиазирано й заблиза ръката, но тя не помръдна. Откъде се бяха взели тези диаманти? Как бяха попаднали у Джими? И възможно ли беше той да ги е пазил тъй дълго, за да им ги завещае един ден?

Един въпрос упорито не й даваше спокойствие.

Защо именно на Зейн се бе доверил вуйчо й? Защо точно на този непочтителен, зле възпитан човек?

Животинчето размаха опашка и нежно я погледна в очите. Муцунката му сияеше от щастие — като че ли отговорът на всичките й тревоги бе „любов“.

 

 

Зейн съблече ризата, разстла спалния чувал и се вмъкна в него. Пушката лежеше отстрани и той не откъсваше очи от къщата й.

Бавно сънят го пребори и той потъна в джунглите на Виетнам, готов да подскочи при най-слабия шум.

Но ето че този път спомените от войната не споходиха съня му. Друго видение му се присъни — окъпано в лунна светлина, дългокрако момиче съблече огромната си хавлия и тялото му проблесна матово пред него. Той бавно протегна ръка, притегли го към себе си и му помогна да се плъзне в спалния чувал.

Усети хладната коприна на бедрата, топлината на устните, тръпнещи за него.

Но всичко беше сън.

 

 

Кели се разбуди от упоритото тропане по вратата и сепнато огледа непознатата стая, събраните чаршафи, кучето, сгушило се в краката й. Внезапно реалността нахлу в замъгленото й от съня съзнание и върна спомена за Зейн и за диамантите.

 

 

Кой хлопаше?

Тя скочи от леглото, навлече хавлията и отключи. На прага стоеше Зейн с очукано кафениче в ръка.

Кели въздъхна едновременно с облекчение и изненада — познатата самодоволна усмивка играеше на лицето му, а вдигнатите вежди му придаваха присмехулен вид.

— Вашето кафе, мадам!

— Влез — резервирано го покани тя. — Как прекара нощта?

— Земята ми бе възглавница, а небето покров. Звездите се оглеждаха в езерото, а то ме приспиваше с вълшебната си музика. Казано накратко — спах добре.

Той се приближи до масата и остави кафеничето. В другата ръка държеше бяла кесийка.

— Това са понички — за милейди. Донесох ги снощи. Надявам се, че милейди обича мляко.

— Винаги ли си така поетично настроен сутрин? — Кели скръсти ръце и го изгледа саркастично.

— Защо? Да не би да мечтаеш да се събудиш до поет? Или може би до някой неграмотен?

Лицето й пламна, а устните й се свиха.

— Не желая да ми говориш така. Нарочно ме дразниш. По-добре си иди.

Погледът му потъмня и руменината се сгъсти върху лицето й. Възцари се мъчителна тишина.

— Слушам, професоре! Обичаш май да заповядваш, но и аз обичам да говоря каквото си искам. Боиш се от мен, нали? Боиш се от мъже, познах, нали?

— Нито съм професор, нито ме е страх от теб. А ако искаш кафе, налей си сам. Отивам да се облека.

Тя стегна халата, вирна глава и високомерно се запъти към спалнята. После нахълта в банята и шумно превъртя ключа след себе си.

Стисна зъби, за да се овладее. Зейн беше непредсказуем в реакциите си. Ту играеше рицаря закрилник, ту ироничен скептик, като я дразнеше, нервираше и влудяваше до крайност. Несъзнателно ли го правеше или с часове обмисляше пъклените си шеги?

 

 

„Охо, тя направо влетя в банята — ухили се Зейн. — Рядък екземпляр! Чувства се притеснена в присъствието на мъж. А дали въобще е била с мъж?“ Спомни си лицето й, румено от съня, гъстите й разпилени коси, изпъкналите скули, очертани дори без руж. Малко жени изглеждаха така естествено привлекателни сутрин.

Опита се да си представи тялото й, скрито в огромния халат. В съзнанието му долетяха думите на Джими: „Тя е същинско конче — едни нозе и едно вратле“. Но ето че кончето бе пораснало и се бе превърнало в стройна, горда и неспокойна кобилка. Имаше фигура на манекен с дълги, дълги бедра. Той обикновено не си падаше по тънки дългокраки красавици с мънички гърди, но тази харесваше.

Ако му допадаше като човек, би могъл да пофлиртува с нея, но тя не беше негов тип — държеше се като досадна моралистка, със завидно самообладание, сексуално задръстена и с отвратителен литературен вкус при това.

Но все пак бе племенница на най-добрия му приятел и той трябваше да я остави на мира.

В този момент Кели излезе от банята и гореща вълна мина през Зейн. Беше прибрала чудесните си коси в плитка, лицето й без грим бе нежно и свежо, а тялото й — скрито в дълги джинси и прекалено голяма провлечена фланела. Нарочно ли го правеше? С нищо ли не можеше да подразни женската й суета? Или може би се боеше да се издокара за него!

Сети се за чудното видение от съня си и не устоя — възбуденото му въображение мислено смъкна дрехите от нея, за да я оцени и да й се полюбува.

Този тъмен сив поглед никак не й хареса, но Кели се престори, че не го забелязва. Седна спокойно на масата, наля си кафе и отхапа от поничката. И едва сега осъзна, че за първи път в живота си закусва с мъж. Понякога й се беше случвало да закусва с някое момче в колежа, но именно с момче, а не с истински мъж! В Зейн нямаше нищо момчешко.

— Добре ли спа? — обади се той и някаква нотка на интимност се прокрадна в гласа му.

— Да. — Много по-лесно щеше да се справи с една банда биещи се хлапета, отколкото с мъжа срещу нея. Наистина ли го намираше за привлекателен? Майка й щеше да се ужаси. Самата Кели се ужаси от себе си.

— Тигър опази ли те?

— Господи, престани да наричаш този палячо „Тигър“!

— А ти как би го нарекла?

— Полиана, може би. Това е една постоянно смееща се героиня от приказките. Приличат си с кучето.

— Много е дълго за име на куче. Защо не му викаш „Ласи“ или…

— Май съвсем ти липсва фантазия! — Не беше честно от нейна страна, но той я подлудяваше.

— Може би. — Ъгълчетата на устата му трепнаха. Възцари се продължителна тягостна тишина. — И какво смяташ да правиш с — как беше новото име — Полиана?

— Не зная. Не мога да го прибера у нас, защото майка ми е алергична към кучета. Може би ще го дам на някое общество за защита на животните. Не искам да го застрелят като безпризорно.

— Браво! — Зейн си наля втора чаша кафе. — Виждам, че имаш сърце.

— Разбира се, че имам сърце! — Точно в това беше проблемът й. Беше прекалено уязвима, у-я-з-в-и-м-а! Изведнъж лицето й се проясни и тя погледна Зейн с надежда. — Защо не вземеш кучето при себе си? Може да прибереш и котките. Джими би се зарадвал.

Той се пообърка.

— Аз ли? Не, благодаря. Имам си „компания“. А що се отнася до кучето — любовта му ще ме хвърли в депресия.

— То е толкова мило — опита се да го защити Кели.

— Да, наистина. Еднакво мило е към психопати, садисти, вампири, към теб, към мен… Не ми трябва.

Кели замълча. Явно нямаше да мине без вестникарска обява.

Той сложи край на унеса й с твърде директния си въпрос.

— Защо живееш все още с майка си?

— Има достатъчно място. Помагам й с някой друг долар, а и си правим компания. Чудесно се разбираме.

— И по отношение на мъжемразството ли?

Залъкът й преседна.

— Прекаляваш. Въпросът ти е твърде личен.

— Питам само. Джими беше споменал, че майка ти си е изпатила от съпруга си. Като че ли я е отвратил веднъж завинаги от мъжете.

Спомените я разстройваха. Баща й беше силен, красив и очарователен мъж, но бе мамил жена си многократно. За да оцелее, Сиси трябваше да го изхвърли от сърцето и от живота си. Той си беше отишъл, без да протестира, щастлив, че се е отървал от бремето на дете и съпруга. Беше се запилял по Западното крайбрежие и повече нито го чуха, нито го видяха.

Беше починал преди пет години в Калифорния, но Сиси и Кели разбраха за кончината му след година. Не изпитаха жал или съчувствие. Той ги бе лишил от опора в живота. Кели помнеше единствено грижите на майка си и на нея отдаваше цялата си любов.

— Заради баща ми майка мина през ада — озъби се тя. Очите й мятаха мълнии, а тонът й трябваше да го срази. Но Зейн сякаш се отегчаваше.

— Джими спомена, че ви е изоставил, но съжаляваше, че тя се е усамотила от света. Смяташе, че с друг би могла да бъде по-щастлива.

— Майка ми е щастлива — сряза го Кели. — Една жена може да живее щастливо и без мъж. Може и да засегна честолюбието ти, но това е истината.

В отговор Зейн се изсмя ядосано и малко снизходително.

— Не аз, а вуйчо ти бе загрижен за нея. Вероятно е имал причини. Да-а-а, значи, вие двете си живеете заедно…

Цялото й същество се разбунтува срещу двусмислието на думите му. Сякаш ги наричаше стари моми, криещи се от любовта и истинския живот.

— Това пречи ли ти?

— Ни най-малко — невъзмутимо остави той чашата на масата. Мускулите на раменете му трепнаха под ризата. Отровен присмех се изсипа от устата му.

— И смяташ да ставаш писател?

— Аз съм писател — натъртено изръмжа тя. — Имам две книги зад гърба си.

— Виж ти? — престори се на заинтригуван той. — И за какво пишеш?

— Какво искаш да кажеш? — Кели подозрително настръхна.

— И за какво пишеш? — повтори Зейн. — Имаш ли за какво да пишеш, след като ти и майка ти сте се откъснали от реалността? Истинският писател трябва да възприема действителността, да черпи опит от света наоколо, а не да се усамотява.

Тя кипна. Този мъж не заслужаваше да се държи възпитано с него.

— Не бягам от живота и не се усамотявам. Преподавам на двадесет и пет деца. Наблюдавам ги — израстват пред очите ми. А ти? Кой си ти, за да ме съдиш? Какъв си, за да ме поучаваш? Какво можеш да направиш — освен да се възхищаваш на боклуците на Фарли Колинс?

— Разбира се, че се възхищавам от „боклука“ на Колинс. По дяволите, аз съм Фарли Колинс!

— А, не се и съмнявам. Точно тип като тебе. Едва тогава думите му достигнаха до съзнанието й и тя пребледня. Недоверие изплува в слисаните й очи. Онемя. — Не може да бъде. Ако това бе истина, Джими щеше да ми каже. Той непрестанно говореше за романите на Фарли Колинс. Щеше да спомене, че познава автора.

— Никога не съм му казвал — изруга през зъби Зейн. — Той знаеше, че пиша, но бе достатъчно възпитан да не се натрапва. Не желая хората да знаят истината. Ако прекалено настояват, им казвам, че пиша каубойски романи и че ползвам литературен псевдоним. Толкоз! И на тебе нямаше да кажа, ако не беше ме предизвикала!

— Не вярвам — повтори тя. Съвсем друг Колинс рисуваше въображението й — изпит, крив гном, налудничав гърбушко, избягващ светлината, завиращ се в ковчези. И през ум не й бе минавало, че той можеше да бъде як здрав мъж, яздещ кон или каращ кану.

— Аз съм Фарли Колинс — упорито повтори той. — Мога да го докажа. Името Фарли си избрах от любимия ми филм „Непознати във влака“. Чувала ли си го?

— Алфред Хичкок — сковано отвърна тя.

— Кой изпълняваше главната роля?

Тя преглътна зашеметена.

— Фарли Грейнджър.

— Любимата ми книга е „Лунният камък“. Кой е авторът й, професоре?

Прилошаваше й.

— Уилки Колинс.

— Простичко, а? Фарли Колинс. Написал двадесет и два романа. Най-добрият е „Демоничният любовник“. Заглавието взех от една поема на Самюъл Тейлър Колридж — „Къбла Хан“. Да ти е позната случайно?

— Да — едва чуто прошепна тя.

— В нея Колридж рисува омагьосан кът:

Тъй диво място, свято, ала и греховно,

под чезнеща луна било е обиталище любовно

на хлипаща жена по демона любим.

Погледът му се стрелна към нея изпод вежди.

— Ако не беше изхвърлила книгата, можеше да откриеш този цитат в самото начало!

— Ще видим. — Тя се надигна, отиде в спалнята, взе романа от шкафчето и се върна обратно при Зейн. Подозрението не я напускаше. — Ще видим… — Но в момента, в който отвори книгата, попадна на споменатия стих точно над първа глава.

Очите й недоумяващо потърсиха неговите. Трудно й бе да го преглътне.

— Още ли не ми вярваш? — изръмжа Зейн. — Добре, тогава, следи началото!

И той продължи:

„Цяла нощ Сирена сънуваше дивна разцъфнала градина. Луната я къпеше в светлина и посребряваше падащите листенца ябълков цвят. Те се стелеха тъй гъсто по земята, че приличаха на току-що навалял девствен сняг. Старата циганка Алма бе споменала, че демони населяват градината и понякога вятърът донасяше на крилете си неземния им смях…“

Той продължи безжалостно да рецитира, спирайки се, за да поправи някоя недотам сполучлива според него дума или фраза. Не я щадеше с откровеността и сарказма си и тя не издържа — затвори книгата и я остави настрани. Лицето й изгаряше от срам.

— Прав си, вярвам ти. Но защо не ми каза? Защо ме остави да изговоря всички онези неща?

Очите му се присвиха цинично.

— Защото не желая да го оповестявам на всеки срещнат. Но дори така, каква щеше да е ползата? Щях ли да променя мнението ти за този „боклук“? Защо да лицемерничим?

Тя не знаеше какво да каже. Сякаш главата й бе празна. Сети се колко безцеремонно бе критикувала романите му, как безмилостно бе изритала негова книга. Как ли би реагирала, ако някой се отнесеше по същия начин с нейните? На всичко отгоре, бе побързала да се отърве от книгите, сякаш не бе достойно да съжителстват с нея под общ покрив.

— Съжалявам! — Беше отчаяна. Не можеше да измисли нещо по-оригинално за извинение.

— Няма смисъл — подхвърли той и се надигна.

В миг кухнята се изпълни от широките му рамене и Кели побърза да се изправи. Чувстваше се много, много малка пред този огромен мъж. Беше го засегнала дълбоко, макар и неволно и той си тръгваше огорчен. Защо не бе мълчала?

Но друга част от съзнанието й се разбунтува против съжаленията, които я измъчваха. Нали е била честна с него? Нали мразеше такива книги? Не, просто не бе трябвало да ги напада така открито. Имаше хора, които ги обичаха.

— Ако действително искаш да сториш нещо добро, то седни и прочети този роман. — Зейн размаха книгата. — Търпя критика. Търпя справедливи забележки, но не търпя някой да дава оценки за нещо, което дори не познава.

Той сложи книгата обратно в ръцете й и тя се сви като ужилена.

— Виж… — опита се да си възвърне самообладанието Кели. — Проблемът е, че харесваме различни книги. Не обичам разкази на ужаса, защото смятам, че и без това има прекалено много ужасни неща по света. Не разбирам защо трябва да се шокират хората.

— Обясних ти вече. Обичам да предизвиквам страх у хората и умея да го правя.

Тя премигна и хаосът от чувства я завъртя. Нямаше смисъл да щади честолюбието му. Той бе непоклатим. Смущението й се смени с нов пристъп на гняв.

— Не можеш да ме изплашиш!

— Нима? — подозрително измърка той. — Позволи ми да опитам. Знам от какво се боиш най-много — от най-естественото нещо на света.

Мъжът се пресегна и обгърна раменете й.

Дъхът й секна при допира му. Насили се да го погледне и изненадано съзря злобно пламъче в очите му.

Зейн я притегли към себе си и наведе лице към нейното.

— Внимавайте, госпожице Кординър. Много ме бива!

И той я взе в обятията си, взря се в очите й, а устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка. Вгледа се в нея продължително и Кели отвърна на погледа му с разтуптяно сърце. Чувстваше се като птица в клетка, безпомощно хипнотизирана, парализирана. Не се възпротиви и той я прегърна още по-плътно. Насмешката бе изчезнала от очите му. Той бавно се наведе и нежно я целуна. Но вместо да се изплаши от стаената му страст, тя се предаде. Сладостно вълнение я обхвана и тя отговори на целувката му.