Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (5)

Пета глава

Предпазливост, недоверие, „диви кончета“. Тези думи не й даваха покой. Независимо колко усърдно търкаше пода или бършеше прахта, те се връщаха безмилостно в съзнанието й.

„Диви кончета“… Действително ли Зейн имаше извънбрачни деца? Съседката го бе нарекла Дон Жуан, а тя нямаше причина да излъже. Кели си спомни как Зейн я бе принудил да се отдаде на целувката му, как бе накарал света сладостно да се завърти около нея. Не беше ли това прелъстител, покоряващ жените с изтънчена страст?

При това бе богат и прочут, макар и под псевдоним. Доста често се случваше някоя звезда да има незаконородени деца. Горко на прелъстените момичета! Тези хора притежаваха всичко — любовници, богатство, слава, влияние и свобода, но в замяна оставяха единствено спомени за мимолетно опиянение и някое дете… Кели се разтрепери от възмущение. „Не мисли за него — заповяда си тя. — Избий си го от главата! Майка ти беше права. Тя познава мъжете.“

Слънцето бе поело пътя си на запад и изгасващият ден тънеше в медни полусенки. Кели с въздишка погледна езерото. Зейн бе обещал да намине тази вечер, за да разпръснат заедно праха на Джим. Вероятността да го види отново я изнервяше, но въпреки това се приготви и зачака. Знаеше, че трябва да бъде нащрек.

Когато чу почукването на външната врата, сърцето й лудо заби. Дишането й се учести и тя цялата заприлича на подгонено беззащитно зверче.

Насила се накара да си поеме дълбоко въздух и едва тогава се престраши да отключи, с жест, подхождащ на принцеса.

Зейн се появи на вратата и закри с широките си рамене светлината. Зеленината на дърветата изчезна от погледа й. Беше толкова красив и предизвикателно мъжествен, че светът се залюля пред очите й. Не, той нямаше нищо общо с баща й. Съпругът на Сиси бе само един хубав мъж и нищо повече. Докато Зейн… Зейн… Неговият чар можеше да покори и опустоши всяко женско сърце.

 

 

На свой ред Зейн призова Господа на помощ. Тази жена бе невероятна! Усети моментална възбуда да се надига дълбоко в него. Тя го влудяваше. Трябваха му няколко секунди, за да възвърне самообладанието си.

Беше облечена възможно най-подходящо за случая, елегантно, но не предизвикателно.

Дългите й стройни бедра се очертаваха под мастиленосини панталони от фина материя, а малките й прекрасни гърди се надигаха леко под бяла дантелена блуза. На краката си бе сложила леки летни обувки, а водопадът от лешникови коси бе привързан с голяма бяла панделка.

С финото си тяло, примамливо дългите бедра и нежните гладки ръце в нея се долавяше нещо затрогващо момичешко. Но той пазеше спомена за прегръдката им, за мекотата и топлината на плътта й и женствената плавност на движенията. Сега високите скули, решителната брадичка и твърдият поглед й придаваха почти царствен вид.

Беше мислил за нея цял ден против волята си. Проклинаше се за целувката, която бе откраднал. Не му бе присъща агресивност спрямо жените. Точно обратното — винаги получаваше всичко, което пожелаеше, при това без никакви усилия. В паметта му имаше цяла галерия от образи на жени — достъпни, желаещи го, предизвикващи го и винаги на разположение.

Тя го бе заинтригувала с недостъпността си, беше наранила мъжката му гордост. Беше се възпротивила на опита да я целуне, но след това му бе отвърнала така непринудено и горещо, че буря от чувства и усещания заслепиха разума му.

Бе получил необходимото доказателство — тя бе жадна за любов, копнееше по нещо, което не осъзнаваше. Как трябваше да постъпи един мъж на негово място? Да уважи крехката й невинност и да се отдръпне? Или да разбуди плътта и страстта й?

Забеляза как последните лъчи погалиха лъскавите й кестеняви коси, как сините й очи потърсиха неговите. Стисна устни и плъзна поглед по източеното й тяло, от златистите коси до малките й полубоси крака.

Бледото червило отиваше на плътните й устни и загара на лицето. Не бе сложила повече грим, а и нямаше нужда.

„Стегни се!“, объркано си повтаряше той. Поне от уважение към Джим би трябвало да спази дистанцията помежду им. Освен това, тя не го харесваше. Впрочем, и той не виждаше нещо, което да ги свърже.

Тя беше отворено момиче, но упорито бранеше самотата си. Той пък беше циник, обичаше девствеността на горите и езерата и изкарваше прехраната си, изследвайки тъмните страни на подсъзнанието. Точно това тя не понасяше.

Не, по-добре беше отношенията им да не се задълбочават. Тя едва ли щеше да му донесе нещо друго, освен неприятности.

Кели, на свой ред, също не можеше да откъсне погледа си от Зейн. Неспокойните пламъчета, играещи в сивите му, постоянно променящи се очи я омагьосваха. За миг долови насмешка в тях, но тя бързо бе прогонена от някаква тревога, граничеща със странен глад. Той наведе очи и се замисли, но скоро сериозността му изчезна и лицето му придоби обичайното си подигравателно изражение.

Тесните му джинси бяха стегнати на кръста с широк колан, дългите ръкави на синкавата риза бяха навити, а яката — разкопчана.

Задуха лек прохладен ветрец в горещия следобед и разбърка правите му кестеняви коси. Кели все още бе объркана. За сетен път си повтори да внимава и да не се поддава на очарованието на този мъж. „Диви кончета“, повтаряше вътрешният й глас. Неизбежно бе за една жена да бъде привлечена от него и да го пожелае за миг, но тя нямаше право да го стори. Той мъчително й напомняше за баща й.

— Готова ли си? — рязко я извади от унеса Зейн.

— Почти. — Не се досети дори да го покани в стаята. Чувстваше се по-сигурна отвън.

Кели отиде в спалнята и след малко се върна с малка квадратна урна. Притисна я до гърдите си и болезнено преглътна — това беше прахът на Джими.

Трудно й беше да повярва, че това бе всичко, останало от чудесния чувствителен и незабравим Джими.

Зейн й помогна да заключи вратата. Кучето изприпка след тях, но тя му заповяда:

— Ти оставаш тук!

Животинчето запремига виновно с очи и подви опашка.

— Остави го да дойде. — Зейн беше съвсем сериозен. — Джими обичаше това куче. Вземаше го навсякъде със себе си.

— Къде отиваме?

— В залива на Синята чапла. С кануто.

Тя никога не бе се качвала в кану. Изгледа го малко изплашено, но той замълча и тръгна по каменистия бряг към лодката.

— Качвай се!

Кануто неспокойно се поклащаше върху водата. Кели колебливо се опита да стъпи с единия крак вътре, но лодката рязко се наклони и тя почти изгуби равновесие.

Зейн я погледна презрително и, преди тя да успее да отреагира, я грабна на ръце като дете и нагази във водата.

Кели цялата се стегна. Удивление и възхищение от силата му се сблъскаха в нея. Не беше лека, но той я понесе като перце, като дългокрака парцалена кукла.

Ръцете му изгаряха плътта й през дрехата, мускулите на широките му гърди потрепваха до рамото й. Гореща вълна премина през нея и тя се смути.

Зейн внимателно я сложи на носа на кануто, като задържа единия му край.

— Извикай кучето!

Тонът му беше безапелационен и отново я предизвика. „По-бързо да приключим веднъж завинаги и край“, рече си тя полуядосано, полуобъркано и извика животинчето. Малкият пес се втурна радостно към нея, но в последния миг се спря, заривайки лапи в песъчливия бряг. Водната преграда между него и новата му господарка се оказа непреодолима и то безпомощно заскимтя.

— Бои се от водата — обади се Кели.

Зейн тихо изруга, прецапа обратно към брега, взе кучето и безцеремонно го изтърси в кануто.

— Бедната ми Полиана — поклати глава Кели. — Колко си изплашена!

Зейн стисна зъби и бързо оттласна лодката от брега. После скочи в нея и с няколко мощни удара на веслата я отдалечи навътре.

Кели изправи рамене. Чувстваше се неспокойна и нервна. Мъжът насреща й гребеше така бързо, че кануто се плъзгаше по езерната повърхност с фантастична скорост, сякаш самото то се бе превърнало във водно животно. Усещането бе тъй странно, че тя не издържа и притисна треперещото от страх куче до гърдите си.

— Далече ли е?

— Около петнадесетина минути още. Сложи кучето в кануто! Току-виж паднало във водата.

С клепнали уши, кучето завъртя бялото на очите си и се притисна до Зейн. Той го изгледа неодобрително.

— Само Джим можеше да си вземе такова куче.

„Да — помисли си тя. — Само той можеше да го стори.“ Това беше нейното сбогуване с него.

Местността наоколо изглеждаше нереална. Скалите проблясваха златистозелени в здрача. Сигурно така са изглеждали и преди хиляди години. Само хората, които са отправяли взор към тях са били различни. Мисълта за преходността на човешкия живот дълбоко я натъжи. Колко ли пъти Джими е минавал оттук? Сега самият той щеше навеки да се слее с красотата и тишината на тази дивна природа.

Обърна се към Зейн и едва тогава забеляза погледа му.

— Е — обади се той накрая, — разкажи ми нещо за книгите си. Вуйчо ти ми ги даде да ги прочета, но така и не ми остана време за тях. Е, детските приказки не са за мен, признавам.

— Сигурна съм, че дори ги ненавиждаш — хапливо му отвърна тя. — Прекалено са оптимистични за теб. Няма вампири, няма трупове… Те дават чувство за сигурност на децата, правят ги по-добри. Затова ги пиша.

Той сви рамене и продължи да гребе. Само веждите му скептично се вдигнаха.

— Отчасти си права. Книгите трябва да те заставят да чувстваш, да усещаш тръпки в себе си. А децата са много по-богати емоционално, отколкото ние, възрастните. На тях не са им необходими допълнителни стимули.

Кели отново се взря в околните канари.

— Откога стана експерт по детска психология? Да не би да имаш собствени деца или си чел специална литература?

Думите за децата се изплъзнаха необмислено от устата й. Тя се смути от смелостта си. Бе изрекла гласно това, което останалите само си шушукаха.

— Поне аз не зная да имам такива.

Всеки мъж на негово място би отговорил така. Какво ли друго бе очаквала? Въпреки това я прониза неочаквана болка — може би и баща й бе парирал така неудобни въпроси?

— Впрочем, има ли значение? — обади се Зейн. — Нямам деца, но аз самият съм бил дете.

— Едва ли. Предполагам, че си бил доста по-различен от другите хлапета. Навярно си играел с пластмасови гилотини и восъчни вампирски ченета.

Той се изсмя снизходително.

— Ами! Бях съвсем обикновено момче. Отраснах в едно градче в Мисури. Баща ми беше полицай, а майка ми — учителка в неделното училище. Възпитаваха ме да вярвам в истината, справедливостта, добротата, възмездието… Но дори и тогава усещах, че животът крие и нещо друго, освен низ от добродетели. Чувствах, че винаги някъде около нас броди злото — духове, демони… — как ще го наречем няма значение. Децата трудно се лъжат. Сетивата им не са закърнели. Те усещат много по-точно свръхестественото, но не смеят и не могат да обяснят това, което са доловили.

— Родителите ти не са те лъгали — възрази Кели, като върна разговора в началото. — Те са искали да те предпазят — нали затова са ти родители? Не бива да им се сърдиш.

— Не им се сърдя — замисли се той. — Съжалявам ги. Те сами се лъжеха.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ми вярваше, че светът е населен само от разумни и добри същества. Негова цел бе да защитава истината, но не задълго. Простреляха го, когато бях на осемнадесет години.

— Простреляли са го? — Трагичната участ на баща му ли го бе тласнала към тъмните фантазии на подсъзнанието?

— Може да се случи на всеки полицай. Спрял някаква чужда кола, защото карала с незапалени фарове, а някакви типове отвътре открили огън по него. Оказали се двама престъпници, търсени за измама и фалшификации на документи. Зарязали го на пътя като куче. Той не умря веднага, но никога повече не се изправи на крака. Хванаха ги след време и ги осъдиха. На мъжа дадоха десет години затвор, а на жената — пет. Скоро след това ги пуснаха под гаранция. Майка ми не беше добре, още преди всичко това да се случи. През същата година ме раниха и мен — във Виетнам. Тя не издържа, получи инфаркт и почина. А баща ми остана прикован към инвалидния стол още цели шестнадесет години. Виновниците обаче бяха на свобода, живи и здрави. Вероятно и до днес продължават да мамят и да ограбват жертвите си. Ето това ли наричаш законност, ред, разум, справедливост… Толкова мога да кажа за добротата и истината, бродещи по света. Толкова за възнаградената добродетелност.

Невесел смях се откъсна от изкривените му устни.

— Съжалявам. — Собствените й думи й се сториха сладникави и глупави, но нямаше смелостта да го разпита за войната и за Виетнам. Опита се да отклони разговора към друга по-безболезнена тема. — Затова ли пишеш по такъв начин?

Очите му светнаха гневно.

— Не, не се опитвай да ме подлагаш на психоанализа. Пиша така, както ми харесва. Тъжната страна на човешкото подсъзнание винаги ме е привличала и ще ме привлича. Предпочитам стъпка по стъпка да достигна до нея и да разкрия същността й, за да мога да се боря срещу нея. Ти говориш като родителите ми — опитваш се да избягаш от реалността.

Бе отблъснал съчувствието й. Просто нямаше нужда от ничие състрадание и отзивчивост.

— Аз се опитвам да накарам хората да повярват в мечтите си, а ти ги изправяш пред кошмарите им. Аз ли греша, като ги отклонявам от многообразието на видимото и невидимото, или ти си доблестният рицар, защото им помагаш да се справят със страха и ужаса.

— Кели. — Беше сериозен както никога преди. — Изслушай ме! Чувала ли си гръцката дума „катарзис“? Означава пречистване. Точно това е предназначението на истинските романи на ужаса. Те прогонват подсъзнателния ти смътен и неясен страх и му придават познаваемо лице. Човек изведнъж вижда това, което го е плашило и може да му се противопостави. Доброто застава срещу Злото — вечният конфликт.

— Не искам учениците ми да опознаят нещата, които описваш. Още са малки — ще се ужасят от живота.

— Точно така. И затова не пиша за шестгодишни, а за възрастни, за хора като Джими, за такива, които искат да се преборят с демоните на страха, стига той да е осъзнат.

— Това ли правиш? — усмихна се горчиво тя. — Даваш на ужаса осезаем образ?

Той я изгледа мълчаливо и въздъхна:

— Да, поне се опитвам — в рамките на една книга.

— Засега — поклати глава тя. — А после? Не можеш завинаги да избиеш страховете от главите на хората, не можеш да изгониш всички демони и бесове. Книгите ти не могат да променят съдбата на родителите ти, не успяха да излекуват и Джими.

— Кели — процеди той. — Не мога да спася света от злото. Никой няма подобни възможности. Единственото, което мога да сторя, е да накарам хората да се почувстват по-добре, след като прочетат някоя от моите книги. Не се срамувам от това, напротив!

Тя тъжно поклати глава.

— Пак се скарахме, а решихме да забравим споровете. Не е време за това, а може би няма да се хареса и на Джим.

Печал се изписа по лицето й. Тя сведе смирено глава. Последните слънчеви лъчи образуваха огнен ореол около косите й и тя му заприлича на ангел.

Защо ли й разказа за детството, за родителите си? Той мразеше да разказва живота си. Но сега думите сами напираха. Почти се бе почувствал виновен за това, което пишеше. Хиляди хора се възхищаваха от произведенията му, а тази жена го принуждаваше да ги защитава. Какво го е грижа за мнението й? Беше се опитал да й обясни, но бе ударил на камък.

Тя го погледна в очите, но той остана безучастен. Искаше да му каже колко добре го разбира, как сама се бе сблъсквала с тези проблеми, но бе твърде уморена, за да спори с него. Зейн и Джим обичаха един свят, тя — друг. Животът им ги бе тласнал в различни посоки и никой от тях нямаше да се признае за победен.

— Права си за едно обаче — най-сетне се обади той. — Джими не би ни се зарадвал, ако ни чува.

— А за какво да говорим? Може би да си разказваме спомени?

Той й хвърли поглед през рамо и кануто леко се наклони на една страна. Силуетите им потрепваха върху позлатената от залеза вода и лекият вятър размазваше очертанията им.

— Най-добре е да помълчим.

 

 

Мястото се оказа дълбок закътан залив, обрамчен с високи скали и тъмна, тайнствена гора.

Леки облачета мъгла се стелеха призрачно над водата и всичко наоколо тънеше в тишина. Като омагьосано. Огромна синя чапла се понесе с крясък, последвана от втора, размахваща безшумно криле.

Кануто се полюшна и спря в средата на залива. Кучето отново се разтрепери, а Кели притисна урната в прегръдките си.

— Впечатляващо красиво е — едва успя да промълви тя и се загледа в залеза. — Затова ли е избрал това място? Заради красотата му?

— Навремето Джими хвана тук един петнадесеткилограмов костур и не можеше да се побере в кожата си от гордост. Оттогава все едно и също нещо повтаряше: „Искам и след смъртта си да остана тук.“

Тя кимна мълчаливо, но дълбоко в себе си съзнаваше, че не това бе причината за този необичаен избор на последно убежище. Джими имаше усет към красивото — чувство, което тя също притежаваше, макар и неразвито до такава степен като неговото.

— Искаш ли да произнесеш традиционното надгробно слово? — Гърлото й пресъхна и тя задавено махна с ръка. — Е, добре. Аз ще го сторя. Подай ми урната!

Тя я вдигна и пръстите му я докоснаха бързо и нежно като крила на пеперуда.

— Джими обичаше книгите и природата.

Зейн отвори урната и лицето му стана сериозно.

— Нека с този стих на Уърдсуърт се сбогуваме с него:

Безсилни да върнем времето назад,

Да подчиним природата под своя власт,

Не ще скърбим, от болка онемели,

А ще подирим спомените оживели…

Кели изненадано позна поемата. Тихият ясен глас на Зейн я поде ритмично, не пропускайки нито стих. Словата бяха не просто прекрасни, а най-подходящо избрани.

Зейн бавно изсипа праха над спокойното езеро.

— Сбогом, приятелю! Забрави демоните! Почивай в мир!

Пребледняла, Кели проследи пътя на сивите прашинки, които плавно достигаха водата и изчезваха… Цялата трепереше.

— Добре ли си! — сепна я гласът на Зейн.

— Да — излъга тя, но той не й повярва. Извади носна кърпа и й я подаде.

— Вземи! Не понасям да гледам как се правиш на храбра. Щом ти се плаче — плачи!

Тя се подчини. Внимателно, съвсем бавно избърса сухите си горещи очи, докато скръбта и отчаянието не избухнаха в нея и тя се обля в сълзи.