Бетани Кембъл
Любовен лабиринт (7)

Седма глава

Кели се събуди късно на другия ден, с натежала глава. Тялото й бе схванато, а нещо бе заседнало в гърдите и не й позволяваше да диша свободно. Мътилката в съзнанието й започна да се избистря. Беше заспала, притиснала книгата в обятията си. Романът на Зейн! Откъси от сюжета нахлуха в съзнанието й — хипнотизиращи, поетични, чувствени, изпълнени със загадъчна неизвестност.

Ръцете й сами посегнаха към кориците. Книгата я омайваше и без нея Кели се чувстваше като прогонена от някакъв фантастичен свят.

„Спри!“ — заповяда си тя. Колкото повече се възхищаваше от романа, толкова повече се увличаше по този странен мъж. Захвърли книгата на нощното шкафче, но пръстите й възбудено запулсираха от допира с нея.

Стана, прекара ръка през косите си и пристъпи към прозореца. Сутрешното слънце огряваше матовите скали, а небето я заслепи с кристалния си лазур. Голяма синя чапла бавно се разхождаше из огледалната вода. В съзнанието й изплува споменът за вълшебния залив оттатък езерото. Прониза я болка. Сякаш отново чу гласа на Зейн да шепне любимите стихове на Джими. Всичко преживяно във вчерашния здрач оживя.

Зейн пишеше със същата удивителна лекота, с която рецитираше. Стилът му бе приятен, мисълта му — ясна, логиката — безпогрешна. Сега Кели започна да разбира странното увлечение на вуйчо си към Фарли Колинс. Натуралистичните, отблъскващи с жестокостта си корици я бяха заблудили и тя прибързано си бе съставила за Зейн погрешна представа като за евтин бездарен автор. Книгите му се изкупуваха за броени часове и това още повече бе затвърдило неуважението й към него.

Спомни си как бе изритала една от книгите му и й призля. Въпреки високите си изисквания, тя винаги се бе старала да бъде справедлива в преценките си. Но към Зейн се бе отнесла крайно несправедливо.

Дали не го бе подценила и като мъж? Защо я бе целунал — предизвикала ли го беше, или ласките му бяха плод на истинско влечение?

Той беше прекрасен, но част от него принадлежеше на тайнствата и мрака. Естествените му маниери на общуване не говореха за лекомислие и повърхностен характер, а криеха опасни дълбини. Беше едновременно спонтанен и изтънчен. Интелектът му я поразяваше не по-малко от физиката му.

Беше изтъкан от парадокси и противоречия. Щеше ли някога да открие тайната към тях? Но защо ли се измъчваше? Имаше ли смисъл да мечтае за него, след като щеше да го срещне най-много още няколко пъти?

Въпреки това образът му я преследваше постоянно. Беше привършила писмото до майка си, инструктирайки я подробно за сейфа, дубликата и подписа върху документа. Собственият й ключ беше на сигурно място в портфейла.

Бързаше да приключи с неотложните работи, тъй като се чувстваше непонятно разсеяна и неспособна да се концентрира. Беше сложила някъде резервния ключ от вилата и не можеше да го открие. За последен път бе висял на рамката на външната врата. „Всичко това е заради Зейн“ — уморено си помисли тя.

Качи се в колата и отиде за покупки до града. Трябваше да се срещне и с агента по разпродажбите, за да уреди въпроса с вилата.

Но когато пристигна, слънцето вече напичаше и сипеше зной върху бетонните сгради и претъпканите с хора тротоари. Широката и светла рокля изобщо не я спасяваше от жегата и Кели се чудеше как бе прекарала толкова лета в Кливланд. Споменът за прохладата на арканзаското езеро проблесна в мислите й, но заедно с него изплува и образът на Зейн, споменът за прегръдките му, за пръстите му, вплетени в косите й, за бедрата му, притискащи нейните.

Прехапа устни до болка и сякаш усети мимолетните му целувки. Щеше ли да го види отново? Какво щеше да й каже при новата среща? Какво щеше да му отговори?

Спря се задъхана пред някаква книжарница. Като подигравка най-новото произведение на Фарли Колинс веднага привлече погледа й. Корицата бе карминеночервена, а надписът — златист — „Илюзии“, от Фарли Колинс.

Почти несъзнателно Кели влезе в книжарницата. Застарял бял пудел се изтягаше до касата, а кокалестият му стопанин бе застанал зад нея.

— Какво обичате? — пискливо запита той.

— Ами, онази книга на витрината… „Илюзии“. Чух, че авторът живеел някъде наблизо… В този щат.

— Не зная — отегчено промърмори книжарят. — Не съм негов почитател.

— Случайно дочух… Навярно е слух.

— Никой не знае къде живее Фарли Колинс. Не ме и интересува. Не обичам романи на ужасите, а стойностна литература. Колкото до Колинс — той е типичен комерсиален писател. Продавам книгите му, защото ми носят пари.

— Чели ли сте някой негов роман?

— Не, но гледах филм по ранно негово произведение — пълен провал. Не продавал повече книгите си за филмови екранизации. Поне е проявил разум.

И нейните ли думи бяха прозвучали така снобски, когато за първи път разговаряше със Зейн?

— След като се интересувате от тукашните ни писатели, защо не прегледате ей онези там? Имаме много хубави неща!

Книжарят явно обичаше да демонстрира компетентност. Кели прегледа посочените заглавия.

— История, биографии, фолклор, поезия? — започна да изброява той. — Или може би някоя местна загадка?

Тя смутено прехапа устни.

— Чух, че около езерото живеел известен белетрист.

— А, Грей ли? — кисело и саркастично я изгледа иззад очилата мъжът. — Добре, че не се подписва със собственото си име. Драска нещо — за каубои и коне, но аз не се наемам да продавам подобен боклук. Парите са си пари, но човек трябва да запази малко достойнство.

Тя го изгледа ледено и се закле никога да не оспорва пренебрежително неща, които не познава.

— Ще купя книгата на Фарли Колинс — троснато каза Кели, ядосана от презрителното високомерие на този лаик.

Погледът й безцелно обходи рафтовете. Може би нямаше да е зле да помоли Зейн за автограф. Щеше да го стори в знак на извинение, надявайки се да успокои гузната си съвест. Дали щеше да се зарадва? А можеше и да се разгневи.

И тогава тя усети, че погледът й се е спрял на нейната последна книга — „Любимият еднорог“, завряна между друга обезценени детски книги. Кели пребледня и унесено я взе в ръка.

— Препоръчвате ли ми я? — обърна се тя към книжаря.

— Едва ли — бегло я изгледа той. — Но няма и да ви навреди. Безобидна е.

— „Безобидна“ ли? Какво имате предвид?

— Точно това, което казах — безвкусна, сладникава история, доста напудрена.

Кръвта й забуча в ушите. Сложи книжката до тази на Зейн и процеди упорито през зъби:

— Ще взема и нея.

Имаше свое лично копие, но разбунтувалият се в нея гняв й подсказа да я спаси от лапите на този кисел неприятен човек.

Напусна книжарницата с двете книги, завити в общ пакет — сякаш бе събрала част от себе си и от Зейн в ръцете си.

 

 

Беше се сдобила с нов съсед. Един лъскав линкълн континентал бе паркиран пред най-голямата вила в алпийски стил. Огромна елегантна лодка се поклащаше на кея, а от къщата на талази се разнасяше класическа музика. Някакво сопрано раздираше спокойната тишина със своите арии. Кели стисна зъби и се измъкна от колата.

— Хей, Кели — чу тя звънкия глас на Мейвис Пруър. — Как си, скъпа? Ще дойда да те запозная с доктор Хардести. Той току-що пристигна.

Макар и не твърде ентусиазирано, тя прие. Не можеше да откаже.

Навлече набързо бяла блуза и къси ленени панталони и посрещна гостите.

— Кели, запознайте се. Това е доктор Тери Хардести. Доктор Хардести, позволете да ви представя племенницата на Джими от Кливланд. — Мейвис заговорнически й намигна и се усмихна свенливо.

— Приятно ми е — момичето подаде ръка.

— Удоволствието е изцяло мое — направо се разтопи господинът.

Беше около четиридесетгодишен елегантен мъж, с модна прическа и тънки мустаци. Имаше слабо изпито лице с живи кестеняви очи, скрити зад скъпи очила. Беше облечен в колосана синя риза и бял панталон, а тъмношоколадовият му загар издаваше чести посещения в солариум. Ръката му бе влажна и доста неприятна.

— Мейвис спомена, че сте учителка, но и че пишете същевременно. Вярвам, че ще намерим общ език. Аз съм психолог — Хардести прекаляваше с учтивостта.

— Надявам се. Обичате ли музиката? — Тя леко намекна за високите звуци, разстройващи тихия летен следобед.

— Обожавам я.

Мейвис не се стърпя.

— Представи си само, мила. Доктор Хардести си е купил нова моторна лодка и ни покани на разходка из езерото довечера.

— О-о-о… — започна да се извинява Кели, но господинът любезно я прекъсна:

— Ще взема касетофона на палубата и ще слушаме чудесната „Мадам Бътерфлай“. Какъв рай — приказна опера за приказна жена, а аз ще се наслаждавам на компанията на две прекрасни дами. Какво ще кажете, ако донеса и бутилка шампанско?

— Не зная. Боя се, че…

Мейвис игриво подхвърли:

— Ах, Кели, не му отказвай! Без тебе никъде не мърдам, а толкова искам да отида. Омръзна ми да стоя вкъщи с гипсиран крак. Това ще бъде истинско малко тържество за мен. Не ме разочаровай!

— Не приемам откази, млада госпожице — театрално се поклони Хардести. — Очаквам ви довечера в седем.

Той се усмихна приятелски, от което лицето му придоби гротескния израз на ухилен череп.

— Мисля, че имаш писма в кутията — обади се Мейвис. — Прибра ли ги вече? Бих могла аз да го сторя вместо теб. Толкова обичам писма!

— Не, благодаря — отклони предложението й Кели.

Тя вече бе взела мъничкото синьо писъмце с почерка на Сиси върху плика.

— Както решиш — Мейвис бръкна в джоба на пъстрата си лятна рокля и извади няколко сгънати листа.

— Отдавна исках да ти ги дам. Това са писма от вуйчо ти. Как хубаво се изразяваше той! Сигурно на него приличаш.

Момичето изненадано ги пое и мъчително преглътна пред познатия почерк на Джими. Сбогува се с Мейвис и доктора и се прибра във вилата.

Прекалено силната музика не й даваше покой. Тя ядосано затръшна прозорците и включи климатичната инсталация.

Отвори картичката на майка си и се зарадва на нарисуваното зайче. Тя все още я смяташе за дете. Зачете писмото.

Здравей, мое любимо момиче,

Ти току-що замина, но аз бързам да ти напиша няколко реда, за да не се чувстваш самотна в Арканзас. Радвам се, че пое задължението да уредиш формалностите след смъртта на вуйчо си и много ти благодаря. Пази се!

Мама

 

P.S. Отдели време за работа върху новата ти книга.

Кели се трогна от грижовността на майка си и тъжно си спомни за недописаните приказки. Може би щеше да посвети книгата си на Джими. Сиси щеше да се зарадва.

Тя разтвори писмата, които Мейвис й бе връчила. Стана й тъжно при вида на белите листа с бледосини редове. Вуйчо й винаги бе използвал една и съща хартия и остатъкът от топчето лежеше върху бюрото му. Пишеше чудесно, трябваше да му го признае. Беше ту скръбен, ту лиричен, а понякога проявяваше странно чувство за хумор.

Писмата му до Мейвис бяха приятелски, обсъждаше времето, риболова, пейзажа, домашните си любимци. Едва ли съдържаха съществена информация. Третото обаче я обезпокои и познатата буца заседна на гърлото й.

Помниш ли онзи, с когото заедно ходехме за риба — Зейн? — прочете Кели и се задъха. — Обичам го като роден брат, Мейвис, но търпението ми е към края си.

Ето че още едно момиче си изпати от него — учителката от Уейн. Нормално е тя да желае да се оженят, но той й отказа — нищо ново за него, нали?

Зная, че тази история е малко неподходяща за дама като теб, но трябваше да го споделя с някой. Реших да сложа край на приятелството ми със Зейн — мисълта, че може да навреди на племенницата ми или на някое друго свястно дете ми се струва непоносима.

Надявам се, че няма да имам затруднения и лесно ще си взема нещата, които му оставих на съхранение. Те са за сестра ми и за дъщеря й. Бих те помолил да ги вземеш, в случай че нещо непредвидено се случи с мен. Зная, че мога да ти се доверя.

Днес отново зърнах една от сините чапли…

Кели нямаше сили да стигне докрай. Болка разкъсваше гърдите и сълзи пареха очите й. Ако Джими бе жив, той щеше да скъса със Зейн.

Тя сгъна листата и отиде в спалнята. Лицето й бе побеляло като платно, безкръвните й устни бяха вцепенени. Само на скулите й бяха избили две яркочервени петна. Подпря се тежко на бюрото и погледът й падна върху мрачната книга със сребрист надпис. Не издържа и се захлупи върху леглото.

Може би Джим грешеше? Напълно възможно бе човек да се заблуди. Той не обичаше открито да изказва неодобрението си към другите.

Но защо толкова се измъчваше от факта, че думите на Мейвис за Зейн се оказаха верни? Той беше чудесен писател, но нетърпим в поведението си като мъж. Какво я интересуваше личният му живот?

Дълбоко в себе си трябваше да признае, че не бе безразлична и слуховете относно репутацията му болезнено я разстройваха. Нима бе влюбена в него? Неусетно бе допуснала този мъж в сърцето си и сега бе дълбоко наранено. Бе само влюбена и толкова страдаше, а какво ли би й донесла една голяма любов? Щастие или безкрайни разочарования?