Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spellbinder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 3 гласа)
Сканиране
helyg (2012)
Корекция
plqsak (2021)
Форматиране
in82qh (2021)

Издание:

Автор: Бетани Кембъл

Заглавие: Любовен лабиринт

Преводач: Светла Балуцова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Арлекин България“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0070-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15142


Първа глава

Червеникавият прашен път измъчено се виеше между дърветата, чиито клони се преплитаха в гъст зелен лабиринт. Беше горещ юнски ден и яркото арканзаско слънце едва процеждаше лъчите си през покрива от листа.

Младата жена рязко удари спирачки — някаква сърна изскочи от високите избуяли храсти и пресече пътя. Гъсталакът я погълна, но на Кели й беше нужно време да се успокои. Бе живяла винаги в град и за първи път срещаше дивеч на открито.

Пътят продължи да се катери нагоре, а после изведнъж се спусна по стръмния склон. Долу, в подножието му, се виждаше ръждива метална порта с надпис: „Не влизай! Частна собственост!“ Вратата обаче зееше отворена.

„Ето това е Джими — с тъга и обич си помисли Кели. — Поставя надпис, а забравя да заключи.“

Наоколо се въртеше куче, но поради прекалено дружелюбния си нрав, животинчето не ставаше за пазач. Джими го бе открил преди време захвърлено на улицата и бе го прибрал. Само човек като него би приютил куче, което освен да върти опашка, друго не можеше. В отсъствието на Джими, някакъв съсед бе поел грижата за кучето, както и за безбройните котки на Джими. Кели реши да го открие и да му благодари. Но освен това щеше да й се наложи да му съобщи и печалната новина. Усмивката й се стопи и горчиви сълзи я задавиха.

Джими й беше вуйчо — един мил, добър ексцентрик, чиято безотговорност и най-вече алкохолизъм го бяха съсипали. Беше заминал за Кливланд при тях — сестра му и племенницата му, с надеждата да се пребори с порока и в един момент близките му повярваха, че се е излекувал. Но една нощ доброто му, изтормозено от пиянството и лудия живот, сърце отказа да работи. Джими си отиде едва на четиридесет и четири.

Сега Кели пристигаше в Арканзас, за да се погрижи за малкото му имение. Майка й бе прекалено заета, а и твърде слаба за подобна работа. Момичето беше учителка и имаше ваканция.

Трябваше да се справи с безпорядъка в къщата, да я почисти и подготви за продажба. Възнамеряваше да остане в нея до началото на учебната година, като едновременно си почине и поработи на спокойствие върху новата си книга.

Кели беше на двадесет и шест, но вече бе автор на две книжки за деца. Макар и началото да бе обещаващо, творбите й не направиха необходимото впечатление и потънаха в забрава. Тя не се отчая, но искрено вярваше, че с третия си опит — приказки за животни, ще пробие на книжния пазар. Писателските занимания поддържаха духа й и бяха мечтата, заради която си струваше да живее.

Отпусна газта и вкара колата в двора. През боровете проблясваше спокойната синева на арканзаското езеро. Джими го описваше като най-прекрасното Божие творение. Буйна трева и диви цветя застилаха пътеката към него, а цъфналите мимози и магнолии хвърляха сянка върху каменистия му бряг. Величествени отвесни скали се издигаха и опасваха отсрещната страна.

Няколко скромни вили се издигаха на самия бряг. В една от тях Джими беше прекарал години и Кели лесно я разпозна. Дворът бе осеян с чаркове на стара развалена кола, строена-недостроена стопанска постройка, ръждясала лодка и док за ремонт.

В занемарената градина храстите растяха на воля и сред цялата тази бъркотия подскачаше бяло-кафяво кученце и въртеше лудо опашка. Вероятно бе дочуло бръмченето на стария джип, тъй като се хвърли напред и заприветства дългоочакваната си любов.

„Помияр“, презрително си каза Кели, но след като паркира се наведе и погали животинчето. Кучето щастливо изскимтя. Беше дребно грозновато същество, но от него се излъчваше жизнерадост, на която човек трудно можеше да устои. Сълзи изпълниха очите й.

Тук, на това място, вуйчо й бе прекарал повечето си съзнателни години, далече от Кливланд и от цивилизацията. Беше се влюбил в Арканзас по време на военното обучение и се бе завърнал тук, за да забрави ужасите от войната във Виетнам. Именно Виетнам провали живота му — бяха го ранили, бе изгубил крака си, а отчасти и зрението, едната му ръка остана неподвижна, а най-лошото бе, че започна да пие. Издържаше се от пенсията си за инвалидност, а когато беше трезв и времето хубаво, изкарваше някой и друг долар като риболовен инструктор.

Болка преряза гърлото й при вида на синьото езеро и обрамчващите го скали. Сред красотата на природата Джими бе изживял най-спокойните си мигове и бе пожелал да остане тук завинаги. В багажника се намираше малка урна с праха му, която Кели трябваше да разпръсне над водата. Да изпълни последното му желание й се стори непосилно. Тя винаги бе взимала нещата твърде навътре и с мъка запазваше самоконтрол.

Момичето се качи на ниската, опасваща къщата веранда, а кучето продължи да се мята наоколо в шеметно блаженство. Кели му завидя за безметежното веселие и сякаш в отговор животинчето оголи белите си зъби. Нов пристъп на скръб я разтърси и тя побърза да влезе в къщата.

Холът се оказа с изглед към скалите и езерото. Цяла стена бе заета с прозорци. Мебели почти липсваха, но в ъгъла стоеше бюро, където можеше да постави пишещата си машина веднага щом приключи с чистенето.

„Ергенска квартира“ бе най-сполучливото описание за безпорядъка наоколо. Дрехи се въргаляха по земята, вестници и кашони, претъпкани с бирени кутийки, задръстваха ъглите. Пълно беше със списания и книги, защото, макар и считан за „черната овца“ на семейството, Джими, подобно на Сиси и Кели, не можеше да живее без книги.

Но какви бяха те! „Вампири“ от Фарли Колинс, „Загадки и разкази на ужаса“ от някой си Талън, „Върколак“ — отново от Колинс. Кели ги захвърли на масата. Макар Колинс да минаваше за най-добрия драскач на свръхестествени четива, тя и майка й ненавиждаха този боклук.

Писатели като Колинс бяха същинска напаст, способни да отчаят и откажат истинския творец от работата му. Ежегодно той и събратята му бълваха по няколко от противните си романи, а хонорарите им стократно надскачаха сумата, която Кели бе получила от продажбата на двете си книги. Писанията им се разграбваха като топъл хляб и това най-много я дразнеше.

Бедният Джими се бе нагледал на достатъчно ужаси през войната. Кой дявол го беше накарал да се трови с още? Чудно ли бе, че биваше постоянно пиян? Какво ли друго му оставаше да стори сред тези потискащи страхотии и самота? Кели тръсна глава и се опита да изтрие лошите мисли. И двете с майка й обичаха фантастика, но търсеха в нея неочакваното, ирационалното и полета на въображението. А Джими, който бе тъй чувствителен и добър, се увличаше по страхотии. За тях това му увлечение си остана загадка.

Хаосът обаче не чакаше.

Кухнята почти преливаше от какви ли не домакински съдове, а в банята на тигрови лапи се мъдреше старовремска вана без душ. В просторната спалня леглото бе неоправено, телевизорчето бе поставено върху очукано шкафче, а кабелът му — опасно протрит. Радиото с вграден будилник мируваше онемяло.

За кой ли път Кели поклати глава и прекара пръсти през косите си. Не знаеше откъде да започне. Безпомощно пристъпи към бюрото, над което висеше полусляпо огледало, отразяващо мътно лика й.

Беше висока като вуйчо си, но доста слаба. Дългите стройни крака й придаваха вид на преждевременно израснало хлапе. Не беше красива, но притежаваше особено излъчване и чар. Имаше волева брадичка, дълбоки очи и чипо нежно носле. Лицето й излъчваше естествената руменина на праскова, а гъстите коси бяха с цвят на лешник. Те като ореол блестяха около високите й скули и подчертаваха стоманената синева на очите й.

Беше от жените, които трудно се забравят. Когато пишеше или четеше, лицето й придобиваше замечтано и одухотворено изражение. Но в определени случаи върху него можеше да се прочете както обич, така и упрек, и нетърпимост към лудориите на първокласниците й.

С оръфаните си изпрани джинси и светлосиня фланелка Кели бе готова за работа. Първо смяташе да разтовари джипа, а после да се опита да оправи бъркотията наоколо. Желаеше да приключи бързо и да се отдаде на приказките си. Обичаше учителската си професия, но особено държеше на писателските си занимания. Възлагаше твърде много надежди на третия си литературен опит и упорито прогонваше мисълта за евентуален неуспех.

През следващите три часа Кели събра разхвърляните дрехи и ги натъпка заедно с мръсните кърпи и спално бельо в кашони. Смяташе да ги закара до най-близката пералня в града, да даде телевизора и радиото на поправка и да направи нужните покупки.

Трябваше да се отърве и от цялата колекция възмутителни книги и възнамеряваше да го стори без капка жал. Джими явно се бе пристрастил към изданията на Фарли Колинс, тъй като с тях напълни цели две торби. Кели побърза да си измие ръцете — самият допир до тях й беше неприятен.

Вече бе пренесла вещите и мяташе безобразното четиво в колата, когато две силни ръце я отскубнаха от джипа.

— Къде? — прогърмя нечий глас. Романите се изплъзнаха от ръцете й и се разпиляха по тревата.

„Нападат ме!“, диво й мина през главата и първичните й инстинкти се пробудиха. Замахна и с все сила заби лакти в нечии гърди. Мъжът изпъшка и тя го удари с удвоена мощ. Оня я стисна болезнено и изруга:

— Вещица! — Завъртя я, като просъска обиди в лицето й. — Крадеш дори книгите му? Ама че низост!

Кели се видя изправена срещу огромен бесен мъж. „Избягал престъпник“, вцепени се тя. Нападателят й бе гладко избръснат и късо подстриган, но имаше опасен вид.

Опита се да забие юмрук в заплашително стиснатата му челюст, но той с горчив смях я прикова към джипа.

Лицето му се сниши към нейното, а сивият поглед гневно я прониза.

— Дори дрехите му задигаш! И телевизора? И колата? Какво се е случило? Припаднал ли е вътре?

Обезумяла, Кели се опита да го ритне, но непознатият я стисна между дългите си здрави бедра, парализирайки я изцяло. Ръцете му я разтресоха грубо и в миг главата й се завъртя.

— Не мърдай! — Едната му вежда красноречиво трепна в предупреждение. — Не ме карай да те удрям! Връщай всичко откъдето си го взела! — Погледът му я пронизваше студено. — Разбирам, че този път си е намерил млада и хубава приятелка, но как може така да се унизиш и да го обереш, малката? — Той още веднъж я раздруса, сякаш вразумяваше твърдоглаво дете. — Събери книгите и върни нещата, веднага! Нещастникът пак ли е пиян? — Ноздрите му потръпнаха съжалително. — Не знаех, че се е върнал. Старата история се повтаря — вечно се захваща с неподходящи жени…

Най-накрая я пусна. Кели не можеше да си поеме дъх от ярост. Съзнанието й бавно се избистряше.

— За крадла ли ме взимаш? — не повярва на ушите си. Тялото я болеше от яките му ръце и тя разтърка зачервените места. — И през ум не ми е минавало да крада този боклук! Смятах да ги продам в града. — Със свирепо изражение тя ритна най-близката книга.

— Стига! — заплашително изръмжа мъжът. — И телевизора и колата ли смяташ да продадеш? — Връщай парите, които си взела от него!

— Нищо не съм взимала и това не ти влиза в работата! — възмутено се озъби тя.

Непознатият сложи ръце на хълбоците си.

— Съсед ми е и ме интересува.

— Но вече не. Мъртъв е. Умря преди десетина дни.

Осъзна, че думите й прозвучаха безмилостно, но не можа да преглътне уплахата си. Бруталното му държание и най-вече обидите му я вбесиха. Не можеше да му прости, задето я нарече „крадла“.

Ядът изчезна от лицето му. В погледа му се прокраднаха болка и недоверие.

— Мъртъв?!

Жал изпълни сърцето й, но Кели бързо я прогони.

— Инфаркт. Почина при майка ми. Аз съм неговата племенница.

— Джими го няма? Бог да го прости! — Устните му потрепериха.

Тя се взря в него. Лицето му бе застинало в безизразна гримаса, но, макар и арогантен, нападателят й се оказа привлекателен мъж. Светлокестенявите му коси изглеждаха избледнели от слънцето. Имаше правилни черти, а изпод иронично свитите вежди, очите му блестяха тъмносиви. Бледосинята риза подчертаваше медник му загар.

Беше висок, с атлетическо телосложение. Мускулите напираха изпод навитите ръкави, раменете му бяха широки, гърдите — добре развити, а вратът — силен и здрав.

Всичко в този мъж внушаваше сила и нищо чудно, че Кели се почувства толкова нищожна пред него.

Сега и той я наблюдаваше със същото нескрито любопитство. Глупавото куче се заумилква радостно около краката му. Доядя я. Само преди миг животът й беше в опасност, а ето че животинчето, което трябваше да я пази, се подмазваше и ближеше ботушите на нападателя й. Никога не бе посягала на живо същество, но сега с мъка се въздържа да не изгони малкия неблагодарник.

— Ами, май ви дължа извинение. Съжалявам! — Мъжът повдигна рамене.

Лицето му обаче все още бе неприветливо и това съвсем не я успокои. Ако беше човек на място, трябваше да коленичи от срам и да й поиска прошка. Студенината му само подклаждаше заливащия я гняв.

— С право трябва да съжалявате!

Но вместо да се разкае, мъжът замислено се усмихна.

— Знаех, че има племенница, но мислех, че е петнадесетгодишна. Значи вие сте малката Кели?

— На петнадесет бях последният път, когато Джими ни посети. А вие навярно сте му съсед и ако съдя по поведението на кучето, сигурно изхранвате цялата тази менажерия. Благодаря ви за услугата, но не се ли попрестаравате?

„Върнах ли ти го?“, самодоволно си помисли Кели. Трябваше да е наясно, че тя трудно се оставяше да бъде сплашена — дори от такива типове като него.

Усмивката му стана цинична. Гласът му прозвуча добродушно, макар че го заподозря в лицемерие.

— Виж, имам си правила в живота. Едно от тях гласи, че се извинявам само веднъж. Твоя работа дали ще приемеш извинението ми, или не, но на твое място все пак бих вдигнал книгите от земята.

— Те едва ли заслужават внимание.

— Струва ми се, че са доста хубави.

— Мисля, че са отвратителни. Боклук! Защо не ги събереш ти? Нали заради теб ги изтървах, когато се нахвърли върху мен.

Мъжът бавно се наведе и започна да събира разпилените романи. От време на време спираше, за да се полюбува на някое особено отблъскващо заглавие.

— Виж, навярно нищо не знаеш за вуйчо си и жените, с които… — Той дори не благоволи да я погледне.

— Зная, че не му беше лесно. Не желая да слушам подробности.

Този път той вдигна подигравателно очи.

— Второ правило — никога никому не спестявам истината. Една от мадамите му задигна дори чаршафите от леглото. Никак не му вървеше с жените. Нито една не беше свястна!

Кели скръсти ръце и го погледна, сякаш му казваше да се омита.

— Не се интересувам от… сексуалните му несполуки. А за мъртвите — или добро, или нищо!

Мъжът занесе книгите в джипа. После се обърна, изгледа я и присмехулно изимитира войнствената й поза.

— Не говоря за сексуалните му несполуки, а за самотата му. Не можех да търпя някой да се възползва така долно от него.

— Колко си благороден! — сряза го саркастично тя. — Може би затова се нахвърляш върху първата непозната жена, сплашваш я, обиждаш я, преди да си разбрал коя е тя. От теб би излязъл страхотен домашен пес — къде, къде по-добър от този палячо.

И Кели метна същия презрителен поглед към кученцето, с който бе дарила и мъжа преди това.

— А, Тигър ли имаш предвид? — замислено каза мъжът.

— Тигър? Вуйчо е нарекъл това смешно същество „Тигър“? — Кели не вярваше на ушите си.

Мъжът поклати глава и замижа.

— Сигурно е имал чувство за хумор, което на теб ти липсва.

— Напротив! — Разбира се, че имаше чувство за хумор. При нормални обстоятелства реагираше на шеги. Но имаше ли смисъл да си губи времето с този непознат?

Погледът му я обгърна с обидно откровение.

— Човек може да се заблуди, но няма значение. Кучето се казва Тигър, котките са Рио, Пилигрим, Чуй, Подкин и Дина, а аз съм Зейн Грей.

— Зейн Грей? Като известния писател на Дивия Запад? — Сбърченото й носле щеше да пробие небето.

— Почти. Дядо ми бил негов почитател и кръстил баща ми на него. А моят баща не останал по-назад и след време продължил семейната традиция. Живея на другия край на езерото. Минавам за фермер джентълмен.

— За фермер — да, но колкото до джентълмена, трябва още да поработите върху себе си.

— О-о-о, ти наистина си имала чувство за хумор. Дадох ти шанс да се проявиш и ти се възползва. Какво друго бих могъл да ти дам?

Господи! Да не би да се опитваше да я сваля? Мускулестите ръце почиваха на гърдите му, очите му нахално я преценяваха, а наглата усмивка не слизаше от устата му.

— Спокойствие. Би могъл да ме оставиш на спокойствие — студено го отряза тя, но веднага осъзна, че видът й не би могъл да го респектира. Лешниковите й коси се бяха разпилели по време на схватката и сега се стелеха по раменете й.

Отрязаните джинси разкриваха загорелите й крака, а фланелката й бе плътно залепнала по тялото. Все още дишаше неравно и мъжът с любопитство наблюдаваше повдигането на малките й гърди.

— Май трябва да ти дам време, за да си отдъхнеш. Докога смяташ да останеш? Докато оправиш къщата и я продадеш?

— Не зная.

Внезапно бе станал дружелюбен и Кели се учуди как да реагира. В края на краищата се оказа съвсем сама с този човек и в случай на опасност можеше да разчита единствено на смешното куче. Странно, неизвестно безпокойство я обзе.

Изглежда, че Зейн се наслаждаваше на смущението й.

— Деликатно намекваш да те оставя на мира ли?

— Не виждам защо трябва да общуваме.

Той пристъпи към нея и Кели несъзнателно се отдръпна. Не й липсваше кураж, но този мъж я караше да се чувства нервна и превъзбудена. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Понякога безперспективните на пръв поглед запознанства водят до твърде интересни обрати, госпожице…

— Кординър. Кели Кординър. Впрочем едва ли ще се нуждая от помощта ви, господин Грей. Време е да си кажем „Довиждане“.

— Не още. Струва ми се, че все ще ви потрябвам за някои работи.

От намека му руменина изби по страните й. Пламъчето в очите му определено противоречеше на ленивата усмивка.

— Отлично се справям сама… — Думите замряха на устните й, когато той се пресегна и погали лицето й с голямата си мазолеста ръка. Жестът му бе поразително нежен, но в него ясно се долавяше и стаена страст. Нещо в нея се разбунтува против волността на този мъж, но дремещата в нея женска природа се разбуди и тялото й се потопи в сладостен унес. „Стига! Внимавай!“, предупредително извика в нея глас и съществото й се вкамени, подобно статуя.

— Ще имаш нужда от мен за доста неща. — Гласът му се снижи до присмехулно мъркане. — Предполагам, че си донесла урната с праха на Джими. Той не желаеше да се отдели от Арканзас и след смъртта. Ще ти покажа любимото му място. Беше ми оставил някои работи на съхранение, между които и завещанието си.

— Какво завещание? — едва пророни тя. Близостта на Зейн я тревожеше. Подсъзнателно тя долавяше силата на огромното му тяло и все още бе под впечатление на кратката му властна милувка. — Той нищо не ни е казвал. Майка ми смяташе да проверява…

Зейн почти се надвеси над нея.

— Няма смисъл. Не знам какво пише в завещанието, но съм сигурен, че вие двете унаследявате всичко. Нали сте единствените му роднини? И така — ще се наложи да се срещнем отново! — Гласът му мъркаше гальовно, а лицето му почти я докосваше. В безпаметен миг тя се запита дали не се кани да я целуне. Вместо това той се пресегна зад нея, взе книга от колата и й я връчи.

— Наричаш книгите му „боклук“. Чела ли си поне една от тях?

Всеки момент нервите щяха да й изневерят. В негово присъствие коленете й се огъваха, а пръстите й пламваха при всеки допир с неговите. Насили се да вземе книгата.

— Не вярвам да ми хареса.

Освен чувственост, на лицето му сега се изписа и съжаление.

— Заслужава си да опитваш нещо различно — дори и предварително да си предубедена. Току-виж ти хареса. Струва ми се, че не познаваш най-приятните неща.

За миг, като в сън, ръката му я докосна отново.

— Довиждане, госпожице Кординър.

Мъжът се обърна и бързо се запъти към отворената порта. Едва сега тя забеляза широкия му гръб, тесния таз, решителната походка. Едва сега зърна коня, завързан при портала. Ето защо не бе дочула идването му. Прахта заглушаваше тропота на конските копита. Видя как Зейн се метна на голия конски гръб. Нямаше нужда от седло. Той се обърна и я дари с усмивка. Кон и ездач се сляха в митично получовек-полуживотно и силуетът на кентавъра се стопи по пътя.

Кели не можеше да откъсне очи от него. Сърцето й туптеше припряно. Противоречиви чувства разтърсваха тялото й. Погледна книгата, която бе тикнал в ръцете й — „Демоничният любовник“. Сребристото заглавие проблясваше върху мрачната черна корица.

„О, Джими, Джими, кой е този мъж? В какво се заплетох?“ — въздъхна тя.

Толкова много емоции за един ден — тъга, негодувание, гняв, изненада… Трябваше да се стегне и да обуздае нервите и чувствата си.