Александър Грин
Капитан Дюк (6)

VI

Стиховете за „птичката, която весело си летяла по пътечката на бедствията, без да предвижда последствията“, смело можем да отнесем за седмината моряци на „Мариана“, които се бяха разположили на юта тази ранна утрин с твърде посърнали лица след безсънната нощ, всеки зает със занимание, отговарящо най-много на наклонностите му. Лекомисленият Бенц, надвесен през борда, закачливо разговаряше със застаналата на вълнолома хубавка перачка; Сигби, проклинайки живота, тракаше тенджерите в кухнята и от яд мяташе лъжиците и ножовете; Фук меланхолично кърпеше скъсаната си барета, като старателно плюнчеше не само конеца, а и ушите на огромната игла, но да вдене, му се струваше твърде почтено и славно дело; а Мануел, Крис, Тромке и боцманът Бангок, седнали върху задраения^[1] трюм, играеха по двама на шейсет и шест.

Внезапно тежко, като че стъпваше слон, заскърца трапът и на палубата, под ниските лъчи на слънцето, изпълзя сянка, а след нея, с измъчено от мисли и ходене лице, гологлав, твърдо стъпвайки на трезвите си крака, изникна и спря до десния борд капитан Дюк. Той бавно огледа изпод вежди палубата, прокашля се, изтри с длан потта си и неуловима, свенлива следа от усмивка трепна върху каменните му черти и изчезна мигновено като случайна гънка върху платното при пълен вятър.

Бенц отскочи от борда с бързина на натиснат спусък. Момичето, което стоеше долу, отвори от учудване малката си детинска уста, когато кавалерът й така загадъчно изчезна. Сигби, обърнал се към отворената врата на кухнята, разсипа супата, смъкна баретата, нахлупи я и пак я смъкна. Фук от страх из един път вдяна неволно конеца в иглата, но тутакси забрави своя подвиг и скочи. Играчите замряха прави. А „Мариана“ се поклащаше и в стройните й въжета свиреше нужният вятър.

Капитанът мълчеше, мълчаха и моряците. Дюк стоеше на своето място и ето — бавно, като че ли не вярваха на очите си, моряците пристъпиха към капитана си и застанаха около него. „Сякаш нищо не е било“ — мислеше си Дюк и се мъчеше да определи линията на държането си. Спокойно, поред, той спря поглед на всеки моряк, като зорко следеше дали няма да блесне скрита в ъгъла на устните подигравка, няма ли да трепне в самодоволна гримаса лицето на боцмана, не ще ли пролее Сигби сълза. Но деликатните моряци разбираха състоянието на своя капитан — гледаха го с обикновената си чистосърдечна готовност и само в дъното на очите им искреше човешка топлота.

— Какво мислиш за вятъра, Бангок? — рече Дюк.

— Хубав вятър, господин капитан. Да дава бог живот и здраве на такъв вятър; зюйд-ост^[2] за две седмици.

— Бенц, я ми донеси… от твоята каюта моята бяла фуражка!

Бенц хукна изплашен.

— Вдигай котва! — завика капитанът, почувствувал се у дома си. — Вие, пияници, немарливци, безделници! Защо е спусната лодката? Да се вдигне веднага! Закрепи вантите! Прибери трапа! Опъни платната! „Мариана“ ще тръгне без товар за Алан и ще се върне — чувате ли, страхливци? — с пълен товар през Касет.

Той се успокои и добави:

— Ще ви дам аз един Билдер!