Александър Грин
Капитан Дюк (5)

V

В неделя вечерта, след изнурителен ден, прекаран в безделие, след пеенето на черковни стихове и проповедта на Варнава, който бе избрал този път темата за безкористието, капитан Дюк си седеше в стаята и потъваше ту в благочестиви, ту в греховни размисли. Измъчваше го скука. А и раздразнението от вчерашния несполучлив урок по оране, когато му се струваше, че дори конят поглеждаше с укор непохватния капитан, заловил се за работа, за която и хабер няма, не беше изчезнало напълно и го караше да говори сам на себе си горчиви думи.

„Плугът — размишляваше капитанът — си е плуг… В него няма никаква особена мъдрост… Но защо прикляка конят?“ — Като казваше така, той не си спомняше колко силно беше натискал палешника, та и три коня не биха могли да го помръднат. А освен това имаше и лошия моряшки навик винаги да тегли към себе си и от разсеяност го вършеше доста често, като принуждаваше кобилата да танцува назад-напред. Разорана цялата по такъв начин, нивата щеше да мяза на лунна повърхност. Освен тази твърде голяма за огромното му самолюбие неприятност днес беше влязъл в остър спор с учителя Клоски. Клоски бе прочел във вестника за гибелта на гигантския параход „Корнелиус“ и въпреки подигравателното възклицание на Дюк: „Аха!“, започна да твърди, че бъдещето в морското дело принадлежало именно на тия „салове“, както Дюк презрително наричаше парахода „Корнелиус“, а не на първобитните „вятърни мелници“, както Клоски окачестви платноходните кораби. Уязвен, Дюк скочи и заяви, че каквото и да стане, той никога няма да вземе Клоски като пътник на борда на своята „Мариана“. На което учителят възрази, че не обича морето и няма намерение да плава по него. С болка в сърцето Дюк попита: „А обичате ли малките кални локви?“ и без да дочака отговор, излезе със силно разтуптяно сърце и с мъчителното съзнание, че е нанесъл обида на ближния си.

Дюк прекара през ума си случката и се замисли за оскърбената „вятърна мелница“ — „Мариана“. Без товар, високо вдигнала товарната си ватерлиния над синята вода, тя се поклаща на пристанището така тежко, така жално, като живо същество, въздишащо с пълна гръд, а в здравите й реи свирука ненужният вятър.

— Ах — каза капитанът, — защо съм седнал да се тюхкам? Я да изляза да се поразтъпча! — Той намали фитила на лампата, отвори вратата и потъна в безлюдната, изпълнена с кучешки лай тъмнина. Постоя насред заспалата улица, после сви надясно, изравни се с прозореца на Варнава и видя, че е широко отворен и вътре е много светло. „Чете или пише“ — помисли си Дюк, като надникна в стаята, но за свое изумление забеляза, че Варнава извършва някаква странна манипулация. Застанал пред масата, върху която на запален спиртник клокочеше чайник, брат Варнава внимателно прекарваше през кълбетата пара малък запечатан плик, като от време на време опитваше с кухненски нож да повдигне залепения край.

Колкото и наивен да беше Дюк за много неща, все пак заниманието на Варнава бе твърде прозирно. „Ха — стъписан прошепна капитанът и се сниши под прозореца, — правиш проверка на пощата, така ли?“ За миг му стана тъжно да гледа неприличната постъпка на тази уважавана личност, но се боеше да съди прибързано, затова реши да изчака какво ще направи Варнава по-нататък. „Може би — размишляваше, затаил дъх, Дюк — не разлепва, а залепва.“ Точно тогава стана нещо, което разби тази му надежда. Като прекарваше писмото над горещата пара, Варнава изтърва плика във водата, но опитвайки се да го хване, преди да падне, събори спиртника заедно със съда. С трясък всичко полетя на пода; заискри, цвъртейки, обленият от водата син пламък и угасна. Варнава плесна отчаяно ръце, ловко измъкна от локвата мокрото писмо, после, решил, че тъй и тъй е неудобно в такъв вид да го връща на получателя, разкъса нетърпеливо плика, прегледа бегло текста, бутна листчето на перваза, почти до самия нос на бързо свелия глава капитан, и изтича навън за парцал.

— Да, тъй е — каза си капитанът, изчервен като момче, — откраднал е писмото брат Варнава! — Надзърна предпазливо и видя, че в стаята няма никого. Донякъде от любопитство, а повече от любов към всичко тайнствено той се наведе над сложеното пред него листче, като разсъждаваше съвсем логично, че едно писмо, претърпяло толкова манипулации, заслужава да бъде прочетено. И ето, стиснал юмруци, прочете това, което Сигби беше написал с изплезен от усърдие език.

Прочете го, обърна гръб на прозореца и бавно, на пръсти, като че ли минаваше покрай заспали, тръгна към зеленчуковите градини. Толкова беше тъмно, че не виждаше собствените си крака, но знаеше, че бузите, шията и носът му са по-алени от мак. Явното шпионство на Варнава малко го интересуваше. И Варнава, и Небесносините братя, и учителят Клоски, и неумението му да оре — всичко в този момент беше пометено от смъртната обида, която му нанесе светът чрез устата на Морския вехтошар. Всеки можеше да каже това, само не той. Другите могат да говорят, каквото си искат. Но Билдер, който преди двадесет години беше капитан на „Вега“ и на нейната палуба Дюк го бе гледал в очите предано и страхливо, както малко кученце гледа майка си в опитните очи; Билдер, всяка заповед на когото беше вземал по-присърце от целувката на годеницата си; Билдер, който знаеше, че Дюк два пъти бе претърпявал корабокрушение и последен бе слизал в лодката; този Билдер зад гърба му, а не очи в очи, го направи за смях на цялото пристанище! Да, Дюк хвана главата си с ръце и се отпусна на земята до оградата. Правдивата му душа не подозираше нито умисъла, нито интригата. Наистина Касет е много опасен и малцина рискуват да минат през него, за да съкратят пътя си, като не заобикалят Вард; но мигар той от страх е избягвал Лудия пролив? Съвсем не. Предпазливостта никога не пречи, пък не е имало всъщност и нужда; но щом е стигнало дотук…

— Почакай, почакай, Дюк, не се горещи — каза си капитанът, усетил, че се изпотява от мъка. — Касет. Отляво е планината, фарът, до изхода има подводни скали, а по-наляво е плоската, отбелязана на всички карти плитчина; фарватерът е по̀ на юг и по форма прилича на китара; през средата на̀преко има два реда рифове; отливът е девет фута, след него може да се стои на камъните във вода до глезени. Силното косо течение отнася към плитчината, значи, като се излиза иззад Вард, трябва да се държи курс срещу течението към брега и между рифовете — така… — Капитанът описа с пръст в тъмнината едно латинско S. — После при изхода покрай подводните скали на норд-норд-ост и покрай фара на половин кабелт от брега — хоп и готово!

„Разбира се — тъжно продължаваше да размишлява Дюк, — сега всички смятат, че съм си изпял песента. Все едно, че съм мъртъв. А за мъртвия всеки може да дрънка каквото си иска. Даже Варнава — мръсният шпионин! — сега знае, че капитан Дюк не струва пукната пара.“ Той тежко въздишаше и чувствуваше укорите на съвестта, която му натякваше, че за няколко минути бе извършил множество смъртни грехове: поддаде се на гнева и гордостта, изпадна в съмнение, обидно нарече Варнава шпионин… Но вече нямаше сила да се бори с властния зов на морето, което му изпрати любовен, нежен упрек с разкривения, приличен на накъдрени от вятъра вълни почерк на Сигби. Като помълча тържествено в душата си, капитанът се изправи с цял ръст, отчаяно махна с ръка, прощавайки се с праведния живот, запрати надалеко формения цилиндър на Небесносините братя и падна на грешните си колене върху черната земя, чийто син беше.

— Боже, прости на Дюк! — бърбореше голямото дете и се секнеше в копринената си кърпа. — Вижда се, съдено ми е да пропадна и нищо вече не може да се направи. Ако не беше Касет — честна дума, щях да продам „Мариана“ на половин цена. Много неприятна работа. Ще ида при моите момчета — щом ще се пропада, поне да сме заедно.

Дюк стана, разкърши се като в ясен ден след четиричасово дежурство на палубата, когато гърлото само̀ крещи, невинно и без повод, и така изразява радостта от живота, прехвърли се през една ограда, замарширува по краставичките и зелето, преодоля втора, по-висока, и като дишаше жадно, с пълни гърди, хвана пътя за Зурбаган — правия път към ада, както сам той се изрази малко по-късно.