Александър Грин
Капитан Дюк (3)

III

Моряците седнаха на една могилка, обраснала с изтравниче и вранско око. Прохладната сянка на храстите трептеше по унилите им и разстроени лица. Фук, по-хладнокръвен и прозаичен, не мислеше да предприеме никакви постъпки след казаното от капитана, но саркастичният, нервен Сигби не се успокояваше така лесно, не можеше да се помири с действителността. Като развързваше отхвърлената от капитана бохча, той не спираше да ругае Небесносините братя и да нарича капитана с подходящи за случая имена, като кекава морска свиня, побъркан мухльо и други такива.

— Ето баница с месо — каза Сигби. — Хубава баничка, честна дума. Каква коричка! Като позлатена. А ето бутчето, Фук; щом капитанът се гнуси от нашата гощавка, ще я изядем сами. Грогът се е стоплил, но ние ще го изстудим в близкото поточе. Да, Фук, настанаха черни дни.

— Жалко, добър капитан беше — каза Фук. — Наистина, капитан на място. Тежичка му бе ръката, да; пък и много-много не си мереше приказките, ама нищо излишно не ни караше да правим.

— Не като на „Сатурн“ или „Клавдия“ — добави Сигби, — там и да няма работа, непременно ще те накарат да чоплиш нещо. Ако ще кълчища чепкай.

— Свикнали си бяхме с него.

— Сухарите пресни, месото прясно.

— Болен няма да уволни.

— Какво да се говори!

— Е, да похапнем!

Започнаха с баницата и свършиха с бутчето, като оглозгаха кокала. Най-накрая го запратиха в храстите и се заловиха с изстудения в извора грог. Когато голямата глинена кана олекна, а Фук и Сигби натежаха, но се развеселиха, готвачът каза:

— Приятелю Фук, все пак не ми се вярва такъв моряк като нашия капитан да измени на родината си. Свикнал е той с морето. То го е хранило, хранило е и нас, храни и ще храни мнозина. Разума си е загубил капитанът. Да го измъкнем от Небесносините братя.

— Какво ще измъкваме от тях — процеди Фук, — когато те разум нямат.

— Не разум, а капитана.

— Трудничко ми се види, скъпи кок.

— Не — възрази Сигби, — и аз не зная наистина как да постъпим и не бих се решил да измисля нещо. Но знаеш ли какво? Хайде да попитаме стария Билдер.

— Откъде накъде пък него! — възрази Фук — Какво ще ни помогне Билдер?

— Той е врял и кипял в тия работи. Поскитай се, мили мой, седемдесет години по моретата, па̀ ще видиш как всичко ще знаеш. Той — Сигби погледна тайнствено, — той, Билдер е бил и пират… на младини, да, здравата е грешил… шт!… — Сигби се прекръсти. — Плавал е на кораба на Летящия холандец.

— Лъжеш! — уплашен каза Фук.

— Да падне тоя бор на главата ми, ако лъжа. Аз лично съм видял на рамото му червения печат, който, разправят, удряли духовете на Летящия холандец, а тия духове са без глава и, значи, без очи; затова не могат да стоят на кормилото и винаги им трябва кормчия от нашего брата.

— М-да… хм… тпру… поспри… Билдер… Аха, значи, в Корабните гробища?!

— Да, там, току зад доковете.

— Вярно бе — ободри се Фук. — Може той да го склони да не продава „Мариана“. Жалко ще е, корабчето си го бива.

— Пък и е обидно — през сълзи каза Сигби — наш е той, тоя нещастник Дюк, наш другар, дяволът морски. Какво ще правим без него, къде ще се дяваме? На шлеп ли? Сега е разгарът на навигацията, по всички кораби екипажите са попълнени; или може би си съгласен да се бъхтиш като юнга?

— Аз? Юнга?

— Тогава ясно. Хайде при стареца Билдер. Ще приплачем, в краката му ще паднем: помогни ни, стари разбойнико!

— Да вървим, старче!

— Да вървим, старо!

И двамата здрави мъжаги, които нежно се наричаха „старчета“, прегърнати напуснаха могилата, като подхванаха с фалшиви, но въодушевени гласове:

Да ви кажем позволете

как платното да сберете,

в буря как платното да сберете,

да сберете.

Тук на салинга скочете,

мокрите въжа вземете,

ах, вземете.