Александър Грин
Капитан Дюк (2)

II

В десет часа сутринта, като направи още някои поразии в картофената градина, Дюк се оттегли в малката дървена къща, едната половина на която — широка празна стая с нарочно груби мебели — Варнава беше предоставил на него, а в другата продължаваше да живее той. Братството Небесносините братя беше доста голямо село с порядъчно голяма площ земя и гори. Членовете му живееха различно: ергените — на групи, женените — отделно. Според Варнава капитанът, който бе подложен на проверка, трябваше да прекарва това време изолиран, за което помагаше и това, че имаше парички, а паричките навсякъде дават право на известен комфорт.

Силно късоглед сипаничав момък отвори вратата; носеше от стаята на Варнава закуска за Дюк — канче мляко и парче хляб. Скръстил смирено ръце на гърди, момъкът си излезе заднишком, като кривеше лице, а капитанът помириса ядосан млякото и хвърли мрачен поглед към хляба. Тази храна не му беше по вкуса; но твърдо решил да се оттегли от грешния свят, набързо излапа закуската и отвори Библията. Преди да се залови да чете, свенливо помечта за великолепните бифтеци с пържен испански лук, каквито кокът Сигби умееше божествено да прави. Дюк си припомни и синята стъклена чашка, която погалваше умилно с благодарен поглед, а после бавно я пресушаваше, като поглаждаше корема си и шумно въздъхваше от удоволствие. „Каква сила има врагът на човешкия род!“ — помисли си Дюк, усетил съвсем осезателно в устата си призрака на лют тютюнев дим. Позавъртя глава, за да не мисли за забранени неща, отвори Библията на онова място, където се описва убийството на Авел, прочете го, здраво стисна устни и в недоумение спря замислен.

„Авел е ходил без нож — това е ясно — разсъждаваше той, — иначе можеше да удари Каин с глава в корема, да го събори и да му забие ножа в слабините. Чудно ми е също, че не са обесили Каин. Изобщо — неприятна история.“ Прелисти половината книга и попадна на мястото, където се описваше бягството на Авесалом. Това, че човекът си заплел косата в клоните на дървото, отначало го разсмя, а после го ядоса. „Да беше кръцнал косата си с ножчето — каза Дюк, — и щеше да избяга. Чуден човек!“ Но затова пък много му хареса поведението на Ной. „Синовете му са били телета, а старецът е юнак“ — заключи той, но тутакси разбра, че е изпаднал в грях, и подпря тъжно главата си с ръка, загледан през прозореца, зад който се виеше лентата на коларския път. В това време иззад перваза се подаде нечие изплашено, смътно познато лице.

— Кой дявол зяпа там? — закрещя капитанът.

Притича до прозореца, наведе се и погледна надолу.

В копривата, клекнали, се бяха притаили двамина, вдигнали нагоре молещи очи: готвачът Сигби и морякът Фук. Готвачът държеше между коленете си големичка бохча с нещо тайнствено, а Фук, тъжно подпрял брада с длани, гледаше през сълзи Дюк. И двамата бяха здравата изпотени, прашни от глава до пети, личеше си, че са дошли пешком.

— Какво значи това! — кресна капитанът. — Откъде цъфнахте тук? Я как са се разположили. Стани!

Фук и Сигби смъкнаха баретите си и мигновено се изпънаха пред прозореца.

— Сигби — развълнува се капитанът, — нали казах да не ме безпокоите повече. Оставих ви писмо, вие четохте ли го?

— Да, капитане.

— Цялото ли го прочетохте?

— Цялото, капитане.

— Колко пъти го четохте?

— Двадесет и два пъти, капитане, а и двадесет и трети за екипажа на „Морски змей“ — бяха ни дошли на гости да го чуят.

— Разбрахте ли писмото?

— Не, капитане.

Сигби въздъхна, а Фук избърса мигащите си очи с ръкава на фланелата.

— Как така да не сте го разбрали? — загърмя Дюк. — Вие сте тъпи глупаци, гнили шамандури, скитници, къде е писмото? Казано ли е там, или не, че аз желая да се спася?

— Казано е, капитане.

— Е?

Сигби измъкна от джоба си листчето и зачете на глас, като изтърва бохчата и тя издрънча в копривата:

— „Отнине и во веки веков, амин. Живях аз, братлета, лошо и страшно е да се помисли, бях същински езичник. Тупах някои от вас, макар че и досега не знам кой отмъкна новия брезент. Пък и сам аз се бях отдал на ужасяващо развратно поведение и стигнах до пълно помрачаване на съвестта. По тази причина се оттеглям от света на съблазните в тихото убежище на брат Варнава, за да пречистя духа си. Прощавайте. Стойте си на «Мариана» и да не сте посмели да взимате товари, докато не ви съобщя какво да правите по-нататък.“

Капитанът се усмихна самодоволно — това писмо, съчинено с голям труд, той смяташе за чудесен образец на красноречива убедителност.

— Да — каза с въздишка, — да, възлюблени братя мои, аз срещнах достоен човек, който ми откри колко е опасно да попаднеш в лапите на дявола. Какво дрънчи в бохчата ти, Сигби?

— За вас го взехме — уплашено прошепна Сигби, — това, капитане… е студен грог, капитане, и… канче… значи…

— Виждам, че ми желаете гибелта — горчиво заяви Дюк, — но по-скоро ще напъхам тоя грог в гърлата ви, отколкото аз да го изпия. Та така, излязох от кръчмата, седнах на един камък и заплаках, сам не зная защо. И държех в ръка не помня колко жълтици. И се унесох. И тогава дойде един свят човек и започна да говори, да говори. Сърцето ми се разтопи от думите му, реших да се покая и да дойда тук. Защо не влязохте през вратата, дяволи недни?

— Крият ви, капитане — каза дългунестият Фук, — все викат, че нямало такъв. Пък ни и спипа оня с панделката на шапката, когото някои са видели с вас по-онази вечер. Та той ни и прогони. Отчаяни обикаляхме тук около селото, ама Сигби ви съгледа през прозореца.

— Не, всичко е свършено — мрачно заяви Дюк, — аз не съм ваш и вие не сте мои.

Фук заплака с глас, Сигби звучно заподсмърча и се намуси. Капитанът взе да пощипва мустаци, като мигаше нервно.

— Е, какво има на „Мариана“? — рязко попита той.

— Всички се изпонапиха от мъка — рече Фук като се секнеше, — трети ден пият, пропиха сандъците. Идва посредникът, имал изгоден товар за вас — бързо развалящи се плодове; псува наляво и надясно. Куркул въобще избяга, а Бенц спи на вашата койка, във вашата каюта, и казва, че вие не сте капитан, а куче.

— Как така куче? — каза Дюк, побледнял от ярост. — Как така куче? — повтори той, като се надвеси през прозореца към уплашените моряци. — Ако аз съм куче, то Бенц какво е? А? Какво е, питам ви!? Парцал е той, мръсен пар-р-цал! Така, значи?! Няма два дни, откакто съм ви напуснал, и вас ви засърбяха езиците да ме ругаете, а? А може и ръцете? Сигби, и ти, Фук, махайте се оттука! Вземете си дяволската бохча. Не ме изкушавайте! Изчезвайте! Скоро ще продам „Мариана“, а вие плавайте на което си искате корито!

Дюк закри очи с ръка. Хубавичката „Мариана“ като жива се поклащаше пред него и блестеше с новите си мачти. Капитанът скръцна със зъби.

— Непременно да почистите и проветрите трюмовете — каза той с въздишка, — да боядисате клюзовете и камбуза, а и да подредите както трябва каютата на помощник-капитана. Зная какъв ви е редът там, че и фенер не можеш намери. После закарайте „Мариана“ в дока и я насмолете. Ако е необходимо, закалафатайте палубата. Кажете на Бенц, че аз, смиреният брат Дюк, му прощавам. И помнете, че виното е гибел, бойте се от него, деца мои. Сбогом!

— Ама, капитане — каза слисаният от всичко видяно и чуто Сигби, — вие, значи, преминавате, така да се каже, в друго ведомство? Добре, всичко да върви по дяволите. Фук, да тръгваме, Фук, кажи благодаря на тоя капитан.

— За какво? — невинно се осведоми капитанът.

— За това, че ни зарязахте. И то след като аз ви служих пет години, а някои и повече! Нищо, благодаря. Да вървим, Фук.

Фук вдигна бохчата и двамата, без да се обръщат назад, с решителни крачки се отдалечиха към близката горичка — да пийнат и похапнат. Щом те се скриха, Варнава се появи на вратата на стаята с вдигнати нагоре очи и с ръце, тържествено протегнати напред към смутения капитан.

— Аз чух всичко, о, брате мой — пропя той в речитатив, — и се радвам на победата, която удържахте над себе си.

— Да, ще продам „Мариана“ — покорно заяви Дюк, — тя ми пречи, момчетата идват да се оплакват.

— Бъди твърд и дерзай — каза Варнава.

— Двадесет възела при пълен вятър! — въздъхна Дюк.

— Какво казахте? — не разбра Варнава.

— Казвам, че много бърза беше тя, „Мариана“, и кормилото слушаше добре. Да, да. И четиристотин тона.