Александър Грин
Капитан Дюк (4)

IV

Билдер, или Морския вехтошар, както го наричаше цялото пристанище, от последния ваксаджия до елегантните командири на военните кораби, вече дълги години беше здраво заседнал в Зурбаган, заселил се в пясъчната, изоставена част на пристанището, известна под името Корабните гробища. Те бяха нещо като бунище за стари, разнебитени, купени за материала платноходи, шлепове, лодки, баркаси и параходи, предимно буксирни. Тези печални останки от някогашни смели и бурни плавания заемаха площ не по-малка от две квадратни версти. В разсъхналите се кърми, в пробитите трюмове, където свободно се разхождаше вятърът и се лееше дъждовната вода, в жално скърцащите от старост капитански каюти нощем намираха подслон пристанищните парии. Тук процъфтяха странни занаяти и поминъци… Билдер беше избрал професията на морски вехтошар. На малка платноходка с неголяма канджа, привързана на дълго въже, той сновеше по цели дни из Зурбаганското пристанище, като извличаше с канджата от дъното захвърлени вещи, после ги сортираше и ги продаваше на прекупчиците. Освен това играеше и ролята на оракул, предсказваше времето, щастливите за отплаване дни, успешно намираше краденото и откриваше крадеца с помощта на решето. Контрабандистите го боготворяха, Билдер им посочваше потайните места, където да разтоварят и товарят. Въпреки всички тези допълнителни занятия той пак беше беден като черковна мишка.

Прозрачният ден гаснеше и слънцето се заравяше в хълмовете, когато Фук и Сигби с пресъхнали от жегата езици нагазиха в мочурливия пясък на Корабните гробища. Заобикаляше ги тишина, дълбоката тишина на миналото. Вечерният тътен на пристанището едва долиташе тук като слабо, безсилно ехо, напомнящо звънтеж в ушите; само от време на време пронизителен вой на сирена от заминаващ параход настигаше двамата пешеходци или случайно долетяла чайка плачеше и се кискаше над счупените мачти на мъртъвците, докато вечната лакомия и апетитът й за риба не я притегляха обратно към живата повърхност на вълните. Сред останките на шлепове и бригове, напомнящи с оголените си греди чудовищни скелети на риби, тук-там надничаше полузасипана от пясъка кърма с вълнуващ сърцето надпис от олющени и изпаднали букви. „Надеж…“ — прочете Сигби на едно място, на друго — „Победител“, а още по-нататък — „Ураган“ и „Смели“… Навсякъде се търкаляха дъски, парчета от обшивка, скъсани корабни въжета, умрели кучета и котки. Проходите между полуизгнилите кораби приличаха на своеобразни улици, без стени, само със завои и ъгли. Безформени дълги сенки се кръстосваха по белия пясък.

— Май че е тук — каза Сигби, като се спря и огледа. — Не се вижда пушекът от Билдеровия дворец, а без пушека май съм позабравил. Тук е като в гора… Хей!… Няма ли някой? Хей! — Последните думи той не извика, а изрева и не без резултат: на пет-шест крачки изпод една преобърната, разпукана лодка се подаде чорлава глава с отпечатани върху лицето приятни размишления и брада, поддържана доста нехайно.

— Вие ли викахте? — любезно се осведоми главата.

— Аз — каза Сигби, — търся оня магьосник Билдер, забравих къде му е замъкът.

— Хубав глас имате — заяви главата и се поклати, — гръмлив глас, такъв един конски. В лодката ми заеча като в бъчва.

Сигби рече да се обиди и поемаше вече въздух, за да отвърне с достойна за неговото самолюбие язвителност, но Фук го дръпна за ръкава.

— Сигби, ти разбуди човека — каза той, — погледни колко сламки, пух и клечки има в косата му; да не ти дава господ да се събудиш от собствения си вик.

После морякът се обърна към главата и продължи:

— Покажете ни, драги, ако знаете, колибата на Билдер. А тъй като нищо по света не се върши даром, вземете за спомен тази регалия. — И той хвърли към брадичката на главата една медна монета. Тутакси изпод лодката се подаде ръка и захлупи подаръка.

— Вървете… по посока на кила на тази лодка, под която лежа — каза главата, — а после ще срещнете един дол, през него е прехвърлена греда…

— Аха! Ще минем през дола — кимна Фук.

— Може, ако обичате да се връщате. Като стигнете дола, не го преминавайте, а вземете вляво и вървете по брега. Там ще видите висок пясъчен гребен, зад него живее старецът.

По указанията на главата приятелите скоро стигнаха до пясъчния гребен и Сигби, познал мястото, хич не можеше да си обясни защо веднага сам не намери известната на всички площадка. Най-после готвачът реши, че „умът му не е бил в ред“ заради „тоя отстъпник Дюк“ и поведе моряка към ниската врата на колибата, която носеше поетичното название: „Дворец на Билдер, Краля на морските вехтошари“, както гласеше надписът, направен с горена коркова тапа върху парче корабно платно, заковано под стряхата.

Оригиналната сграда много напомняше постройките на сегашните футуристи както по разнообразието на материала, така и по безцеремонността в разположението. Главният корпус на „двореца“, с изключение на едната му стена, именно тази, на която беше вратата, представляваше равно отрязана с трион кърма от стар галиот, кърма без палуба, защото Билдер, нямайки сила да преобърне кърмата нагоре с кила, бе направил един вид куполообразен покрив, подобен на термитов мравуняк, тъй че всичко, взето изцяло, грубо напомняше отхапана от едната страна ябълка. Целият ефект на сградата беше в допълнително направената стена, която по групи на материалите бе съставена от:

1) дъски, парчета греди, върбови кошнички, празни сандъчета;

2) клинове, счупен умивалник, кофи, консервни кутии;

3) парчета фаянс, счупени стъкла, празни бутилки;

4) кости и тухли.

Всичко това, добросъвестно скрепено с пръчки, пръст и краден цимент, образуваше стена, на която не можеше да се облегнеш без опасност за дрехите и живота си. Само старателно изрязаната ниска дъсчена врата и единственото прозорче на срещуположната стена — истински кръгъл илюминатор — говореха за известна архитектурна претенциозност.

Сигби бутна вратата, наведе се и влезе, Фук след него. Билдер седеше на пейка пред внушителна камара вехтории. Малка желязна печка, наръч морска трева, служещ за постеля, пейка и едно тайнствено дървено буренце с канелка — това беше наредбата на двореца, като се изключи камарата, с която Билдер беше зает така съсредоточено, че не обръщаше внимание на влезлите. Фук, който очакваше да види полугол, дрипав старец, за голямо свое учудване се убеди, че Билдер за годините си е даже франт: сукнената му фланелка, препасана на кръста с червен пояс, беше чиста и здрава, а зацапаните му със смола панталони от корабно платно бяха съвсем нови. На врата му се пъстрееше нещо като шарена кърпа, вързана на моряшки възел. Под буйната бяла коса, преминаваща в също такива бели надвиснали вежди и четинести бакембарди, шаваха остри очи-дупчици, които осветяваха съсухрено, сурово и навъсено лице със застинала подигравателна усмивка.

— Здр… здравейте — нерешително каза Сигби.

— Ъхъ! — отвърна Билдер и го погледна отстрана, както гледа човек с очила. — Кх! Хм!

Той измъкна от камарата скъсан дамски галош и го хвърли в групата на по-ценните предмети.

— Помогни ни, Билдер — завайка се Сигби, докато Фук гледаше поред ту устата на другаря си, ту тайнственото буренце в ъгъла. — Ти знаеш всичко, къде ли не си бил… както се казва… врял и кипял си.

— Карай направо! — измляска Билдер и отправи кравешки череп в колекцията от костна стока.

Сигби не чака повече. Разхлаби с ръка яката на фланелката, която стягаше разгорещения му врат, и започна:

— Избяга капитанът ни. Отиде при сектантите, при тия, Небесносините братя, да позеленеят дано! Не искам и не искам, казва, да живея с вас, езичниците, и аз да съм езичник. Искам да се спася. Месо не яде, не пие, не пуши, а кораба иска да продаде. Страшно ни е обидно това, старче! Какво толкоз сме му направили? Какво сме виновни, че само на палубата можем да си вадим хляба?… Разсъди, Билдер, хубаво ли стана сега: започнаха кражби, кавги; водка — не само пият, ами се мият с водка; „Мариана“ е потънала в мръсотия; никой не ще да стои на вахта ни денем, ни нощем. Загрижил се капитанът за своята душа, а за нашата не го е еня! Кого другиго да търсим, такъв вещ в нашата работа, освен тебе, Билдер, защото ти, както разправят…

Сигби се сети за Летящия холандец и уплашено замълча. Фук пребледня: мигновено фантазията му нарисува дяволския кораб-призрак с Билдер на щурвала.

— Ъхъ! — измуча Билдер, като разглеждаше парче оловна тръбичка, желязна халка и стара рогозка и навярно ги сравняваше по стойност. След миг те всичките като букви из ръката на опитен словослагател с трясък полетяха към местата си.

— Помогни ни, Билдер! — молитвено завърши развълнуваният готвач.

— Какво ви струва на вас! — подзе Фук.

Настъпи мълчание. Очите на Билдер светеха лукаво и кротко. Както и преди, той гледаше камарата и сортираше, но веднъж сбърка — хвърли един парцал при костите, което показваше известна замисленост.

— Името? — изхриптя беззъбата уста.

— Сигби, кок Сигби.

— Не твоето; на оня глупак.

— Дюк.

— На колко е години?

— Тридесет и девет.

— Корабът негов ли е?

— Негов, собствен.

— Отдавна ли?

— От десет години.

— Мие ли го, трие ли го, чисти ли го?

— Като любима котка.

— Кажете му — Билдер се извърна на пейката и молителите страхливо надзърнаха в проницателните му, блестящи очи-точки, които се смееха с железния спокоен смях на грохналото минало, — кажете му на палето, че аз Билдер, когото той познава от двадесет и пет години, твърдя: никога в живота си капитан Дюк няма да посмее да мине със своята „Мариана“ между Вард и Зурбаган през пролива Касет с пълен товар. Махайте се!

Като каза това, старецът се приближи до тайнственото буренце, нацеди канче течност с доста подозрителен аромат и старателно я изгълта. Без да знае да се чуди ли, или да благодари, да плаче ли, или да скача от радост, готвачът излезе заднишком и едва навън сложи баретата си. Веднага се измъкна и Фук.

Фук не разбираше абсолютно нищо, но готвачът беше по-досетлив; когато двамата, уморени и прашни, стигнаха най-после в гостилницата „Трезвият странник“, Сигби проумя казаното от Билдер и макар с известно съмнение, все пак го одобри.

— Фук — каза готвачът, — я да напишем на тоя Дюк. Нека преглътне горчивия хап на Билдер.

— Ще се обиди — възрази Фук.

— Какво ни засяга. Щом ни е напуснал, така му се пада.

Сигби поиска вино, лист и мастило и изписа буква по буква, неграмотно, но чистосърдечно следното:

„Никога Дюк няма да посмее да мине със своята «Мариана» между Вард и Зурбаган през пролива Касет с пълен товар.“ Това каза Билдер. Всички се смеят.

Екипажът на „Мариана“

Като си пийнаха, приятелите се помъкнаха към кораба. Пристанището спеше. От корабните фенери, от отраженията им и от звездите по небето целият свят изглеждаше като кадифена бездна, пълна със светлини, нагоре и надолу, навсякъде, където поглед стига. До вълнолома, поскърцвайки, се блъскаха върху вълничките черни лодки, а черната вода под тях искреше. При пощенската кутия Сигби се спря, пусна писмото и въздъхна.

— Ясно е като две и две четири — продума той и целуна нежно кутията, — че Дюк ще те накъса, мило писъмце, на дребни парченца, но все пак! Все пак! Дюк… Не забравяй кой си ти!