Сюзън Белами
Обещание за Свети Валентин (8)

Епилог

Свети Валентин, една година по-късно

Серина седеше срещу Лука в същия ресторант, в който бяха отпразнували подписването на договора година по-рано. Дори на същата маса, помисли си като се огледа наоколо.

Лука обърна китката си и провери часовника за петнадесети път за толкова кратко време. Когато прокара ръка през косата си, на Серина й дойде до гуша. Той изглеждаше почти нервен, но това бе невъзможно. Лука имаше нерви от стомана и не трепваше и при най-тежките преговори. Нищо не го притесняваше и все пак…

— Очакваш ли някого?

Разочарованието се промъкна в нея, но младата жена го потуши. След една година като двойка тя си бе пожелала, този Свети Валентин да бъде само за тях — романтична вечеря, последвана от десерт у дома. В леглото с Лука.

— Всъщност, да. А, ето го! — Погледът му се спря на някой, който беше зад нея, когато бутна стола си назад и стана. — Връщам се след секунда.

Лошо ли бе да се надява, че бизнесът му няма да пречи на времето им заедно?

Бе направил всичко възможно да отдели работата от времето им у дома. Габриела, неговата асистентка, бе отбелязала само преди седмица, че никога не бе виждала шефа си толкова щастлив и спокоен.

— Мислех си, че е работохолик, но той върши същата работа за по-кратко време и си тръгва навреме всеки ден, за да вечеря с теб. Мечтая си да намеря такъв мъж. Късметлийка си, Серина.

Щастлива съм. И влюбена.

Само два месеца след като се нанесе в дома му разбра, че се е влюбила. Наричаше я mi amore.

„Любов моя“ звучеше прекрасно и на двата езика. Но mi amore не бе същото като да го чака да й каже ti amo — обичам те. Дълбоко в себе си се бе надявала, че това е вечерта, в която ще й го каже, но ако бе поканил още някой на вечеря с тях… Дори не се опита да скрие тихата си въздишка, и все пак, любимият й не се бе върнал на масата им.

Лука. Една жена трябваше да е много по-силна от нея, за да можеше да му устои. Не че искаше да му устои, но се бе надявала за…

— Signorina?

Погледна нагоре и видя триото музиканти, които винаги свиреха в ресторанта, застанали до нея.

— Buona sera. Може ли да дойдете, когато моят…

Лука се показа иззад китариста, който започна тихо свири някаква любовна песен, докато Лука я фиксираше с погледа си „ела в леглото“. Едната му ръка бе скрита зад гърба, когато падна на едно коляно.

За един откачен миг тя се страхуваше, и молеше, и надяваше, че това означава онова, което предполагаше. Дъхът заседна в гърлото й. Това ли бе вечерта?

— Серина, изминалата година с теб беше най-щастливата в живота ми. Ti amo, mi amore. Piu di cuanto le parole possano dire.

Обичам те. Повече отколкото мога да изкажа с думи. Бе вълнуващо да чуе думите наистина. И не се съмняваше, че идват от сърцето му. Лука бе човек на действието и й бе показвал любовта си по толкова различни начини.

— Чаках една специална доставка и сега е тук… Не може да има по-подходяща вечер от тази, нощ създадена за любовници, за да те попитам… ще се омъжиш ли за мен?

Той отвори кутийката за бижута. В нея блестеше платинен пръстен с квадратен диамант, разположен диагонално върху халката.

Нежна музика се носеше от триото зад Лука. Те свиреха същите строфи отново и отново, сякаш чакаха отговора й.

— Да! Si! О, si, mi amor. С цялото ми сърце.

Музиката се засили, останалите хора в ресторанта започнаха да аплодират и викат: „Auguri, tanti auguri“^[1], но всичко това отиде на заден план, когато мъжът на живота й я целуна.

Тази нощ беше тяхна, само тяхна, а след това и вечността.