Сюзън Белами
Обещание за Свети Валентин (1)

1

В претъпкания автобус за Соренто, Серина Банън мислено простена, докато превозното средство спря по средата на крайбрежния път на Амалфи. Шофьорът се измъкна и с флегматична походка влезе в кафенето, сякаш разполагаше с цялото време на света.

Приглади смачканото разписание и се загледа в него за пореден път, макар че италианските абревиатури продължаваха да изглеждат все така безсмислено.

Останалите пътници около нея си говореха, шумно и неразбираемо, което само добавяше към неволите й. Поклати глава от безсилие.

„Защо не научих повече италиански, когато татко предложи да започнем преговори с тази автомобилна компания? Сега поне щях да знам достатъчно, за да мога да разчета разписанието.“

Обърна се към пътничката до себе си.

— Scusi, signora?

Жената на средна възраст, облечена изцяло в черно, вдигна очи от телефона си.

— Колко дълго ще почиваме тук?

Италианката сви рамене и изстреля бърз отговор.

Серина единствено успя да улови думата „cinque“.

— Пет минути? Ще пазите ли багажа ми? Per favore?

Жената погледна чантата, след което и младата жена и поклати успокоително глава.

— Si, si. Vai avanti.

Момичето се забърза към тоалетната. Две минути по-късно, придърпа сивата пола тип молив надолу по бедрата си, взе дамската чанта и сакото от закачалката, отвори вратата на кабинката и забърза към мивката.

Изми ръцете и наплиска лицето си с вода. „Как по дяволите ще представя добре презентацията на татко след толкова малко сън и с червени от полета очи?“

Наведе глава и се облегна на металната мивка, за да поеме дълбоко дъх. Капка вода се стече по врата й към закопчаната до брадичката яка. Разкопча последните две копчета и плисна вода по врата си към цепката на блузата.

„Хидратирай се. Трябва да се хидратираш след полета.“

Клаксони прозвучаха наоколо щастливо и незлобливо, звук, който вече свързваше с брега на Амалфи. Имаше ли време за студена напитка преди автобуса да потегли? Погледна се в огледалото и се оплези на непознатото отражение в сив костюм, след което побърза да напусне тоалетната.

Слабото февруарско слънце огряваше задната част на автобуса — нейният автобус — докато потегляше по пътя, който водеше към виадукта.

— Не! Не, не, не!

Възпрепятствана от тясната пола и нетипичните за нея високи токове на обувките й, тя изтича след него и започна да размахва ръце като маниак, докато крещеше:

— Спри. Изчакай ме.

Облак дим излезе от ауспуха, когато автобусът набра скорост и зави зад скалистия бряг, и изчезна от очите й. Заедно с куфарчето, лаптопа и пауър пойнт презентацията й за срещата в Соренто.

* * *

Лука д’Алберги намали скоростта, докато мотоциклета му мина през тунела и сви на сляп завой към Атрани. Ниското слънце грееше в очите му и го заслепи за момент.

Жена изскочи на пътя като размахваше ръце, докато тичаше след движещ се автобус.

Лука се обърна, спря и изпсува.

Дръжката му закачи лакътя на жената. Тя падна настрани. Той се опита да удържи лудешкото вибриране на мотора си и по някакъв начин успя да накара огромната машина да спре.

Сърцето му биеше в гърлото като скоростен влак. Мъжът пусна с ритник стойката и свали шлема си. Изтича по пътя, където жената лежеше обърната на едната си страна на калдъръмената настилка като счупена кукла, а разпилени кичури кестенява коса криеха лицето й.

Коленичи до нея и хвана китката й, търсейки пулс. Той биеше бавно и ритмично под пръстите му.

— Grazie a Dio! — Избърса потта, която дразнеше очите му. — Глупава, откачена жена. Смъртно желание ли имаш?

Коленете му подадоха и той се подпря на ръцете си. Мамка му, мислех, че съм я убил.

Двама сервитьори дотичаха от близката trattoria. По-младият коленичи откъм главата й и я хвана за раменете.

— Не! Не я местете! — Настойчивата команда на Лука спря прибързаните действия на младежите. — Може да има наранявания на гръбнака. Вие застанете на пътя и забавете движението в тази лента. — Обърна се към по-възрастния мъж. — Вие отидете и намерете лекар.

Въпреки че бе разтърсен от почти случилата се трагедия, Лука опита да запази спокойствие и да даде инструкции на двамата мъже, така че да предотвратят втори инцидент. Базисните познанията по първа помощ му подсказваха да не мести жената, докато не дойде в съзнание или бъде прегледана от лекар.

„Madre mia, можех да я убия.“

Единствената причина тя да не е мъртва бе това, че не бе имал време да възстанови пълната скорост, след като бе намалил, за да направи път на луксозен пътнически автобус, който пътуваше в обратната посока в тунела.

На пълна скорост моторът му бе опасна машина.

Много бавно, отметна косата й и се намръщи на синината, която вече се образуваше върху светлата й кожа. Прокара пръсти по скалпа, за да потърси контузии, след това по ръцете, тялото и краката й като проверяваше за счупени кости.

Жената простена и опита да се изправи. Успя да седне с наведена глава и изстена отново.

— Signorina? Non muovetevi! — Нежно натисна рамото й.

Видимо нестабилна вдигна ръка и избута неговата.

Тихичко си промърмори няколко неприлични думи за упоритите жени, които отказват да слушат и глупавите, които изтичват на пътя пред мотоциклет. С две ръце върху раменете й, спря опита й да се изправи.

— Не мърдайте. Ударили сте си главата и може да имате сътресение.

С трепереща ръка тя отметна назад косата си. Дланта й бе със светла кожа и дълги пръсти, и се подаваше от ръкава на най-грозното раирано сиво сако, което Лука бе виждал.

Чертите на лицето й бяха деликатни и със сигурност бе прекалено млада, за да носи толкова старомодни дрехи.

Те обиждаха чувството му за стил.

Притесняваше го алабастровият цвят на кожата й, рязък контраст със собствения му здравословен средиземноморски тен.

„Дали беше толкова бледа по принцип или бе в шок?“

Хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си. „Дали имаше сътресение?“

Тя също го погледна, сивите й очи бяха широко отворени и обрамчени от гъсти, тъмни мигли и притеснително празни.

— Signorina, come stai?

— Ка… какво?

Сивите й очи се насочиха към неговите и бавно започнаха да се фокусират, издавайки лекия й уплах.

— Англичанка ли сте?

— Да. — Гласът й бе немощен, но ясен.

— Тогава ясно защо не застанахте мирно, когато ви казах да го направите.

— Да остана?

По начина, по който се огледа, Лука разбра, че внезапно е осъзнала, че седи на края на пътя, заобиколена от хора и е център на вниманието им. По бледите й страни се появи лека руменина.

— Трябва да стана. Автобусът ми…

— Замина. Отдавна. Предлагам да си починете…

— Трябва да стигна до…

Бутна ръката му и се изправи. Зави й се свят и се протегна на сляпо за подкрепа. Лука я прегърна през кръста, а пръстите й се вкопчиха в коженото му яке, докато се пристискаше към него.

Може да нямаше счупвания, но се притесняваше заради удара по главата. Внимателно се наведе и я взе на ръце като я нагласи така, че главата й да се подпре върху рамото му.

Понесе я към trattoria, оглеждайки се над рамо за първия сервитьор, който бе дошъл на мястото.

— Донесете чантата й, моля.

Младият мъж грабна посочената вещ и ги последва. Зяпачите се разотидоха, обсъждайки младата жена, която бе изтичала на пътя и бързите му рефлекси, а дамите въздишаха по силата и мъжествеността му.

Задържаното движение весело наду клаксоните, когато отново продължи по пътя си.

Лука игнорира всичко, но не можеше да пренебрегне жената в ръцете си.

Косата й гъделичкаше носа му, също както и аромата й. Напомняше му на горски плодове и ябълки, свежи, зрели и сочни. Баба му бе отглеждала такива ябълки в своята овощна градина, и ароматът на непознатата предизвика ярки спомени от детството му.

По-възрастният сервитьор се появи от алеята пред сградата и му помогна да влезе в кафенето.

Вратата се затвори бавно зад Лука, оставяйки зад себе си хладния късен зимен вятър. Остави я внимателно на някакъв стол, който сервитьорът издърпа, като я подкрепяше поставил ръка около раменете й. Тя потрепери.

„От студ или шок?“

— Горкото мъниче. Ето.

Майчински настроена матрона, вероятно собственичка на заведението, постави чаша вода на масата.

— Слаба е като врабче. Ще донеса купичка супа.

— Molto grazie, но мисля, че първо трябва да я види лекар.

Собственичката се намръщи — изражението на лицето й подсказваше, че не приема отказ, и предвещаваше битка на характери. Лука познаваше тази физиономия. Всяка жена над петнадесет в семейството му я използваше, ако някой откажеше храна. Жените, все пак, знаеха, че храната лекува всичко. Със страх и ужас от това, което нямаше да успее да спре, той побърза да поясни.

— Ако има сътресение, не трябва да й даваме да яде.

— А si, si. Кажете й да пийне вода. Матия каза, че доктор Аньоти ще я види веднага.

— И вода не, signora. — Лука поклати глава. — Къде е кабинетът на лекаря?

— Зад ресторанта ми, гледа към piazza. Изчакайте минутка да предупредя съпруга ми и ще дойда с вас.

— Grazie.

Лука погледна часовника си. Dannazione. Вече бе закъснял за срещата си, а се гордееше с това, че никога не закъснява. Но трябваше да се погрижи за тази жена. Бе отговорен за нараняванията й, длъжен бе да се убеди, че е достатъчно добре, за да продължи пътуването си.

След като я заведеше при лекаря, щеше да се обади в офиса си и да помоли секретарката да насрочи нов час.

„Не мога да продължавам да мисля за нея като за «жената».“

— Как се казвате?

— Серина. Кой сте вие? — В гласа й вече не се долавяше първоначалния шок, а богатия контраалт, който му напомняше за Ейми Уайнхаус, изпрати гореща тръпка по гръбнака му.

Красивите й сиви очи се разшириха, докато го гледаше и чакаше отговора му. Ругаейки се тихо за своята разсеяност, той каза:

— Лука. Ще ви заведа при лекаря.

— Нямам нужда от лекар. Трябва да хвана следващия автобус и да…

— Имате. Бяхте в безсъзнание.

Сивите й очи станаха буреносни, отразявайки негативното отношение, което долови в гласа й. Не знаеше дали е разтревожена или ядосана, но изразителните й очи и разпален глас, показваха ясно, че е нетърпелива да продължи по пътя си.

— Вижте, не искам да звуча назидателно, но паднахте лошо. Лекарят ще ви прегледа веднага. Няма да се забавите много.

Собственичката на кафенето се върна и наметна шал на раменете си.

— Andiamo.

Лука прегърна Серина и я вдигна от стола. Докато нагласяше ръце под коленете й платът на полата й се качи нагоре, като не остави нищо между пръстите му и топлата й копринена кожа.

Мускулите на бедрото й се стегнаха от докосването му, тялото й се напрегна в ръцете му.

— Какво правите? Спрете да ме опипвате. Мога да ходя.

Заизвива се в ръцете му и го сръга в ребрата.

— Оф!

Мъжът загуби равновесие, както и хвата си върху нея, и падна назад. Приземи се тежко на каменния под със Серина просната върху него.

Позволи си низ от цветисти ругатни.

Твърде късно си спомни за присъствието й и псувнята, която му се бе изплъзнала. Изражението й говореше за раздразнение и неразбиране. „Не разбира италиански.“

И по-добре. Той се отпусна на лакът. Каменният под го боцкаше отзад.

— Как смеете да се отнасяте така грубо с мен?

Тя се изправи с мъка на крака.

Погледна го като ангел на отмъщението, гърдите й се повдигаха, а от очите й хвърчаха искри. Едната й ръка, с побелели кокалчета, хвана облегалката на стола, а другата придърпа сивата пола към коленете й.

Със стиснати зъби той също я изгледа. Можеше ли денят да стане още по-зле?

— Signorina, само се опитвах да ви занеса при лекаря.

— Нямам нужда от помощ.

— Приемете моите извиненията. — Скочи на крака и изтупа задника си. — Нормална грешка, имайки предвид факта, че припаднахте в ръцете ми преди по-малко от пет минути. Предполагах, че още се нуждаете от подкрепа.

Пълната й долна устна потръпна, а в искрящите й очи блестяха непролети сълзи. Обърна глава настрани, изсумтя и той чу как рязко поема дъх.

„Дали изпитваше болка?“

Внезапно прекъснатият му свободен час, инцидентът и пропуснатата среща бяха нищо в сравнение с това да помогне на непознатата.

Ясно бе, както бе погледът й, че колкото и смела да бе, падането бе лошо.

Беше разтърсена. Вината частично бе негова и сега той бе отговорен да се погрижи да е добре. Пренасрочената среща бе нищо в сравнение с това.

Докосна ръката му, леко, колебливо и го погледна.

— Вие изстенахте. Ранен ли сте? Съжалявам, че реагирах така. Мислех, че… е няма значение.

Държеше дясната си ръка на нивото на талията и той видя ожулване близо до лакътя. Знаеше, че след като шока отмине, щеше да почувства синините и раните.

Подаде му лявата си ръка:

— Приятели?

Бърз поглед му разкри, нямаше пръстен.

Краткият оглед приключи. Но не му бе толкова лесно да прикрие задоволството си. Пое ръката й и се ръкуваха, като отбеляза, че ръкостискането й е уверено и спокойно.

Той бе само човек. Поправка, бе мъж и въпреки нелепия й избор на дрехи, я намираше за привлекателна.

Тя изглеждаше… добра.

Лука никога не бе привлечен от добрите жени.

При Серина добротата явно бе примесена със сила на характера. И намери това за привлекателно.

Жените, които познаваше, дори мъртви, нямаше да облекат тоалет като нейния, но никоя от тях нямаше да бъде толкова спокойна при подобни обстоятелства или решена да продължи по пътя си, без да се интересува как изглежда.

Все още можеше да усети отпечатъка на меката изпъкналост на гърдата й, докато я носеше към trattoria…

Осъзнавайки, че все още държи ръката й, я пусна и я хвана за лакътя, за да я поведе към кабинета на лекаря.

Тя трепна и се спря.

С другата си ръка го блъсна в гърдите, за да се освободи от него.

— Моля ви, не докосвайте ръката ми.

Той погледна надолу към нея, изненадан от реакцията й. Какво за Бога…

— Съжалявам, забравих, че наранихте ръката си.

— Няма нужда да се извинявате.

Серина наклони глава и погледите им се срещнаха и останаха вгледани един в друг.

И той видя, че болката й изчезва.

Бе заменена от чисто сексуално осъзнаване. Видя го в начина, по който очите й се разшириха и в дълбините им се появи искрата на плътско пробуждане.

Не страх, а интерес.

Отстъпи и отвори вратата на кафенето, и й направи място. Първо се нуждаеше от лекар, който да се погрижи за нараняванията й.

И след като бъде потвърдено, че е добре, щеше да има достатъчно време да изследва възможностите от тази злополука.

Общото и неочаквано привличане даваше толкова много обещания.