Сюзън Белами
Обещание за Свети Валентин (3)

3

Лука приключи разговора, доволен от усилията си. Изгубеният багаж на Серина бе намерен и предаден на терминала от шофьора, който си я спомняше.

Кой не би? Тя бе зашеметяваща, дори скрита под зле ушития сив костюм. Бе му отнело известно време, за да го разбере, но сега бе сигурен — сивият костюм бе маскировка, предполагаше, че го носи по-скоро за защита. Срещу онова, което бе по-малко очевидно. Мислеше за това, докато я чакаше да приключи разговора си.

Личната му асистентка, Габриела, щеше да вземе загубените чанти и да остави багажа в апартамента му. От евтиния материал и грозния стил на дрехите й, бе ясно, че не разполага с много пари за харчене. Ако можеше да я убеди да се възползва от гостоприемството му, надявайки се, че и тя ще има успех да отмени часа на срещата си, тогава щеше да й предложи стая, и когато двамата се отпуснат, може би щяха да се опознаят по-добре.

Желанието му да опознае Серина бе странно.

Всички жени, с които се бе срещал в миналото, го бяха привличали с външния си вид.

Наистина ли съм толкова повърхностен?

Не искаше да мисли, че е така, но у младата жена имаше нещо тихо и спокойно. Нежна красота. Решителността й го привличаше точно толкова, колкото и начинът, по който изглеждаше. Серина разпалваше любопитството му.

Да, бе готов да си признае, че му харесва да играе ролята на рицаря на бял кон за изпадналата в беда девойка.

Дали можеше да я убеди да пътува с него до Соренто? Какво я спираше да пътува на мотор?

Или тя не е сигурна в мен?

Имаше нещо наивно в реакцията й към администраторката на лекаря. Наивно и сдържано.

Но когато го погледнеше… Лука поклати глава.

Често го бяха обвинявали, че е арогантен, но със сигурност не бе толкова самоуверен, за да си въобрази привличането, което припламваше помежду им?

Скръсти ръце и се облегна на стената на trattoria, гледайки я. Седеше с телефон, пристиснат до ухото, и замечтано изражение на лицето.

На фона на отблясъците от докоснатата от слънцето тюркоазна вода на морето, косата й блестеше като огън.

Серина затвори очите си и обърна лице към следобедното слънце, после пъхна ръка под косата си и вдигна лъщящата маса от врата си. Медни и бронзови кичури се развяха от лекия вятър.

Като ангел на Ботичели или Венера, която излиза от морето.

Лука се усмихна. Обикновено не бе склонен да фантазира.

Харесваше жените, но оценяваше естетиката в линиите на мотора и мъркането на двигателя му. И откри, че се спира, за да се наслади на красотата на Серина, извивката на гърба й, движението на гърдите й, докато повдигаше косата си.

Англичанката се наведе напред на стола. Сивата пола се опъна по тялото й — нежните й извивки, по които бе прокарвал ръце преди малко повече от половин час, докато проверяваше за счупени кости, извивки, които сега го примамваха и привличаха — бяха подчертани в цялото си великолепие.

Той се размърда неловко.

Извивки като нейните заслужаваха възхищение, а не да бъдат скрити под дрехи, подходящи повече за някоя италианска nonna^[1]. Още повече, трябваше да бъдат оценени с всички сетива, да бъдат изследвани с всяка част на тялото му — очи, устни, език, ръце — кожа до кожа. Със сигурност бе жена, създадена да се наслаждава на удоволствията.

Дали го осъзнаваше?

Тя прокара език по горната си устна — чувствено действие на жена, изгубена във фантазия.

Наивното й цупене заради администраторката, даваше повод за интересни и обещаващи възможности. Почти не го бе забелязал, защото бе убеден, че има сътресение. Че не е на себе си.

Какво пък, може несъзнателно да е използвала уменията, за които й бе споменал? Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече се убеждаваше, че е прав. Серина Банън бе жена, която все още не бе осъзнала сексуалното си пробуждане. Можеше да й помогне като я дари с едно романтично преживяване.

Като древен рицар, щеше да превърне удоволствието на Серина в своя мисия.

Тя приключи разговора си и затвори телефона. Дали бе успяла със задачата си?

Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

Очевидно да.

С преднамерено спокойствие, Лука се върна, дръпна един стол и седна срещу нея.

— Имаме ли късмет?

— Явно това е щастливият ми ден. Първо, вие не успяхте да ме убиете, а сега и срещата ми бе отложена за утре сутрин.

— Късметът върви по три. Чантите ви са намерени и в безопасност. Вероятно, докато с вас разговаряме, вече ги прибират.

Тя чукна чашката си в неговата и изпи почти наведнъж кафето си. Ахна и сграбчи водата.

— Свикнала съм с латета. Това направо може да те убие.

— Или да ти даде енергия да продължиш. — Изпи своето на една глътка и остави пари в чинийката. — Готова ли сте за първото си пътуване с мотор?