Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (9)

8

Насред главната улица на Абсолюшън, Удроу Долархайд и най-коравите му и благонадеждни хора — едва шест-седем човека, ако не се брои Нат — проверяваха оръжията и запасите на товарното муле. Чакаха жители, достатъчно отчаяни или достатъчно храбри, да се присъединят към тях.

Долархайд не очакваше да се появят много хора. Дори собствените му хора ги достраша, особено след слуховете какво се е случило при реката, както и в града. Вече беше сигурен, че двете неща са свързани, че липсващият му добитък и хора са били всмукани в небето като хората снощи. Не можеше да рискува всичките си хора. Някой трябваше да се грижи за ранчото и добитъка, докато го няма. В крайна сметка предложи пари на всеки, който реши да дойде с него — но само шестима се престрашиха.

Проклетият Джейк Лонерган! Страхлив, нагъл лайнар! Взе си демонското пушкало и избяга…

Малко, много малко хора се присъединиха към групата на Долархайд.

Док Соренсън изглеждаше смъртно уморен, докато се качваше на коня — все едно не е спал цяла нощ.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — попита Долархайд с унищожителен глас.

Проклетият глупак беше мършав като хлапе, не можеше да стреля и без вечните си очила виждаше по-зле и от прилеп.

— Идвам с вас! — отвърна Док, с тон, сякаш идиотът бе Долархайд.

— Ти си излишен товар! — Долархайд прикова мъжа с неизменната си сърдита гримаса.

Като никога досега, Док посрещна твърдо погледа му.

— Аз ли съм излишен товар? Аз съм лекар. Трябвам ви! Взеха жена ми, да му се не види! — нещо в гласа на Док се стори необичайно дори на Долархайд и го накара да се вслуша в думите му.

Самият Док доскоро бе забравил, че е истински лекар. Долархайд се сети, че Док сигурно не е спал цяла нощ, за да помага на жертвите от нападението.

— Имам шанс, точно колкото всеки от вас — продължи предизвикателно Соренсън. — Не ти харесва? Жалко!

Док продължи да го гледа, докато накрая Долархайд реши, че кръчмарят си е загубил ума заедно с жената. Все ми е тая, ако се претрепе някъде.

— Както искаш! — Долархайд подмина Док.

Долархайд се приближи към хората си и забеляза неспокойните погледи, които си разменят. Не бяха много жителите на Абсолюшън, които решиха да се присъединят към тях.

— Някой има ли нещо за казване?

Грийви се прокашля нервно:

— Ами ако… ами ако са вече мъртви, шефе?

Лицето на Долархайд помръкна.

— Вдигаха ги с въжета, не видя ли? Това беше отвличане… Ако искаха да ги убият, щяха да ги убият на място.

Колко пъти трябваше да им обяснява очевидното на тези тъпи копелета!

Долархайд продължи с Нат към мястото, където предната нощ откриха отпечатъка от демона.

Хората на Долархайд отново се спогледаха, по-скоро изплашени, отколкото убедени. Накрая Грийви каза с нисък, гневен глас:

— Чухте Полковника!

Най-сетне групата скочи на седлата и последва Долархайд.

С решително изражение Емет стоеше на входа на конюшнята и държеше юздите на оседлания си кон. Той проследи с поглед отдалечаващия се господин Долархайд и хората му. Емет се огледа внимателно, за да види кой друг, освен Док, се кани са се присъдени към ловците на демони.

Мерна фигурата на проповедник Мийчъм и в тялото му се разля облекчение. Проповедникът винаги се отнасяше с него като с равен. А и думите му сутринта му вдъхнаха кураж да направи това, което мислеше.

Мийчъм носеше кафява шапка и палто и крепеше пушка на рамо. Палтото и шапката му не бяха неделните. Никак не приличаше на проповедник — цялото му излъчване се бе променило. За миг Емет имаше странното усещане, че надзърта в миналото на свещеника. Дядо като че ли знаеше нещо по въпроса, но нито той, нито Мийчъм смятаха за нужно да го обсъждат с „детето“. Ако изобщо има някой в този град, който е готов да го изслуша, това е проповедникът…

Единственият друг, готов за тръгване май беше Чарли Лайл. Чарли беше временен шериф — което значи, че групичката официално е хайка — а и бе единственият наместник, готов или в състояние да тръгне след дядо му и останалите отвлечени. Емет се усмихна. Дядо му винаги казваше, че с Чарли човек може спокойно да мине през буйна река. Чарли щеше да разбере защо трябва и Емет да отиде с тях.

Чарли седеше до Мийчъм, готов да се метне на седлото. Емет ги фиксира с поглед известно време, след това поведе собственото си животно натам. Докато прекосяваше улицата, черното куче на Джейк Лонерган се показа измежду две сгради и тръгна към него.

Емет се ухили още по-широко, когато кучето го приближи. Почеса го зад ушите и го потупа по гърба, щастлив да види, че зверчето също е оцеляло. Опашката на кучето се вирна като знаме, сякаш след цял живот търсене, е открило сродна душа. Кучето на преследван от закона… животът му ще да е бил самотен. А сега Джейк Лонерган си бе тръгнал без него. Горкото куче беше останало и съвсем само.

— Хайде, момче — рече Емет. — Може да дойдеш с мен… добро момче…

Емет вдигна глава и разбра, че проповедникът и Чарли Лайл са се втренчили в него.

Мийчъм поклати глава преди момчето дори да попита.

— Не можеш да дойдеш, синко. Твърде опасно е.

Емет вирна непокорно брадичка. Колко пъти преди дядо му е казвал същото преди да отиде да върши „работа за мъже“ — само че демоните отвлякоха него, не Емет.

— Няма да стоя с тези! — Той тръсна глава към града зад себе си. — А и откъде знаете, че тук е по-безопасно?

Мийчъм се сепна и не отвърна — като че ли не можеше да се сети за смислен отговор.

— Хайде де! — настоя Емет, вкопчвайки се в мига. — Ще поя конете, ще правя каквото кажете… сега имам само вас.

По изражението на Мийчъм личеше, че започва неохотно да се предава — няма какво да стори освен да се примири с истината.

— Ще го наглеждам, докато яздим — рече Чарли. Той се усмихна на Емет и момчето видя, че Чарли разбира: нито един от двама ни не тръгва, само защото така трябва. Чарли кимна на Мийчъм. Не би било правилно да оставят момчето само в такъв момент.

Мийчъм въздъхна.

— Отиди да си напълниш манерката.

Емет скочи на седлото, където вече висеше пълна манерка, и последва мъжете, които тръгнаха след хората на Долархайд. Кучето спокойно подтичваше край него.

 

 

Както и очакваше, докато успее да се върне в Абсолюшън, хайката за преследване на демона вече бе потеглила. Но повече от десет коня бяха много по-лесни за проследяване, отколкото един-единствен демон. Скоро Ела забеляза издайническия облак прах, а малко след това започна да различава и ездачите.

Отдалеч като че ли бяха част от една група, но всъщност бяха две. Яздеха отделно едни от други. Начело се движеха Удроу Долархайд и няколко от хората му. След тях се бяха скупчили неколцината от жителите на града, осмелили се да се присъединят към тях. Интересно, но и не изненадващо.

Това, което изненада Ела, бе кои са решили да тръгнат. Това, че наместникът — временно шериф — Лайл яздеше отпред, изглеждаше логично. Това беше работата му. Но проповедникът, съдържателят на кръчмата и малкото момче никак не се връзваха, още по-малко пък черното куче — онова, което май беше на Джейк Лонерган.

После обаче си спомни, че Док изгуби жена си, а Емет — дядо си, отвлечени от демоните. Може би кучето бе просто самотно — в този свят на човеци-самотници, дори техните другари-животни страдаха от загубите и слабостите им.

А проповедникът… и той беше нещо особено. Сега никак не изглеждаше като проповедник — а след като го бе наблюдавала, реши, че не се държи като повечето хора на Бога, които познаваше. Затова се приближи към него и рече с уважение:

— Ако нямате нищо против, бих искала и аз да дойда.

Мийчъм задържа коня си и я погледна косо. Не изглеждаше особено стреснат от изненадващото й появяване, нито пък от това, че е жена. Огледа я и след това кимна като не изглеждаше нито изненадан, нито несъгласен с идеята.

— Вие си решавате, госпожице — рече той. Докосна учтиво периферията на шапката си и продължи.

Ела настигна групата и усети как по лицето й се разлива една усмивка.

Божи човек, помисли си тя, но подкрепя свободната воля… Другите граждани също я изгледаха косо. Както и очакваше, те не посрещнаха присъствието й със спокойствието на Мийчъм. Но с благословията му, а и с дванадесетгодишно момче в групата, никой не каза нищо. А тя вече знаеше, че кучето я харесва.

Ела въздъхна и усети как част от изтощението се оттича от нея, както и част от напрежението. Отпи от манерката, която напълни в града, и позволи на мислите си да се зареят в откритото пространство пред нея.

За хората тук, да влезеш в пустинята е като да се хвърлиш от ръба на света, помисли си тя. Не я изненадваше това, че повечето бяха избрали да останат в града след снощи. Страхът от неизвестното и тежкия житейски опит ги бяха научили да не мърдат от местата си, освен ако нямат друг избор. С изключение на главните пътища, всичко друго беше бели петна по картата.

Тук са чудовищата, е пишело на старите карти. Човеците навсякъде виждаха несъществуващи чудовища. Може би в техния свят бе пълно с такива, защото никога не можеха да са сигурни какво се случва в ума на друг човек. Всеки нов човек се превръщаше във възможен враг…

Но този път търсеха именно чудовища — истински чудовища. Почти всеки от хората до нея разбираше напълно опасностите на пустошта, в която яздеха — или си мислеше, че ги разбира. Но нито един нямаше представа срещу какво се изправя този път… опасност, с която дори и най-лошите им страхове не можеха да се сравнят. Ела с мъка спря да мисли за това, което им предстои. Опита се да се зарее на воля в ширналата се пред нея безкрайност.

Някога хората вярвали, че светът е плосък и равен като палачинка. С поглед, отправен към хоризонта, който сякаш се намираше на самата граница с безкрая, тя не успя да проследи извивката на Земята… може би тези човешки поверия не бяха толкова трудни за разбиране.

Само че „пустиня“ не значеше празнота. Пустинята бе земя, разнообразна и красива, колкото всяка друга, която човек може да си представи. Небето приличаше на съвършен тюркоазеносин купол, огреният от слънцето въздух й действаше като наркотик, даваше й енергия и изостряше сетивата й. Наоколо се виждаха странни скални образувания. Планините, лавандулово сиви в далечината, се издигаха над гори от дъб, хвойна и борове. По заснежените им върхове огромни количества вода тежаха под формата на сняг и лед и образуваха пустош, твърде студена и неприветлива, за да поддържа какъвто и да било живот.

Но платата, грубите хълмове и равнините, улавяха достатъчно живителна влага, за да си личат фините отсенки на маслиненозеленото, златистото и вечнозеленото на пустинните шубраци… салвия, мескит, юка и още много други храсти, треви и кактуси. Земята приютяваше птици, животинки и всякакви насекоми, макар повечето денем да се криеха от жегата.

Там, където равнините преминаваха в ерозирали, неплодородни области, дъхът й спираше от фантастичните форми, изваяни от ветровете и жестокото време. Някъде там, убедена беше тя, имаше дори дюни, безкраен плаж без океан.

Многото красоти на пустинята си приличаха по едно — пълно безчувствено нехание за всякаква форма на живот, човек или не, неспособна да се приспособи към безжалостните й изисквания. Повечето човеци приемаха това твърде лично. Тук, в това невероятно чуждо, ужасяващо и внушаващо страхопочитание място, смъртта беше като въздуха… просто беше, като самата природа. Всеки, който бе живял тук достатъчно дълго, се научаваше да приема земята такава, каквато е. Такива хора пренастройваха сетивата си към знаците на пустинята, а съществуването си — към нейните изисквания. Някои се справяха по-добре от други.

Ела се замисли за Джейк Лонерган, за дълбоките му, ясни и сини като пустинния небосвод очи… и също толкова далечни. Той беше загадъчен и тих като земята — докато не те хване неподготвен. Приличаше на пустинята, която я обграждаше…

Ела се загледа в хората около себе си. Всеки от тях беше толкова различен от останалите, ала душите им лелееха едни и същи неща — изумително прости и очевидни.

Усамотението в пустинята имаше странен ефект върху различните умове. Никой човек не е остров, беше писал някой… но човеците живееха всеки в своя собствена пустиня. Независимо дали бяха в градче като Абсолюшън или в голям град на хиляди километри оттук, винаги висяха, хванати със зъби и нокти за скалата на живота, уплашени от него, уплашени и от смъртта, пълни със съмнения в себе си и един в друг.

Постоянните им вътрешни борби ги бяха направили свирепи воини, за добро или за зло… определено за добро в този случай. Това значеше, че врагът ще ги подцени. Но без Джейк Лонерган — без това, което знаеше, и без оръжието, приковано към знанието му, както бе приковано към китката му — целият кураж на света няма да е достатъчен, за да победят демоните.

Джейк… Ела се намръщи и се насили да не мисли. Човеците мислеха твърде много, обикновено за себе си — и това като че ли бе най-тежкия им недостатък.

 

 

Джейк превали още един хребет, забави коня и се вгледа в пейзажа. Далеч напред се виждаше ивица зеленина — не обичайните храсти, а истински дървета — вероятно очертаваха бреговете на река, която се вие през пустошта, целогодишно подхранвана от планински води.

Джейк язди през по-голямата част на нощта и през половината ден. Манерката му беше почти празна. Независимо от това дали инстинктът на коня, или случайността ги доведоха дотук, и той, и животното имаха нужда от вода.

Заслизаха по дългия склон. Джейк внимателно водеше коня сред трънливите шубраците.

Докато наближаваха избуялата трева по брега на реката, нещо в ума му се раздвижи — сякаш не за пръв път слизаше по този хълм и то точно на това място.

Сякаш познавам това място…

Когато конят стигна до края на склона и стъпи сред тревата, обсипана с диви цветя, Джейк забеляза останки от малка колиба — части от покрив, греди, камъни от комин…

Конят обърна муцуна към водата. Джейк дръпна юздите и пое към оцелялата част от колибата. Сякаш половината от нея бе изтръгната от нещо със силата на торнадо.

Но Джейк знаеше, че това не е дело на природна стихия. Не бе сигурен как го знае… но знаеше. Бил съм тук!

Той слезе и поведе коня към реката. Завърза го за един храст, откъдето животното можеше да достигне и водата, и прясна трева. Джейк изпи водата в манерката и след това я напълни, подчинявайки се на отколешен навик… Пряко сили преминаваше през рутината на оцеляването, докато се готвеше да преоткрие част от миналото си.

Джейк закрачи бавно към колибата. Стигна и стъпи на верандата. Вратата я нямаше. Прекрачи през прага и под ботушите му захрупаха изпочупени стъкла.

През процепите в покрива и стените се процеждаха снопове светлина. Той заобхожда с поглед опустошената стая. В миг сякаш всичко утихна и се притаи, като че помещението беше от друг свят. И все пак бе сигурен, че това е… че е било… истинският свят, който е търсил. Че някога самият той е принадлежал на това място… Спомените го заляха и го повлякоха надолу…

Пресни цветя в нежна женска ръка… На жената от снимката. Тананика си тихо и подрежда цветята в стъклена ваза. Бялата боя на шкафовете пред нея се лющи — като че ли мястото е било необитавано дълго време, преди тя да дойде, но това не я тревожи. Носи светла лятна рокля, изпъстрена с малки незабравки, тъмната й лъскава коса се пилее по раменете й, а лицето й е спокойно и ведро. Тя се обръща и поставя вазата на маса насред стаята, а зад нея някой отваря вратата. Тя вдига глава и на лицето й грейва усмивка.

На прага стои Джейк… и я чака да се усмихне. Радостта й огрява цялата стая — като че той е оазис в пустинята.

Джейк усеща усмивката и на своите устни. Накрая се хили като глупак… като влюбен глупак… Алис.

— Върна се! — рече Алис, с радост и облекчение в очите.

Той прекосява стаята, прегръща я и я целува. След това гордо мята на масата дисагите — те се отварят. Разпиляват се монети, блещукащ водопад от златни монети. Само че когато Алис ги вижда, усмивката й изчезва, очите й помръкват, сякаш облак закрива слънцето…

Джейк се олюля и се подпря на стената. Настоящото отново зае мястото си и го издърпа като въдица тук и сега. Той тръсна глава. Какво беше това? Жената на снимката наистина ли е Алис Уилс, той познавал ли я е някога… и дали я е убил, както твърди Тагарт?

Защо? Никога не бих наранил Алис, тя… тя…

Какво в тези пълни със злато дисаги бе отнело радостта от лицето й? Нещо блесна в далечния край на колибата, там където някога е бил коминът. Джейк се наведе и видя една златна монета, златен двоен орел, заклещен в дървото. Извади го. Главата му се напълни с всевъзможни въпроси, за които отговори не съществуваха.

Джейк обърна монетата между пръстите си и в нея се пречупи слънчев лъч. После той я постави на дланта си и монетата продължи да искри като парченце светлина…

Умът му пак потъна, избяга от деня, за да влезе отново в света на спомените.

Колибата затрепери като камертон. Подът се затресе и монетите се посипаха по него като златен дъжд. Купчината на масата започна да се свлича — златото се раздрънча. Стъклената ваза се претърколи и се счупи.

— Какво става? — извика Алис, а лицето й издаваше ужаса, който изпълни сърцето й.

Джейк я сграбчи и я дръпна далеч от масата. И неговият ум се бе опразнил от страх. Земетресение?

Джейк опря гръб в стената. Алис още бе в прегръдките му. Тя се притисна в него. Златните монети на масата и на пода започваха да се кривят, издължаваха се и се прегъваха в невъзможни форми. Или му се привижда, или… те наистина се топят…

Пръсна се прозорец, след това още един. С мощно стържене половината покрив се откъсна, а коминът се срина. Откри се синьо небе, което внезапно светна ослепително. Алис изпищя, тъмно въже се разплете от синята светлина, ласото в края му се отвори като ръка и я сграбчи с нечовешки пръсти. Дръпна я нагоре, далеч от ръцете му, преди той дори да успее да ги протегне…

Алис!

Джейк отново изплува в настоящето, а в главата му продължаваше да отеква името й. Точно така, както го извика тогава. Това не е просто сън…

Седеше на пода, сякаш краката му не бяха издържали. Изправи се бавно и отръска от себе си мъртви листа и парченца стъкло.

Сега знае коя е жената на снимката… може би дори се досеща какво са правили тук. Сигурно е била специална за него, след като носи снимката й навсякъде със себе си. И не съм я убил…

Взеха я. Демоните… Ръката му легна върху оръжието на лявата китка, твърдо и студено, сякаш изобщо не бе оживявало снощи, за да унищожи металното чудовище. Джейк вдигна глава. През дупката в покрива надничаше нормалното синьо небе. Още не знаеше всичко, но знаеше достатъчно, за да му е ясно какво трябва да прави оттук нататък — дори никога да не си спомни защо. Има оръжие за демони — сега има и истинска причина да го използва.

Време е за лов!

 

 

Шарената група ездачи от Абсолюшън следваше отпечатъците на демона навътре в пустинята. Прекосиха едно отдавна пресъхнало езеро, чието кално дъно се бе превърнало в камък, по който още си личеше всяка пукнатина. После отново навлязоха в поредната наглед безкрайна ивица пустиня. Нямаше къде да се подслонят от лъчите на обедното слънце, което изсмукваше цвета и звуците от земята. То затвори дори устите на ездачите. Те просто понасяха прехода, подобно на конете си, без излишно да разхищават сили в говорене. Сякаш самото време се провлече сред обедната жега. Хоризонтът трептеше, сякаш се топеше, като че ли самите закони на природата отказваха да действат в това огнище. Когато слънцето най-сетне започна да захожда, групата навлезе в район, покрит с ерозирал пясъчник със странна шарка в цветовете на ръжда и кост. Лъкатушещата диря на демона през каньоните и деретата им позволяваше от време на време да намерят кратко облекчение от жегата в постепенно удължаващите се сенки.

Буреносните облаци, които зърнаха на хоризонта малко след като тръгнаха от града, неумолимо идваха към тях и преди да падне мрака сигурно вече щяха да ги заливат дъждове.

Ела вече усещаше влагата, която притискаше въздуха върху плещите им, докато жаркото слънце продължаваше да изпарява мислите им.

Тя яздеше мълчаливо, както обикновено, като се стараеше да остане невидима за другите. Така имаше възможност да ги наблюдава на спокойствие. Разговорите зачестиха и станаха доста остри, когато горещият ден нагнети напрежението и отегчението, и ги превърна в безпокойство и злонамереност.

Джед Паркър, един от хората на Долархайд, настигна Док с вид на гладен койот. Ела уморено предположи наум, че който може да работи за Удроу Долархайд, сигурно е неприятен колкото самия него.

— Даже не знам защо сме тръгнали — обърна се Паркър към Док. — Ясно е, че всички са мъртви.

Док продължи да гледа напред. Знаеше, че си играят с него и реши да не позволява на Паркър да се забавлява на негов гръб.

— Ако искаха да ги убият, щяха да ги убият на място — рече Док, повтаряйки думите на Долархайд.

— Е, ако шефът е прав, и наистина са ги хванали с въжета… сигурно ще ги ядат. — Паркър се усмихна злобно. — Ако бях аз, щях да почна с жена ти.

Док се обърна към Паркър и макар очите му да преливаха от гняв, той само се усмихна подигравателно.

Паркър обаче продължи:

— През цялото време ли ще си така? Значи няма да си говорим много. Защо не вземеш да изпееш някоя песен, поне да има смисъл от присъствието ти…

Човекът на Долархайд изплю малко тютюн и обърна коня си, за да се присъедини към шефа си и останалите от шайката, които сега неохотно следваха останалите.

Проповедникът Мийчъм се обърна към Док и го погледна с очи, които казваха, че много добре знае колко безсилен и унижен се чувства в момента, макар на Ела да не й се струваше, че проповедникът е човек, който често е изпадал в подобно положение.

— Искаш ли един приятелски съвет? — попита Мийчъм. — Намери пистолет и се научи да стреляш.

Док отвори уста, като че ли за да отхвърли незабавно идеята. Но после я затвори и се загледа в сгъстяващия се мрак. Потъна в мисли и не продума повече. Ела се изненада, когато се сети, че никога не е виждала Док с оръжие. Смяташе, че поне държи пушка зад бара като повечето съдържатели… но той никога не я бе използвал. Отначало си помисли, че е заради страха от Долархайд, в крайна сметка това беше причината всички в Абсолюшън да се държат точно така, както се държат. Но, не, тук имаше и нещо друго…

Ела постави ръка върху собствения си пистолет и почувства тежестта му на бедрото си. Толкова бе свикнала да го носи, че почти бе забравила, че е там.

Един от хората на Долархайд, Грийви, се изравни с нея и й напомни защо започна да носи пистолет, както и шапка — за защита. Грийви й се ухили с вид, който намекваше, че е божи дар за жените.

— Значи… — започна той — какво прави тук хубави…

— Не съм дошла да се плодя — прекъсна го Ела, без дори да се обърне към него.

Ръката й лежеше върху пистолета.

— Ами, добре — измърмори мъжът и забави ход, за да се върне при своите хора. Тя въздъхна. Надяваше се шайката на Долархайд да не прекара останалата част от следобеда в тормоз над жителите на града. Едва-що си помисли това, когато самият Долархайд я доближи. Той вече не яздеше с хората си, нито с когото и да било другиго — делеше се от всички и току пришпорваше коня си напред, за да се посъветва с Нат, който следваше дирите на чудовището.

Но сега явно бе решил да заеме мястото на Грийви, сякаш също е наблюдавал разговорите на останалите, макар и встрани от тях. Той поне беше с обичайната си кисела физиономия — романтичните мисли несъмнено бяха безкрайно далеч от ума му.

— Какво правиш тук? — попита той. — Сама жена в територията на апачите… никой наоколо не знае коя си.

Тя го погледна. Очите й впримчиха неговите.

— Зад гърба ти хората те наричат Полковника, но ги е страх да ти го кажат в лицето. Защо?

Долархайд стана пепеляв. Тя спокойно премина онази граница, която той никога не позволяваше да бъде премината.

Ела знаеше защо го наричат така и защо думата му причинява толкова силна болка, че беше способен да убие мъже заради нея. Долархайд беше ветеран от Гражданската война. Още го измъчваха спомени — от онези, които крадат цялата любов и смисъл от твърде много животи — включително от нейния собствен. Тук имаха различно име за това. Наричаха го „сърцето на войника“.

— Добре тогава — рече Долархайд, а лицето му приличаше на стиснат юмрук. — Не искаш да ми кажеш? Твоя работа.

Ела продължи да го гледа без да мига. Чакаше той да каже нещо, да каже каквото и да е, което би обяснило защо е избрал да живее по този начин. Долархайд живееше по толкова различен начин от нея, че тя почти не можеше да намери прилика между себе си и него…

В миг Полковника сякаш се стопи пред очите на Ела и тя изведнъж разбра защо Джейк реагира по онзи начин. Той реагираше на загубата и преживения ужас, които самата тя познаваше добре, съвсем различно от нея, съвсем различно от начина, по който тя очакваше да се реагира на подобно преживяване…

Как изобщо съм могла да си мисля подобно нещо…

Някакво движение в далечината привлече погледа й и й даде съвсем основателна причина да не обръща повече внимание на Долархайд.

Ела зяпна.

Джейк Лонерган.

Долархайд видя изумлението в очите й и проследи погледа й.

— Е… — измърмори Полковника, много по-благодарен за разсейването, за точно това разсейване, отколкото звучеше. — Я, кой се престраши да дойде с нас!

Долархайд обърна коня и тръгна към Джейк, сякаш нещо у него го привличаше като магнит.

 

 

Джейк дори не погледна Ела. От мига, в който откри ловците на демони, той насочи вниманието си към Долархайд. Лицето на Джейк стана каменно, а Долархайд се изсмя жлъчно, когато двамата мъже бяха вече достатъчно близо, за да могат да се погледнат в очите. На Джейк му се стори, че Полковника е почти радостен да се озове в познати води след язденето до Ела. Винаги е по-лесно да погледнеш в нечии очи и да знаеш какво виждаш там… дори да виждаш нещо за смъртта.

— Виждам теб — ухили се, или по-скоро се озъби Долархайд, — но не виждам златото си.

За миг нещо проблесна в погледа на Джейк.

— Какво ще кажеш първо да намерим хората — рече той без усмивка. — След това може да си събереш парите.

Долархайд се усмихна самодоволно, но от очите му сякаш още капеше отрова.

— Точно сега наградата за главата ти може да ми се види по-привлекателно предложение. А може и да те гръмна и да изрежа онова нещо от ръката ти.

Демоните отвлякоха сина му, а той мисли преди всичко за златото си. За Джейк вече беше ясно, че Долархайд е убедил териториалното правителство да обяви наградата от хиляда долара за главата му. Злостно копеле! Този път Джейк му върна усмивката със също толкова изпепеляващ поглед и кимна към чакащите ездачи.

— Знаеш къде да ме откриеш.

Док въздъхна измъчено.

— Не може ли просто да се зарадваме, че мъжът с голямото оръдие се върна?

За миг Джейк и Долархайд продължиха да се гледат. След това Джейк плесна коня с юздите и подмина Долархайд, за да се присъедини към останалите, сякаш за една нощ бе надраснал всякакви състезания по мъжество. Джейк тръгна напред, Ела и хората от града го последваха и оставиха Долархайд да гледа подире им. Временният шериф Лайл гледаше намръщено Джейк, като че ли не можеше да се убеди напълно, че се радва да го види отново след преживяното предната нощ. Емет просто се втренчи в Лонерган, докато самият той не се обърна към него, но тогава Емет притеснено отклони очи. Проповедник Мийчъм се усмихна искрено на Джейк.

— Добре дошъл обратно!

Джейк го изгледа изпитателно.

— Неведоми са пътищата господни — отрони накрая той, а устните му оформиха нещо като усмивка. Срещата с Мийчъм беше като среща със стар приятел.

Джейк забави ход и позволи на Мийчъм и останалите да го изпреварят. Само Ела остана до него с лека усмивка на лицето, сякаш си мислеше, че той е някой друг. Да го посрещне с усмивка бе последното нещо, което той очакваше от нея.

Но тя го прие също толкова искрено, колкото и проповедникът.

— Много съм ви благодарна, господин Лонерган — рече Ела, все едно срещата им малко след изгрев-слънце никога не се беше състоявала. Тя докосна периферията на шапката си. Джейк кимна учтиво, но усмивката му излезе някак кисела.

— Е, още нищо не съм направил.

Усмивката на Ела стана още по-топла.

— Въпреки това, благодаря.

Те продължиха да яздят мълчаливо към приближаващата буря.