Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (4)

3

Късното следобедно слънце превръщаше главната улица в призрачна гледка на фона на червено-златист залез, удавен в прах. Дълги синьо-виолетови сенки се стелеха по земята и носеха обещанието, че безпощадната жега на деня скоро ще се разсее с напредването на часа и с настъпването на сумрака на пустинята.

Този път Мийчъм не успя да оцени художественото майсторство на Бог. Погледът му бе съсредоточен върху ездачите пред бар „Златния лист“, които предвещаваха беди. Той се упъти към центъра на проблема с надеждата, че Всевишният ще има поне такта, ако не святото снизхождение, никой от хората наоколо да не свърши като прозореца му.

Проповедникът отдалеч забеляза Пърси Долархайд — самоуверен, сприхав пияница, син на Полковника, който както винаги беше в центъра на вниманието. Около него, без да слизат от конете си, се въртяха хората, които се грижеха за кравите на баща му. Викаха и насърчаваха Пърси. И как да не го правят, когато бяха с него, винаги пиеха без пари и винаги пиеха по много.

Единственият трезвен в тази компания беше Нат Колорадо. Той надзираваше работниците на Удроу Долархайд и беше наполовина апач — още млад, но корав като кожата на седло. Мийчъм никога не го бе виждал да се усмихва. Откакто го помнеше, Нат все беше дясната ръка на Полковника — по-скоро син, отколкото блуден полуапач.

Всички знаеха, че Полковника мрази апачите до мозъка на костите си, а доколкото Мийчъм бе запознат, Долархайд не се бе доверявал на никой друг, освен на Нат. Да носиш тежестта на това доверие, бе достатъчно, за да загубиш усмивката си завинаги.

А при него беше още по-лошо, защото Нат трябваше да играе ролята на бавачка на Пърси, всеки път, когато идваше в града. Засега бе успял да предпази Пърси да не убие никого, както и никой да не убие него. Но правомощията му стигаха само дотук.

Нат седеше на един стол на дъсчения тротоар, вдигнал крака на перилата пред бара, и наблюдаваше безразлично изцепките на Пърси. Човек би трябвало да е сляп обаче, за да не види, че спокойствието му бе привидно, издаваше го дори начинът, по който крепеше пушката на сгъвката на лакътя си. Нито името на Долархайд-старши, нито репутацията на Нат бяха гаранция, че късметът на Пърси ще трае вечно.

Нат не обърна никакво внимание на проповедника, който мина край него. Цялото му внимание беше приковано върху Пърси, а устните му не помръдваха, както обикновено. Мийчъм се обърна и хвърли един поглед към мълчаливия апач, докато се провираше сред тълпата от кравари и жители на града, обградили Пърси. Очите им се срещнаха и проповедникът осъзна, че не успява да види нищо в тях. Там нямаше нито неприязън, нито отвращение, нищо — дълбините на тези тъмни очи бяха като кладенци от скръб.

Проповедникът поклати глава. Две загубени души за един ден… Или се бе приближил твърде много до божията мъдрост, или пустинното слънце го бе напекло здраво.

Този път Пърси забавляваше себе си и тълпата, като стреляше по мераклийски изпипаната табела на бара. Пърси беше висок кестеняв хубавец — живо доказателство, че външният вид обикновено лъже.

Мийчъм се зачуди как ли изглежда Пърси трезвен. Никога не бе виждал момчето напълно адекватно. Ако Нат Колорадо има тежката съдба да е единствен довереник на бащата на Пърси, Мийчъм смяташе, че на Пърси не му е по-леко да е единствен син на Полковника.

Проповедникът се опита да изчопли от себе си поне частичка състрадание към момчето, но не успя. Това, че беше нещастен, не даваше на Пърси правото да се държи като копеле и да си го изкарва на всички край себе си. Всъщност и никой друг нямаше това право. Или Пърси трябваше да се промени до неузнаваемост, или Мийчъм… а това би било истинско чудо.

Чарлс Соренсън, собственикът на бара, излетя през двукрилата врата на заведението, и се развика:

— Хей, хей, Пърси! К’ви ги вършиш, бе?

Мнозина, не само Мийчъм, наричаха Пърси копеле, разбира се, не заради произхода му. Но никой не смееше да му го каже в очите, ако не беше пиян колкото него. Нито един човек, който беше с всичкия си, не наричаше и баща му „Полковника“, ако имаше опасност някой да го чуе, защото със сигурност не би живял достатъчно, за да се похвали с подвига си.

В градчета обикновено наричаха Соренсън „Док“. Той наистина беше лекар, с диплома от някакво медицинско училище на изток и научи Мийчъм на много неща за обработването на рани, въпреки че, или най-вече защото повечето хора, които се нуждаеха от подобни грижи „се нараняваха“ в бара му.

В градчето Док беше просто собственик на бар и името му беше шега в устите на всички — роден и израснал в пустинята, той беше — буквално — като риба на сухо.

— Малко ще пострелям по мишена, Док! — викаше заваляно Пърси. — Грижи нямай, няма да ти омачкам роклята!

Док трепна, когато Пърси стреля още веднъж по табелата. Пърси се разсмя, като видя изражението на Док, и как се опитва да скрие страха си. Мийчъм се изпълни със съчувствие към Док и небогоугоден порив да разбие главата на Пърси в нещо твърдо.

Мария, съпругата на Док, се появи пред бара. Най-вече нейните готварски умения задържаха клиенти от оредяващото население на града в „Златния лист“. Благодарение на това барът все още не беше станал част от незначителната империйка на Долархайд, а Пърси не успяваше да пропие цялата му печалба. Очите на Мария бяха пълни с гняв и тревога — най-вече за безопасността на съпруга й. Тя се опита да го вкара вътре, далеч от куршумите на Пърси.

— Спри! — викаше Док. — Горе има наематели!

Мария хвана съпруга си за ръка, насили се да изглежда спокойна и да успокои съпруга си, но й се наложи да викне, за да надмогне крясъците на тълпата:

— Няма нищо! Горе няма никого…

— Мария, моля те, прибери се вътре! — Док се опита да се освободи от ръцете й.

Тя го хвана още по-здраво.

— Мили, той е пиян, просто го остави и…

— И какво!? Пие без пари, а сега ще направи на решето бара ми! — викаше Док.

Пърси се обърна към стъпалата на бара, където стоеше Док. Пиян или трезвен, Пърси имаше неестествената склонност да чува всеки, който злослови за него.

— К’во рече, Док? К’во викаш? Ела тука да си уредим дълговете!

И той направи с пистолета знак на Док да отиде при него. Док заслиза неохотно. Пърси го чакаше. Мария се опита да запази усмивката си и да успокои положението.

— Той нищо не каза, Пърси! Пор фавор, патрон! Моля ви, господин клиент! — обърна се тя към Пърси. — Какво още можем да предложим на вас и на хората ви?

Но Пърси не отделяше очи от Док, като котка, закачила мишка на нокътя си, и нямаше намерение да го пусне. Той поклати глава.

— Не, не! Искам да чуя какво каза тоя! Неблагодарен си за оборота, който ти правим, а? Ако не беше добитъкът на тате, никакви пари нямаше да минават през тоя град! Никакво месо нямаше да има на масата, а вратите щяха да са затворени и заковани!

— Не съм искал да обидя баща ти, Пърси! — Док разбра, че е преминал опасна граница, но в опита си да отстъпи, единственото, което успя да направи, е да настъпи и по другия крак келявата горделивост на Пърси.

Младежът замахна към лицето на Док и събори очилата му в прахта на улицата. Лицето на съдържателя почервеня от унижение и гняв. Той се наведе бързо да вдигне очилата си, преди Пърси да успее да ги смачка под ботуша си.

Пърси се изхили и стреля. Куршумът вдигна пушилка точно до протегнатата ръка на Док, който отскочи стреснат назад и седна на улицата. Док никога не бе използвал пистолет, дори не носеше такъв, което беше нормално за лекар от големия град, но не и за съдържател на бар в Абсолюшън. Дори Пърси знаеше, че Док се страхува от пистолети, както конете ги е страх от змии.

— Вижте му лицето? — злорадстваше Пърси. — Помисли, че ще му издухам главата!

Мийчъм се отдели от тълпата зяпачи и клекна, за да помогне на Док да си намери очилата. Съдържателят трепереше, докато се изправяше на крака — не толкова от страх, колкото от ярост. Той се качи по стълбите при очакващата го Мария. Тя го хвана внимателно за ръка и го поведе навътре.

Мийчъм си пое дълбоко дъх.

— Добре, синко — каза той и се изуми на спокойствието в гласа си, — тези хора са достатъчно уплашени от проклетите апачи и без да стреляш по тях.

Първоначално Пърси като че ли реши да не обръща внимание на думите на проповедника, но после се завъртя към Мийчъм с цинична усмивка.

— Знаеш ли, проповеднико, даде ми една добра идея… — Той огледа пияните си блюдолизци и хората, скупчили се да гледат сеир.

— Вярно, че днес не е неделя — продължи Пърси, — ама какво ще кажеш да посъберем малко подаяния за бедния човек? — Той си свали шапката, обърна я и я протегна към тълпата като купа за подаяния. Само че в другата ръка държеше пистолет, чието дуло сочеше към насъбралите се граждани. — Кой има пари? Всичко става, зелена мед или сребро, няма да придиряме!

Дулото на пистолета беше много убедително. Хората започнаха да хвърлят дребни монети в шапката, докато Пърси обикаляше от човек на човек и нареждаше като отговорник за подаянията на неделна проповед:

— Много благодарим… много благодарим… истински християнин… извинявайте, добри хора, че лошият късмет на Док ви се стовари на гърбовете…

Внезапно Пърси спря и измери с поглед единствения човек, който не посегна да му даде нещо.

— Хей! — викна той. — Ти също!

Мийчъм се обърна да види на кого говори Пърси. Беше странникът, когото остави в църквата. Мъжът явно го бе последвал. Мийчъм не знаеше откога стои, облегнат на един от стълбовете, крепящи навеса на покрития тротоар. Непознатият просто наблюдаваше Пърси като всички останали… или може би не като всички останали.

Мъжът не помръдна от мястото си. Мийчъм не се изненада. Пърси се приближи до него и насочи пистолета си право в лицето му, но мъжът дори не трепна, обгърнат от плашещото спокойствие като от втора кожа, точно както когато Мийчъм го завари в кухнята си.

— Внимавай къде насочваш това нещо — проговори мъжът, — преди да се нараниш.

Очите на Нат Колорадо не изпускаха непознатия. Този път, отбеляза Мийчъм, изражението на апача беше смъртно сериозно. Нат се изправи с пушка в ръка и застана така, сякаш пред Пърси стои гърмяща змия. Но след това нещо почти незабележимо се промени в изражението му. Нат се втренчи в мъжа, челото му стана още по-смръщено, а съмнението полека се смени с нещо друго. Сякаш го разпозна.

Каквото и да видя в лицето на мъжа, Нат не предприе нищо, а Пърси явно не виждаше нищо.

Силно раздразнен, той се наведе към ухото на мъжа и прошепна достатъчно силно, за да го чуят всички:

— Ще взема да си помисля, че май не знаеш кой съм…

И тогава мъжът се раздвижи — коляното му уцели Пърси в топките, толкова бързо, че никой не успя да реагира.

Очите на Пърси се изцъклиха и той се сгъна на две, опита се отчаяно да си поеме въздух, без да има сили дори да извика.

Мъжът се обърна, мина плавно като вода през тълпата и продължи надолу по улицата. Подмина малката групичка шерифски наместници, застанали пред входа на шерифството — по съвместителство и затвор — откъдето наблюдаваха магариите на Пърси, също толкова безсилни, колкото и с всички останали.

Шерифът отсъстваше от града, но дори да беше тук, нищо нямаше да се промени. В Абсолюшън дори хората на закона не помръдваха без разрешението на Полковника — не и за да спрат сина му.

След току-що случилото се, те естествено и не мислеха да продумат на непознатия.

Пърси най-сетне се поокопити и успя да възвърне самообладанието си достатъчно, за да вдигне пистолета и да го насочи към непознатия.

— Хей! Ти! — извика той с пресипнал глас. — Обърни се!

Мъжът продължи да върви, без да му обръща внимание. Мийчъм никога не бе виждал Пърси толкова разгневен и за негова изненада, яростта на младежа растеше.

— Хей! Предупреждавам те!

Пърси стреля веднъж, предупредително, вляво от мъжа. Един от наместниците извика, посегна към рамото си и се строполи на тротоара.

Мийчъм си проправи път през тълпата и забърза към ранения, цялото му внимание беше съсредоточено върху човека, който имаше нужда от помощ.

— Уха! — изненада се Пърси със замъглената си от алкохола глава. — Това пък откъде се взе?

Докато той гледаше с празен поглед наместниците на шерифа, хората от градчето се възползваха от разсейването му и плъзнаха накъдето им видят очите.

* * *

Като че пришпорени от самото провидение, или може би по волята на дявола, шериф Джон Тагарт и главният му заместник Чарли Лайл влязоха в града на конете си и се запровираха през тълпата — тук като че ли се бе събрало цялото население на Абсолюшън.

Набитото око на Тагарт веднага мерна центъра на суматохата — Пърси Долархайд, пиян като скункс и също толкова отблъскващ. Тагарт погледна Лайл, който завъртя очи и измърмори някакво проклятие.

Цял следобед бяха яздили, защото някой бе открил двойка коне без ездачи да скитат край реката. Успяха да разберат, че конете са на Уес Клейборн и на един от синовете му, или на Люк, или на Моуз. Не успяха да проследят следите, оставени от тях, затова се отказаха да търсят откъде са дошли животните. Тагарт бе чувал много неща за тримата Клейборн — най-вече, че не зачитат много-много закона.

Скалповете на седлата на самотните коне улесниха решението им да престанат да търсят — скалповете бяха женски. Ако някой е победил бащата и синовете Клейборн в собствената им игра и е осигурил закуска на лешоядите, всички в Ню Мексико щяха да живеят по-спокойно.

Обаче присъствието на Пърси Долархайд в града означаваше само едно — дългият им пропилян ден току-що стана още по-дълъг. Двамата продължиха към кантората на шерифа.

— Проклятие! — изруга внезапно Лайл.

Шерифските наместници се бяха скупчили около Дъфи, който лежеше на земята. Проповедникът Мийчъм беше клекнал до него и се грижеше за раната му. Поне така се надяваше Тагарт, дано не му дава последно причастие. Двамата мъже слязоха от конете, без да изпускат пушките си.

— Дядо! Ти се върна!

Дванадесетгодишният Емет, внук на Тагарт, изтича да посрещне дядо си. Тагарт се опита да скрие тревогата си. Той прегърна момчето и му подаде юздите на двата коня.

Лайл отиде да разбере какво се е случило с Дъфи.

Каквото и да е станало, не искаше момчето да го види, нито да мисли много за това.

— Отиди да се погрижиш за конете, Емет.

Момчето май беше доволно, че получи мъжка работа, или поне той така я разбираше. Докато Емет отвеждаше конете, Тагарт се върна към работата на истинските мъже, която включваше проливане на кръв и смърт.

— Какво е станало тук?

Лицето на Лайл показваше, че нещата хич не са добри. Той посочи с глава Пърси, който ги бе последвал чак до входа на кантората.

— Прострелял е Дъфи — рече тихо Лайл. — Само драскотина — добави той, щом видя как лицето на Тагарт се изопва.

След това изражението на шерифа стана зловещо.

— Беше… ъъъ… беше предупредителен изстрел! — викаше Пърси. — Не бях виновен! Изскочи сякаш от нищото! — Пърси посочи с пистолета си зад Тагарт и Лайл, където някакъв непознат стоеше на улицата. — Срита ме без предупреждение! Направи ме на глупак!

Ти сам отдавна си свършил това, помисли Тагарт.

Човекът, когото сочеше младежът, беше странник. Мълчеше и не се опитваше да даде своя версия на истината. Той просто стоеше и наблюдаваше случващото се, с изражение, което Тагарт не можеше да разгадае.

Шерифът се зачуди кой ли е той. Мъж, който смачква фасона на Пърси Долархайд, а след това просто си тръгва, не е обикновен странник.

Тагарт премести очи върху Пърси. Около него обичайните подмазвачи и Нат Колорадо оформяха плътен кръг. Всички бяха на коне, включително и Пърси.

— Прекрачи граница, Пърси! — каза Тагарт, достатъчно силно, за да чуят всички. — Трябва да те приберем!

Тагарт стискаше пушката, но това не е голямо успокоение, когато Нат Колорадо е обърнал коня си с лице към теб. Ръката на полуапача кръжеше над кобура — погледът му бе почти добронамерен.

— Тагарт, знаеш, че това не е добра идея!

Тагарт знаеше, че Колорадо трябва да върши работата си за бащата на Пърси Долархайд и че ще я свърши — каквато и да е тя. Апачът стреляше бързо и смъртоносно, но не беше луд — всъщност вероятно бе най-нормалният човек в цялата шайка на Долархайд. Тагарт разбираше много добре позицията на Колорадо. Но и той имаше работа за вършене и Нат трябваше също да го разбере.

— Нат, знаеш, че е пролял кръвта на служител на реда — каза Тагарт и хвърли поглед на Пърси. — Нямам избор! Разкарай хората си оттук, веднага!

Нат погледна първо Пърси, а след това непознатия на улицата. Сведе глава и се замисли. Накрая отпусна ръка на хълбока си, кимна на Тагарт и обърна бавно коня си, знак за останалите да сторят същото. Стрелбата значително бе отрезвила шайката.

— Нат, копеле мръсно! — закрещя Пърси. — Къде отиваш, бе? Не си и помисляй да ме оставяш!

Нат се обърна.

— Ще кажа на баща ти какво стана днес — рече той с безизразен глас.

След това си тръгна. Останалите го последваха.

Тагарт ги изпрати с поглед. Обзеха го смесени чувства — само такива го сполитаха напоследък. Пое дълбоко въздух и издиша. Бедата засега е овладяна. Но когато случилото се стигне до ушите на Полковника…

— Мамицата му! — изруга той и се обърна към Лайл, който още стоеше до него: — Това ще ни навлече само неприятности.

После погледна Пърси, който бе обграден от наместници му. Тагарт му направи знак с пушката си и Пърси предаде пистолета, който още беше в ръката му. Двама наместници помогнаха на Дъфи да се изправи и да влезе в кантората, а Лайл се върна да довлече Пърси след тях и да го заключи в килията.

— Не беше нарочно! — викаше Пърси, но никой не го слушаше.

Тагарт приближи странника, който още наблюдаваше случката.

— Джон Тагарт — рече шерифът и му подаде ръка.

Мъжът се ръкува с него без да отделя очи от лицето на шерифа. Само че не каза името си. Всъщност, не каза нищо. Тагарт забеляза гривната на лявата му китка — лъщеше като мазен метал на следобедното слънце. Никога не бе виждал подобно нещо, а очите му сякаш нарочно страняха оттам. Някаква част от ума му като че ли казваше, че мъжът му изглежда познат…

Непознатият се обърна и тръгна надолу по улицата.

— Хей, господине! — викна след него Тагарт. — Познавам ли те отнякъде?

Мъжът се обърна и се загледа в лицето на шерифа, сякаш да си спомни дали го е виждал преди. Добре поддържаният дълъг мустак на Тагарт не се забравяше лесно, дори на място, където мнозина се опитваха да си отгледат подобно украшение на лицето. А и значката беше запомняща се.

Мъжът поклати глава.

— Не бих могъл да кажа — сви рамене и отмина.

Тагарт влезе в кантората.

Налагаше се да посрещне това, което знаеше, че го очаква вътре.

 

 

Една жена, която бе наблюдавала всичко, напълно незабелязана, излезе от сянката между две сгради и последва непознатия. Тя се размина с Тагарт, но той дори не я погледна, макар да беше нова в града — и много по-необичайна от безименния мъж.

Единствено черното куче, дошло заедно с непознатия в Абсолюшън, като че ли я видя и я последва. Тя крачеше бавно по тротоара, без да се приближава до мъжа, но и без да го губи от поглед.

Сенките на стадото крави, които пасяха наблизо, се удължиха. Слънцето се спускаше към хоризонта и вечерният бриз започна да поразсейва жегите.