Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (15)

14

Черен нож се оказа добър домакин, щом пленниците придобиха статут на гости. Апачите им дадоха храна и вода, докато чакаха ди-ин да приготви каквото Джейк трябва да погълне. В началото Долархайд се мусеше на храната, но накрая и той яде.

Джейк е радост би изпил и изял и дела на Долархайд или чийто и да било друг. Насили се да яде бавно и да се наслаждава на всяка хапка — от глада всичко му се струваше по-вкусно. Радваше се, че въобще го хранят. От историите за лековете на индианците помнеше само многото повръщане, независимо дали с лечебна цел, или не.

Дадоха ми да ям, може би това не е толкова лошо.

След като се нахрани, силите на Джейк се върнаха, както и желанието му да изпълни обета си — да открие Алис, ако е още жива или да отмъсти, ако не е.

Появиха се няколко воини и ги поведоха към вигвам в края на лагера. Един от мъжете направи знак на Джейк и Ела да го последват вътре. Другите воини вдигнаха ръце и спряха останалите от групата. Джейк се поколеба на прага на вигвама и погледна притеснено спътниците си. Но като разбра, че това е нещо като свято място, влезе без повече колебания.

Вътре неколцина мъже и жени седяха в кръг. Сред тях бяха Черен нож и сериозен на вид сивокос мъж. Ела му прошепна, че това е ди-ин.

Апачите в кръга напяваха. Заприличаха му на пеещи миряни в църква. Ела седна в кръга и му направи знак да седне до нея. Джейк кръстоса крака и мускулите им се обтегнаха болезнено… оставаше със същото странно чувство, все едно се е оказал на неделна служба.

Никога не му бе хрумвало, че апачите имат религия или че я взимат насериозно. Но пък и не мислеше за апачите повече, отколкото бе нужно, нито пък за религията.

Джейк се замисли за проповедник Мийчъм. Щеше му се той да е тук сега, докато се готви за това, което всъщност не знае какво е. Предсмъртната молба на проповедника беше: „Върни хората ни.“ Дори Бог не може да отрече, че Джейк прави всичко възможно, за да я изпълни.

Ди-ин взе малък съд с някаква течност и го подаде на Черен нож, който го подаде на мъжа до себе си. Хората в кръга не спираха да напяват.

Съдът най-сетне стигна до ръцете на Джейк. Той го пое. По повърхността на гъста кафеникава течност плаваха парченца непознати растения. Той доближи съда до носа си и помириса течността. Миризмата му бе непозната, както и вида на този лек. Джейк инстинктивно се смръщи и погледна Ела.

Очите й грееха, пълни с надежда и увереност, че той трябва да направи това заради тях и заради още мнозина.

— Моля те! — рече тихо тя.

Край нея всички го гледаха по същия начин… уповаваха се на него.

Джейк пак сведе глава и я поклати — не в отказ, а изумен от собственото си безразсъдство. Пое дълбоко въздух, задържа го и изпи течността.

По гърлото му се плъзна странна топлина и се разля в корема, успокояваща като течния огън на уиски, макар в устата си да усещаше някаква странен вкус, подобен на смесица от сдъвкан тютюн и конска тор.

Можеше и да е по-зле.

Неколцина апачи от кръга се изправиха и излязоха от вигвама. Джейк остана до Ела, чудейки се какво следва оттук нататък. Тялото му вече се чувстваше като тяло на старец. Започна да му се вие свят, може би от нерви.

Земята бе покрита с одеяла. Джейк се опита да се отпусне, но с всеки дъх тялото му напомняше, че днес вече е понесло повече удари, отколкото заслужава което и да е човешко същество. Джейк усети, че започна да го обгръща странно спокойствие и постепенно напрежението се отцеди от него.

Светлината от малкия огън в средата се разискри, разчупи се на дъги и Джейк се втренчи хипнотизиран в нея. Като че ли сетивата му се разтвориха — дочу воя на койотите нейде из хълмовете, докато пееха любовни песни на луната, долови аромата на дима от мескитово дърво, смесен с други билки, цъфтящи през нощта… всичко понесено от хладния ветрец… усещаше твърдата земя под петите си през тъканта на вълненото одеяло…

Ела го наблюдаваше внимателно, бдеше, подобно на неколцината апачи, които останаха във вигвама.

Клепачите на Джейк натежаха. Странни образи заблуждаха пред него след всяко затваряне на очите…

Мъчеше се да стои буден.

Ела внимателно го прегърна и му помогна да се отпусне назад. Джейк бе твърде сънлив, за да може да седи. Главата му легна на коленете й. Тя го гледаше, осветена от огъня, от ефирна светлина, в която като че ли преливаха всички цветове на вселената. Джейк й се усмихна, изпълнен със странно блаженство, а тя му отвърна с уверената усмивка на човек, който знае, че всичко ще бъде наред.

Тихо пърхане изпълни слуха му. Против волята си той отвори очи за последно и видя ярките като на бижу цветове на колибри, което се стрелкаше пред лицето му и блещукаше като късче дъга на светлината на огнището. В ума му се промъкна смътния въпрос какво прави тази птичка тук, след стъмване…

Кръжеше над него в остър танц и като че ли го приканваше да я последва — някъде, някак, ако може — преди да изчезне отново. Някъде много отдалеч, Джейк чу шепота на апачите.

— Добър знак… — прошепна Ела. — Казват, че е дошла, за да ти бъде животно-водач…

Зрението му се замъгли и той не можеше да види къде отиде птичката, нито пък да види лицето на Ела или каквото и да било…

Изведнъж светът около него се избистри… и той видя Алис.

Алис? Как… откъде? Видя я да се отдалечава през пустинните дюни, а вятърът шибаше роклята й на цветя и я скриваше зад воали от пясък. Облаците пясък се разбушуваха и той почти я загуби от поглед, а тя се обърна за последно и очите й говореха: „Ти си единственият мъж, когото съм обичала, или ще обичам някога…“

„Не си виновен…“ рече на глас Алис.

„Какво?“ Джейк оформи думата с устни, но от устата му не излезе и звук.

Ела галеше косата на Джейк, успокояваше го и му даваше увереност, докато той потрепваше неспокойно, затворените му очи играеха, сякаш следваше нещо, бродещ в някакъв свят-сън…

Съскането на летящия пясък оглушаваше Джейк, така както прашните облаци го ослепяваха. Той се препъваше през дюните и търсеше Алис.

„Ехо!“ извика Джейк и чу гласа си сякаш за пръв път. Но отговор не последва.

Джейк пак отвори очи, но виждаше друг свят. Изшептя силно „ехо“ и Ела разбра, че лекарството вече действа с пълна сила. Тя постави ръце на слепоочията му, затвори очи, гмурна се в ума му и го последва в съня му.

Пясъчната буря отне всички сетива на Джейк. Ала гласът на Алис ехтеше отнякъде с все същото „не си виновен…“

Джейк се завъртя на място и се опита да разбере откъде идва гласът… Изведнъж видя отново Алис, този път тя крачеше към него… прекрасните й очи, усмивката й… той я прегърна и я целуна…

Когато устните им се срещнаха, светът като че се завъртя и се прекатури, нещо ги отнесе на съвсем друго място — познато място. Високите треви пред колибата… шептят си с ветреца, докато двамата лежат в слънчев пролетен ден, целуват се, докосват се, любят се… губят се в аромата и допира на затоплена от слънцето кожа и изследват телата си, потъват във взаимното си удоволствие и наслада…

Накрая, след като утоляват страстта си, Алис се унася в прегръдките му. Той наблюдава блажения й сън и не иска, и не се нуждае от нищо друго… освен времето да спре, за да останат завинаги така: изпълнени с обич, в безопасност, в мир, в скрития си свят.

… Джейк затвори очи и потъна в още по-дълбоки сънища… по-дълбоки спомени…

… Язди надолу по хълма, през високите треви към колибата… Алис лежи сред дивите цветя пред дома им, все едно е заспала под сянката на дърво.

Само заспала?

Когато слезе и тихо я приближи, за да я събуди, без да я стряска, видя, че има нещо нередно в начина, по който лежи тялото й…

Приближи се. Очите й зееха немигащи… устата — също, като насред беззвучен писък… Не… Небесата отгоре се смрачиха, наляха се с буреносни облаци, а той стоеше вцепенен. Една светкавица го заслепи…

… и изведнъж стои в колибата, в спомен, който вече бе възстановил, пуска тежките дисаги на масата, златото дрънчи…

Само че този път споменът не спря с това как лицето на Алис посърва, а очите й се натъжават, а след това се изпълват с гняв при вида на блещукащия водопад. Тя се откъсна от него, когато се опита да я прегърне и го попита с упрек:

„Откъде взе това?“

„Откъде мислиш?“ Джейк се подсмихна, изпълнен с извратена гордост и не забеляза знаците на задаващата се буря.

„Върни го!“ — рече Алис с нетърпящ възражение тон и скръсти ръце.

„Да бе, глупости!“ — Джейк се намръщи.

„Това са кървави пари!“ — Гневът на Алис го сряза.

„Ще ни купят каквото ни трябва“ — настояваше той и повишаваше глас. — „Заслужих си ги, по дяволите…“

„С обири и убийства!“ — рече яростно Алис. — „Това не е ново начало! Не разбираш ли?“

Ала той никога не бе разбирал, защото познаваше само това… досега нямаше с какво друго в живота си да го сравни. И сега, точно когато започна да вярва…

Дълбок тътен изпълни въздуха и подът на колибата затрепери под краката им. От дисагите се разпиляха още златни монети, започнаха да се плъзгат, да се търкалят, да се променят…

И сега знаеше защо. Но не можеше да промени нищо…

Във вигвама тялото на Джейк се покри с капчици пот и започна да се тресе. Той отчаяно се опитваше да излезе от съня.

— Не… — посегна нагоре като удавник, но не успя да изплува от кошмара.

Лицето на Ела помръкна, докато споделяше растящия му ужас от това, че разбира какво ще се случи, но не може да го избегне…

Експлозия разтърси колибата и част от покрива се откъсна. Каменният комин се срина. Ослепително синя неестествена светлина скри небето…

Алис крещеше, докато нещо я издърпваше във въздуха от ръцете на Джейк. Подът се отдели от краката му, смали се, след това и цялата колиба, а нещо го дърпаше нагоре… нагоре… в дълбините на най-черния кошмар…

И всичко се промени завинаги…

… Сега само смътно съзнаваше, че видението се е сменило, че е другаде… на тъмно и влажно… пещера… където пред него пресекливо проблясва ярка бяла светлина. Хипнотичното блещукане парализира съзнанието му, а неподвижната, бездушна прегръдка на метално въже парализира тялото му… спира мислите, спира движението…

Около него има други хора — с ококорени, празни като бяло стъкло очи, които отразяват светлината, която ги държеше в плен. Лицата им — безизразни като на мъртъвци… мъртъвци… Но Алис не е мъртва… знае, че не е. Гледа с празен поглед нагоре, някъде… Само да може да погледне нея вместо тази светлина, да я види, да й каже, че…

Той не е мъртъв… Трябва да си спомни… нещо… да направи нещо… важно е… Ала не сега… не и в този прокълнат прехлас, като на молец пред пламък…

… Още мрак последва светлината… и тогава отвори рязко очи. Чу женски писък на агония — като че ли бе хвърлена в огън… Опита се да обърна глава, да види какво…

Щом се раздвижи, изригна болка, която попари всичките му сетива…

Тялото му се отпусна и спря да се съпротивлява, но пък сетивата му стремително се завърнаха.

Писъкът също секна. Сега той лежеше зашеметен, като човек, болезнено събуден, ала още не излязъл от съня…

Лежеше по гръб на странно легло — нещо средно между операционна маса и устройство за изтезания. Две метални пръчки обездвижваха раменете му. Нещо докосваше главата му — това, което го бе ослепило от болка, когато се опита да се раздвижи и което го остави още по-безпомощен отпреди…

… Лежеше неподвижен, страхуваше се да помръдне и пръст — парализиран от собствения си страх. По лицето му, по дланите и стъпалата премина някакъв повей, смърдящ на сяра, но масата под него бе студена, студена като неестествената синя светлина, която пълнеше огромната… пещера? Толкова голямо пространство, че не виждаше стените, защото… сгради? канали? сандъци? телеграфни жици?… форми, които нямат смисъл, му пречеха да вижда и повечето като че ли фосфоресцираха, а не грееха с пламък.

Нещото, на което лежеше, също светеше… в златно. Отблизо светлините приличаха на набръчканите мозъци на животни, покрити със стъкло… но когато се опита да докосне една от тях, болката пак го прониза в сърцето.

Викът му се заклещи в гърлото, а ръката му се отпусна… тялото му се предаде напълно на оковите, изнемощяло от рязката болка и също толкова резкия й край. Единственото, което можеше да направи, бе да отвори очи и да се опита да види, докъдето може да ги завърти.

Но може би това стигаше… в края на полезрението си видя невъзможни силуети — не човешки — които се движеха като сенки, изчезваха в странни, менящи формата си облаци и отново се появяваха, очертани от конуси синя светлина. Стори му се, че в далечината вижда пушещи вирове и потоци, които светеха в оранжево-червено от горещината на това, което течеше… линии от златни сълзи, които се издигаха в… вътре в…

Тогава умът му най-сетне също се предаде. Единственото бегло подобие на това, което виждаше в момента, бе една картина на ада…

До неговата маса имаше друга, по-малка. На нея имаше неща, които не разпознаваше… и такива, които май че разпознаваше. Изпълниха го отвращение и чудовищен страх, когато осъзна за какво са тези инструменти и какво могат да сторят с безпомощното човешко тяло. С неговото тяло.

С мъка отклони поглед от инструментите, завъртайки очи колкото е възможно по-далеч. Разбра, че до неговата маса има друга, предназначена за човек. И Алис… Алис? Алис беше, гледаше в тавана, не в него…

„Алис…“ — изпъшка той. Усещаше устата и гърлото си като след дни жажда. Червена ивица — лента цъфтящи рози — описваше кръг около кръста й, а тя лежеше както я помнеше в онази трева, до дома им… не мърдаше… не…

Не може да се движи, както и той не може да се движи — това е… Очите й гледаха нагоре…

„Алис!“

Тя не помръдна, не погледна, не опита дори да отвърне… Не примигна, а само продължи да гледа в нищото с големи потъмнели очи на уплашена сърна…

Джейк пак я повика, докато част от ума му се бунтуваше срещу това неоспоримо доказателство за споделените им адови мъки…

Очите му не можаха дори да възприемат чудовищната фигура, която се надвеси над нея. И все пак някак знаеше, че е… демон. Това беше демон!

Създанието освободи металните окови около тялото на Алис и лицето й се обърна към Джейк… но тя не помръдна сама. Гледаше през него, в нищото, немигаща, неподвижна… не дишаше.

Червената ивица около роклята й — знаеше какво е. Кръв. Алис беше мъртва…

Мъртва… завинаги изгубена… убита, ей там до него, от чудовища, изпълзели от самия ад, за да ги повлекат в преизподнята…

Във вигвама Джейк изрева от ярост и болка, а тялото му се напрегна да скъса невидимата верига на кошмара. Сълзи пълнеха очите на Ела и се търкаляха по страните й, а споменът се разгръщаше, неумолим като демоните тъмничари в съня… и твърде много като демоните, стаени в собствената й душа.

Ела не можеше с нищо да му помогне, дори не можеше да го утеши… Способна бе само да плаче за него и с него, да сподели мъката му от собствения си затвор от спомени. Защото той трябваше да извърви този път сам, в името на всички тях…

Златните мозъци под стъклата около смъртния одър на Алис запулсираха и засияха — тялото й затрептя като мираж и пред очите му се разпадна на купчина прах. Горещият дъх на вятъра го помете, сякаш изтри съществуването й… Алис…

Върху забуления му от сълзи взор падна дълга сянка — той погледна нагоре, вече подготвен за страховитата гледка на демона, откраднал Алис от живота и от него. Чудовището тръгна към неговата маса. Страх и погнуса, непознати му досега, го изпълниха и удавиха дори скръбта му, когато покритата с люспи гротеска на лице се подаде от насекомоподобната коруба, скрила черепа му. Чудовището застана над него и го заоглежда с нечовешките си червени очи, все едно е муха в паяжината му и то обмисля кое крило първо да откъсне.

И тогава бронираният гръден кош се отвори като шкаф и откри сред гънките си допълнителен чифт ръце. Полупрозрачните пръсти с вендузи заопипваха набора операционни инструменти… неща за изтезания и убийства, не за лечение…

Демонът вдигна дълъг, леко извит прът сребрист метал. На върха му се появи синя светлина като от запалена свещ. Демонът я доближи до ребрата му. Следейки с поглед движенията на чудовището, Джейк видя, че ризата му е вдигната — видя маркировката по ребрата и стомаха си.

Такива маркировки бяха за изрязване… Той стисна челюсти и опита да задържи неподвижно цялото си тяло, но не успя и затрепери.

Светлинният нож докосна ребрата му и прогори плътта му, поемайки по предначертания му път — да премахне вътрешностите му парче по парче. Джейк изкрещя в агония, тялото му се затресе неконтролируемо и едната болка удвои другата, докато не остана нищо от съзнанието му, освен стремежа да се освободи някак и да запази живота си.

Нещо поддаде и дясната му ръка се освободи. Той я размаха към масата с инструменти в отчаян опит да напипа нещо, каквото и да е, за да го използва като оръжие. Хвана гладък метален прът като този на демона, придърпа го и върхът му светна.

Демона понечи да го сграбчи за ръката, ала закъсня. Джейк беше бърз, а режещият лъч бе като мълния — син лъч премина през лицето на звяра и прогори червена бразда. Демонът изписка и залитна извън полезрението на Джейк. Той отново легна на масата и ръката му се удари в някаква повърхност в далечния й край.

Китката му падна върху парче метал — Джейк изтърва режещия инструмент, когато твърдият къс ненадейно се размърда като жив и се сключи около ръката му. Обзет от паника, Джейк опита да се отскубне — металната окова остана на място, без да се опитва да го задържи.

Джейк се освободи от стоманените прегръдки на масата — полуизхлузи се и падна на пода.

С препъване се добра до другата маса, примигна, докато зрението му се проясни — прокара ръка по мястото, където Алис лежеше, сякаш още можеше да е там, просто невидима… Нищо. Нито дори следа от пепел…

Алис си бе отишла, толкова необратимо, че все едно никога не е съществувала. Можеше да вярва поне, че е била освободена от този жив пъкъл…

Той се обърна и си каза, че трябва да тръгва, докато онзи демон пищи, а през мъглата вече се подаваха други чудовищни силуети. За спасяване му оставаше единствено собственият му живот. Трябва да бяга… далеч оттук, от видяното… да бяга, докато стигне някъде, където нищо не може да го докосне, дори спомени…

Синя експлозия разцъфна на стената пред него и той се отправи към най-близката кухина с вид на истински отвор. Пред него се откри плетеница от тунели. Избра си единствения, който му изглеждаше странен — не заздравен с дървени подпори, а с обръчи като ребрата на змия. Те отразяваха синята светлина зад него. Джейк тръгна по оребреното черво, напред и напред, защото не му оставаше нищо, освен да бяга…

… Най-накрая видя пред себе си друга светлина — позната, истинска дневна светлина, не студената и синя светлина на подземния свят, пълен с демони.

И тогава внезапно се озова навън. Мигаше срещу безмилостното око на пустинното слънце. Със залитане измина едно дере, бележещо входа към подземния свят, спъваше се, падаше и се изправяше без да чувства болката в ребрата си, нито пък ожулванията и порязванията, с които земята наказваше босите му крака… Всичко у него се свеждаше до един-единствен импулс — навън и далеч оттук…

Стигна до края на дерето, излезе сред някаква равнина и чак тогава спря да си поеме дъх, за да може да продължи да тича.

Обърна се назад, но вече бе твърде далеч и не виждаше скрития вход. Вместо това забеляза странно подредените скали над него, които се издигаха от платото… незаличим отпечатък на фона на пустинното небе…

 

 

Джейк излезе от кошмара, не бос на прашния път към Абсолюшън, а в огрения от пламъци вигвам на апачите, с последните спомени от последните дни на изгубения си живот, цели-целенички в главата си.

Не съм изоставил Алис… вече беше мъртва преди да избягам. Не съм страхливец. Знаеше, че би умрял, но би опитал да я спаси — и че никога не бе разбирал колко я обича до тези последни мигове. Тогава разбра… Но… но…

— Докарах златото… в къщата… — Той разбра истината и последиците от нея. — … затова е мъртва. Моя е вината. Все едно съм я застрелял сам.

Усети, че Ела го държи, а лицето й е мокро от сълзи — споделяше с него силата, която само един оцелял може да даде на друг.

— Не си виновен! — прошепна тя и го прегърна по-силно.

Той разбра, че Ела вижда в очите му същото, което и той видя някога в нейните, когато се спречкаха на онзи хълм…

Спомни си как я остави там със същия този поглед на лицето — обърна й гръб и се отдалечи на коня си, остави я да скърби сама. Само й рече: „Стой далеч от мен“.

Ала въпреки това тя остана до него, държеше го в ръце, опитваше се да го утеши.

„Не си виновен.“ — Духът на Алис от съня…

След това си спомни друго. Погледът му се изцъкли, зареян някъде далеч, а очите му можеха да смразят самия ад.

— Знам къде са — каза Джейк.