Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (12)

11

Каньонът в далечния край на равнината приличаше на кутия, както му се стори на Джейк, като го погледна отвисоко. От входа се виждаше чак до дъното му. Джейк не забеляза някакви видими свърталища на демони, а тук щяха да са относително защитени и от апачите.

Каза си, че няма от какво да се тревожи — поне докато не открият демоните.

След като прекара по-голямата част от предната нощ в мисли за Мийчъм и как случилото се на проповедника, можеше да се случи и с детето, той реши, че отвлечените вероятно вече са мъртви. Реално погледнато, демоните сигурно щяха да убият и него, както и всички останали.

Но ако това не притесняваше останалите, не би трябвало да притеснява и него. Според всичко, което чу, отдавна трябваше да е мъртъв… или поне много преди да оставя демоните да отвлекат Алис. Ако останалите са дошли да търсят справедливост, но са готови да се примирят и с отмъщение, сигурно са стигнали до същото решение като него, независимо по какъв път. Единственото, което иска, бе лично да прати няколко демона в ада преди да умре — колкото да покаже на дявола, че идва.

Само че подобният на кутия каньон просто си беше такъв — великолепен естествен капан. Джейк усети онази странна тръпка по гърба, шестото чувство, което постоянно му нашепва неща, които не иска да чуе. Долархайд обхождаше каньона с поглед също толкова внимателно, колкото и той, и това засили лошото предчувствие на Джейк.

Нат слезе от коня и приклекна до една следа.

— Натам… — в мига, в който той вдигна ръка, от ръба на каньона отекнаха изстрели от пушки. Куршумите надупчиха земята до краката им. Конете се стреснаха и ездачите с мъка ги овладяха.

Джейк погледна към мъжете с пушките, появили се сякаш от нищото и устроили им съвършената засада. Не бяха апачи. Оставаше само една друга възможност.

Един от мъжете извика:

— Ръцете във въздуха!

Мамка му, помисли Джейк и бавно вдигна ръце, заедно с останалите.

Двама ездачи влязоха в каньона, насочили пушки към групата. Идеалната засада. Единият беше мексиканец, другият имаше северняшки вид — и двамата приличаха на земята, по която ходеха.

Лицето на Джейк изразяваше нещо средно между разочарование и отвращение… Отвращение от самия себе си, задето не повярва на инстинктите си, и разочарование, защото бяха толкова близо до това да намерят демоните…

Двамата бандити дръпнаха юздите и огледаха улова си.

Мексиканецът рече:

— Викам да ги гръмнем, и да им вземем… — Той млъкна изведнъж и срещна погледа на Джейк. — Шефе!? — изуми се мъжът.

Джейк видя, че и двамата гледат право в него. Мъжете свалиха оръжията си, а враждебността им премина в пълна изненада. Мексиканецът, който го нарече „шефе“, слезе от коня, силно притеснен.

— Какво правиш тук, Лонерган? — попита другият. Той остана на седлото и тръгна към Джейк с поглед, пълен с подозрителност.

— Исусе! Шефе, Долан ще се насере като те види! — рече мексиканецът. Той погледна зад Джейк и добави: — А кои по дяволите са тези?

Сега всички гледаха Джейк. Уф, по дяволите… Може да се закълне, че никога преди не е виждал нито един от тези мъже, камо ли да им е бил водач. Няма представа как се казват. Но те пък го познаваха: Джейк Лонерган — бичът на териториите.

Мъжът на коня се приближи до Джейк, все още несигурен и подозрителен. Джейк продължаваше да мълчи.

— Какво има, Лонерган? Глътна си…

Джейк свали ръце и с всичка сила удари шамар през устата на мъжа и върна думите обратно в гърлото му.

— Млъквай! — изръмжа му той, защото така му се струваше редно да направи. Ако търсят Джейк Лонерган, жив или мъртъв, никой от бандата му — никой — не може да си позволи да му говори по този начин.

Сега вече загуби всякакви ориентири. Можеше да се осланя само на инстинктите си. Долархайд погледна невярващо Джейк. Останалите от групата също. Очите на Полковника питаха и искаха отговор сега. Отговор, който Джейк не можеше да му даде на глас. Джейк му върна погледа с негласна молба: „Просто се преструвай“ и насочи вниманието си към бандитите. И двамата вече го гледаха като добрия стар Джейк Лонерган. Мъжът на коня измърмори:

— Мамка му, Джейк… счупи ми зъба — и скри кървящата си уста с ръка.

— Тогава ще мълчиш! — процеди Джейк. — Колко момчета ни остават?

— Колкото преди — сви рамене мъжът.

Джейк вдигна глава.

— Още около…

— Трийсет.

— Точно така. Трийсет. Добре. — Джейк се разтършува из празния си мозък за още въпроси, с които да спечели време и информация. — Къде са ми нещата?

Двамата мъже си размениха объркани погледи.

— Взе ги със себе си — каза онзи с кървящата уста.

— Точно така, взех ги със себе си — Джейк се намръщи първо на единия, после на другия. — Заведете ме до лагера. Време е да оправим нещата.

Двамата кимнаха и мексиканецът пак се качи на коня.

— Лонерган се върна! — извика той към мъжете по скалите. — Към лагера!

Мъжете изчезнаха, също толкова бързо колкото се бяха появили. Двамата бандити в каньона се упътиха към изхода, без да се обръщат.

— Това твоята банда ли е? — попита Долархайд, сякаш някой трябваше да му каже, за да повярва.

— Така изглежда — отвърна Джейк.

Док се наведе от седлото с вид, който накара Джейк да си представи опосум, мъчещ се да мине за койот. Джейк сподави смеха си, а Док промърмори:

— Слушай, на мен тия момчета ми се струват самотни. Мисля, че е време да приключваме с тази работа и да се омитаме.

Джейк погледна първо Ела, после Док и разбра, че кръчмарят мисли повече за страха от смъртта, отколкото за срама от позора.

Но това е неговата банда.

— Нужен ни е всеки пистолет! — отсече Джейк. Пришпори коня и останалите трябваше да го последват, независимо дали искаха, или не.

 

 

В лагера, мъжете от бандата на Джейк се готвеха за тръгване, влизаха и излизаха от палатки, тършуваха в купчини кутии за провизии, оседлаваха коне, избираха оръжия, проверяваха ги, зареждаха ги. Мъжете пълнеха патрондашите си с патрони и манерките с вода от езерцето в подножието на каньона.

Пат Долан метна пушката на рамо и нетърпеливо се обърна да провери докъде са стигнали приготовленията.

— Дилижансът пътува и по-добре да сме трезви — каза той и закрачи през лагера, за да се увери, че всички са готови и че никой не мирише твърде много на алкохол.

Спря до мъж на име Ред, макар цветът на рошавите му коса и брада да бе почти изтлял. Ред, миньор преди да се изчерпят мините по тези земи, сега седеше на сандък с динамит и ровичкаше във варел със скални парчета, по които блещукаха жилки злато.

— Как е добивът, Ред?

— Златото от Лешоядовите мини изглежда добре.

Ред вдигна едно парче, за да го покаже на Пат.

Долан кимна доволен, макар това да не бе първоначалната им цел. Бяха яздили дълго, само за да стигнат до две изоставени мини. Търсеха динамит, но и златото не беше излишно, а и на ничий дух не би навредило.

— Колко динамит имаме?

— Петдесетина пръчки — кимна Ред към сандъците.

Долан пресметна, че това е повече от достатъчно, за да пуснат една добра лавина пред дилижанса и да отворят обкования с желязо сейф на Уелс Фарго, ако им се наложи… достатъчно за два-три подобни обира, всъщност. С толкова динамит можеха да нападнат влак, ако на момчетата им се язди до железопътната линия.

Времената бяха трудни — може би все пак тежкият път си струваше. В Абсолюшън вече нямаше банка, която има смисъл да се обира. Единственият местен с достатъчно пари за банка беше Удроу Долархайд, собственикът на единственото истинско ранчо в радиус от двестатина километра. Той беше сложил всичките си пари в онзи дилижанс, който обраха преди около месец… точно преди Джейк да си тръгне с по-голямата част от златото, този никаквец.

Долан отново погледна към върха на хълма, единственото място, откъдето можеше да се влезе в добре скрития им лагер. Хората, които изпрати да проверят някакви непознати, минаващи наблизо, още не се бяха върнали. Защо ли се бав…

— Долан!

Познат глас го повика по име и Долан тръгна към хребета, където Бронк и Хънт тъкмо минаваха през процепа в една оголена пясъчна скала, толкова обрулена от времето, че приличаше на развален зъб.

— Крайно време беше! — извика гневно Долан. Видя кръв и синина на лицето на Хънт. — Какво ти се е случило?

— Той — Хънт кимна през рамо.

Останалата част от бандата се раздели, за да мине Джейк Лонерган. Долан зяпна. Никога не бе очаквал отново да види Лонерган, ако ще да живее и до Страшния съд. А след Джейк яздеха най-долнопробните… Какво по дяволите е това — цялото му семейство ли?

Долан сложи ръце на кръста, близо до кобурите си.

— Мамицата му! — изпсува той.

* * *

Целият бивак се смълча. Всички погледи бяха устремени в Джейк. Той отбеляза негласното обвинение в погледите на мъжете и разбра, че не се радват много на завръщането му. Поне хората с него си мълчаха — дори Долархайд бе достатъчно умен, за да се държи прилично.

Джейк знаеше, че е чувал името Долан и преди — или вчера, или онзи ден. Той се вгледа в чернокосия ирландец с високи ботуши, видели много километри. Долан не му изглеждаше по-познат от останалите. До него стоеше брадат мъж, висок над два метра. Внезапно Джейк си спомни имената, които Тагарт прочете в обявлението… Още две, освен неговото — Пат Долан, Бул Маккейд. На обявлението пишеше, че са обрали дилижанс със злато преди месец.

Още не можеше да си спомни нищичко за този обир. Но вече лице в лице с бандата си, косвените доказателства така се натрупаха, че трябваше да признае истината — аз съм Джейк Лонерган… и сега трябва да потвърди репутацията си.

Долан сигурно е поел юздите след… изчезването му — и сякаш се наслаждава на позицията си. С него трябва да се справи Джейк… със сила, ако се наложи. Изглежда начумерено копеле, но Джейк реши, че това си идва със задълженията.

Мъжът до Долан сигурно е Бул Маккейд — голям като бик, а по стойката му личи, че е биячът на Долан. Маккейд носеше цилиндър и наметка от най-различни животински кожи над ризата и кожените си панталони. Джейк се радваше, че вятърът духа откъм гърба му и не му се налага да поема миризмите, идващи от огромния мъж.

Значи на Пат Долан му трябва бияч, за да пази реда…

Джейк скочи от коня, без да сваля поглед от Долан и готов за всичко.

— Не изглеждаш доволен да ме видиш, Долан — каза той, придържайки се към очевидното.

— Имаш нахалството да се върнеш, все едно нищо не е станало! — Лицето на Долан смени изражението си от предпазливо в озлобено, докато довърши изречението. — Не, Лонерган! — от думите на Долан капеше отрова. — Не съм доволен да те видя!

Джейк спря и се втренчи в Долан, докато се опитваше да преодолее тази омраза, чието начало дори не помнеше.

— Ще ти мине — каза накрая бичът на териториите.

Джейк се обърна, сякаш Долан не съществува, и погледна останалите мъже.

Ако съм им водач, най-добре да се държа като такъв.

— Момчета, грабвайте пищовите! Тръгваме!

Мъжете от бандата стояха и разменяха объркани погледи, както го правеха Бронк и Хънт в каньона — сякаш не знаеха какво се е случило или какво се случва в момента.

— Ама, Джейк… — престраши се накрая Бронк. — Ти… ти каза, че не искаш вече да си шеф.

Джейк едва се сдържа да не се ококори от изненада. Погледна Ела. Може би Док е прав… Чувстваше се като че бе сложил по едно въже на шиите на всички, а собствената му банда иска да им дръпне буретата изпод краката.

— Промених си решението! — Джейк вирна глава и каза високо: — На седлата, дяволите ви взели!

— Никъде няма да ходят с теб! — Долан го гледаше кръвнишки. — Готвим се да ограбваме дилижанс и точно това ще направим!

Джейк се обърна към него — нещо в думата „дилижанс“ включи предупредителни звънчета в главата му. Бяха обрали един дилижанс миналия месец — онзи със златото на Долархайд. Бандата още се издирваше. Долан ще погуби всички. Никога не позволявай на действията ти да станат предвидими, ако искаш да останеш жив…

Джейк се намръщи. Момчетата би трябвало да имат още много злато. Чудеше се защо са тук, а не го харчат в Мексико.

Напрежението във въздуха бе толкова плътно, че можеше направо с нож да се реже. Ловците на демони зад Джейк бяха слезли от конете заедно с него и сега стояха обградени от бандитите. Лицата им бяха също толкова изненадани, колкото и тези на бандата, но много по-неспокойни.

Долан приближи до Ела и спря. Огледа я със смесица от любопитство и презрение.

— Ти ли си оная? — попита накрая той.

— Дали съм коя? — Ела не се даваше лесно. Лицето й бе свръхестествено спокойно.

— Курвата, заради която Джейк си тръгна от бандата.

Джейк стисна юмруци — още едно парченце от пъзела се намести. Очите му срещнаха тези на Ела — и двамата разбраха, че Долан я мисли за жената от снимката… за Алис.

Долан се обърна към Джейк, за да провери реакцията му.

— Внимавай какво говориш! — рече Джейк с леден глас.

Долан се подсмихна.

— Или какво? Аз ръководя тази банда. — И за да го докаже, той се провикна: — Насочете оръжията си към курвата! Ако този тук мръдне, извадете й мозъка през ушите!

Към главата на Ела незабавно се насочиха тридесет пистолета и не оставиха съмнение у никого на кого са верни тези хора. Хънт пристъпи към Джейк и му взе пистолета.

— Извинявай! — рече му с усмивка.

Джейк огледа набързо хората, които доведе тук с Ела… Бандитите ги превъзхождаха пет към едно, а за сравнение между въоръжението и дума не можеше да става.

По дяволите!

Джейк се обърна спокойно към Долан, сякаш дулото на пистолета не сочеше главата му.

— Наречи я пак курва и това ще са последните думи в живота ти!

Долан се изсмя.

— Не си в позиция да ме заплашваш, момче! Нямаш оръжие! — Той направи знак с глава на мъжа до Джейк. — Свали го, Бул!

Джейк едва имаше време да мигне преди един юмрук с размера на бут да се стовари в лицето му.

Ударът го помете, той залитна и падна по гръб. Земята беше корава като юмрука на Бул. Джейк се опита да надигне глава и да избистри погледа си. Все пак успя да се поизправи на лакти и да седне. Долархайд и Нат Колорадо май бяха единствените, които знаеха как се чувства той в момента.

По устните на Долархайд играеше лека усмивка.

— Лоша работа — обърна се той към останалите.

Док спря да се мъчи да гледа лошо едрия мъж до себе си и хвърли на Долархайд най-досадния поглед, който Джейк някога бе виждал.

— Не искаш ли да се намесиш?

Долархайд поклати глава и усмивката му стана по-широка.

— Добре се справя и сам.

Долан се приближи до Джейк.

— Къде по дяволите е златото ми?

Злато… Онова злато? Джейк си спомни как изглеждаше Алис, когато видя златото да се разсипва от дисагите… но забеляза и стреснатия вид на Долархайд, когато чу за парите си.

Джейк успя да се изправи. Изплю кръвта, която пълнеше устата му, погледна Долан и му се ухили.

— Не помня.

Долан кимна на Бул. Дори подготвен, Джейк не успя да се отмести достатъчно бързо, за да избегне следващия удар. Бул го удари в корема и отново го прати на земята.

На Джейк му се догади и той плю дълго време преди да успее да вдигне глава.

Цялото му същество се превърна в една нетърпима болка. Едва успя да овладее тялото си и да седне, макар да не бе сигурен има ли смисъл да го прави.

Но този път вдигна глава и погледна останалите, които вкара в тази беда, всички без Долархайд — Ела, Док, Чарли, Емет.

Видя страх, безпомощност, гняв — но не насочени към него. Не омраза за това, което представляваше, нито отвращение от това, което им причини… само симпатия, която правеше още по-мъчително дори това да ги гледа, камо ли да ги разбере.

Ако имаха избор, биха ми помогнали — щяха да се бият за мен, ако можеха… не заради оръжието ми, а защото са добри хора… а аз… аз… Джейк отново се изправи. Болката се поразсея. Долан отново тръгна към него… още не бе приключил.

Изгледа го като парче сурово месо.

— Е — рече той, — помня, че ни каза как ще ни оставиш на сухо, заради някаква жена…

Бул го удари в гърдите, толкова силно, че краката на Джейк се отлепиха от земята. Просна се и се плъзна по земята. Не му стигаше въздух. Помъчи се да диша и не успя — сякаш гръдният му кош беше прикован за земята с железопътен шип. Дробовете му просто не работеха…

Започна да му причернява, съзнанието му запропада през реалността… в скришното му място…

… дъжд като сълзи по стъклото на прозореца… ръцете на Алис около него, гласът й нашепва в ухото му…

„Ще е по-добър живот… изчисти съвестта си. Вече дори не можеш да спиш нощем…“

… усеща топлината й по кожата си, нейния копнеж по него… по ново начало за тях двамата… като избуялия в зелено пролетен свят, в който пада сладък дъжд и смекчава немилостивата земя…

… сладък дъжд… затвори очи…

Сънуваш. Събуди се…

… отвори очи в изпечена от слънцето равнина, където животът умираше, задушен от прах, надеждата също… Бездушен хищник, плячка без надежда: приспособи се или умри… както винаги е било и винаги ще бъде…

„Не е толкова просто.“

„Просто е.“ Тялото на Алис се уви около неговото и двамата се сплетоха в любовен възел до опръсканото с дъжд стъкло.

„Можем да загърбим всичко това, да се помирим с делата си…“

… и докато я държеше в ръцете си почти беше готов да повярва…

Не, всичко е сън. Събуди се!

Винаги е било твърде късно за него…

„Винаги ме е бивало само да съм лош“, поклати глава.

„Грешиш“, прошепна тя. „Знам, че си добър човек.“

… и го целуна…

… Джейк се събуди по гръб в праха. Отвори очи, примижа срещу празното, ощавено от слънцето небе. Изгубен…

… добър човек… Алис, любимата ми, единствената, вярвала някога в мен. И я изоставих… на тях…

— Алис… — прошепна той.

Вдигна глава и видя Ела. Гледаше го с толкова болка, че сърцето му се сви. По очите й личеше, че знае точно коя част от него страда сега от съня, онази част, където физическата болка не може да достигне. Като че ли някак виждаше сънищата му…

Обутият в ботуш крак на Пат Долан скри очите на Ела и главатарят на някогашната му банда се надвеси над него.

— Май не си споменал, че взе и нашето проклето злато от дилижанса.

О, Боже… Сега му се стори, че вижда лицето на Долархайд — със сигурност го чу да промърморва:

— Моето злато…

Всички сме еднакви, помисли Джейк. Копелета… демони.

— Така, ще те питам за последно… — рече бавно Долан. — Къде ми е златото?

Бул хвана Джейк за ръката, издърпа го и го постави на колене. Джейк не каза нищо, но ръката му се сви.

Долан го удари в лицето. Бул хвана Джейк за косата и пак го изправи. Долан отново го удари и процеди през зъби:

— За последен път… къде ми е златото?

Джейк вдигна поглед, но видя само движещи се петна — устата и гърлото му бяха пълни с кръв. Изкашля се мъчително и вдиша със звук, напомнящ на предсмъртна агония. Спомни си смъртта на Мийчъм…

Всеки, който ме доближи, ще умре… или вече е мъртъв. И само аз съм виновен. Като пустинята съм — бива ме само да убивам…

— … демони… — изломоти Джейк.

— Какво казваш? — Долан го разтресе, за да не изпадне отново в безсъзнание.

— Демоните взеха златото ти… — изхъхри Джейк, опитвайки се да произнася думите отчетливо. — В ада си го поискай обратно…

Долан цъкна с език, като на твърдоглаво дете.

Бул го пусна и Джейк отново се строполи в пръстта.

— Щом така искаш… — Долан погледна през рамо и рече: — Убийте курвата!

Джейк чу прищраквания на пушки и се опита да овладее тялото си — опита се да стане, да удари някого, да направи нещо…

Само че тялото му не го слушаше.

Вместо това убиецът на демони ненадейно се събуди.

Джейк примигна, избистри погледа си, доколкото можа, и видя синята светлина на ръката си. Оръжието започна да се отваря и да се усуква около китката и нагоре по ръката му, като че ли се стремеше да го измъкне от бездната.

По ръката му плъзна неописуемо усещане и го прогори като невидим огън. Шоковата вълна достигна до мозъка му и му върна сетивата. После продължи да се разпространява по цялото му тяло… по-скоро той беше част от оръжието, а не то от него.

Джейк седна без да осъзнава, че го е сторил, и видя ясно Долан — той не можеше да повярва на случващото се и инстинктивно посегна към пистолета си. Джейк вдигна ръка, също инстинктивно — още щом мерникът попадна върху Долан, оръжието стреля.

Синият лъч уцели Долан преди ръката му да стигне до кобура и го запрати назад. Тялото на Долан прелетя почти четири метра преди да се приземи. Мъртъв.

Не за пръв път всички зяпаха Джейк. Той се изправи с олюляване и остана на крака — нови сили се вливаха в него с всеки изминал миг. Вече не кървеше — знаеше, че го боли, но някак не усещаше болката.

Погледна към останките на Долан.

— Казах ти да не й викаш така — пресипнало каза той.

След това обходи с поглед едно по едно изумените лица на хората от някогашната му банда — хората, които гледаха, докато Долан и Бул го пребиваха почти до смърт, които след секунда щяха да убият и Ела без капчица милост… Стигна до Бул Маккейд. Срита го в топките и онзи се сви на земята.

— Всички да хвърлят оръжията…

Хънт свали собствения му пистолет и го подаде на Джейк без колебание. Един по един и другите оставиха оръжията си.

Джейк вдигна шапката си, без да сваля ръката с оръжието. Докато оръжието още светеше на китката му, той запристъпва назад към групичката хора, която едва не бе загинала заради него и още можеше да загине, ако късметът не остане на тяхна страна…

— На седлата! — каза той.

— Какво? — попита Долархайд.

— На конете — тръгвайте! Тези неща са наблизо! — почти извика Джейк, чудейки се какво не схващат в знаците, които оръжието им дава.

Този път всички се раздвижиха, докато той държеше бандата на разстояние.

Джейк се метна на коня. Обърна го и поведе останалите през скалния процеп, като отново изостави бандата си.