Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни (7)

6

Долархайд ги огледа със стиснати зъби. Изглеждаше стар… но не беше толкова стар, колкото изглеждаше — светлината от факлите просто чертаеше бръчките му по-ясно. Изглеждаше доста страшен от мястото, откъдето го наблюдаваше Джейк. Май беше безмилостен и отмъстителен човек, свикнал винаги да получава каквото иска. И богат — шалът му беше от коприна с някакви мотиви по нея.

Джейк реши, че това обяснява много от характера на Пърси.

— Да млъкваш! — изръмжа Долархайд на сина си. — С теб ще се разправям по-късно…

Джейк най-сетне започна да разбира Пърси, но не и да му съчувства. Видя, че Долархайд го наблюдава с очи с цвят на стомана.

Долархайд се обърна към Тагарт.

— Какво прави момчето ми, приковано към този престъпник?

Джейк забеляза как тялото на Тагарт се стегна. Сякаш се готвеше да се изправи срещу самия дявол. Очите му не бяха толкова ледени дори по време на срещата му с Джейк в бара. Ненадейно многото случайни неща, които Джейк чу и видя тази вечер, започнаха да се подреждат в главата му.

— Знаеш, че не мога да го пусна — рече шерифът. — Застреля мой помощник.

Изражението на Долархайд поомекна, но очите му продължиха да излъчват заплаха.

— Може да се разберем, Джон — започна той с нехайна арогантност, която показа на Джейк, че е свикнал да се разпорежда с града и че смята, че всичко, дори и шерифът, му принадлежи. След това зад думите му се прокрадва желание за кръв, а очите му се изпълниха с чиста омраза, когато отново погледна Джейк. — Но искам и този другия… — За миг наистина заприлича на дявол и после продължи: — Къде ми е проклетото злато?

О, мамка му, помисли си Джейк. Още един ли… Посрещна омразата на Долархайд в пълно недоумение.

— Кой, да те вземат дяволите, си ти? — попита Джейк.

Долархайд се разбесня:

— Кой, да ме вземат дяволите съм аз? Удроу Долархайд… Моето злато открадна от онзи дилижанс преди месец. Пет години упорит труд! Пет хиляди златни орела! — Гласът му престърга: — Искам си ги!

Джейк бързо прецени бройката на хората на шерифа и тези на Долархайд. Последният беше повлякъл със себе си поне два пъти повече.

Джейк срещна погледа на Долархайд, а умът му работеше на високи обороти.

— Защо не ме измъкнеш? Ще поговорим — усмихна му се предизвикателно.

Реши, че човек, който го гледа така, вероятно би го измъчвал до смърт, точно както бе казал Пърси, за да се докопа до информация, която той не може да си спомни.

Или поне може да опита…

— Добре, достатъчно! — Гласът на Тагарт разсече невидимата нишка на напрежение между тях. После се обърна към Долархайд: — Разберете се със съдия Бристол. Сам ще придружа Пърси, за да получи добро отношение.

— Не говоря за него! — изръмжа Долархайд. — Лонерган не ми трябва увиснал на въжето. Или ще ми го дадеш веднага, или ще си го взема сам!

— А аз? — измънка Пърси.

— Казах да мълчиш! — Долархайд направи жест с пистолета, ненадейно озовал се в ръката му.

Шерифът отвърна като посегна към собствения си кобур. Наместниците последваха примера му и насочиха пушките си към Долархайд.

— Събери хората си и си върви, Удроу — рече Тагарт. — Ти не си престъпник.

— Не, не съм! — отговори Долархайд с възмутен вид, макар нищо досега да не бе показало, че този мъж притежава дори капчица разум. — Но съм човек, който пази своето!

Внезапно металната гривна на китката на Джейк се озари от петно синя светлина… синя светлина… и започна да писука високо. Какво пък става сега? Джейк сграбчи със свободната си ръка решетката и се опита да надзърне на улицата.

Долархайд се взря в блещукащата гривна. Изглеждаше също толкова изненадан, колкото и Джейк. Хората му обаче започнаха да си шушукат, да обръщат конете и да блуждаят с погледи наоколо. Долархайд стори същото и се обърна към другия край на улицата, а по лицето му личеше, че в момента вижда нещо още по-странно.

Джейк притисна лице в решетките, опитвайки се да види какво става навън.

Едва различаваше това, което виждаха останалите. Оттатък един хълм нещо светеше като горски пожар… само че нямаше хълм, а светликът наближаваше града с всеки удар на сърцето… Сега изглеждаше като железен прът, излетял от някоя ковачница, още грейнал в червено и златисто.

— Какво по дяволите…? — измърмори под нос Долархайд. Пришпори коня си встрани от фургона и застана начело на бандата си.

Джейк погледна пак нежеланото си украшение: сега светлината проблясваше в по-бърз ритъм. Дланите му започнаха да се потят, той усети как вятърът се надига и запраща във въздуха прах от улицата, а факлите, които държаха мъжете, запримигваха. От другата страна на улицата видя Ела и кучето, втренчени в небето като всички останали. Ела не изглеждаше уплашена — сякаш чудесно знаеше какво вижда и то никак не й харесваше. Кучето залая. Ездачите на улицата се мъчеха да овладеят конете, а животните се въртяха паникьосани и се бутаха едно друго.

Сияйната ивица светлина почти достигна града и внезапно изчезна. Джейк спря да диша и зяпна, подобно на останалите. Пърси плещеше някакви глупости в страха и неразбирането си и дърпаше веригата на белезниците, неспособен да види нищо. Вече нищо друго, освен странното явление, не интересуваше Джейк.

Джейк пое дълбоко дъх, точно когато някаква мълния, появила се от нищото, разцепи небосвода над сградите в края на улицата. Невидимата буря се понесе към него и развъртя праха в задушаващи облаци, разтресе земята и сградите с могъщ гръм. Мълнии заудряха по къщите и една след друга ги подпалиха. Друг вид светлина — ослепително синя — се изсипа от небето под формата на всепомитащи конуси, понесе се над улици и здания, освети праха и дима и очерта силуетите на хора и животни, втурнали се сляпо през урагана в търсене на невъзможно спасение.

Драскотини мрак се спуснаха през конусите като камшици — не, като ласа, и когато наближиха земята, започнаха да се разплитат, подобно на пръсти. Джейк видя как се сключват около телата и ги издърпват от конски гръб или от земята. Ласата прибираха безпомощните си пищящи жертви в небето… вътре в нещо.

През облаците прах и решетките на прозореца Джейк не можеше да разбере какво има там горе. Светлината на гривната му вече не пулсираше, а се изливаше от нея неспирно.

Фургонът рязко се разклати, когато спирачката му поддаде и конете тръгнаха напред. Кочияшът явно също не бе очаквал това — вероятно това бе една от най-малките му изненади за тази нощ.

Фургонът изведнъж потегли надолу по улицата и свърна зад един ъгъл, а след това се заби в купчина отломки на някаква срутена сграда. Фургонът се прекатури на една страна, а конете се отскубнаха и побягнаха в нощта.

Джейк се поотръска, докато псуваше и буташе Пърси, за да не го насини още повече, отколкото в последната половин минута, докато се търкаляха като зарове. Нищо не беше счупено, но ако този задник не спре да виси на веригите, щеше да счупи китката му.

— Стига си дърпал и ми дай ръка! — рече Джейк и дръпна Пърси напред.

— Че що, бе, мамка му? — Пърси дръпна веригата към себе си.

— Мога да ни освободя! — извика Джейк. — Дай си скапаната ръка!

Лицето на Пърси внезапно се изпълни с нетърпение и той подаде ръката си. Джейк я сграбчи и огъна пръстите му назад, докато нещо не изхрущя. Пърси изпищя в истинска агония, а Джейк го изрита силно до стената, за да освободи ръката му от белезниците. Младежът се строполи на пода в ъгъла, разридан и ругаещ.

Джейк вече не бе прикован към Пърси, но присъствието му продължаваше да го дразни, а и все още бяха заключени… Провикна се към кочияша, но от шума навън едва чуваше самия себе си. Единственият достъпен изход беше таванът на фургона. Ако кочияшът не се покаже скоро, за да отключи… Джейк хвърли поглед към Пърси и стисна юмрук.

Един от кръжащите конуси светлина прихвана фургона. Светлината започна да блуждае през прозореца над главите им и изпълни тясното помещение със студена светлина. Джейк се вкопчи в решетката и се опита да види какво би могло да излъчва толкова ярко сияние. Лъчът го заслепяваше — отметнал глава назад, той виждаше само синята светлина. Синя светлина, синя светлина…

Спомням си…

Лъчът попадна върху блещукащата метална гривна и тя внезапно се промени. Джейк пусна решетката и зяпна ивицата метал, забравяйки всичко останало, дори Пърси, който пък забрави да крещи.

Сякаш в отговор на светлината отгоре, гривната цяла грейна в синьо. Джейк видя как металът, по-твърд от камък, се разгърна като механично растение, започна да расте и да се променя, плъзна нагоре по ръката му и оформи нещо като ръкавица, а върху дланта му се срасна в едно парче.

От повърхността се показаха дълги, тънки тръбички — всяка светеше като запалена свещ, пълна до преливане със синя светлина. Напомняше му нещо… нещо познато — мерник на оръжие? Мерник на божествено оръжие!

Внезапно разбра. Със сигурност можеше да разпознае оръжие, когато го види. И знаеше какво прави то… Но как, по дяволите, да го задейства…

— Как направи това? — гласът на Пърси трепереше. Излъчваше страх, сякаш бе вкаран в колибата на бясно куче.

Джейк не му обърна внимание. Наблюдаваше как оръжието сменя цвета си, докато движи ръката си, разтръсква я или я свива в юмрук.

Как работи това? Какво може да прави? Само да се измъкна…

Последва взрив и нещото на китката му буквално издуха задната стена на обкования с желязо фургон.

Джейк се разруга от изумление, изправи се и зяпна дупката… Усети надежда сред горещия прахоляк и горчивите пориви на вятъра.

Измъкнах се…

Пърси също зяпаше дупката, свит в ъгъла — най-сетне бе млъкнал. Джейк го подмина и излезе, без да погледне назад.

Навън нямаше нищо освен развалини. Джейк се огледа. Дори на улицата, вече свободен, не можеше да си представи Абсолюшън като нещо по-различно от ада на Земята.

Синята светлина бе отминала, но накъдето и да се обърнеше, виждаше горящи сгради, а треперливата светлина на пожарите осветяваше мъртви или ранени хора и коне.

Задушлив дим и прахоляк пълнеха въздуха, а лудешките светлини още се стрелкаха отгоре в търсене на нови жертви.

Джейк си проправи път през отломките на сградата, където се заби фургонът. Търсеше кочияша. Бързо откри тялото му. Лежеше там, където се бе стоварил при сблъсъка.

Приземяването явно е било тежко, но поне краят е настъпил бързо. Джейк изкриви лице. Понякога човек може само на това да се надява. А понякога нечия смърт е късмет за друг. Джейк приклекна и претърси джобовете на мъжа. Бързо откри връзката ключове. Отключи белезниците си — свали ги от ръката си и те издрънчаха на земята.

Сам се отърва от Пърси, дори сам се измъкна от фургона, но нямаше как да не претърси мъртвеца и да продължи да се размотава с железа по себе си. На другата му китка странното оръжие още светеше, сякаш чакаше, нетърпеливо да убива и унищожава. Някак се бе сдобил с оръжие като от най-лошите си кошмари, но нямаше представа как да го използва… и това никак не му харесваше.

Джейк взе колана с оръжието на кочияша и го закопча на кръста си. Извади пистолета, провери го и го задържа в ръка. Преди малко с оковите на ръцете не би могъл да използва кое да е познато му оръжие. С пистолет в ръка може да се справи с почти всеки проблем, който се изпречи насреща му. Всичко без ад на Земята.

Отново се вгледа в странното оръжие: но може би това нещо може…

От облаците дим и прах внезапно изскочиха коне, понесли мъже на гърбовете си. Идваха към него. Джейк разпозна Удроу Долархайд. Следваха го неколцина от хората му и стреляха без полза по цели, които не виждаха.

Джейк хвърли поглед през рамо към фургона. Долархайд сигурно търси сина си.

Или пък не…

Долархайд видя Джейк до фургона, заби шпори в ребрата на животното и се понесе напред, сякаш имаше намерение да го прегази. Джейк се скри зад отломките на сградата и потъна в сенките. Сините мълнии отново преминаваха през града. Приближаваха. Този път видя сенчести силуети сред нощното небе… Демони?

Адски демони. Само те можеха да са толкова огромни и могъщи… само те можеха да летят и да се стрелкат напред-назад след жертвите си, сякаш ловят насекоми.

Демони… които всмукват хора в обителта си насред небето и ги поглъщат живи.

Долархайд и хората му дръпнаха юздите на конете и зяпнаха небето също като Джейк. След това обаче Долархайд слезе и се насочи към фургона с пистолет в ръка.

Спря пред дупката, която оръжието на Джейк бе оставило в стената. Извика сина си по име. Пърси още беше вътре, скрит като уплашено дете. Гласът му се дочу отвътре. Долархайд прибра пистолета и влезе. Изведе сина си, стиснал го за ръцете, като не обръщаше внимание нито на виковете му, нито на счупената му ръка. Старецът разтърси момчето и го нарече страхливец пред всички ездачи.

Долархайд вдигна ръка. Джейк се зачуди дали е сигнал, или просто ще шамароса хлапето. Така и не разбра, защо един конус синя светлина ги обля и от небето се спусна черно въже, омота Пърси и го вдигна във въздуха.

Джейк видя ужасеното лице на Пърси, видя как протяга ръце към баща си. Долархайд се хвърли след него, но демоните бяха твърде бързи. Пърси изчезна в нощта преди баща му да докосне дори ботуша му.

Лицето на стария Долархайд, озарено от пламъците на разрухата, бе изпълнено с ярост, страх, объркване, недоумение… Долархайд стоеше, втренчен в небето, също както Джейк бе стоял след събуждането си в пустинята.

Нат Колорадо слезе от коня и изтича към Долархайд. Джейк с изненада видя как Нат постави ръка върху рамото на стареца, с лице изпълнено с внимание, и го поведе към една от сградите, останали като по чудо цели. Другите от бандата на Долархайд останаха на конете, наблюдаваха и чакаха.

Джейк поклати глава. Да, ад на Земята… и двамата Долархайд си получиха заслуженото. Джейк тръгна, като се придържаше близо до стените на сградите, докато не загуби от поглед конниците.

Интуицията му подсказваше, че е крайно време да си намери кон и да се разкара от този град. Вместо това обаче той закрачи към сърцето на хаоса… търсеше с поглед нещо в небето, и току поглеждаше нещото на китката си. То все още изглеждаше като оръжие, а пръстенът от светещи сини тръбички му напомни, че се превърна в това, което е сега, когато синята светлина попадна върху него.

Синя светлина… само при вида й стомахът му се сви — изпълни се със сурова омраза и копнеж за кърваво отмъщение, чувства, които не разбираше.

Но все пак част от съзнанието му разбираше какво му казва оръжието. Със сигурност не беше нещо, което интуицията му искаше да чуе. Казва ми да не си тръгвам. Казва ми, че няма нужда да бягам… че ако тези създания са демони, то той е ловец на демони, единствения в града.

Искам да го направя — какво имам за губене, по дяволите?

Джейк огледа огряната от пламъци улица. По нея лежаха не само коне, но и хора. Мъртви, ранени, млади, стари, жени, деца… Живите се мъчеха да останат живи, докато демоните разрушаваха животите и домовете им.

Джейк чу отчаян писък. Обърна се и видя как поредното ласо издърпва от ръцете на съпруга й жената, която го почерпи с уиски в бара. Демонският език я улови през дупка в навеса на тротоара. Док скочи след нея, но падна по гръб, без да спира да вика:

— Мария!

— Исусе Христе! — чу се гласът и на проповедника Мийчъм. Той стоеше насред улицата и държеше пушка, взрян безпомощно в случващото се над него и заслепен от светлината, която нямаше нищо общо с ангелите или с рая. Опитвайки се да разбере какво се намира зад тази светлина, Джейк се насили да се размърда и се разкашля от праха и дима. Движеше се на зигзаг между паникьосаните жители на града и се надяваше да не го уцели някой заблуден куршум. Изплашени коне изникваха сякаш от нищото и тичаха като обезумели, без да му дадат възможност да хване някой от тях. Вместо това трябваше да отскача бързо встрани, за да не го стъпчат.

Джейк стъпи на дървения тротоар и отново потърси с поглед демоните. Но те се бяха скрили твърде добре, благодарение на властта си над ветровете, земята и огъня и продължаваха безпрепятствено да разкъсват града.

Беше близо до шерифството, когато силно пукане привлече вниманието му — сякаш нещо огромно чупеше ограда. Джейк отскочи от тротоара, а под краката му дървените дъски се надигнаха като вълна, откъснаха се от земята и полетяха в облаци светлина.

— Емет!

Джейк разпозна гласа на шериф Тагарт. Видя как възрастният мъж се навежда и грабва внука си от земята — момчето се криеше под дъските на тротоара, а те току-що бяха изтръгнати.

— Казах ти да влезеш някъде! — извика Тагарт.

— Исках само да видя… Ама какво става? — попита Емет.

— Стой до мен! — Тагарт помогна на момчето да се изправи и го хвана за ръка. — Ще си доб…

Върху тях падна син лъч. Черното ласо се уви около тялото на Тагарт, опъна се и вдигна шерифа в ослепителната синьо-черна нощ.

— Дядо!!! — Емет остана сам и напълно безпомощен насред улицата, а светлината продължи лова си.

Мамицата му… Джейк се втурна напред, подтикнат от неясен импулс да спаси момчето. Ако оръжието на китката му го бе предупредило, щеше да закове демона преди да се добере до Тагарт… но проклетото нещо не работеше както трябва.

Ненадейно Ела прекоси полезрението му. Тя също тичаше към момчето, стигна първа, издърпа го и го скри между две сгради. Джейк чуваше виковете му:

— Взеха го! Пусни ме!

Ела се опитваше да удържи момчето, за да не излезе отново на улицата.

Джейк спря и се обърна… облекчен, сепнат и разгневен. По дяволите! Той стисна лявата си ръка в юмрук. Кошмарната халюцинация, която се беше възцарила на мястото на небето, не свършваше.

Защо тоя смъртоносен боклук не работи както трябва? Искаше му се да знае как да използва този убиец на демони, вместо да позволява на това нещо да използва него самия…

Джейк ненадейно се сети, че мисли за парчето метал сякаш е живо. Но то наистина изглеждаше такова, когато се разтвори. А сега все едно имаше свое собствено съзнание. Откъдето и да бе дошло това странно нещо — дали беше паднало от небето или беше изпълзяло от бездната — едно беше ясно. Това демонично оръжие го използваше.

Може би просто защитава себе си. Може би Джейк няма никакво значение за него. Просто за да защити себе си, нещото трябваше да защити и него. А и тук, насред ада на Земята, не му пукаше много какво иска оръжието, стига просто да убие демоните, които унищожаваха града и избиваха хората без причина.

Само защото могат. Също като онзи, чието лице видях на обявлението.

Джейк не беше онзи, не беше демон в човешка кожа. Той беше ловец на демони. Ако трябва сам ще им стане мишена. Проклет да е, ако не разполага с необходимото, за да се заеме с тях…

Сини светлини и експлозии отново се упътиха към него. Този път като че ли не се движеха толкова бързо. Конусите светлина обикаляха насам-натам в търсене на нови жертви. Демоните събираха жертвите си като смърт с косата, препречваха пътищата им за бягство и ги поглъщаха в невидимите си усти.

Джейк излезе на улицата. Почти не чуваше писъците и стрелбата, не усещаше прахоляка и дима. Елате, помисли той, покажете се! Елате да ме хванете… убийте ме, ако можете! Той вдигна високо демоничното си оръжие.

Сякаш най-сетне смъртта бе решила да го потърси и Джейк видя целта си. Едно от летящите чудовища свърна, а обгърнатата му в сенки форма направи невъзможен завой в небето, после се спусна и започна да стреля по всеки, който все още се опитваше да стреля. Разкъсваше ги с мълнии. Нещото напредваше над улицата, право към Джейк, все едно търсеше само него. Примигващи светлини покриваха тялото на чудовището — като демонични очи, светнали в тъмното.

Хайде, подкани го Джейк наум, като не бе сигурен дали говори на демона или на странното си оръжие. Стоеше на улицата без да мърда. Хората около него бягаха, разчиствайки пътя. Внезапно над китката му просветна подобното на мерник устройство. Джейк се прицели и помогна на оръжието да намери целта си.

Този път то стреля почти без откат. Синият лъч описа сияйна траектория и удари летящия звяр. Джейк дори не успя да мигне. Изстрелът попадна в демона почти от упор. Експлозията стъписа Джейк.

Демонът се килна, разлюля се, полетът му стана нестабилен и той започна да пада от небесата право към Джейк, сякаш искаше да го погребе под себе си.

Джейк се наведе, а звярът профуча току над главата му. Мъжът се обърна и видя как чудовището се срива на земята с оглушително скърцане и как разорава утъпканата пръст на улицата. След него се посипаха жупел и отломки.

Другите демони в небето изчезнаха внезапно, по-бързо отколкото бяха дошли. В същия миг звук като от разцепващо се небе изпочупи прозорците по цялата улица. Последва тишина — всепомитаща като вихрещия се допреди малко ад.

Джейк стоеше пред поваления демон, в пълно недоумение от това, което видя и стори. Оръжието беше още… живо, заредено, готово, с дръпнат предпазител?

Очите на сваления летящ звяр също още светеха. Оръжието като че ли дебнеше дали целта му продължава да представлява някаква опасност.

Сетивата на Джейк постепенно започнаха да регистрират света отвъд демона и оръжието — шепнещи гласове, хора, които се събираха на улицата… Внезапно той разбра, че до него стои Удроу Долархайд. И също като него, той просто стоеше и зяпаше — ту към демона, ту към оръжието на китката му, ту към него. Долархайд още държеше пистолет в отпуснатата си ръка.

Джейк пое дълбоко въздух. Явно в момента бяха в нещо като примирие. Засега беше в безопасност. Около двамата се събра цяла тълпа. Всички ги зяпаха сякаш са огън в мразовита пустинна нощ.

Джейк усещаше, че хората около него, дори Долархайд, очакваха да им каже нещо. Нямаше представа какво. Накрая Долархайд попита:

— Какво… какви са тия неща?

Джейк го погледна неразбиращо.

— Защо питаш мен?