Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cowboys & Aliens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)
Сканиране
mladenova_1978 (2021 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: Каубои и извънземни

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Pro book

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ПРО ФИЛМС ООД

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-11-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14547


5

Сънуваше… лицата на демони и техните скверни очи… болка като от адови пламъци… писъци… човешки очи, вперени нагоре, бели и забулени като мляко, разляно върху стъкло… пещера, където кошмарни фигури се люлеят пред него, безименни неща, трепкат и тлеят като сенки от пламъци по каменната стена… по стената на колибата…

… стената, таванът, изтръгнати… оглушителен шум и ослепителни светлини… колиба, пещера… жената от снимката с лице, изпълнено със страх… тя крещи, а той се мъчи с цялата си сила…

Но каквото и да се опитва да стори или да спре, е нахалост и тя е изгубена… целият свят се завърта наобратно и наопаки… всичко се променя. Светлината го ослепява, синя, по-ярка от небето и, преди всичко да свърши, чува нейните писъци…

* * *

Мъжът, когото шерифът наричаше Джейк Лонерган се сепна и се събуди, а в главата му още кънтяха писъци. Примижа срещу светлината… този път беше лампа, а не слънцето.

И не е синя… Мъжът потърка очи и изстена. Обърна се. Лицето и косата му бяха мокри от нещо, което на пипане не бе вода, а на мирис не бе кръв.

Нещо мазно.

Когато светът дойде на фокус, Джейк различи едно лице — Пърси Долархайд. Пърси отново го наплю.

Този скапан лайнар!

Джейк скочи на крака с намерение да убие на място идиотчето. Пърси отскочи извън обсега му и се разсмя иззад решетките си… същите решетки, които приютяваха и двамата, осъзна Лонерган. Той изтри слюнката от лицето си и изруга тихо. Сетивата му започнаха да се събуждат и пред очите му изплува случилото се в бара. Ето защо е тук и защо го боли толкова много главата… Той докосна цицината зад ухото си — напипа засъхнала кръв и сплъстена коса.

Ела. Тази жена го беше проснала, тъкмо когато той… Проклета да е, кучката му с кучка, вещица! На Джейк му се прииска да не се беше изправял толкова рязко… Догади му се. Примигна няколко пъти и реалността се избистри още малко пред очите му. Той разпозна вътрешността на затвор.

В шерифството в момента нямаше никого — бяха само двамата с Пърси.

— Ще гориш, момче! — закани му се Долархайд.

Гласът му се плъзна по нервите на Джейк като нож за дране на дивеч. Пърси пак се притискаше о решетките, още носеше грозната крива усмивка, която Джейк помнеше. Наложи му се да отклони поглед, за да не повърне.

Но това не можеше да спре гласа на Пърси, както и диарията от подигравателни заплахи.

— Тате идва да ме вземе. От апачите се е научил да убива бавно. Ще те гледам как умираш дълго, дълго…

Без да го поглежда, без дори да става от нара си, Джейк се пресегна през решетките, сграбчи Пърси и тресна челото му в металните пръчки. Долархайд младши се просна на пода.

Адът — това са другите…

Джейк отново се отпусна на нара. Изпита облекчение от настъпилата тишина. Сега вече можеше да се погрижи за главоболието си. Тялото го болеше почти толкова, колкото и главата — спомни си раната на ребрата… спомни си как проповедникът Мийчъм го заши… спомни си всичко до момента, в който се свести рано сутринта. Преди това — нищо. Все още нищо. Все едно съм паднал от небето. Нещо такова каза на проповедника. Спомни си какво му отвърна Мийчъм. „… има една друга такава история… един приятел на име Луцифер.“

Мъжът се загледа се към решетките. Като нищо може и това да е името му, ако се съди по посрещането в това градче. Шерифът твърдеше, че се казва Джейк Лонерган… а законът издирваше Джейк Лонерган — жив или мъртъв. Значи местното правителство бе обявило награда за главата му — а в Санта Фе не плащаха за мъртъвци, освен ако според закона те не бяха нужни никому, освен на дявола.

Джейк Лонерган, според закона, е от хората, които заслужават да бъдат умъртвени като бесни псета. Или, ако бъдат заловени, да прекарат последни си мигове душащи се на ешафода — в агония и унижение.

Поизправи се, този път бавно. Внимателно прекоси килията и се притисна до решетките. Опита се да види таблото с обявите. Забеляза обявлението за залавянето му на бюрото на Тагарт. Притиснал тяло в решетките, можеше да прочете само големите букви. Но това стигаше:

Джейк Лонерган
Търси се — жив или мъртъв!
1000 долара награда

Ако искаш някого мъртъв, вадиш за него именно такова обявление. Ако го искаш мъртъв бързо, предлагаш голяма награда. Но 1000 долара? Тази област беше изключително бедна, нямаха възможност да пръснат толкова пари за един човек, независимо колко долнопробна отрепка е. Каквото и да е сторил Джейк Лонерган, явно е подразнил някой изключително неподходящ човек… някой с много пари и власт.

Ако наистина съм този и за главата ми има такава награда, защо съм още жив, по дяволите?

Джейк Лонерган. Джейк Лонерган.

— Джейк Лонерган… — Той повтори името на глас, но то не предизвика нищо. Чуждо име, чуждо минало… чужди прегрешения. Не се чувстваше като хладнокръвен убиец. Но пък как иначе можеше да обясни стореното с тримата мъже сутринта… или с хората на шерифа… с Пърси?

Той хвърли едно око на Пърси, отпуснат на пода в съседната килия. Е, това по-скоро бе услуга в полза на света за следващите няколко часа.

Целият ден му изглеждаше като един дълъг кошмар, с лоши и по-малко лоши моменти… онази част с писъците, лицата, болката… светлината като мрак, звуците, каквито нищо земно не издаваше…

Но събуждането го завари тук. Това ли е адът? Не знаеше много за него, нито за Чистилището, не знаеше и какво е опрощение.

Уж беше само място. Вместо това изглежда като ад на Земята. Ела на светло, рече проповедникът — но той искаше просто да зашие раната на Джейк.

Мъжът се върна на нара и легна. Затвори очи и всичко изчезна. Прииска му се да не ги отвори никога повече, мракът беше единственото място, където можеше да се скрие… поне засега.

 

 

Краварите доведоха господин Долархайд при реката, за да види с очите си мъртвия добитък. Факли осветяваха полето, което малко по-рано не би имало нужда от тях, защото тополата още гореше.

Удроу Долархайд стоеше на границата между светлината и тъмнината и разглеждаше останките от стадото. Вечно намръщеното му лице се изкриви още повече и вдълба бръчките му в жестока маска.

Ако не знаеше, че това е било крава, не би познал…

Той ритна трупа с ботуша си.

Дошлите с него мъже крадешком следяха реакцията му — бяха нервни и предпазливи като конете си, вероятно по същата причина. Конете бяха животни и сетивата им подсказваха нещо за това място, което никой човек не можеше да усети. Предупреждаваха ги.

Мъжете също се бяха научили да се страхуват от неизвестното, но страхът от познатото — от него — ги бе наплашил още повече: суровият гняв, безмилостното отмъщение… пълната му власт над всичко и всеки, който дори малко бе обвързан с живота му. Така предпочиташе той — така искаше да управлява и да пази всичко такова, каквото е, завинаги…

Вниманието на Долархайд се върна към мъжа, който скимтеше и се молеше насред факлите — Рой Мърфи, единственият оцелял от тримата. Неколцина от другите му хора го бяха открили, когато отидоха да видят какво става.

Малко преди смрачаване слугите му чули и видели нещо невероятно над реката… нещо, което никой от тях не можеше да опише. От думите им ставаше ясно, че странното явление ги бе смразило от ужас, макар да го бяха видели само отдалеч.

Но явно дори това не ги плашеше толкова, колкото ги плашеше той. Иначе нямаше да отидат да проверят какво става.

Когато самият Долархайд реши да скочи на коня и да отиде, завари мъжете в кръг около Рой Мърфи. Намерили го в тревата, смърдящ на алкохол — заедно с десетина мъртви добичета.

Моля ви се! — извиси се гласът на Мърфи и отново спря мислите на Долархайд. — Не съм убивал кравите, полковник Долархайд! Повярвайте ми…

Долархайд вдигна пръст. Жестът едва се виждаше в светлината на факлите, но незабавно се възцари мълчание. Долархайд бе свикнал с безпрекословното подчинение на околните, както и с хора, които постоянно го разочароваха.

Не беше свикнал с нещата, които го караха да се съмнява в собствените си очи и уши или да поставя под въпрос непроменимите си възгледи за света. Точно сега, макар че никога нямаше да го признае, бе в пълно недоумение от мъртвите животни наоколо, и бе почти толкова изумен, дори развеселен, от дързостта на лъжата, за която Рой Мърфи твърдеше, че е истина.

Долархайд се приближи до мястото, където двама от най-верните му мъже, Грийви и Паркър, бяха вързали Мърфи за два коня — ръцете му бяха привързани към седлото на единия, а краката му — към другия. Конете стояха покорно и чакаха, засега… Но не задълго.

Долархайд се приближи достатъчно, за да погледне в разширените, ужасени очи на Рой Мърфи и му позволи да надзърне в неговите собствени.

— Откога работиш за мен? Две седмици някъде? — попита го той. — Май не знаеш с кого си имаш работа, а, Рой? Никой не ми вика „Полковник“. Кажи-речи всички, които са го правили, са умирали — Долархайд направи пауза, за да могат думите му да стигнат до Рой. Очите на клетника се изцъклиха още повече. — Сега ти, Ед и Малкия Мики трябваше да гоните загубени добичета… Колко намерихте?

Рой с мъка заоформя думи.

— К-к-към двайсе’ и четири, шефе…

Лицето на Долархайд не помръдна.

— Казваш, че не си пил… но те надушвам. Не уважаваш ли правилата ми, господинчо? Какъв е тоя, дето ми взривява кравите и после разправя глупости… Не можа ли да измислиш нещо по-умно? Къде са другите осемнайсет животни, Рой?

Рой тръсна глава.

— Истината ти казвам, блесна една светлина…

— Значи блясват някакви светлини, ти падаш в реката, после излизаш и… — лицето на Долархайд се изкриви в отвратена гримаса. — Двама от най-опитните ми кравари „изчезват“ просто ей така. А и тия, тия взривени… — гласът му замря, докато оглеждаше останките около себе си. — Нямаше буря тая вечер, никакви светкавици… Май не ме уважаваш, иначе няма да ме лъжеш… нали тъй? — Долархайд извади огромен индиански нож от колана си и той лъсна на светлината, красив и смъртоносен. — Най-важното за уважението е, че когато го няма, всичко се скапва… Не на мен тия! Нали схващаш, Рой?

Мърфи дори не се опита да отвърне. При вида на ножа по панталоните му се разля урина и покапа по земята.

Студената, присмехулна усмивка на Долархайд се скри в мига, в който до ушите му достигна тропотът на коне. Обърна се и зачака с нож в ръка. Показаха се мъжете, които по-рано бяха слезли в града. Той разгледа лицата им, като търсеше две. Видя само едното — Нат Колорадо и се намръщи. Трябва да се е случило нещо сериозно, иначе Нат нямаше да го търси чак тук.

Младежът спря пред него и слезе от коня.

— Къде е Пърси? — попита Долархайд.

Нат погледна първо ножа, после лицето на Полковника. Последното предизвика нотка на страх и уважение в гласа на Нат.

— Тагарт го заключи, шефе — рече той.

Долархайд се изпъна като стълб.

Защо? — попита пресипнало. — За какво? Какво по дяволите е направил пак?

Нат отвърна пряко волята си:

— Застреля шерифски наместник.

— Мамицата му стара! — юмрукът на Долархайд се сви около дръжката на ножа.

Конете наоколо се раздвижиха неспокойно, щом усетиха гнева му. Двата, за които бе вързан Рой и вече разпъваха тялото му с всяко свое малко движение, също трепнаха.

— Не го уби — добави Нат, сякаш това щеше да успокои гнева на Долархайд.

— За кого се мисли тоя Тагарт?! — Гласът на Полковника стигаше на Нат да благодари на Бога, че не е Тагарт. — Нямаше да има работа, ако… Този град е мой!

Рой Мърфи извика от болка, когато двата коня без ездачи продължиха да пристъпват в противоположни посоки, достатъчно, за да измъкнат някой крайник от ставата му — ала Долархайд не му обърна внимание. Полковника се разбесня срещу Нат:

— Сега трябва да ходя там, да го уговарям… заради това, че ти не си се погрижил за сина ми! Не съм ли ти казвал да го наглеждаш?

Долархайд рязко се обърна и с ножа разсече въжето, стегнало краката на Мърфи. Те тупнаха на земята и той въздъхна облекчен.

— Благодаря…

Долархайд шляпна другия кон по задницата и той се втурна в нощта, повлякъл със себе си пищящия Рой Мърфи.

Долархайд прибра ножа и направи крачка към Нат. Той едва посмя да хвърли поглед към осиновителя си. Юмруците на Долархайд още бяха стиснати. Лицето на Нат подсказваше, че той знае, че е дошъл неговият ред… Подготвен за удара, Нат впери поглед в земята.

Долархайд изгледа своя най-доверен помощник, втренчен в останките от крави, мислещ си вероятно, че самият Полковник го е сторил и че това чака и него.

Юмруците на Долархайд се отпуснаха. Той остана така още няколко секунди. Поклати глава, обърна се и извика:

Всички по конете!

— Шефе — рече Нат, — по-добре да вземем още хора.

— Че защо?

Нат пое дълбоко въздух.

— Няма да повярваш… но мисля, че Джейк Лонерган е в града.

Долархайд трепна, сякаш всичко останало в ума му изведнъж се изпари.

— Какво? — прошепна той. — Джейк Лонерган?

 

 

Джейк седеше на пода на килията, опрял гръб в стената, и загледан в нищото. Той вдигна глава, когато шерифът и хората му влязоха, но му отне малко повече време да осъзнае, че някой го извика по име — ако това е името му… Той запремигва срещу мъжете. Тагарт приближи и спря пред килията.

Джейк още беше замаян — явно главата му не можеше да се оправи от удара на Ела… или пък бе изпил твърде много уиски на гладно… Или пък всичко това накуп.

Така или иначе в момента седеше в килия, прикован към това, което минаваше за реалност. Шериф Тагарт завъртя ключа на килията му — за миг в Джейк проблесна надежда.

Но угасна рязко, когато видя, че въоръжени шерифски наместници стояха от двете страни на шерифа. Някои изглеждаха нови, но двамина го гледаха яростно иззад пистолетите си — май че и на двамата носовете им бяха счупени. Главата на Лайл беше превързана под шапката му.

Шерифът надзърна в съседната килия, където Пърси Долархайд още лежеше в несвяст на пода.

— Какво е станало с него?

Джак сви рамене.

— Не мога да кажа.

Лайл отключи килията на Пърси — той и още един от помощниците извлякоха младежа и се упътиха към вратата. Тагарт държеше чифт белезници и пристъпваше към Джейк.

— Тези ще ми трябват ли?

Джейк хвърли поглед към наместниците, които го държаха на мушка, но този път стояха на почетна дистанция.

— Не! — каза той и застана пред шерифа.

Достатъчно поразии бе направил за един ден… а и не искаше всичко да приключи като го направят на решето.

Но шерифът или бе разбрал нещо друго от погледа му към наместниците, или схвана въпроса като риторичен, защото направи още крачка напред и му сложи белезниците. Затрудни се с лявата ръка, защото металната гривна не оставяше място за желязото. Погледна Джейк, след това отново гривната и накрая отстъпи назад.

— Какви са обвиненията? — най-сетне се сети да попита Джейк.

Тагарт вдигна обявлението и започна да чете:

— Палеж, нападение, причиняване на безредици, грабеж от засада… Пише, че си обрал дилижанс със злато миналия месец заедно с банда престъпници, сред които Пат Долан и Бул Маккейд, което пък те прави съучастник в техните престъпления…

— Това ли е? — Джейк се отпусна… дори се развесели. Хиляда долара за главата ми само за това? Шерифът му показа обявлението. Той разгледа лицето на него: приличаше на зле препечатана снимка на затворник. Аз ли съм това? Осъзна, че едва си спомня собствения си външен вид… Зачете надписа над снимката „БИЧЪТ НА ТЕРИТОРИИТЕ НЮ МЕКСИКО“. Да бе, да! Устните му се извиха в нещо като усмивка.

— Убийство — добави шерифът. — Някаква проститутка от Котънууд Гроув, в съседната околия, името й е Алис Уилс.

Усмивката на Джейк моментално изчезна. Последните думи на шерифа го стъписаха. Но… това е невъзможно — не може да е истина. Той не би наранил…

Тагарт свали шапката на Джейк от една кука на стената и извади от нея дагеротипа на жената. Вдигна снимката. Любящите, нежни очи срещнаха очите на Джейк… или той срещна неволно тях. Тя се усмихваше като че ли само на него.

— Това тя ли е? — попита Тагарт.

Джейк се взря в снимката, объркан и изпълнен с полуосъзната скръб, както и с необяснима неприязън към въпроса на шерифа.

— Казваш, че съм убил тази жена?

— Ти ми кажи — рече Тагарт и сви рамене.

Джейк сведе глава. И как така съм го сторил? Не знаеше дали е хладнокръвен убиец, или не. Не знаеше какво всъщност представлява и на какво е способен. Сети се за лицето на обявлението — резки, ъгловати черти, с очи на човек, на когото той не би искал да се изпречва на пътя. Мъж, който би убил, задето си казал не каквото трябва, или пък просто ей така. Ако наистина мога да убия жена ей така…

Джейк знаеше само, че ако ще трябва да живее така още дълго, не го интересува дали ще го обесят — независимо дали е виновен, или не — защото не може да понесе дълго това положение.

Шерифът върна снимката в шапката и я подхвърли на Джейк. Той я хвана с окованите си ръце и се обърна към Тагарт:

— Защо ще нося със себе си снимка на жената, която съм убил?

Тагарт само го изгледа с изражение, което говореше, че каквото и да стори Джейк Лонерган, бичът на териториите, дори да му пощади живота — е отвъд неговите разбирания.

— В Санта Фе ще решат това.

Тагарт отвори вратата на килията и направи знак на Джейк.

— Сега ще те вкарам във фургона — каза той. — Ще се отнасям с теб с уважение, но не си прави илюзии, ако се опиташ да избягаш, ще те гръмна без предупреждение.

Джейк си сложи шапката и излезе от килията. Тагарт го съпроводи до вратата, насочил пистолета си към него. Излязоха в пълната със сенки и слабо осветена от лампи нощ.

Пред шерифството чакаше фургон — специално пригоден да превозва затворници с решетки от дебело дъбово дърво на прозорците. Шерифските наместници бяха направили шпалир между шерифството и фургона.

Дулата на пушките им го гледаха.

Зад наместниците се бе събрала тълпа зяпачи, които от време на време си шушукаха. Исусе, нямат ли си друга работа? Явно си нямаха. Ако сега се опита да избяга, някой от тълпата със сигурност ще пострада. А може би и той самият. Но определено не му се щеше заради него да бъдат ранени още хора, само и само да се измъкне от града.

Още преди да стигне до вратата, до ушите му долетя плямпането на освестилия се Пърси Долархайд. Примирен, Джейк се качи във фургона. Пърси вече беше вътре. Опитваше да си провре главата между решетките и викаше на Тагарт, че било нещастен случай и нямали право да го пращат при федералния шериф…

Джейк блъсна малкото лайно обратно на седалката, за да мине покрай него. Пърси смени за малко темата, за да го удостои с няколко отбрани епитета.

Джейк видя синините, нашарили лицето на Пърси, точно на местата, където главата му срещна решетките. Джейк едва се сдържа да не се усмихне доволно. Няколкото синини вероятно щяха да са единственото, с което Пърси щеше да се размине, ако са верни дори половината заплахи, в които включваше името на стареца си. От друга страна, лицето на Пърси може и да е последното забавно нещо, което Джейк някога ще види…

Той седна на пейката срещу Пърси и погледна навън. Не очакваше да види дружеско лице (или дори познато такова) сред изсипалата се на улицата тълпа. Не знаеше дори защо част от него търси нещо подобно. Между две дъбови пръчки на решетката на прозорчето, зърна проповедник Мийчъм. Когато погледите им се срещнаха, очите на свещеника се изпълниха със съчувствие и съжаление. Той бе единственият сред тълпата, който го погледна по този начин и затова Джейк му бе благодарен.

Стори му се, че край Мийчъм видя и Ела. Във всеки случай позна кучето, което го бе следвало цял ден и сега като че ли се сбогуваше с него. Шерифът го изтръгна от съзерцанието:

— Подай си ръцете!

Джейк протегна ръце. Тагарт отключи белезницата от лявата му ръка и я сложи на ръката на Пърси.

Копеле недно, помисли Джейк.

Под мустака на Тагарт се показа усмивка.

— Най-добрият начин да накараш някого да стои мирен, е да го приковеш за врага му.

Тагарт се ухили и на Пърси:

— Приятно пътуване, гълъбчета!

Докато затваряше вратата, шерифът вече се усмихваше открито. Облекчението по лицето му го подмлади с десетина година. Джейк чу как Тагарт завъртя ключа в тежката ключалка.

— Ти да не искаш да се утрепя, бе? — измънка през прозореца Пърси.

 

 

Джейк чу гласа на Тагарт пред фургона. Шерифът явно бе раздразнен, но този път нито на него, нито на Пърси.

— Какви ги вършиш? — попита някого Тагарт. — Хайде, прибирай се у дома!

Отвърна глас на момче, внукът на Тагарт. Джейк го видя да виси на ръката на дядо си.

— Моля те, дядо, не тръгвай!

Тагарт се отскубна от момчето, внимателно, ала твърдо.

— Трябва, Емет. Това ми е работата.

— Тук не ми харесва — повиши треперлив глас Емет.

Лицето на Тагарт изразяваше тъга, напрежение, разкаяние и обич. Тагарт повтори, вероятно за стотен път, ако се съди по начина, по който говори:

— Татко ти урежда нещата. Когато е готов, ще изпрати някого да те вземе.

— Една година вече… — рече Емет с пресеклив глас.

Сянка премина през лицето на Тагарт и Джейк долови, че шерифът все по-трудно лъже внука си. Тагарт се насили да се усмихне и постави ръка на рамото на момчето.

— Не се притеснявай, ще дойде. А и тук погребахме майка ти — знаеш, че не мога да оставя моето момиче. Какво щеше да каже, ако знаеше, че ти давам да стоиш толкова до късно?

Той започна да побутва момчето да се връща у дома.

Джейк ненадейно се зарадва, че не уби шерифа, въпреки че заради това попадна в тази бъркотия. Въздъхна и се опита да се намести на седалката, твърде изтощен и объркан, за да прави каквото и да било, освен да остави на стената на фургона до го придържа. До Санта Фе пътят е дълъг. По-късно ще му мисля как ще свърши всичко това…

Болеше го цялото тяло, а на всичкото отгоре го загложди и глад. Така и не ядох онази яхния, по дяволите — сега разбра колко малко го е тревожил досега глада. Сякаш той бе сред нещата, които можеше да понесе и дори да не забелязва, толкова дълго, колкото се налага.

Докато се облягаше, Джейк неволно помръдна дясната си ръка. Пърси седеше намусен в другия край и опъваше веригата на белезниците, за да му пречи да се отпусне. Джейк дръпна рязко и Пърси падна от пейката.

Този малък негодяй няма да скапе може би последното ми пътуване.

Джейк изгледа втренчено Пърси и след това се облегна колкото му бе възможно по-удобно. Така принуди Пърси да се намести според него, ако иска да остане в съзнание.

— Уф, мамицата му… — измърмори Пърси. Качи се на пейката и спря да прави номера.

Джейк скръсти ръце и отново погледна през прозореца. Сепна се, защото видя единствения човек, когото очакваше или искаше да види — Ела, жената от бара. И тя го бе видяла.

… какво, по дяволите? Намръщи се. Какво, да не е ловец на глави? Започна да извръща поглед.

Но този отчаян, нуждаещ се поглед отново се появи на лицето й — този, който като че ли го пронизваше… Неохотно я погледна отново, неспособен да я игнорира дори сега, макар толкова да му се искаше.

— Слушай, съжалявам… — рече тя, а пръстите й стискаха решетката на прозореца, докато кокалчетата й не побеляха. — Нямах избор. Не можех да те оставя да си тръгнеш.

Джейк направи гримаса и вдигна окованата си китка.

— Е, сега си тръгвам.

Джейк чу как заместник Лайл извиква предупредително:

— Тагарт!

Тагарт погледна нещо вляво от себе си и лицето му се вкамени.

— Влизай веднага — каза той на Емет.

Гражданите, обградили фургона, също започнаха да се измъкват и набързо улицата се разчисти.

В настъпилата тишина Джейк чу викове на бързо приближаващи ездачи. Пърси седна, изпълнен с очакване. Джейк присви устни.

— Трябваш ми — продължи Ела.

Говореше истината, реши той, но не знаеше защо й е нужен.

— Казвай, ако имаш какво — отсече той.

Тагарт даваше заповеди на висок глас на кочияша.

— Трябва да зная откъде си дошъл.

Само за миг той почти се ококори. След това промълви:

— Аз също… — и се умълча.

— Отстъпете встрани, госпожице! — рече Тагарт. Това не беше молба, а заповед. Наместниците се втурнаха да отдръпнат Ела.

Пърси се изхили.

— О, сега почваме

Джейк надзърна, за да види какво е превърнало ревливото лайно отново в злорадстващо чудовище. В същия миг множество ездачи обградиха фургона, повечето бяха с факли. Двама мъже доближиха и надникнаха през решетките.

Джейк позна единия — шерифът го нарече Нат, докато двамата се разправяха за Пърси. Джейк не разпозна другия, но Пърси извика:

— Знаех, че ще дойдеш за мен, тате!

Долархайд.