Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (7)

Глава пета

Кал въздъхна, махна за втори път за деня фалшивата си бенка и отвори капака, намиращ се под един малък жълт четец.

На екрана светеха три нули. Това трябваше да се промени, ако тя и приятелите и искаха да се измъкнат от Византия с що-годе здрави кожи.

— Ей, Кал — изръмжа Джонър.

Той и останалите се бяха разположили от двете страни на осмоъгълния вход към контролния център на Имиграционен контрол, опрели гърбове на стената, с насочени в тавана оръжия.

— Кажи? — попита тя, докато развиваше клъбцето нишка, което представляваше връзката за достъп, след което пъхна иглата в ръката си.

Внезапно залп от синкавобели енергийни заряди заблъска през отворения вход, превръщайки покритото с белези лице на Джонър в сгърчен релеф. Рипли и Джонър отвърнаха на огъня с няколко изстрела, след това отново се прикриха.

— Въобще не бързай, Кал, миличка — каза Джонър, — и не се притеснявай за нас, направените от плът и кръв!

— Гледай си работата — отвърна му Кал и влезе в потока от данни.

За щастие, този път не й се налагаше да се гмурка в пропастта, за да отвори вратата към доковете, само трябваше да се поплацика малко на повърхността. Всичко, от което се нуждаеше, беше един простичък трицифрен код, генериран на случаен принцип два пъти дневно и доверяван единствено на дежурната охрана.

Не че охраната беше нещо особено тук. Превозвачите се разкарваха до корабите си по всяко време на деня. Просто пазачите се чувстваха по-добре, като знаеха, че имат възможността да откажат достъп.

„На обикновени хора можеха“ — помисли си Кал, прелиствайки протокол след протокол. На андроид второ поколение — не.

Изведнъж го намери — кодът, който отваряше вратата.

— Три, шест, две — каза на глас.

След това го набра. Три. Шест. Две. Някъде надолу по коридора се отвори необходимата врата. Кал чуваше скърцането й.

— Отворено е — каза Рипли, чийто слух беше по-добър дори от това на андроида. — Тръгвайте. Ще ви прикривам.

Никой не понечи да спори. Знаеха, че ще го направи.

Освен това, колкото и добри да бяха Джонър и Краке, пък дори и Врайс, в използването на инжекторите, никой от тях не можеше да се сравнява с Рипли в тази област. „Или в която и да е друга“ — помисли си Кал.

— Ще се видим на Бети — каза Врайс на Кал, докато минаваше покрай нея с количката си, следвайки Краке към доковете.

— Не и ако тя те види първа — каза Джонър. Изстрелвайки още няколко заряда за довиждане през вратата, той хукна след Врайс и Краке. Вече само Кал и Рипли се мотаеха в контролния център.

— Кажи кога — каза Рипли.

Кал нетърпеливо издърпа иглата от ръката си. Оставяйки проклетото нещо да виси на нишката си, върна бенката си на място и погледна към спътничката си.

— Сега.

И се затича към доковете, знаейки, че Рипли я следва плътно.

Болеро се вторачи в лицето на Коркоран в екрана.

— Я дай пак? — каза тя, движейки ръце по контролното табло извън неговия поглед.

— Стана инцидент — каза Коркоран, а лицето му беше много по-мрачно от последния път, когато Болеро говори с него. — Някакви луди превозвачи се опитват да откраднат вещи, принадлежащи на станцията. Съжалявам, но трябва да оттегля разрешението за излитане, което ти дадох по-рано — поне докато не изчистим проблема.

Болеро знаеше кои бяха въпросните превозвачи и какво бяха намислили. Също както знаеше, че няма да може да чака да й бъде възвърнато разрешението.

— Разбирам — каза тя на Коркоран, надявайки се той да не се заглежда прекалено в статуса на Бети.

— Радвам се — каза трафик офицерът. — Край на връзката.

Изображението на екрана трепна и беше заместено от гледката от задната страна на количката на Врайс — която показваше на Болеро, че съмишлениците й пак се придвижват. Рипли и Кал бяха изостанали — вероятно, защото беше отнело известно време на Кал да се откачи от системата.

Което означаваше, че щяха да достигнат до Бети след минута или две и щяха да искат да напуснат възможно най-скоро. Същото искаше и Болеро, повече от всичко в галактиката. Но отдръпването на разрешението за излитане усложняваше малко нещата.

С натискане на копче по таблото пред нея, смени гледката на екрана. Виждаше се отворената врата на товарното помещение на Бети, както и рампата, която запълваше разстоянието между дока и кораба. Беше една от трите такива рампи в този деветдесетградусов квадрант, представляващ част от по-голямата докова структура на станцията. Всяка такава рампа се протягаше от Имиграционен контрол до кораба-посетител като спица на гигантско колело.

Болеро очакваше да види рампата пуста, тъй като първите щяха да пристигнат едва след тридесет секунди. Но някой вече я беше преполовил и търчеше с всичка сила към Бети.

И не беше някой, който Болеро познаваше.

— Ей! — каза тя на глас.

Глупавото копеле се втурна през отворените врати на товарния отсек, докато тя гледаше. След това изчезна встрани, несъмнено за да търси къде да се скрие.

От време на време гратисчии се опитваха да се возят на някой и друг товарен кораб — явно отчаяни хора. Но ако този знаеше какво се случва на Бети напоследък, едва ли щеше да избере точно нея.

За нещастие беше прекалено късно да му каже. Рама също нямаше да успее да изхвърли като нахален плъх натрапника, тъй като другите щяха да дойдат всеки момент.

„Кофти съвпадение“ — помисли си Болеро. Налагаше се засега да остави нещата така, както са и да се погрижи по-късно.

Симони никога не беше виждал вътрешността на товарен кораб — изглеждаше общо взето точно така, както си го беше представял.

Плетеница от черни вериги висяха от тавана като пипала, скърцащи заради тежките машинни части, които висяха на тях. Всяка верига вървеше комплект с квартет от движещи се сенки — нейни двойници, примамени да се появят от суровата светлина на осветителните тела по тавана и вентилационните решетки по пода.

Стените бяха мъртвешки светлосиви, освен на местата, върху които ръждата беше разцъфнала и прояла дебелата, неравна боя. Наситена миризма на силиконова основа накара Симони да се намръщи — толкова силна, че щипеше синусите. Той обаче беше концентриран най-вече върху задачата да намери къде да се скрие преди някой да го намери.

За момент купчината застопорени на място кашони в ъгъла на помещението му се стори обещаваща. След това нещо друго привлече погледа му и той реши да го разгледа от близо.

Беше дръжка, част от врата, вградена в стената. Това предполагаше нещо като килер, може би достатъчно голям, за да се събере човек вътре. Ако не беше вече пълен, вероятно това щеше да е скривалището му.

Провирайки се измежду висящите вериги, Симони стигна до дръжката възможно най-бързо. Нямаше нищо сложно в начина на отваряне — просто завъртане на китката по посока на часовниковата стрелка и издърпване.

Зад вратата беше тъмно и празно. Определено достатъчно голямо, че да се побере вътре човек. Провървя му.

Тук обаче се появи въпросът с излизането. Симони не искаше да се задуши до смърт, издавайки местоположението си, едва когато трупът му се разсмърдеше. За да предотврати това, той остави вратата съвсем лекичко отворена.

Завъртя се и приклекна пред скривалището си, стъпи вътре заднешком с един крак, след това и с другия. След това продължи да се вмъква навътре, докато краката му не удариха в задната стена. Накрая, сбутвайки се колкото може по-навътре, притвори вратата към себе си.

„Така“ — помисли си, докато стесняваше гледката си, докато не я превърна във възможно най-тънък процеп. Готово. Освен ако някой не се загледаше прекалено, можеше да си стои скрит за колкото време поиска.

Изведнъж чу поредица от стъпки, дрънчащи една след друга по метална повърхност. Но не на нивото, на което се намираше Симони — някъде над него. „Обслужваща пътечка“ — помисли си.

Новодошлият поседя затихнал за момент, но Симони усещаше присъствието му. „Търси ме. Няма късмет засега.“

— Добре — провлачи мъжът с дълбок, елегантен глас — от типа, който подхождаше повече на аристократичната тържественост на университетска лекционна зала, отколкото на товарното отделение на очукан стар кораб-превозвач. — Позабавлявал си се, а? Но знай, че си се качил на грешния кораб, приятелче.

„Не смятам така“ — помисли си Симони. „Според мен е точно корабът, на когото искам да бъда.“

— Капитанът ни — продължи гласът, — не е от хората, които би нарекъл спокойни. Няма да погледне на присъствието ти тук с ни най-малко чувство за хумор.

Симони се усмихна мрачно. „Няма проблем, приятелче. Ще се справя с това, когато му дойде времето.“

— Все още има време за взимане на правилното решение — каза гласът, — което се състои в изчезването ти преди да излетим. Няма да ти създам проблеми — напускаш кораба, забравяш лицата ни, както и ние твоето, и всичко ще е наред.

Не звучеше като да се е приближил до Симони повече отпреди. „Явно няма никаква идея къде съм. Успях да се натъпча точно където трябваше.“

— Последен шанс — каза гласът.

„Забрави“ — помисли си Симони. „След всичко, което преживях, си мислиш, че ще си тръгна, само защото ми го казваш?“

Чу се шумна въздишка.

— Хубаво. Нека бъде твоето, боецо. Само не казвай, че не съм те предупредил.

Симони чу стъпките му отново, но този път със сигурност затихваха и скоро изчезнаха.

„Това беше прекалено лесно“ — помисли си.

Все едно онзи не го интересуваше ни най-малко, че Симони ще е на борда, когато излетят. Все едно въобще не му пукаше.

Безсъмнено смяташе, че Рипли ще се погрижи за проблема. А това беше повече от добре за Симони. По дяволите, нали точно Рипли искаше да види.

Намествайки се в ъгълчето си, затвори очи и зачака потреперването на палубните плочи, което акомпанираше отварянето на скобите. След това корабът щеше да може да се придвижи накъдето пожелае, а след това вече нямаше как да го върнат на станцията.

И щеше да се озове лице в лице с легенда.

Секунди след като Болеро видя гратисчията да се качва на Бети, троицата Краке, Врайс и Джонър се появиха с гръм и трясък на рампата. Още няколко секунди по-късно бяха последвани от Кал и Рипли.

Болеро изчака докато се качат, после затвори вратата на товарния отсек. Завъртя едно копче, включи интеркома и каза:

— Дръжте се. Ще стане малко напечено.

Още докато предупреждаваше другите видя как отряд охранители се втурват по рампата, носейки шокови пушки. Когато се доближиха достатъчно, започнаха да изстрелват сини енергийни заряди към Бети.

На Болеро не й хареса това. Моето пилотско място, моят кораб, моята проклета боя. Но знаеше, че атаката така или иначе ще е напразна. Енергийните заряди не можеха да пробият тройно подсигурения корпус на кораба. Най-много да повредят нещо по осветителната инсталация.

— Как ще се отървем от скобите? — попита Джонър от товарното помещение.

— Вече е направено — увери го Болеро.

Чу последвалата серия от скептични забележки и с удоволствие ги пренебрегна. В крайна сметка корабите обикновено стояха застопорени със скобите докато екипажът им не се качи, освен това беше факт, че Коркоран беше оттеглил разрешението за излитане.

Без разрешение не се отварят скобите. Това беше принципът.

Но веднага щом Болеро получи намек за проблема, който бе възникнал, тя беше помръднала Бети с няколко сантиметра назад. Затова когато Коркоран активира наново магнитните полета около скобите, корабът вече беше извън обсега им. Само дето се носеше толкова близо до рампата и беше толкова стабилна, че беше невъзможно Коркоран или някой друг да забележат разликата.

Беше трик, за който повечето пилоти не биха се сетили, а освен това много малко можеха да го изпълнят. Особено с екипаж, който още не се беше качил. Една неточност, едно подхлъзване и приятелите й лесно можеше да се окажат захвърлени в дълбините на кея.

Но ако Болеро беше обикновен пилот, никога нямаше да й се даде шанс да работи с Рипли.

Включи тръстерите и се дръпна още повече от рампата. След това, като ястреб, видял плячката си, наклони страничното си крило, пикира около частта от цилиндър, която се протягаше към Имиграционен контрол и се насочи към дъното на кея.

На две трети по пътя, изображението на видеоекрана й се смени. Беше приятелчето й Коркоран и не изглеждаше въобще щастлив.

— Какво правиш? — поиска да разбере.

— Тръгвам си — отвърна тя. — Съжалявам, любовнико.

— Няма начин да излезеш — каза Коркоран. — Портите са заключени. Можеш да погледнеш.

И наистина, масивните плъзгащи се крила на портите в дъното на кея бяха затворени, блокирайки изхода.

— Това щеше да е проблем — каза Болеро, — ако нямаше заредени експлозиви, които да разбият портите — в резултат на което станцията няма да може да функционира месеци наред.

Трафик-офицерът побеля.

— Не би го направила. Това е сериозно нарушение.

— Е, какво пък — каза тя. — Какво е животът без рискове?

Включи интеркома, все още поддържайки връзка с Коркоран, и каза:

— Готови ли са бомбите?

— Само кажи кога — отвърна Джонър.

Болеро тръгна да отговаря, но преди да успее да каже цяла дума, чу как Коркоран изпротестира.

— Добре, добре — каза той, — печелиш. Само ми дай момент да евакуирам кея и ще отворя портите.

— Побързай — посъветва го Болеро. — Приятелят ми го сърби пръста да натисне спусъка — каза тя, след което прекъсна връзката.

Блъфираше, разбира се. Нямаше експлозиви по портите. Ако Коркоран не отвореше портите, Кал щеше да трябва да се опита да ги отвори ръчно — макар че Болеро нямаше грам идея как андроид щеше да се добере до командите на станцията.

За щастие вече бяха демонстрирали афинитет към насилие. Ако имаха късмет, Коркоран щеше да захапе въдицата на Болеро.

„Хайде, де“ — помисли си тя с поглед, закован върху огромните сиви порти и забави спускането на Бети. „Отвори ги за мен, скъпи.“

Точно беше решила, че Коркоран й се подиграва, когато лента звезден космос се материализира пред екрана й за наблюдение. Лентата се разширяваше все повече и повече пред очите на Болеро, която ликуваше вътрешно.

„Стана!“ — помисли си тя.

Веднъж само да излезеха, щяха да са в безопасност. Византия нямаше на разположение кораби, които да прати след тях, възможностите й за охрана бяха ограничени стриктно до самата станция.

В този момент в пилотската кабина влезе Рипли. Болеро й се усмихна.

— Явно ще имаме чисто излитане, капитане.

— Добре — каза Рипли и седна на съседното до пилотското място.

— Междувпрочем, имаме си компания — каза Болеро.

Рипли я погледна, нетипично за нея изненадана.

— Натрапник?

— Не съм го виждала друг път. Нисък, кльощав, червенокос, със смешна шапка. Явно не е знаел в какво се забърква.

Рипли се намръщи.

— Просто ни изведи от тук. С него ще се занимаем по-късно.

— Както кажеш — отвърна пилотът.

До този момент портите се бяха отворили достатъчно, за да ги пропуснат. Болеро повиши скоростта, облегна се и се загледа в разширяващия се отвор през екрана за наблюдение.

Беше на по-малко от петдесет метра от свободата, когато портите тръгнаха да се затварят наново.

— Какво по…? — каза на глас.

Две възможни причини й дойдоха на ум. Едната беше, че Коркоран е променил решението си от злоба. Другата — че управлението е предадено на по-висши власти.

Което и да беше, нямаше да стигне доникъде, ако тръгнеше да преговаря сега. Имаше само един избор — да мине през процепа.

Даде двигателите на максимум и усети как Бети се разтресе все едно ще се разпадне. Въпреки това Болеро виждаше, че няма шанс да успее. Не и от този ъгъл. Вратите се затваряха прекалено бързо, като челюстите на огромен, мрачен левиатан, а тя вече беше прекалено широка, за да мине през тях.

Единственият й шанс беше да завърти кораба — и то бързо. Набра командата и завъртя Бети на сто и осемдесет градуса към страничното крило, нагласяйки по този начин кораба с най-малките му размери спрямо смаляващата се пролука. След това стисна зъби и задържа поглед върху все още виждащите се звезди.

„Не бъди лош с мен“ — помисли си, когато се хвърли напред.

За момент Болеро беше убедена, че са прецакани. Най-лошата част беше чувството, че е разочаровала Рипли.

Изведнъж се оказаха в открития космос, а милиардите звезди навсякъде около тях им намигваха. Челюстите на левиатана ги бяха пропуснали някак си, захапвайки нищото вместо тях.

С дълбока, искрена въздишка на облекчение, Болеро установи курс и остави Византия зад себе си.