Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (5)

Глава трета

Обикновено изборът на Болеро за изглед щеше да е ограничен до това, което можеше да види през тежко обкованата рамка на екрана за наблюдение — а именно дрънкащата тъмнина на дока на станция Византия, слабо осветена единствено от призрачните, сиво-зелени очертания на някой съседен кораб или жълтеникавото сияние на случаен охранителен прожектор.

За щастие, в случая имаше допълнителна гледка, с която да се занимава — тази, която се побираше в малкия, правоъгълен видеоекран, вграден в многократно преработвания и контролен панел. Показваше осмоъгълния метален коридор, който преминаваше през главното ниво на станцията и свързваше пешеходния трафик с доковете.

Допълнителната гледка беше й предоставена от Врайс. Както винаги.

Малкият мъж може и да беше загубил краката си, но беше безкрайно надарен със сръчни ръце. „А кой знае това по-добре от мен?“ — помисли си със самодоволна усмивка. Не представляваше ни най-малко усилие за Врайс да сложи тайна видеокамера в нишата на една стена, докато минаваше с моторизираната си инвалидна количка.

С леко почукване по командния панел, Болеро накара монитора да й покаже друга гледка — тази зад Врайс, защото и на количката му имаше скрита видеокамера. Дори от тази гледна точка можеше да се види, че Врайс беше в средата на първокласно кръчмарско сбиване.

Което означаваше, че Джонър и останалите вече бяха започнали да раздухват огъня, което на свой ред даваше на Кал възможността, от която се нуждаеше. Болеро преплете тънките си тъмни пръсти и силно изпъна ръцете си с дланите навън, което накара кокалчетата й да изпукат шумно.

Майка й беше казвала, че така ще получи големи, грозни кокалчета. Освен това твърдеше, че Болеро никога няма да е щастлива, скитайки се по космическите пътища на товарните кораби.

Мама не разбираше много-много, нали?

Болеро беше излетяла за първи път, когато беше на осемнадесет и оттогава не беше спряла да скитосва с кораби-превозвачи. Но в деня, в който тръгна с Рипли, беше спряла просто да влачи товари и се беше натъкнала на нещо друго.

Нещо по-голямо, по-важно. Нещо, с което човек можеше да се занимава цял живот и никога да не съжалява.

Натисна едно копче на таблото пред нея и включи общия канал на кораба.

— Хей, момчета и момичета — каза, — време е да се махаме от това укрепление. Има ли нещо, за което трябва да знам, преди да включа двигателите?

— Болеро — каза дълбок, образован глас, — много добре знаеш, че освен теб само аз съм на борда, и въпреки това настояваш да ми викаш „момчета и момичета“.

— Харесва ми да го казвам — призна си тя. — Двигателите…?

— Нетърпеливи да усетят сбруята — увери я той.

— Благодаря ти, Рама — кимна тя.

С все още отворен общ канал, Болеро включи оригиналните Локмарт Спешъл двигатели на кораба, които се размъркаха като двойка големи, доволни котенца.

— Работят ли — попита Рама.

— Като току-що произведени — отвърна тя.

После спря общия канал и отвори нов, към Византия. Видеоекранът трепна за миг, после оживя — показвайки червендалест, полуолисял мъж на средна възраст с добре изразена двойна брадичка.

Казваше се Коркоран. Беше главният трафик-офицер на станция Византия, пост с немалка важност за превозвачите, които трябваше да се занимават с него.

Болеро беше си намирала извинения да говори с Коркоран откак Бети беше пристигнала вчера. Не й отне много време да го превърне в своя кучка. И все пак, той беше от редкия вид мъже, които не пасваха съвсем на това описание.

— Знаеш ли — каза тя, — трябва да спрем да се срещаме така.

Бузите на Коркоран станаха по-червени от обикновено. Болезнено червени, като отворени рани. „Точно както си мислех.“

— За нещастие — продължи Болеро, — трябва да тръгваме вече. Просто кратко посещение, нали разбираш.

— Жалко — каза Коркоран.

Според действащите правила не трябваше да е възможно се напусне станцията така бързо. Но Болеро знаеше, че Коркоран няма да се дърпа много.

— Може би следващия път ще можеш да поостанеш за по-дълго — каза той. — Да имаме време да се поопознаем.

— Би било прекрасно — отвърна тя.

Не, че имаше каквото и да било намерение да се връща във Византия. В момента, в който Рипли вземеше необходимото, Болеро нямаше ни най-малко да се поколебае да отпраши.

Точно както беше отпрашвала от дузини други станции и мъже с широко отворени очи, управляващи трафика. Беше забравила не само имената, но и лицата им.

Но преди да забрави това на Коркоран, трябваше да изкара Бети извън доковете.

— Та би ли ни освободил? — попита.

Офицерът се изхихика и чукна няколко команди на контролния си панел, завършвайки действията си със замах.

— Официално ви е позволено да потеглите, Бети.

Това означаваше, че скобите, които държаха кораба на място, ще се деполяризират автоматично в момента, в който Болеро включеше дюзите. И, ако всичко вървеше добре, тя щеше да го направи след няколко минути.

— Прекалено си мил — каза, усещайки съвсем леко угризение на съвестта. — Край на връзката.

След това се облегна и зачака.

С периферното си зрение Джонър видя, че нещо лети към него. Наведе се назад тъкмо на време, за да избегне един стол, който се целеше в лицето му.

За нещастие, не можа да разбере кой го е хвърлил.

Не че имаше значение. Макар че той започна сбиването, което почти веднага се разпростря из цялата столова и се изсипа в коридора, нямаше намерение да остане до края.

Поглеждайки хронометъра на китката си, потвърди това, което му казваше вътрешният му часовник.

„Време е да се махаме.“

Един висок кучи син с кратеровидни следи от аретанска едра шарка изглежда имаше други идеи. Сочеше с показалец към Джонър от другия край на стаята и редеше псувни, които Джонър не можеше да чуе заради врявата.

Смръщи вежди. Дали той беше тъпанарят, който хвърли стола по него преди малко?

Мъжът с шарката все още го нареждаше, когато тръгна към Джонър с голям, зловещ нож в ръка. Без съмнение си мислеше, че това му дава предимство. Всъщност и Джонър имаше нож, скрит в ботуша му.

Но в този случай не го извади. Предпочиташе предизвикателството да влезе в бой с голи ръце.

„Човек трябва да се наслаждава на малките неща в живота“ — помисли си.

После направи няколко крачки и пресрещна Сипаничавия в средата на помещението, който се опита да му каже здрасти като замахна широко с ножа, чието острие проблесна, отразявайки равномерната светлина. Джонър обаче предвиди този ход и след като приклекна, за да го пропусне острието, се изправи рязко и нанесе здрав страничен удар на противника си.

Сипаничавият се заклати, просна се шумно на пода и не даде признак, че ще се изправи скоро.

— Приятно ми беше да работим заедно — изкиска се Джонър.

След това огледа мелето за Врайс и Краке, видя ги и им даде знак с поглед. Това беше частта, в която се измъкваха от столовата точно преди охраната да пристигне, като се опитваха да си тръгнат бързо и тихо.

„Точно както й харесва на Рити“ — помисли си Джонър, извади пурата от устата си и я сложи от другата страна избутвайки настрани едър превозвач, препречващ пътя му, стигна до вратата почти едновременно със съмишлениците си — което беше интересно, като се вземе предвид, че количката на Врайс не беше направена за минаване през тълпи. Малкият мъж изглежда винаги успяваше да си намери път.

Коридорът пред тях беше празен, като се изключеше шумът от ботушите на наближаващата охрана. Миг по-късно дузина охранители в сини униформи завиха иззад ъгъла с извадени оръжия.

„Някой ще бъде шокиран“ — помисли си Джонър.

Но нямаше да е той или приятелите му. Столовата и врявата й бяха зад тях, просто един спомен и нямаше причина охранителите да ги преследват.

Бяха свободни като птици. Дори Джонър, който никога не беше виждал птица, освен от много далеч, можеше да оцени красотата на тази метафора.

Усмихна се на себе си, когато охраната притича покрай тях. „Успех, момчета. Покажете им ада.“

Той, Врайс и Краке бяха преполовили коридора, когато зад тях се чу силно металическо дрънкане — все едно купчина машинни части се бяха строполили на пода. Смръщи се, а радостта се изцеди от него. „Не ми казвай…“

Хвърляйки поглед иззад рамо, Джонър видя, че е бил прав за машинните части. Лежаха на пода и формираха издайническа диря зад инвалидната количка на Врайс.

Проклетото нещо имаше тайно отделение, което Врайс използваше, за да крие неща, които не бяха негови — необходими за кораба части, например, или пък амуниции, или нещо за самата количка. И от време на време това отделение се отваряше, когато не трябваше.

Като например сега.

Джонър се надяваше охранителите да не са забелязали — да са били прекалено фокусирани на задачата си да стигнат до столовата. Тази надежда изчезна на мига, когато един от тях се обърна, посочи към Врайс и взе да вика нещо за малък сакат крадец.

„Мамка му“ — помисли си Джонър.

Потърси скритите из дрехите си шокови пистолети, предназначени точно за такива случаи. След това се обърна и отприщи поредица от изстрели по посока на синьоризците, разпръсвайки ги.

Или поне временно, помисли си Джонър. Тези момчета нямаше да се откажат толкова лесно.

— Мърдайте — изръмжа, стреляйки в коридора, докато Врайс се придвижваше с максималната скорост на количката си.

Краке знаеше добре ролята си и вместо да помага на Джонър, светлокосият мъж хукна пред Врайс, за да разчисти пътя, в случай че някой заблуден пазач се натъкне на тях.

Джонър продължаваше да обстрелва коридора, докато другите не се скриха зад завоя. След това изстреля още няколко заряда за всеки случай и затича към съмишлениците си.

— Среща пред Имиграционния контрол! — извика му Врайс преди Джонър да успее да попита.

Което не беше чак толкова учудващо, тъй като количката му беше оборудвана с предавател със специална честота. Беше лесна работа за него да се свърже с Рипли и да й каже, че ситуацията се е вкиснала.

Това беше важно по две причини. Първо, те нямаше да напуснат Византия без нея. Второ, Кал беше единствената, която можеше да ги изведе от станцията.

За нещастие, зоната, в която се контролираше пътникопотокът към и от доковете на Византия — с изобретателното име Имиграционен контрол — беше най-добре охраняваната част от станцията. Когато Джонър и хората му стигнеха там, охраната вече щеше да ги очаква.

„Не стана, както го планирахме“ — помисли си той.

Докато размишляваше по въпроса, чу някакво раздвижване в коридора зад себе си. Явно пазачите се бяха стегнали и бяха тръгнали след тях. Някой трябваше да направи нещо по въпроса.

Обръщайки се и коленичейки, той се прицели и с двата инжектора в ъгъла, от който щяха да се покажат охранителите. „Ако бях на тяхно място“ — каза си, — „щях да спра и да надникна първо.“ Но те бяха охрана, а не квантови физици.

Както и очакваше, изригнаха иззад ъгъла без да се замислят дори. Джонър, който винаги беше щастлив да учи хората на практични мъдрости, веднага им показа грешката, която са направили.

Един от охранителите пое цял заряд сам и отхвръкна назад. Друг се завъртя около оста си, след като изстрелът го уцели в рамото. След това, доказвайки, че все пак не са пълни глупаци, останалите се прикриха извън обсега на шоковите пистолети.

Но нямаше да останат там за дълго. И тъй като не разполагаше с елемента на изненадата, Джонър нямаше да се справи толкова добре следващия път. Затова се завъртя и се втурна след приятелите си, надявайки се, че тактиката му за забавяне на противника им е откупила достатъчно време.

Кал чу подвикванията на тълпата раздразнени превозвачи петдесет метра преди тя и Рипли да стигнат до там. Но за разлика от всички останали в претъпкания коридор, Кал знаеше причината, предизвикала раздразнението на превозвачите.

На път за столовата по сигнал за сбиване, отряд охранители попаднали на група крадци. Не бяха успели да арестуват нарушители в последвалия сблъсък, поради което в момента организираха преследване за залавянето им.

Предвидимо, крадците бяха избрали Имиграционен контрол за своя цел, надявайки се да успеят да излетят от Византия. Но, за да успеят, трябваше да минат през дузина добре подготвени охранители, разположени там. А ако се опитаха да отидат в друга посока, щяха да открият, че пътят им е препречен от няколко централно управлявани прегради.

Разбира се, използването на няколко подбрани допълнителни прегради щеше да хване в капан крадците в някоя празна отсечка от коридор и да прекрати нуждата от сблъсък в натоварената зона на Имиграционен контрол. Понякога обаче се бяха получавали неприятни резултати на други станции от този вид стратегия. Кал знаеше, защото беше свалила данните и за това.

И така, охраната на Имиграционен контрол щеше да изчака плячката си с извадени инжектори. А всички превозвачи, които бяха отишли там в този час, за да се върнат по корабите си, щяха да бъдат помолени да се отдръпнат, освен ако не искат да бъдат въвлечени в неизбежния огнестрелен сблъсък.

Съображенията не бяха само за тяхна безопасност, размишляваше Кал, когато тя и Рипли стигнаха краищата на тълпата. В крайна сметка, бегълците може да са им приятели.

Рипли някак успя да си намери път до първите редици без да бутне никого до такава степен, че другият да се ядоса. Следвайки я, Кал видя охранителя, който пазеше превозвачите да не се намесват. Не изглеждаше щастлив от поставената му задача.

— Това не би трябвало да отнеме много време — каза той. — Ще отблокираме зоната колкото се може по-скоро.

— А какво ще кажеш да ти отблокирам бъбреците? — промърмори един от превозвачите изпод моржовия си мустак.

— Ъхъ — каза друг, на когото явно беше харесала идеята. — С нещо тъпо, че да можем да ги продадем после.

„Никой никога не е обвинявал превозвачите в добри маниери“ — помисли си Кал.

Беше я притеснявало, когато за първи път се записа към екипажа на Бети, всичкото това излишно надуване и хвалене. Сега вече беше свикнала. Всъщност, дори и създаваше уют, макар че никога нямаше да признае това на Джонър.

Рипли пък като че ли въобще не забелязваше заяждането. Беше прекалено погълната от охранителите, които виждаше в края на един коридор, който се свързваше с Имиграционен контрол.

Прицелваха оръжията си в нещо, което Кал не можеше да види — свързването на два коридора, в което рано или късно щяха да се появят Джонър и останалите. Без съмнение охранителите считаха, че държат ситуацията под контрол.

Но Кал не би сменила мястото си с тяхното за нищо на света. Единственото им предимство бяха шоковите пушки. Срещу хора като Джонър това можеше и да свърши работа. Срещу някой, в чиито вени течеше кръвта на пришълците…

Изцяло друга история.

Симони почти напълни гащите си, когато я видя.

„Не може да бъде“ — помисли си, а умът му трескаво обработваше видяното. „Та тя е на проклети светлинни години от тук.“

И въпреки това ето я. Нямаше как да я сбърка, да се припознава с някой друг. Начинът, по който се държеше, по който се движеше — нямаше друг такъв човек в цялата скапана галактика.

Явно пак беше прецакал нещата. Но в случая, неговата некадърност — колко иронично — го беше довела точно на мястото, на което искаше да бъде.

Въпросът беше какво да прави сега. Не беше очаквал това, не беше подготвен. Имаше нужда да помисли.

„Не“ — помисли си, — „няма време за мислене. Може да си отиде всеки момент. А аз може да не успея да я намеря втори път.“

Можеше да я заговори там, точно в този момент. Така си го беше представял винаги — как просто отива при нея и я пита дали би говорила с него. Но сега, след като беше видял изражението на лицето й, не мислеше, че ще бъде склонна на това.

Гледаше към коридора както всички останали. Но изглеждаше по-напрегната, готова за действия. Като навита змия. „Замисля нещо“ — помисли си той, чувствайки се все едно я познава достатъчно добре, че да направи такова заключение. „Но какво?“

Все още се опитваше да разбере, когато тя изведнъж изскочи от тълпата и се вряза в охраната. Нещо се случи, малко прекалено бързо, за да го схване Симони. Но когато приключи, пазачът беше проснат по гръб на земята, а Рипли тичаше по коридора, стискайки инжектора на охранителя в ръце.

Освен това не беше сама. Красива тъмнокоса жена в син комбинезон я следваше в крак с наложеното от Рипли темпо.

След всичката работа, която беше свършил, всичкото това време, което беше вложил. Напразно. Не можеше да понесе тази мисъл.

Затова направи нещо, което никога не си беше помислял, че може да направи. Нещо, което никой здравомислещ човек не би направил. Затича се след Рипли към място, което след малко със сигурност щеше да се превърне в адски фестивал от огън и летящи заряди. А дори нямаше оръжие.

Никога не беше имал.

„Моля, не ме оставяйте да умра“ — мислеше си той. Тичайки по коридора и чувствайки вътрешностите си като обвити с лед, видя как Рипли стреля по охранителите, докато те от своя страна откриха огън по невидима мишена — вероятно хората, заради които бяха отцепили Имиграционен контрол, макар че Симони все още не знаеше защо.

Виждайки, че ги нападат по фланга, част от тях се завъртяха и започнаха да стрелят по Рипли. Коридорът пращеше от синкавобелия огън на инжекторите, карайки косъмчетата по врата на Симони да настръхват. Но като по чудо зарядите го пропуснаха.

А Рипли приближаваше охранителите, идейки отгоре, измежду тях — ръцете и краката и летяха като оръжия, разплискващи кръв и прекършващи кости. И Симони беше в безопасност, поне временно.

Но не можеше просто да стои така, трябваше да отиде там, накъдето отиваше Рипли — на нейния кораб, който и да беше. Това беше единствената причина хората да отиват в Имиграционен контрол — за да се качат или да слязат от кораб. Но той трябваше да стигне до кораба и преди нея, защото иначе Рипли никога не би го пуснала вътре.

Затова напусна битката и се завтече обратно към Имиграционния контрол, тичайки към вратите на доковете на станцията. „Това е толкова незаконно“ — помисли си, а сърцето му биеше ускорено не само заради тичането. „Ако ме хванат, със сигурност ще ме затворят в някоя наказателна колония, а аз не бих могъл да оцелея в наказателна колония.“

Едва когато пробяга ехтящата, ярко осветена дължина на Имиграционен контрол и борейки се за въздух, стигна до тежките осмоъгълни врати на доковете, осъзна, че няма ни най-малка идея как да ги отвори.