Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (6)

Глава четвърта

Филип Филипакос прочете светещото в зелено предупреждение в горния десен ъгъл на монитора, който принципно беше предназначен за списъците за нивата на влажност, измервани от единия край на Куполите до другия.

— Ще си имаме посетител — каза той, достатъчно силно, че да го чуят въпреки жуженето на двигателите. — С пратка от Куполи Гама.

— След колко време? — попита дъщеря му Анджи, а гласът й беше както винаги тънък, но приятен.

— Шест или седем минути. Наближава доста бързо. — Намръщи се. — Явно е някой нахъсан новобранец от пилотското училище.

— Дали Мураками е изпратил теменужки?

Филипакос метна поглед през рамо.

— Ще е по-добре за него да е.

Дъщеря му беше от отсрещната страна на обширния бял диск, който представляваше контролния център на станцията и стоеше пред празен плот между две черни компютърни конзоли. Слагаше розово-бели рози в прозрачна пластмасова ваза, които беше откъснала тази сутрин в Купол Дванадесет.

Беше й трудно да стига до ръба на вазата, но успяваше, като се повдигаше на пръсти. И, разбира се, специално изработените й обувки й помагаха, като додаваха още няколко сантиметра.

Филипакос не знаеше защо Анджи, вече на двадесет и четири, е толкова ниска — съвсем малко по-висока от метър. Бяха й правени тестове за генетични аномалии преди да се роди, както се правеше с всеки един зародиш в регулирания космос. Резултатите не бяха показали нищо необичайно и Филипакос и жена му се бяха сдобили с момиченце.

Единственото им дете, както се оказа.

След като Анджи се роди и се видя колко е мъничка, я подложиха на редица допълнителни тестове. От тях излезе, че нищо й няма. Всяка жлеза, всеки орган си функционираше правилно.

Просто беше малка. „Някои хора са си такива“ — беше изкоментирал един от лекарите на Анджи така, както някой друг би говорил за котката си.

Филипакос щеше да приеме заключението на лекаря по-лесно, ако някой друг от семейството му беше с ръст горе-долу колкото на Анджи. Или поне някой от семейството на жена му. Но поколения наред никой от двете семейства не е бил по-нисък от обичайната височина, а някои дори бяха доста над два метра.

За щастие Анджи никога не се беше притеснявала за височината си така, както баща й. Колкото беше умна, едва ли беше пропуснала факта, че е по-различна. Но никога не се беше оплаквала от това.

Нито веднъж.

— Знаеш ли — каза Анджи с онзи тон на гласа, който толкова приличаше на майчиния й, — прекалено си добър с онази невестулка.

Филипакос много добре знаеше за коя невестулка става дума.

— Той ми е приятел — каза не за първи път.

— И въпреки това. Ако оплеска нещо, трябва да си поема последствията както всеки друг. Като го защитаваш, караш другите да негодуват.

Беше стар спор, който си имаха още от тийнейджърските години на Анджи. И Филипакос знаеше, че тя е права.

Но той беше израснал с Бенедикт в Чикагския централен комплекс. Бяха си играли заедно, бяха ходили на училище заедно, бяха спали с мацки заедно. Не можеше да изостави бедния нещастник точно сега.

Въпреки че беше станал прекалено мързелив, за да е добре за него. Въпреки че престоят в колонията го беше превърнал във флегматик.

— Твоят старец движи това място от време оно — каза Филипакос. — Знае как да се оправя с Тристан Бенедикт. Както и с всеки друг, всъщност.

Анджи го погледна обезкуражаващо.

— Жалко, че моят старец не знае как се говори в първо лице, единствено число. Тогава щеше да е наистина впечатляващ.

Виждащият се през вдлъбнатия екран за наблюдение зад Анджи гигантски бял дъб в Купол Четири се размърда неспокойно, разрошен от изкуствено създавания три пъти дневно бриз. Огромните размери на дървото караха дъщеря му да изглежда още по-мъничка.

Филипакос се престори на възмутен.

— Къде изчезна уважението на децата към родителите?

— Все още е живо и здраво — отвърна Анджи, — там, на Земята, където му е мястото. Тук, в космоса, всеки е сам за себе си.

Филипакос се усмихна. Тя наистина беше като майка си.

— Бъди изключение от това правило и виж дали не можеш да засадиш няколко крушови дръвчета. Мисля, че Мураками ще ги оцени като справедлива компенсация за усилията си.

— Само ако е изпратил на Гоголак теменужките — постави като условие Анджи.

Баща й се подсмихна и се обърна към данните за нивата на влажност. Но преди да успее да се задълбочи в тях, чу как Анджи извика от болка.

Преди да се усети, вече беше преполовил контролния център, а ръцете му бяха върху тези на Анджи.

— Добре ли си? — попита, а сърцето му блъскаше в гръдния му кош.

— Добре съм — отвърна тя, вдигайки показалец, върху който имаше тъмночервено зрънце кръв. — Просто се убодох на трън.

Филипакос усети как се ядосва на розата-причинител, която беше паднала на плота. Костваше му усилие да се удържи да не хване цветето и да го смачка.

„Спри се“ — каза си.

Винаги беше се държал така спрямо Анджи. Не можеше да я гледа наранена — дори съвсем мъничко — без в него да се надигне изпепеляващ разума му огън.

Имаше случаи, в които си го беше изкарвал на нея, все едно беше нейна вина, че се е наранила. Но винаги се чувстваше гузен след това, знаейки, че избухванията му може да са причинили по-дълбока и дълготрайна болка.

— Татко…? — каза Анджи.

Пое си въздух, след това го издиша.

— Внимавай, моля ти се.

— Е, нали знаеш — отвърна тя с усмивка, — ботаниката е опасна работа. Би трябвало да си по-наясно от всеки друг.

И с това отпъди всичкия гняв от него. Беше станала много добра в това отношение в последните години. Това беше едно от нещата, които Филипакос най-много обичаше в нея — талантът й да представя всичко в по-лека светлина, същевременно запазвайки трезвата си преценка.

По което, отново, толкова приличаше на майка си.