Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (21)

Епилог

Когато Кал се появи в столовата на Бети, другите вече бяха готови.

— Я — каза Джонър, хвърляйки поглед през рамо. — Колко хубаво, че реши да се присъединиш.

— Остави я на мира — каза му Врайс. — Прекара тежък ден.

Джонър го погледна с презрение.

— Знам — и аз бях долу, помниш ли? За разлика от разни хора, които останаха в кораба да си играят на „скрий салама“.

Врайс почервеня и посочи към Джонър.

— Ах, ти, мизерно копеле! Ако не бях…

— Спокойно — каза Болеро, слагайки ръка на рамото на Врайс. — Ти си този, който ми каза, че той не го прави нарочно — в природата му е да бъде задник.

Джонър се ухили към Врайс.

— Виждаш ли? Има поне един човек на това корито, който ме разбира.

— Както и да е — каза Кал, заемайки мястото си на масата, — Анджи казва, че Краке ще се оправи. Просто трябва да почива известно време.

— Късметлия — каза Болеро.

— По късметлия от Рама — продължи Врайс.

— Което е и причината да сме тук — каза Джонър.

Вдигна един очукан сребрист термос, стоящ пред него, отвори го и изсипа съдържанието му в четири керамични чашки, събрани в средата на масата. След което върна капачката на празния термос на мястото й и всеки от приятелите му взе по една чашка.

Дори Кал, върху която алкохолът нямаше ефект.

— За Рама — каза Джонър, взимайки последната чашка, — най-досадният, всезнаещ кучи син, който съм срещал.

— И един от най-смелите — допълни Кал.

— Добре казано — съгласи се Болеро.

След което пиха, изпразвайки чашите.

Когато приключиха, Джонър беше отворил още няколко термоса и никой не беше в състояние да управлява кораба. Добре, че не се налагаше.

Кал не виждаше смисъл да гледа как космите в носа на Врайс потрепват, докато хърка, затова стана и излезе от стаята. И Джонър, и Болеро изглеждаха с прекалено лъснали очи, че да забележат.

Беше преполовила коридора, когато чу някой да ходи тежко след нея. Спря и видя, че беше Джонър.

— Ей, Кал — каза той.

— Какво има?

— Това, което този Коуди каза… вярваш ли му?

— Няма шанс — каза тя. — Ако толкова много андроиди бяха оцелели след чистката, щях да знам.

Джонър я погледна критично, след което се усмихна на себе си.

— Ти си една лъжкиня, знаеш ли? Даде проклето обещание. Ти никога не изклинчваш от обещанията си.

— Той умираше, Джонър. Какво се предполагаше да кажа?

— Значи няма да тръгнеш да освобождаваш андроиди?

— Няма кого да освобождавам.

Очите му се смалиха още повече от обичайното.

— Да, бе, нямало кого. Баш така е.

Оставяйки го там, Кал продължи по коридора. След това чу как Джонър отново я извика.

— Какво пък сега? — попита тя.

Той сви ръце в юмруци.

— Когато решиш, че си готова да помогнеш на андроидните си приятелчета, просто кажи. Става ли?

Кал се усмихна леко.

— Мило ли се държиш с мен, Джонър?

Той като че изтрезня за момент.

— Познаваш ме поне толкова, надявам се.

Тя сви рамене.

— Мислех си, че е така.

— Значи ще викнеш, когато трябва? — попита Джонър.

Андроидът кимна.

— Ти ще си първият, който ще научи, грозно като смъртта копеле такова.

С удовлетворена физиономия Джонър се заклати към столовата. А Кал, след като вече беше отдала уважение на Рама, върна вниманието си върху проблема с освобождаването на поробените андроиди.

Когато всички заспаха, Рипли се измъкна от леглото си и тръгна боса към товарното помещение.

То беше единственото място на кораба, където можеше да е сама. Където можеше да погледне в себе си и да види какво е останало.

„А колко ми е останало всъщност?“ — запита се тя.

В настоящия момент, съвсем мъничко. Но тя вярваше, че това ще се промени, както се беше променяло много пъти преди това.

Колкото и опасна да можеше да бъде Рипли, тя не беше машина за убийства като пришълците. Беше се уморила, физически и психически. От време на време се съмняваше в себе си.

Но, когато битката започнеше, тя щеше да е готова. Това беше сигурно.

Когато вратата на товарното се отвори пред нея, тя видя, че нямаше да бъде сама в крайна сметка. Кучето, което спеше в средата на помещението, повдигна глава, когато влезе.

„Рекс“ — помисли си тя, прекосявайки товарното и коленичейки до него.

Той беше оцелял, както беше отбелязала Анджи. Това караше Рипли да му отдаде известно уважение.

Кучето я подуши, без съмнение забелязвайки, че не мирише като другите хора. Не и с генетичния материал на пришълците в кръвта й. Но не избяга.

„Друг плюс“ — помисли си тя, прокарвайки ръката си по гладкия му черен гръб.

В този момент вратата се плъзна в отворено положение и някой се присъедини към нея в товарното — някой, който не знаеше, че трябва да я остави сама в момент като този. Тя вдиша, за да усети миризмата. „Женска“ — помисли си. — „И то непозната.“

Това стесняваше нещата значително.

Най-сетне се обърна, за да погледне новодошлата. Сравнена с дългите вериги на товарното, Анджи изглеждаше още по-малка и уязвима, отколкото беше.

— Какво има? — попита Рипли.

— Искам да ти помогна — каза й Анджи.

Рипли се засмя, но така издаде болката си.

— Хората умират, когато се опитват да го направят.

— Видях.

— И не те притеснява?

Анджи сви рамене.

— Все някога всички си отиваме.

— Смели думи за ботаник.

— Ботаниката е опасна работа — каза Анджи без грам ирония в гласа.

— Изглежда е така — отвърна й Рипли по същия начин. — Но не е толкова опасна, колкото моята работа. Намери си друга колония. Сигурна съм, че ще се радват да работиш за тях.

Извръщайки се, тя отново погали кучето. Но Анджи не напусна товарното помещение. Напротив, приближи се до Рипли и застана до нея.

— Моите извинения — каза тя. — Вероятно е прозвучало като молба. Не е така.

Рипли й хвърли обезкуражаващ поглед.

— Не би издържала и десет минути с нас.

Очите на Анджи се втвърдиха.

— Напротив. Освен това онези копелета от Локи убиха баща ми. Заслужавам шанс да помиря духа му.

— Като го отмъстиш?

— Като помогна да се попречи това да се случи отново някъде другаде.

Изглежда знаеше всички верни отговори. „Но се изисква много повече от това“ — помисли си Рипли.

Изискваше се любов към човечеството — толкова заслепяващо силна, че караше дори най-тъмните кътчета да изглеждат светли. Кал притежаваше тази любов. Както и Джонър, по неговия си странен начин.

„А Анджи? Тя има ли я у себе си?“ — Рипли я погледна. Възможно беше.

— Ще приема неудобната тишина за съгласие — каза Анджи. — Сега трябва ли да се направи някакво тайно ръкостискане или нещо такова?

— Тайни има — съгласи се Рипли, — ръкостискане не. — Наклони глава, преценявайки ботаничката. — Оправяш ли се с двигатели?

— Не особено — каза Анджи. — Но мога да се науча. Колегите ми биха потвърдили това.

„Ако бяха живи“ — помисли си Рипли.

И можеше да бяха, ако не се беше провалила. Както се беше провалила с много други. Нют, Хикс, Дилън, ди Стефано, Рама… списъкът беше по-дълъг, отколкото можеше да издържи.

И защо тогава да обмисля приемането на ново парче месо при себе си — което рано или късно щеше да се присъедини към останалите в небитието? „Сигурно съм полудяла.“

Или нуждаеща се. Не можеше да изпълни мисията си сама, а работата беше прекалено важна, за да се остави недовършена. Затова й се налагаше да прави жертви, колкото и да мразеше тази идея.

— Колегите ти — каза тя многозначително, — едва те познават. Ако бях на твое място, бих се постарала да променя това.

Анджи се усмихна леко.

— Благодаря.

Рипли върна вниманието си към кучето.

— Благодари ми, след като прекараш известно време с нас.

Анджи не каза нищо повече. Просто напусна товарното помещение, а един нов и неочакван живот се отваряше пред нея.

„Макар и кратък“ — не можа да се сдържи да не добави наум Рипли.

Но поне в началото щеше да има известно удовлетворение. Беше убедена в това. Щяха да получат победи в своята война със сенките.

Рипли се зачуди какво ще си помислят Локи, когато откриеха какво се е случило с Куполите. Как ли щяха да обяснят на Малакак, че уговорката им неочаквано се е провалила — че извънземното яйце не е довело до очаквания резултат?

Едно беше сигурно: Бети се беше превърнала в прекалено голям вредител, за да бъде пренебрегвана. Когато Локи отново тръгнеха след Рипли и екипажа й, нямаше да изпратят някакъв си малък боен кораб.

Щеше да е нещо голямо и мощно. Нещо, срещу което никой разумен товарен превозвач не би се изпречил.

Рипли се усмихна на себе си, усещайки как мракът се гъне неспокойно в нея. Нека дойдат.